Джули Гарууд
Сладки приказки (14)

Тринадесета глава

Ронан смяташе, че Джордж Андерсън, зетят на Оливия, изглежда доста подозрителен и искаше да го постави в началото на списъка със заподозрените за опита за убийство.

Грейсън не беше убеден.

Ронан отвори чекмеджето на бюрото си, извади една малка футболна топка и я метна на Грейсън. Докато умуваха по някое разследване, двамата редовно си подхвърляха топката. Това беше като ритуал за тях, стига офисът да беше празен.

— Ще поставя Андерсън в първата петица — каза Грейсън. — Но има други, които ми изглеждат по-подозрителни, като Карл Симънс и хората му, както и бащата на Оливия, за съжаление. Всеки от тях би могъл да наеме човек, който да я накара да замълчи. Знаеш ли, че тя се е обаждала и в Комисията по ценните книжа и борсите?

Ронан се усмихна.

— Браво на нея.

Грейсън хвърли топката отново на Ронан.

— Оливия е задавала много въпроси за фонда „Тринити“. Може някой, който има връзки в КЦКБ, да не се е зарадвал на възможността за разследване.

Ронан кимна утвърдително.

— Хайде да поговорим за Андерсън.

— Добре, хайде. Той дължи триста хиляди долара на някакъв букмейкър, който се казва Събуей, и всяка седмица лихвата му расте.

— Всяка седмица?

— Всяка седмица — повтори Грейсън. — Ако Андерсън продължи да не изплаща дълга си, след шест месеца ще дължи колко… шестстотин хиляди?

Ронан метна топката и отговори:

— Да. Предполагам, че Събуей не е букмейкър, а по-скоро лихвар.

Грейсън кимна.

— Оливия знае ли за проблема на зет си с хазарта? — попита Ронан.

— Съмнявам се. По-късно ще отида при нея да говорим за зет й. Тя спомена, че Джордж бил в града и искал да се отбие да я види довечера.

— А ти какво каза?

Двамата си разменяха топката все по-бързо, докато тя започна да прелита като торпедо през офиса.

— Казах й, че той не може да влезе, освен ако аз не присъствам. Охраната е предупредена — добави той.

— Ами жената на Андерсън, Натали? Тя знае ли за проблемите на мъжа си?

— Не мисля. Той би могъл да изтегли пари от фонда „Тринити“, за да изплати дълга си — вложили са почти четири милиона при баща й — но не го е направил.

— Защото така тя би научила.

— Така мисля. Тя е вложила много свои пари в този фонд. Чичо й, Даниел Монро, е бил много богат. Той е оставил попечителски фондове на двете си племенници и всяка от тях е наследила доста солидна сума. Веднага щом получила достъп до парите си, Натали ги прехвърлила на баща си да ги инвестира.

— А фондът на Оливия?

— Тя ще получи достъп до парите си догодина.

Той разказа на Ронан какво беше научил за „Симънс, Симънс и Фалкън“. Беше проверил банковите им сметки и беше разкрил, че Карл Симънс е таен партньор на Робърт Маккензи.

— Карл Симънс я клевети, разправя наляво и надясно лъжи за нея, за да я принуди да спре да задава въпроси. На колко се обзалагаш, че баща й знае много добре какво прави съдружникът му?

Грейсън кимна.

— Ако всичко върви по план, ще го видя в действие след няколко седмици в хотел „Морган“.

— Голямото парти за рождения му ден?

— Не съм ходил неканен на парти от доста време. Сигурно ще бъде интересно. — Грейсън хвърли топката на Ронан. — Тръгвам.

— Отиваш у Оливия ли?

— Да. Хенри ще спи у един приятел тази вечер.

— Не че ти държа сметка, но ми се струва, че прекарваш ужасно много време в апартамента на госпожица Маккензи напоследък.

— Какво мога да кажа — ухили се Грейсън. — Заел съм се с разследването много сериозно и задълбочено.

