Джули Гарууд
Сладки приказки (21)

Двадесета глава

За Оливия съботата започна в четири и половина сутринта, когато й се обадиха от един полицейски участък в другия край на града.

Дежурният полицай се извини за ранния час.

— Съдия Бауен ми каза да ви се обадя. Тук при нас има едно малко момиче, което се нуждае от защита… каквато вие можете да му осигурите. Съдията не иска тя да попадне в системата. Има нещо общо с някакъв предстоящ процес — допълни той. — Каза, че вие ще помогнете на момичето да изчезне за известно време.

— Идвам веднага.

Добре че имаше навигация в колата, иначе никога нямаше да открие участъка. Оформянето на документите не отне толкова много време, колкото обикновено, защото съдията вече беше подписал заповедта. В осем часа Оливия вече беше настанила деветгодишната Лили Джаксън в нов, макар и временен, дом.

Когато се качи в колата и провери телефона си, откри, че има съобщение от Мичъл Каплан, който местеше срещата им в единайсет. Оливия беше благодарна за допълнителното време. Върна се в апартамента си, взе си душ и облече една тъмносиня рокля. Остави косата си пусната, само с една шнола, така че лицето й да е открито, и си сложи обиците и часовника. Тъй като все още имаше време, прегледа куфарчето си, за да е сигурна, че е взела всички необходими документи за Джеф. Вече беше написала чека за Мичъл Каплан и го пъхна в чантата си, заедно с другия, който беше приготвила за жената на Джеф Уилкокс.

Сложи си палтото и шала и потегли. Вратата на асансьора се отвори и тя се озова лице в лице с Грейсън. Толкова се изненада да го види, че замръзна на място, но само за една-две секунди. После влезе в асансьора и натисна бутона за гаража.

— Здрасти. — Не много оригинално, но това беше най-доброто, което измисли.

Грейсън не изглеждаше щастлив от срещата им.

— Къде отиваш?

Когато тя не отговори веднага, той натисна бутона стоп на асансьора.

— Попитах къде отиваш?

— Имам да свърша това-онова.

— Не.

— Не? — Тя не извика думата, но й се искаше. Вместо това избута ръката му от бутоните. — Ронан ми каза, че ти си плащал за охраната ми, и искам да знаеш, че ще ти възстановя разходите до последния цент. Но, Грейсън, трябваше да ми кажеш истината.

— Ще те държа в безопасност, независимо колко се съпротивляваш — заяви той. Грейсън повдигна брадичката й, за да я погледне в очите, и каза: — По дяволите, Оливия. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Тя си мислеше, че той ще я целуне, но той внезапно се дръпна назад.

— В безопасност съм — настоя тя. — И, разбира се, внимавам много.

— Внимаваше ли, когато вратата на асансьора се отвори?

— Обикновено държа сълзотворния си спрей в ръка.

— Обикновено?

Гласът му беше измамно мек, което беше лош признак, ако се съдеше по предишните й впечатления. Грейсън щеше да й изнесе поредната си гневна лекция.

— Натисни бутона за гаража. Имам една среща, която не трябва да пропусна.

Той понечи да възрази, после се отказа и натисна бутона за фоайето.

— Аз ще те закарам.

— Мога без никакъв проблем да…

— Аз ще те закарам. Къде отиваш?

— Първо в офиса на един адвокат, после в затвора.

 

 

Мичъл Каплан щеше да бъде като божи дар за Джеф Уилкокс. Оливия беше отделила време предната вечер, за да провери някои от случаите му, и се впечатли силно. Противниците на Каплан го наричаха Баракудата. Точно от такъв човек се нуждаеше Джеф.

Прякорът му със сигурност не подхождаше на външността му. Каплан й напомни за плюшено мече. Той беше нисък, леко закръглен около кръста и носеше дебели очила с тънки рамки. Освен това говореше тихо и резервирано. Въпреки че Оливия и Грейсън прекараха съвсем кратко време с адвоката, и двамата го харесаха.

— Къде се намира Уилкокс? — попита Грейсън.

— Близо до дома му, във „Феърхейвън“. Затворът е приличен, но накарах секретарката си да провери тази сутрин, преди да ви изпратя да говорите с него, и открих, че снощи е бил преместен в „Бомон“.

