Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бюканън-Ренард (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Talk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 59 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джули Гаруд

Заглавие: Сладки приказки

Преводач: Дори Габровска

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 04.02.2013

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1189-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9360

История

  1. — Добавяне

На Аарон Майкъл Хас Гарууд, за твоята загриженост, щедрост и любов.

Добре дошъл в семейството.

Пролог

Мъничетата го бяха направили отново. Четирите момичета бяха изчезнали от стаята си, завличайки оборудване за хиляди долари, и бяха предизвикали страхотна суматоха. Хората от персонала се щураха трескаво и отчаяно опитваха да ги открият, преди да се е разчула новината за изчезването им. Единственият, който не се тревожеше, беше мъжът, който държеше бъдещето им в ръцете си. Той настояваше, че палавите, непокорни тийнейджърки не бяха избягали. Това беше поредният им глупав номер, без съмнение замислен и ръководен от Оливия Маккензи, тарторката на групичката. От мига, в който видя нейните омайни, искрящо сини очи, той разбра, че тя ще създава проблеми и няма да отстъпва.

Бе изключително доволен. Оливия вдъхваше на останалите Мъничета — Саманта Пиърсън, Джейн Уестън и Колинс Дейвънпорт — сила и дързост да говорят. Преди тя да влезе в програмата, момичетата бяха постоянно намусени, летаргични и дори на ръба на самоубийството. И кой би могъл да ги вини за това? Те прекарваха по-голямата част от дните си в принудителна изолация, заключени, отделени от семействата и приятелите си, от целия останал свят. Сестрите и лекарите им повтаряха какъв късмет са имали те, че са били избрани за експерименталната програма. Сестра Шарлът дори твърдеше, че това е истинска благословия.

Момичетата отхвърляха с презрение тази идея. Всички те страдаха от болест, за която не беше открито лечение, и никоя не се чувстваше късметлийка покрай безбройните убождания на иглите и подлагането на огромна, на моменти непоносима агония. На Мъничетата не им позволяваха да наричат отрова чудодейния коктейл от медикаменти, които вливаха във вените им, но те бяха убедени, че е точно това. След всяко вливане изпитваха разкъсващи болки и до вечерта телата им се покриваха с мехури от главата до петите. Не, никоя от тях не се чувстваше благословена.

Въпреки че беше най-младата в групата, Оливия беше най-силна и издръжлива и бързо влезе в ролята на защитник на останалите. След като се сдоби с доверието на новите си приятелки, тя започна да се бори със скуката, а което беше още по-важно — с гнева и страха.

Номерата бяха специалитетът на Оливия. Само две седмици след пристигането й, лекарите и сестрите вече се бояха да отворят шкафчетата си от страх какво ще изскочи насреща им. Сестра Шарлът получи тик на левия клепач, след като една гумена змия падна в краката й — случка, която очарова момичетата.

Те ставаха все по-дръзки, а репертоарът им от дяволии се увеличаваше. Всяка си имаше любим номер.

Джейн, най-артистичната от всичките, обичаше да рисува. Тя можеше да прекара часове наред, седнала с тетрадка и молив. Рисуваше най-различни форми, а после ги свързваше в красиви мозайки. Тя обожаваше симетрията и цветовете, така че, когато останалите предложиха да покрият с тоалетна хартия стаята на сестрите, тя се противопостави. Смяташе, че ще стане прекалено грозно. Вместо това украси стените от пода до тавана с ивици хартия във всички цветове на дъгата.

Саманта или Сам, както я наричаха приятелките й, си падаше по приключенията. Тя не се боеше да поема рискове, но не беше безразсъдна. Подхождаше методично към всеки номер. Преценяваше търпеливо всяка ситуация и внимателно планираше как да постигне желания резултат. Отне й цяла седмица, за да събере достатъчно зелено лимоново желе, за да напълни всички чашки за проби. След като ги загря за няколко секунди в микровълновата фурна на сестрите, тя остави чашките със зеленикавата течност на количката за лабораторията и ги изпрати за изследване на долния етаж. Момичетата се смяха дни наред, като си спомняха почервенялото лице на сестрата, която се извиняваше по телефона и опитваше да обясни на лаборантите какво е станало.

