Джули Гарууд
Сладки приказки (20)

Деветнадесета глава

Мина цяла седмица, без да чуе и дума от Грейсън. Оливия не спираше да си повтаря, че е щастлива и облекчена, че той страни от нея. Чувстваше се виновна за играта на съблазняване със сладоледа. Не беше честно. Той се опитваше да си върши работата, а връзката им му пречеше. Бяха се държали като невъздържани разгонени тийнейджъри и това трябваше да спре. Не беше редно и за двама им. Грейсън трябваше да мисли за работата си, а тя — за сърцето си. Беше започнала да влага твърде много чувства и тъй като връзка им беше безперспективна, най-правилното решение бе да се дистанцира.

Запита се дали той някога ще се ожени и реши, че навярно ще го направи. Сигурно щеше да има и деца. Трябваше да има деца, защото от него би излязъл страхотен баща. Беше толкова всеотдаен и търпелив с Хенри.

Всеки път, когато се замисляше за мрачното си бъдеще, Оливия се депресираше, но не можеше да спре. Другите може и да опитваха да я убеждават, че тя би могла да има нормален щастлив живот, да се омъжи и да роди деца, но тя знаеше истината. Беше видяла какви тревоги и страдания беше причинила болестта й. Самата възможност ракът да надигне отново грозната си глава, както вероятно беше станало с Джейн, я правеше твърдо решена да не допусне никой, на когото държеше, да преживее подобна болка и саможертва.

В петък вечер Ема се обади и настоя Оливия да вечеря с нея. Оливия се зарадва на възможността да излезе от апартамента си, но това означаваше да се обади на някого от охраната да я придружи. Беше обещала да не ходи никъде сама. И петимата мъже, които я охраняваха, бяха приятни, учтиви джентълмени, които приемаха ангажимента си на сериозно, но на нея й беше писнало да разчита на тях. Копнееше да може да се качи на колата си и да отиде където й хрумне, когато пожелае. Скучните, но неотменими задължения като пазаруването и вземането на дрехи от химическото чистене сега й се струваха привлекателни. Въпреки че мразеше да ходи по магазините за дрехи, вече й трябваха нови маратонки, но не можеше да става и дума да отиде до мола. Представяше си прелитащите между невинните хора куршуми, докато човекът, който желаеше смъртта й, правеше втори опит да я убие.

Търпението й беше на предела си, но всеки път, когато й идваше да вдигне ръце и да изкрещи: „Стига толкова!“, се поглеждаше в огледалото и виждаше белезите от куршумите. Реши, че трябва да прояви още малко търпение. Освен това ФБР нямаше да плащат за охраната й, ако не смятаха опасността за реална. Нали така?

Ронан неволно изплю камъчето. Той се обади с въпрос за „Симънс, Симънс и Фалкън“. Искаше да знае откога работят за бащата на Оливия. Тя не знаеше отговора, но каза, че ще провери.

— Докато сме на телефона, искам да те питам нещо — каза тя.

— Добре. — Ронан беше сигурен, че тя ще го пита за Грейсън.

— ФБР нямаше да плащат за охраната ми, ако…

Преди да се усети, Ронан изтърси:

— Те не плащат. Спряха… Т.е. исках да кажа, че…

Оливия се наведе напред, опитвайки да осмисли чутото.

— Тогава кой плаща за охраната? — Не получи отговор веднага и настоя: — Трябва да са Грейсън или Ема. Кажи ми.

Ронан въздъхна.

— Грейсън. — После добави бързо: — Той иска да си в безопасност, Оливия.

— Да, знам.

Имаше ли други въпроси?

Ронан долови промяната в тона й.

— Няма значение кой плаща. Ако ще ходиш някъде, първо се обади за бодигард. Разбра ли? — попита той строго.

— Приятна вечер.

— Оливия… — започна той, но тя вече беше затворила.

Тя откри ключовете на колата си, заключи апартамента си и взе асансьора до гаража. Каква идиотка беше, да не се сети по-рано. Ако наистина се нуждаеше от охрана, ФБР щяха да продължават да й я осигуряват. Как смееше Грейсън да направи това зад гърба й! Тя можеше да се грижи за себе си.

Докато стигне до колата си, беше започнала да се успокоява. Може би реагираше прекалено остро спрямо Грейсън. В края на краищата той очевидно го беше направил от загриженост. Според него тя все още беше застрашена и той искаше да я предпази. Вярно, че намеренията му бяха добри, но трябваше да й каже истината, нали така? Тя реши да му изплати всичките пари, които беше дал за охраната й. Чак тогава щеше да е спасила гордостта си.

Щеше да му докаже, че може да бъде предпазлива и без външна намеса. Нямаше да си позволи небрежност.