— Аха — отвърна провлечено Ронан и се усмихна скептично.

Истината беше, че Грейсън си търсеше извинения, за да види Оливия. Дори когато можеше да получи отговор с едно просто телефонно обаждане, той настояваше, че трябва да говори с нея лично. Не можеше да устои на възможността да прекара известно време с нея. Това, което изпитваше, беше непознато за самия него чувство и той не можеше да си го обясни. Само знаеше със сигурност, че Оливия Маккензи се различаваше от всяка друга жена, която познаваше, и колкото повече време прекарваше с нея, толкова повече искаше да бъдат заедно.

Той вече вървеше към стълбището, когато Ронан го попита:

— Все още ли се държиш като джентълмен?

— С Оливия ли? — попита той, като се престори, че не разбира въпроса.

— Не, с кучето й.

Грейсън се засмя.

— Тя няма куче и, да, още се държа като джентълмен.

И това го убиваше.

 

 

Бяха минали три седмици от нападението над Оливия и тя беше излизала от апартамента си само за да отиде до болницата, за да й махнат шевовете. Започваше да се чувства като животно в клетка. Ежедневието й беше толкова скучно. Всяка сутрин ставаше, обличаше се, отиваше в малкия си кабинет и включваше компютъра си. Свързваше се със служебния си компютър и започваше работа. Тъй като нямаше с какво да се разсейва, доста бързо навакса със случаите, които й бяха възложени.

Единственият фитнес уред, който притежаваше, беше бягаща пътечка, а тъй като не можеше да ходи във фитнес залата, както правеше по-рано, се качваше на пътечката, за да се пребори със скуката. В някои дни астмата й не я мъчеше много, в други дни вървеше толкова бавно, че имаше чувството, че пълзи.

Колинс дойде две поредни недели и всеки път оставаше по няколко часа. После се отправяше към стрелбището, за да работи върху точността си. Оливия още се тревожеше от мисълта, че Колинс носи оръжие.

Джейн си стоеше вкъщи заради времето. Зимата във Вашингтон беше необичайно студена и постоянно валеше сняг. Джейн живееше в къща близо до Дюпон Съркъл и беше заета да я ремонтира и преустройва, за да си обособи ателие, в което да рисува. Оливия пропусна откриването на изложбата, но Джейн й разказа подробно за събитието. Бе продала три картини и се чувстваше удовлетворена и ентусиазирана.

Сам се беше обадила няколко пъти; тъй като беше в Исландия, поддържаха връзка предимно по имейла. Тя пишеше дълги, хаотични писма за самолетите, с които летеше, и не се оплакваше от местонахождението си.

И трите приятелки на Оливия си имаха гаджета, но никоя нямаше сериозна връзка. Въпреки че сега бяха здрави, те живееха със страха, че късметът им може да се обърне. Как биха могли да подложат мъжете, които обичаха, на такива тревоги? Бяха решили да бъдат реалистки. Не им беше писано да имат щастлив брак.

Оливия довърши отговорите на няколко имейла, затвори лаптопа си и погледна колко е часът. Спомни си, че ще идва Грейсън, така че отиде в спалнята си и се преоблече. Пак беше с небрежен вид — тесни дънки и бяла блуза. Вчеса косата си и си сложи малко парфюм и червило.

Скоро щеше да пристигне и Джордж. Той беше казал, че иска да си поговори сериозно с нея. Оливия се зачуди дали Натали ще бъде с него. Беше сигурна за какво искаше да говори Джордж: че трябва да убедят леля Ема да инвестира във фонда „Тринити“, за да демонстрира лоялността и подкрепата си към семейството. Отговорът на Оливия нямаше да се промени, независимо от аргументите на Джордж. Инвестиции в „Тринити“? В никакъв случай.

Как можеше Натали и Джордж да са толкова слепи?