Оливия лесно въвлече Джейн и Сам в забавленията, но Колинс се оказа по-голямо предизвикателство. Тъй като беше по-чувствителна, на нея й отне най-дълго време да преодолее депресията си, но щом успя, беше готова на всичко. Оливия й възложи ролята на примамка за отвличане на вниманието. Когато момичетата искаха да се измъкнат незабелязани, Оливия изпращаше Колинс да разсее персонала. Тя беше благословена с добродушен характер и мек южняшки акцент, с които привличаше хората към себе си, така че когато по страните й се спускаше някоя сълза, околните се втурваха да я успокояват. А когато сълзите й потичаха по-силно, всички се скупчваха около нея, обсипвайки я с цялото си внимание. Няколко престорени изхлипвания и всички — особено мъжете — бяха в ръцете й. Съчувстващите й изобщо не подозираха, че останалите три момичета бяха зад гърбовете им и разпръснаха фалшиви космати паяци из цялото помещение.

В опит да задържи палавниците спокойни и по леглата, лекуващият им лекар д-р Андре Пардио им раздаде по едно тесте карти и отдели един следобед, за да ги научи да играят покер. Те се научиха много бързо. В края на месеца момичетата бяха спечелили над триста долара от лекаря. Използваха парите, за да купят пица и торта за рождения ден на сестра Катлийн, както и още забавни дреболии, с които да тормозят персонала.

След като прекараха няколко седмици в болницата, момичетата свикнаха със седмичния ритъм. Понеделникът беше денят за отровния коктейл и всички се чувстваха твърде зле, за да правят номера. Във вторник още нямаха сили да повдигнат глави от възглавниците си, но до вечерта мехурите изчезваха и те отново започваха да се чувстват като нормални човешки същества. Решиха, че срядата е ден за носене на оранжеви перуки, четвъртъкът — за плашене на сестрите, а в петък — в знак на съпричастност към лекаря, когото всички обожаваха — говореха само на родния му език, френски, което си беше истинско постижение, след като само Оливия знаеше този език. През уикендите се упражняваха да стрелят по мишени с водните си пистолети, редяха пъзели и решаваха кръстословици. Лелята на Оливия, Ема, беше техен съконспиратор, както я наричаше д-р Пардио. Тя изпращаше на Оливия водните пистолети, перуките и другите необходими подръчни материали. Всичко, което племенницата й поръчваше.

Д-р Пардио също си имаше свой седмичен график. Всяка сутрин той влизаше в отделението и поздравяваше момичетата по един и същи начин:

— Bonjour, мои Мъничета.

И те му отговаряха:

— Bonjour, доктор Пардио.

Един четвъртък на Оливия й хрумна нова идея. След като лекарят мина на визитацията си, тя предложи да поиграят на криеница, за да поизмъчат сестрите. Предната седмица тя беше успяла да се вмъкне в един празен килер и беше установила, че в правоъгълното помещение има достатъчно място, за да ги побере всичките. Килерът беше в края на наскоро построеното южно крило, което щеше да бъде открито и достъпно за пациенти от следващия месец.

Момичетата се промъкнаха по коридора зад Оливия и се мушнаха в тъмния килер. Седнаха на пода, опрели гърбове в стените, две по две една срещу друга, и притихнаха, вслушвайки се във всеки звук. Мирисът на дезинфектант се носеше във въздуха около тях. Чуваха как старшата сестра вика имената им, а гумените подметки на обувките й скърцат при всяка крачка по сиво-белите плочки на пода. Когато звуците заглъхнаха, Оливия протегна ръка и светна лампата.