Изведе предпазливостта си на съвсем друго ниво. Държеше сълзотворния си спрей в едната ръка и ключа за колата в другата, готова да натисне паникбутона на дистанционното. Дори провери дали под колата или на задната седалка не се виждат някакви мигащи червени лампички. Не беше толкова необичайно да убият човек с бомба. Не проявяваше параноя, просто беше бдителна. За да се увери, че никой не я следи, няколко пъти свиваше в странични улички, докато пътуваше към дома на леля си. Пристигна жива и здрава.

Мери беше подредила масата в трапезарията. Двете с Хариет останаха в кухнята, без съмнение за да подслушват, защото знаеха, че темата на разговора ще бъде бащата на Оливия.

Ема поздрави Оливия и я целуна по двете бузи. Леля й изглеждаше толкова елегантна. Оливия никога не я беше виждала спортно или небрежно облечена и мисълта, че Ема може да обуе дънки я накара да се усмихне. Това би било впечатляващо зрелище.

Тази вечер Ема беше облечена в тъмносива вълнена рокля по тялото с поло яка. Роклята стигаше до под коляното. Обувките й със средно високи токчета подхождаха идеално на роклята. Бяха от красив велур. Единственото й бижу бяха венчалната й халка — тя не беше престанала да я носи след смъртта на Даниел — и брошка с камъчета във формата на чучулига. Застанала до нея, Оливия се почувства като дрипла.

Тя изпъна пуловера си и каза:

— Трябваше да си облека рокля, но тъкмо се бях преоблякла след работа, когато ти се обади. — Осъзна, че опитва да си измисли извинение и замълча. — Поне трябваше да сменя дънките си.

— Изглеждаш чудесно, скъпа. Тревожиш се прекалено, но това си е типично за теб. Ела, седни, да вечеряме.

Оливия почти нямаше апетит. Беше си развалила вечерята с два шоколадови десерта и един сладолед вкъщи. Обожаваше вредните храни, особено сладоледите. Това беше една от тайните й, за които знаеха само приятелките й. Студеното успокояваше раните в гърлото й след химиотерапията и оттогава беше свикнала да се наслаждава на ледените сладки изкушения. Половината й фризер беше пълен с най-различни сладоледи и ледени близалки. Другата половина беше запазена за здравословните ястия на Мери.

Тази вечер Мери беше приготвила печено пуешко с моркови и картофи. Тя влезе в трапезарията с едно голямо плато и Оливия си сервира сама. Не искаше да слуша упреците на Мери, че е прекалено слаба и трябва да се поналее, както се случваше често в миналото, така че си сложи в чинията от всичко и каза:

— Ухае страхотно!

Когато Мери се върна в кухнята, Ема каза:

— Разказвай. Какво правиш напоследък?

Правя секс с Грейсън, фантазирам си как правя секс с Грейсън и пак правя секс с Грейсън. Ема щеше да се ужаси, ако Оливия изречеше на глас мислите си.

— Правих проучване на някои хора, чиито имена се свързват с Ерик Джоргъсън. — После тя обясни точно кои хора и защо и когато завърши разказа си, Ема й зададе няколко въпроса.

— Усилията ми бяха напразни — заключи Оливия. — Като се изключи, че ме заболя главата от четенето на ужасните неща, които онези изроди са направили, не открих нищо, с което да помогна на агент Хънтсман.

— С какво друго се занимаваш?

— Опитвам да разбера кой е стрелял по мен. И бях доста натоварена в работата. — Тя остави вилицата си и разказа малко за работата си.

Ема попита:

— Какво става с баща ти? Успя ли да откриеш нещо?

— Сега съм го оставила на заден план… толкова е отчайващо — призна тя. — Разчуло се е, че се опитвам да му попреча и… — Тя не довърши изречението си. Реши, че е време за малко честност. — Виждах се с Грейсън — започна тя.

Ема не изглеждаше изненадана. Тя се усмихна.

— Знаеше ли? — попита Оливия.

— Да, скъпа. Обясняваше ми защо си оставила крадливия си баща на заден план — напомни й тя.

Оливия се почувства като страхливка, защото не искаше да признае пред леля си, че се страхуваше от последиците от истината, от това, че когато всичко излезеше наяве и баща й бъдеше арестуван и обвинен, животът й щеше да се промени коренно. Толкова гняв и омраза щяха да се насочат към семейството й. Баща й щеше да бъде в безопасност зад решетките и сигурно щеше да стане любимец на другите затворници, които щяха да се възхищават на гениалните му измами, но останалите от семейството щяха да се превърнат в плячка за медиите и за хората, загубили спестяванията си. Въпреки че знаеше, че трябва да го направи, Оливия се ужасяваше от предстоящото.

— Един млад човек вече е в затвора и чака съдебния процес, за да бъде осъден за престъпление, извършено от баща ти — каза Ема.