Грейсън пристигна точно когато Оливия набързо подреждаше дневната си. Тя събра вестниците и списанията, пусна ги в чувала за рециклиране и тъкмо сгъваше одеялото от дивана, когато на вратата се позвъни. Тя метна одеялото на облегалката.

Щом го видеше, в гърлото й винаги засядаше буца. И тази вечер не беше различно. Той не беше с костюм. Беше облечен спортно, също като нея, с дънки и светлокафяв пуловер. Пистолетът му беше на кръста. Това не се беше променило.

Тя си помисли, че той изглежда чудесно, но всъщност това не беше нещо ново. Дръпна се назад и го изчака да закачи палтото си в коридора.

— Подранил си — каза тя. — Джордж няма да дойде преди осем.

— Исках да говоря с теб, преди той да се появи.

Грейсън отиде до дивана и седна. Тя го последва.

— Да поговориш за Джордж ли?

— Ти знаеш ли, че той има проблем с хазарта?

Изражението й му подсказа, че това бе новина за нея.

Тя поклати глава с шокиран вид.

— Не изглежда като такъв човек. Толкова е… консервативен.

Тя седна до него и с нарастващо изумление изслуша разказа на Грейсън за дълговете на Джордж.

— Дължи толкова много пари?

Грейсън повтори сумата. Стори му се, че реакцията й на новината беше комична. Бузите й се зачервиха и тя забърбори.

— Как може човек… взел е назаем от… толкова ли е глупав?

— Мен ли питаш?

— Лихвар? Наистина ли е отишъл при лихвар?

— Да — усмихна се той. — Да, постъпил е глупаво. Хората постоянно правят глупости. Иначе щях да съм безработен. Ти работиш в НАП. Не се ли сблъскваш непрекъснато с глупавите постъпки на хората?

Тя се засмя.

— Да, вероятно. — Оливия се замисли отново за Джордж. — Натали ще го убие.

— Мислиш, че тя не знае?

— Джордж е все още жив, значи тя няма никаква представа.

Оливия нямаше намерение да сяда толкова близо до него. Но не се отмести. Харесваше й как ъгълчетата на очите му се набръчкват, когато се усмихваше. Тя се взря в очите му и след малко каза:

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Какво искаш да знаеш?

— Не е свързано с разследването.

— Добре. Давай.

— Понякога иска ли ти се да ме целунеш?

Той й се усмихна отново и тя се разтопи от усмивката му.

— Да. Постоянно — каза той и ръката му се премести точно под тила й.

— Постоянно ли, Грейсън? — подразни го тя.

Той я придърпа към себе си и устните му покриха нейните в целувка, която беше влудяващо страстна. Оливия отчаяно закопня за още. Можеше да го спре, но това беше последното, което би й хрумнало.

За Грейсън целувката беше помитаща и изключително възбуждаща. Когато той се осъзна и разбра какво става, хвана раменете й и нежно я отблъсна от себе си.

— Не можем сега — каза дрезгаво.

Оливия се чувстваше замаяна. Една целувка и цялата се беше разтреперила. Какво ли щеше да се случи, ако Грейсън правеше любов с нея? Сигурно щеше да се разпадне. Тя прекара пръсти през косата си и си пое дъх. Грейсън беше изчезнал в кухнята. Трябваше да му се извини. Знаеше, че го поставя в неловко положение. Той беше агент, разследващ престъпление, а тя беше жертвата. Не беше добра идея помежду им да има връзка. Трябваше отношенията им да си останат професионални… нали? Главата й казваше — да, но сърцето й крещеше — не.

Когато влезе в кухнята, Грейсън стоеше до хладилника й. Беше отворил вратата му и гледаше, сякаш търси нещо конкретно вътре.

— Какво искаш? — попита тя.

Това беше подвеждащ въпрос.

— Не знам, нещо за пиене.

Тя затвори вратата.

— Има най-различни напитки в хладилното чекмедже. Зад теб.