Всички примижаха от внезапната ярка светлина.

— Отиде си — прошепна Сам, опитвайки да потуши смеха си.

— Може би не трябва да оставаме тук — каза Колинс. — Не искаме тя да продължава да ни търси.

— Шегуваш ли се? — възрази Оливия. — Разбира се, че искаме да ни търси. Нали в това е номерът.

Джейн, най-боязливата от четирите, прошепна:

— Ами ако се обади на полицията? Може да си навлечем неприятности. — Докато говореше разтревожено, тя усукваше тръбичката на системата си.

Сам забели очи.

— Няма да се обади на полицията. Тревожиш се прекалено много.

— Може да позвъни на родителите ни — предположи Джейн.

Оливия сви рамене.

— Номерът на болницата е записан в телефона на майка ми. Щом види откъде й се обаждат, тя няма да вдигне. Болестта ми й причинява твърде голям стрес.

— Шегуваш се, нали? — попита Сам.

— Ни най-малко. Майка ми не може да се справи с мисълта за болестта ми.

— А баща ти? — попита Колинс. — Той никога не ти идва на посещения — отбеляза тя със съчувствие, протегна се и потупа ръката на Оливия. Момичетата винаги можеха да разчитат на Колинс за емоционална подкрепа.

— Никой от семейството й не е идвал — вметна Сам.

— Много са заети — отвърна Оливия, като сви невъзмутимо рамене. — Мама лети постоянно между Сан Франциско и Ню Йорк. Родителите ми имат странен брак — добави тя съвсем като възрастна. — Мама го обожава. Тя… винаги го демонстрира много драматично. Не знам как да го обясня по друг начин. Няма място за нищо друго в живота й.

— И за никой друг — промълви Колинс. — Каквато майката, такава и дъщерята — помисли си тя.

— Ами баща ти? — попита Сам.

— О, приятно му е да бъде обожаван. Поне му беше приятно.

— Не, питах дали той се справя с мисълта за болестта ти. И за него ли това е прекалено голям стрес?

— Не бих казала. По-скоро не мисли за това. Подозирам, че понякога се преструва, че съм на гости на приятелка. По-рано се обаждаше всяка седмица, за да ме пита как съм. Последния път, когато говорих с него, ме попита дали си прекарвам добре.

— Наистина ли? — попита Сам. Не можеше да си представи как е възможно някой да е толкова нехаен. Нейното собствено семейство беше приело болестта й много тежко, особено четиримата й по-големи братя. Въпреки че постоянно й напомняха, че е силна и може да се пребори с болестта, тя знаеше, че вътрешно всички много се тревожеха за нея.

— Наистина — настоя Оливия. — Той губи всякаква представа за времето. Поне така ми казва сестра ми Натали. А тя винаги защитава мама и татко. Нат би дошла да ме види, ако можеше, но в момента завършва колеж и докато слезе от самолета, за да ме види, ще трябва да се качва обратно. Тя е десет години по-голяма от мен — добави тя.

— Не се е обаждала от известно време, нали?

— Много е заета — отвърна Оливия.

— Аз говорих веднъж със сестра ти — обади се Колинс. — Тъкмо ти правеха рентгенова снимка и не можеше да се обадиш.

— Знаеш ли, че за първи път говориш толкова открито за семейството си? — отбеляза Джейн.

— Защо е така? — попита Колинс.

— Защото се срамувам. Омръзнало ми е да им измислям извинения — изрече Оливия. — Семейството ми е сбъркано. Права си, Сам. Никой от тях не идва да ме види и според мен това не е нормално. А според вас?

И трите момичета поклатиха глави.

— Точно така — продължи Оливия. — Леля Ема е единствената нормална. Тя не харесва много баща ми, но мисля, че това е заради начина, по който майка ми кръжи край него. Когато говори с мен, Ема опитва да скрие това, но аз го знам. Веднъж я чух да казва на майка ми, че баща ми може и да умее да печели пари, но изобщо не го бива за семеен живот. Каза също, че той е един от най-харизматичните хора, които е срещала.