Оливия се изненада.

— Джеф Уилкокс ли? Защо е в затвора?

— Арестуваха го. Прокурорът смята, че разполага с достатъчно доказателства, за да го осъди.

— Не го ли пуснаха под гаранция?

— Съдът определи гаранция, но от прокуратурата я оспориха. Помолих Мичъл да провери какво става и той ми обясни, че се опитват да принудят Джеф да сключи споразумение, но той отказа, така че са си намерили причина да го държат в затвора до процеса.

— Кой е Мичъл?

— Мичъл Каплан е един от адвокатите ми. Освен това е мой финансов съветник и близък приятел. Мисля, че си го срещала.

И да беше така, Оливия не го помнеше.

— Той ли представлява Джеф?

— Не. Адвокат на Джеф е Хауърд Ашър. Мичъл каза, че той е по споразуменията. Това прави Ашър, сключва извънсъдебни споразумения, които в деветдесет и девет процента са в ущърб на клиентите му. Той е готов да направи всичко, за да не влиза в съда. Мичъл ми каза, че Ашър изобщо не знае какво прави. Дори служебен защитник щеше да бъде по-добър избор. Джеф не разполага с ресурсите да се бори с това. Той няма никакви доходи и бедната му жена се опитва да издържи някак, докато всичко се изясни. — Тя се вгледа в Оливия продължително и каза: — А ти, млада госпожице, си точно човекът, който може да оправи тази неразбория, нали?

— Да, лельо, така е.

— Без повече втори планове.

— Без.

Ема кимна.

— Чувствам се отговорна за случилото се с Джеф. Баща ти използва приятелството ми с Джеф, за да се сближи с него. Знаеш ли, че при евентуален съдебен процес баща ти ще свидетелства срещу Джеф?

Оливия започна да усеща познатото свиване на стомаха.

— Не, не знаех.

— Баща ти няма да иска да се стигне до съд. Това би привлякло прекалено много внимание към него и, не дай боже, адвокатът му би могъл да не успее да опази финансовите му тайни.

— Обещавам ти, че отново се заемам с това с пълна сила. Няма да се разсейвам с нищо.

Няма да се разсейвам. Грейсън й беше обяснил, че се разсейва. Явно и с нея ставаше същото. Той й беше казал, че има чувството, че нещо важно му убягва, защото не е напълно съсредоточен в разследването. Тя го беше разсеяла. Сега тя се чувстваше по същия начин. Беше позволила на Грейсън да я разсее от собственото й проучване на делата на баща й.

— Ще ти помогна — продължи Ема. — Мичъл Каплан е един от най-добрите адвокати в страната и инвестиционните измами са една от специалностите му. Той се съгласи да поеме този случай, но трябва ти да го наемеш. Мичъл ме накара да обещая, че ще стоя настрана. Той смята, че ако финансовите ми средства бъдат свързани с това по какъвто и да било начин, баща ти ще опита да се възползва от ситуацията.

Оливия се съгласи.

— Той от доста време се опитва да те накара да вложиш парите си в неговия фонд.

— Бих казала, че помежду ни има любов и омраза, но всъщност никога не е имало любов. — Ема бутна чинията си настрана, облегна се на стола си и сплете пръсти върху масата. Със сериозен тон заяви: — Имам неписано споразумение с Мичъл, но трябва ти да му платиш малък аванс. След като всичко приключи, ще преведа пари в сметката ти, за да заплатиш изцяло за свършеното от него. Но не мога да го направя сега, защото…

— Защото ще бъде направена връзката с теб.

— Вероятно и без това така ще стане, скъпа, но е най-добре да не оставяме документални следи, които водят към мен. Също така искам да изпратиш чек на жената на Джеф, достатъчно голям, колкото да свърже двата края. Имаш ли пари за това?

Оливия кимна.

— Да. — Дори и да останеше без пари, преди нещата да приключат, можеше да ипотекира апартамента си. Беше готова на всичко, за да помогне на справедливостта да възтържествува.

— Трябва да отидеш да се срещнеш с Джеф възможно най-скоро, преди да е приел някакво споразумение.

— Ще отида утре.

— Занеси чека на Мичъл преди това. Ще ти дам визитката му.

— Утре е събота — напомни й тя. — Той ще бъде ли в офиса си?

— Да, ще бъде и ще те очаква в десет часа. Би могла да изпратиш чека и по куриер, но предпочитам да се срещнеш с него, а и той иска да се запознае с теб.

Оливия не попита защо.

— Ами Джеф? Той знае ли какво правиш?

— Какво правиш ти — поправи я Ема. — Отговорът е, не. Ще трябва ти да му обясниш всичко.

— Аз съм Маккензи, мислиш ли, че ще ми се довери?

Ема се усмихна.

— Ще намериш начин да спечелиш доверието му.