Чекмеджето за напитки изглеждаше като нормално чекмедже, отвън имаше същата вратичка като кухненските шкафове от тъмночерешово дърво. Грейсън го отвори, извади си бутилка с вода и го затвори.

— Добра идея — каза той и си направи мислена отметка да я използва при следващия ремонт на кухнята си. — Харесва ми. Трябва да си сложа такова в кухнята. Племенникът ми постоянно оставя хладилника отворен.

— Хенри ли? — попита тя.

— Да.

— Той при теб ли живее?

— Да, след като баща ми получи инфаркт.

— Съжалявам, баща ти ще се оправи ли?

— Да — отвърна той кратко.

Това ли беше? Просто „да“. Без никакво обяснение. Добре, тя разбра посланието. Той не желаеше да обсъжда личния си живот. Оливия се почувства като глупачка, защото почти го беше помолила да я целуне. Отново.

Облегна се на мивката и скръсти ръце пред корема си. Ядоса се на себе си. Беше нарушила решението си да не му задава лични въпроси, а да го остави сам да й каже каквото пожелае.

— Имаш ли нещо против да разгледам шкафчетата ти? — попита той.

Тъй като той вече беше отворил вратичката над мивката и оглеждаше дървото, Оливия не си направи труда да му отговори.

— Правя основни ремонти на сгради с апартаменти — обясни той. — Това дърво е много хубаво. Ти ли го избра?

— Да.

— Гранитът също ми харесва.

Изведнъж той се премести и я притисна към мивката. Наведе се и я целуна. Бързо и сладко.

— Това пък защо беше? — попита тя озадачено.

— За да спреш да се мръщиш.

Той отново докосна нежно устните й със своите.

— Знаеш ли какво още ми харесва?

— Не, какво? — прошепна тя.

— Мивката ти. — Той отстъпи назад.

Тя мина покрай него.

— Страшен ласкател си.

Той я последва.

— Хей, наистина ми харесва мивката ти.

Тя вдигна очи към тавана.

— Искаш да ме целунеш, не искаш да ме целунеш. Целуваш ме, после не ме целуваш. Реши какво искаш, за бога.

Той се засмя. На вратата се почука и настроението на Грейсън се промени на мига.

— Отиди да седнеш. Джордж е тук.

— Подранил е — каза тя. — Изглежда, лесно е намерил мястото.

— Не е ли идвал тук преди?

— Не.

Грейсън изчака Оливия да седне, после отключи вратата и я отвори. Джордж беше едър мъж, висок беше почти колкото Грейсън. Трябваше да свали известен брой килограми. Около двайсет и пет. Повечето излишни килограми бяха разположени по гърдите и корема му. Направо си чака инфаркта, помисли си Грейсън.

Джордж се представи на Грейсън, но не го погледна в очите.

— Вие си тръгвате ли, или оставате? — попита той.

— Оставам — заяви Грейсън твърдо.

— Защо? Отвън до вратата има охрана. Не е нужно и вътре да стои някой. Полицаят отвън вече ме претърси, което беше достатъчно обидно.

— Ела да седнеш, Джордж — включи се Оливия. Тя искаше да стане и да го посрещне на вратата, но Грейсън беше настоял да остане седнала.

— Не виждам защо той…

— Аз оставам — повтори Грейсън.

— Грейсън е от ФБР — обясни Оливия. — Те разследват стрелбата.

Зетят на Оливия се отказа да спори. Той свали палтото си и посегна да го подаде на Грейсън. Бързо размисли обаче и го метна на масата. То веднага падна на пода, но Джордж не си направи труда да го вдигне.

Свикнал е други да се грижат за него — помисли си Грейсън.

Джордж огледа дневната, преди да седне на едно от креслата срещу канапето. На Оливия не й пукаше дали той харесва дома й, или не. След като приключеха с разговора, той нямаше да се появи повече в апартамента й.

— Как си? — попита той Оливия.