— Какво означава това? — попита Колинс. — Че е лигав?

— Обаятелен, приятен — обясни Джейн. — Харизматичен не е нещо лошо.

— Изречено от леля ми прозвуча като обида. Но те не знаеха, че слушам разговора им, така че нямаше как да я попитам какво е имала предвид.

— Не познавам харизматични хора — отбеляза Сам. — Поне не се сещам за такива.

Оливия реши да смени темата. Тя искаше да поговорят за нещо друго.

— Ако все пак доживея да порасна, мисля, че ще искам да залавям престъпници. Колкото и талантливи и умни да са, рано или късно всички допускат грешки. И винаги полицаите ги залавят.

„Ако доживея да порасна“ беше една ужасяваща игра, която момичетата играеха от време на време, но никога пред д-р Пардио, защото знаеха, че той ще ги накара да спрат веднага. Всеки път, когато играеха, Оливия сменяше идеята си за това каква ще стане, ако порасне. Предната седмица беше заявила, че иска да стане майстор готвач. По-предната седмица беше сигурна, че ще стане лекар като д-р Пардио. А още преди това — водеща на новините по телевизията.

— Можеш да станеш детектив или агент от ФБР — кимна Колинс ентусиазирано. — Ще бъде готино да носиш пистолет. Може и аз да стана агент.

— Ти си страшно непохватна, Колинс — каза Джейн. — Ще се простреляш сама. А освен това сигурно ще плачеш всеки път, когато се наложи да разпитваш някоя жертва на престъпление.

Приятелката й не се засегна.

— Сигурно — призна си тя.

— Ако доживея да порасна, аз ще стана… — започна Сам.

— Пилот — довършиха другите три в един глас.

— Да, пилот — потвърди Сам.

— Кажи честно, Сам, никога ли не ти е хрумвала друга професия? — попита Джейн, видимо отчаяна от липсата на въображение у приятелката им. — Какво толкова си се вкопчила в това да станеш пилот?

— Какво ли? — започна Сам. — Дядо ми е бил пилот, баща ми е пилот, четиримата ми братя са пилоти…

— И това означава, че и ти трябва да станеш пилот?

— Това е в кръвта ми — сви рамене Сам. — Трябва да летя.

Никой не опита да спори с нея. После Джейн каза:

— Ако не беше тази ужасна болест, сигурно никога нямаше да се срещнем. Всяка от нас живее в различен край на Съединените щати. Сам живее в Аляска, Оливия — в Калифорния, Колинс — в Луизиана, а аз — в щата Ню Йорк.

— Мисля, че съдбата все едно щеше да намери начин да ни събере — каза Сам.

— Щеше да е хубаво, ако това, което ни е събрало, не беше смъртоносна болест — отбеляза Оливия.

Колинс придърпа колене към гърдите си.

— Задникът ми замръзва.

— И моят — каза Оливия.

Момичетата се преместиха по-близо една до друга, за да се стоплят.

Няколко минути всички мълчаха и после Оливия наруши тишината.

— Според леля Ема баща ми ще напусне майка ми. Тя мисли, че това е истинската причина той да си купи апартамент в Манхатън. — Тя се тревожеше от възможността родителите й да се разделят и сега, след като беше споделила с приятелките си, реши да им каже и останалото. Чувстваше ги по-близки от всеки друг. Може би защото заедно преминаваха през това — споделяха и смеха, и болката.

— Ще се развеждат ли? — попита Колинс шепнешком, сякаш думата можеше да ги ужили, ако я произнесеше по-силно.

Оливия кимна.

— Ще бъде ад, ако се случи.

— Но защо леля ти те тревожи с тези предположения? — попита Сам. — Достатъчно си имаш на главата. Не ти трябват още неприятности.