— Добре съм.

Джордж се обърна към Грейсън.

— Имате ли заподозрени за нападението над Оливия? Сигурно е някой от хората, които Оливия е уличила в неплащане на данъци. Много хора я мразят… имам предвид заради работата й.

Грейсън не каза нито дума. Той просто се взираше в Джордж, докато той се смути и отмести поглед.

— Къде е Натали? — попита Оливия.

— В Маями, с вашите.

— Тя знае ли, че си тук?

— Разбира се. Всъщност тя предложи да дойда да говоря с теб.

Започва се.

— За какво да говориш с мен? — попита тя невинно.

— Просто трябва да говориш с Ема и да я убедиш да вложи парите си в „Тринити“ — изстреля той.

— Не става. Искаш ли да ми кажеш нещо друго?

— Не ме отрязвай така — сопна се той. — Това е важно. Хората… важни хора… знаят, че тя не е инвестирала. Когато тя го направи, те ще последват примера й незабавно.

— Не.

— Това убива майка ти и сестра ти.

— Кое ги убива? — попита тя. Опита да прозвучи разтревожена, но не успя да се престори.

— Твоето влияние над Ема. Тя ще направи всичко, което й кажеш.

— Тя няма да се съгласи. Тя е интелигентна, силна, независима жена. — А ти си идиот — добави мислено тя.

— Но ти имаш специално влияние над нея, още откакто си спечели съчувствието й, когато си се разболяла.

— Спечелила съм съчувствието й? Шегуваш ли се?

— Просто заявявам очевидното.

— Знаеш ли, Джордж, до днес смятах, че имаш поне половин мозък. Вече не мисля дори и това. Ти си също толкова заблуден, колкото и майка ми, и Натали по отношение на измамата на баща ми.

Джордж изсумтя и тръгна да се изправя. Той погледна Грейсън и бързо седна.

— Ти си заблудената. Осъзнаваш ли колко пари спечелихме двамата с Натали?

Грейсън реши да се намеси.

— Защо не използваш част от тях, за да изплатиш дълга си?

Джордж се престори, че не разбира:

— Какъв дълг?

— Дългът към букмейкъра ти. Събуей се представя за букмейкър, нали?

— Слушай какво — извика Джордж. — Това е личен въпрос…

— Натали не знае за дълга ти, нали? — попита Оливия.

— Не. — Той звучеше, сякаш ще се разплаче. — Тя ще се разведе с мен, ако научи.

— Ще трябва да поемеш този риск. Не можеш да се криеш от лихвар…

— Той е букмейкър — настоя Джордж и зарови лице в дланите си. — Бях такъв глупак. Започнах с няколко залога за колежански баскетболни срещи и преди да се усетя, бях затънал до шията.

— А каква ще бъде твоята полза, ако Ема инвестира в „Тринити“? — попита Оливия.

— Никаква — отвърна той. — Просто се опитвах да помогна на родителите ти и на Натали. За тях е много важно фирмата да продължи да расте, а Ема е толкова влиятелна личност. Ако нейните приятели научат, че тя се е доверила на фонда, те ще я последват.

— А ти ще можеш да изтеглиш част от вашите пари, за да платиш дълговете си?

— Не, не мога да го направя… не и без Натали да разбере, че съм залагал.

На Оливия започваше да й се гади от тази история.

— Кажи истината на Натали, и за бога, изтеглете парите си от този фонд, преди да е станало твърде късно.

— Няма да се държиш като зрял човек, така ли? — Той замълча за момент и Оливия разбра, че той трескаво се опитва да измисли доводи. — Сега като знаеш за моя дълг… какво ще кажеш?

— Какво да кажа?

— Можеш да ми дадеш заем, като го гарантираш с попечителския си фонд. Нали ще получиш парите след два месеца?

— Не, след година и два месеца — поправи го тя.

— Какво ще се случи, ако Оливия умре, преди да е получила парите от попечителския фонд? — попита Грейсън.

Без да се поколебае, Джордж отговори:

— Всичко ще остане за Натали.

— И за теб.

— Ами, да, ние сме женени… — Той млъкна рязко. — Чакайте… да не мислите, че бих наранил Оливия?

Грейсън не отговори. Той не мислеше, че на Джордж би му стискало да застреля някого. Но можеше да си го представи как наема други хора за тази работа.

— А щом тя се сдобие с парите, ако нещо й се случи, всичко ще остане за този, когото е посочила в завещанието си — каза Грейсън.

Джордж се престори, че не знае нищо за завещание.

Грейсън продължи:

— Обзалагам се, че знаеш точно колко пари има в попечителския фонд на Оливия, чак до последния долар.

— Оливия е получила повече пари от сестра си заради болестта си. Поне така сме чували двамата с Натали.

— Джордж, време е да си тръгваш — каза Оливия.

Той не възрази. Взе палтото си и попита:

— Значи няма да говориш с Ема?

Колко пъти трябваше да му каже едно и също?

— Не, няма.

Тя не го изпрати до вратата. Грейсън се погрижи за това. След като заключи, той попита:

— Какво вижда сестра ти в него?

— Не си виждал сестра ми, нали? Когато я видиш, ще разбереш.

— Какво ще разбера?

— Той е идеален за нея.

— Ясно.

Тя докосна ръката му.

— Не мисля, че Джордж би ме наранил, но се радвам, че ти беше тук.

— Аз също. — Той хвана ръката й. — Нали знаеш, ако се нуждаеш от нещо… т.е. ако се изплашиш и искаш да поговориш с някого, можеш да ми се обадиш.

— Знам — отвърна тя с усмивка. — Благодаря ти, Грейсън. Не знам как щях да се справя без теб.

Той извърна поглед и не каза нищо. Изглеждаше замислен.

— Трябва да тръгвам — каза накрая.

Тя го видя как изгаси лампата в кухнята и отиде в коридора да вземе палтото си… само че не го взе. Свали го от закачалката, после отново го закачи. Постоя, потънал в размисъл няколко минути, после обиколи дневната и изгаси всички лампи освен една. Стаята потъна в сенки. Той спря до камината, взе дистанционното от полицата и натисна бутона за включване. Огънят лумна, подхранен от газта.

В дневната стана топло и уютно.

Грейсън мълчаливо се взира в пламъците няколко минути, пъхнал ръце в джобовете си, после започна да крачи напред-назад, вперил поглед в пода, сякаш търсеше там отговора на въпрос, който не му даваше мира.

Оливия наблюдаваше странното му поведение. Започваше да я боли врата да следи движението му наляво-надясно. Помисли си, че може би той се опитва да си изясни нещо, свързано с разследването, или се чуди на прекрасните й роднини; може би дори благодареше на бога, че те не бяха част от неговото семейство. А се беше запознал само с Джордж. Оливия се зачуди как ли щеше да реагира той, след като се запознаеше и с останалите. Може би тя трябваше за всеки случай да вземе пистолета му, преди да го запознае с тях.

— Грейсън? Какво правиш? — попита тя, за да наруши мълчанието. Седеше от прекалено дълго време. Изправи се и протегна ръце над главата си, за да разкърши схванатите си рамене, но веднага съжали за това. — Ох — прошепна и направи гримаса от болката. Рамото и страната й заздравяваха, но все още не беше добра идея да се протяга.

Грейсън беше престанал да крачи. Тя го погледна и пламъкът, който видя в очите му, я остави без дъх. Отиде при него. Спря само на крачка от него и го погледна.

— Какво става? — попита тихо. — Кажи ми какво умуваш. Може да мога да ти помогна.

Той почти се засмя.

— Да, точно така. Мисля си, че няма да мога да държа ръцете си далече от теб още дълго. Искаш ли да ми помогнеш?