— Преди да дойда тук, накарах леля да ми обещае, че няма да пази тайни от мен. Искам да знам какво става вкъщи… и хубавото, и лошото.

— Разводът не е нищо особено — отбеляза Джейн и сви рамене. — Ще се справиш.

— Това звучи направо безчувствено — упрекна я Сам.

— Просто съм честна. Родителите ми се караха постоянно. Всичко се оправи, когато разводът приключи.

— За какво се караха? — полюбопитства Колинс.

— Най-вече за големия ми брат Лоугън. Той постоянно се забъркваше в разни каши с алкохол и наркотици. Цяло чудо е, че завърши училище. Мама все го защитаваше, измисляше му извинения. Татко го отряза, спря да му дава нари, но мама му даваше тайно от татко. На татко му писна да се карат постоянно и си тръгна. Това даде на Лоугън възможност да си прави каквото иска, а мама просто се предаде. Той дори опита да убеди мама да повиши стойността на моята застраховка живот. Доста зловещо, а?

— Зависи — отвърна Оливия. — Кой ще получи парите, ако умреш?

— Лоугън.

— Тогава наистина е зловещо.

— От застрахователната компания не се съгласиха. Аз съм твърде голям риск за тях — обясни Джейн.

— Трябва да се постараеш да останеш жива напук на брат си — заяви Сам.

— Така и мисля да направя — отвърна тя с усмивка. — Виждаш ли, Оливия, и моето семейство не е по-добро.

— Не мисля — възрази Оливия. — Мога да ви разкажа истории, от които да ви побелее косата.

— Ние нямаме коса, забрави ли? Изпада заради чудодейните лекарства — каза Сам.

— Бяхме оплешивели от химиотерапията още преди да дойдем тук — напомни им Колинс. Тя прекара предпазливо пръсти по голото си чело, сякаш отместваше непокорен кичур на мястото му. После добави с преувеличен южняшки акцент: — Така че ще трябва да ми повярвате, като ви кажа, че преди имах страхотна руса коса.

— Ти, Оливия и Сам бихте могли да станете филмови звезди — каза Джейн.

— Ти също — настоя Оливия.

— Прекалено съм слаба и бледа. Имам тъмни кръгове под очите и…

Оливия не й позволи да продължи.

— Просто лекарството ти се отразява по-тежко, отколкото на нас. Когато лечението свърши, отново ще се превърнеш в красавица.

Джейн не беше убедена.

— Но Колинс има руса коса и сини очи…

— Страхотна руса коса — поправи я Колинс усмихната.

Джейн забели очи и продължи:

— Оливия, очите ти са толкова наситено, искрящо сини, че предполагам, че и ти си с руса коса.

— Не. Тъмнокестенява — поправи я тя. — А ти имаш лешникови очи. Обзалагам се, че косата ти е светлокафява, Джейн.

— Позна.

— Сам, ти си най-лесна — продължи Колинс. — Очите ти са зелени. Мисля, че си червенокоса по рождение.

— Имах тъмнокафява почти черна коса.

— Когато това свърши… ако оживеем… — започна Джейн.

— Ще оживеем — натърти Оливия.

— Още не съм готова да умра — обади се Сам.

— Нито пък аз — прошепна Колинс. — Имам да изживея още твърде много неща, а дори не съм започнала.

— Но вие ще си останете най-добрите ми приятелки, нали? — попита Джейн с плувнали в сълзи очи. Без съмнение тя беше най-крехката от момичетата. Бледата й кожа изглеждаше почти прозрачна. Гласът й едва се чу, когато добави: — Където и да се озовем, с каквото и да се заемем… става ли?

— Разбира се — отвърнаха останалите.

Те стиснаха ръцете си в юмруци и нежно чукнаха кокалчетата си, за да скрепят обещанието.

— Приятелки завинаги — прошепна Сам.

Оливия кимна.

— Докато смъртта ни раздели.