— Това е на сто и трийсет километра. Уилкокс няма да издържи дълго там.

Каплан кимна.

— „Феърхейвън“ е направо курорт в сравнение с „Бомон“ — обясни Грейсън.

— Секретарката ми каза, че е бил преместен поради недостиг на място. Това е игра, която играят от прокуратурата. Опитват да принудят господин Уилкокс да приеме предложената му сделка. Обвиненията му са много сериозни и съм сигурен, че федералният прокурор би предпочел да спести на данъкоплатците разходите по съдебния процес.

Каплан прегледа документите, които изпращаше по Оливия, и добави:

— Моля, предайте на господин Уилкокс, че веднага ще задействам необходимите стъпки, за да бъде освободен под гаранция, но не мога да направя нищо, докато той не подпише документа, че ме наема за свой адвокат. Смятам да отида да го видя в затвора по-късно днес. Предполагам, че господин Уилкокс вече се чувства доста съкрушен.

— Значи ще успеете да го изкарате от там още днес? — попита тя.

Каплан кимна.

— Ще бъде под домашен арест, но ще си бъде вкъщи.

Оливия му подаде един плик с чека за аванса и извади друг от чантата си.

— Ще се погрижите ли той да получи това? — попита тя. Когато Каплан я погледна въпросително, тя обясни: — Ще помогне на семейството му да изкара следващите няколко месеца.

Каплан се усмихна и взе плика.

— Разбира се.

Оливия му благодари и се отправи към вратата, следвана от Грейсън, когато Каплан каза:

— Безполезният адвокат на господин Уилкокс има среща с него по-късно днес следобед. Ще опитам да пристигна там преди него.

Щом излязоха в коридора, Оливия прошепна на Грейсън:

— Това ще ти прозвучи много параноично. Имам чувството, че баща ми има нещо общо със сделката, която притискат Уилкокс да приеме.

Той кимна.

— Наистина звучи параноично, но не бих отхвърлил тази възможност.

— Ами ако некадърният адвокат на Уилкокс е сключил сделка да натиска Уилкокс да сътрудничи?

— С кого? С баща ти ли?

— Със Симънс — предположи тя. — Той е един от адвокатите на баща ми. Способен е на всичко, а двамата с баща ми имат основателни причини да не желаят този случай да стигне до съд. Каплан ще ги въвлече в процеса, а баща ми не желае негативна публичност.

Веднага щом закопча предпазния си колан, Оливия каза:

— Притеснявам се от срещата с него.

— С Уилкокс?

— Да. Не знам дали ме помни, но щом чуе фамилията ми, вероятно ще се изплюе в лицето ми.

— Няма да позволя това да се случи. Още в началото му кажи, че ще го измъкнеш оттам, и ти гарантирам, че ще те изслуша.

— Не можеш да го спреш да…

— Ако ти направи нещо, ще го нокаутирам.

Колкото и да не искаше да го признае, Оливия се зарадва, че той е готов да се бие в нейна защита.

— Имаш ли време да дойдеш с мен до затвора?

— Няма да отидеш без мен.

— Ами Хенри?

— Целия ден е на баскетболен лагер с Патрик. Стига да се върна до осем довечера, всичко ще е наред.

— Защо до осем?

— Имам среща.

Реакцията й беше незабавна. Тя се почувства, сякаш са я нокаутирали, и веднага осъзна, че се държи нелогично. Уж искаше той да продължи напред — не трябваше ли да се радва за него?

— Хубаво. — Опита се да прозвучи доволна, но гласът й я издаде. Беше дрезгав, сякаш се беше задавила с оцет.

Грейсън излезе на магистралата.

— Движението не е толкова натоварено. Не би трябвало да ни отнеме много време да стигнем дотам.

— Сега ли се запозна с тази жена, или я познаваш от известно време? — попита тя. — Просто любопитство — добави бързо. — Намирам се на приказка.

— Коя жена?

— Нали каза, че довечера имаш среща.

— Да.

— Разбирам.

— Няма ли пак да кажеш хубаво?

— Само…

Той я погледна.

— … се намираше на приказка.

— Точно така. Къде ще ходите? — После добави бързо: — Не е необходимо да ми кажеш, освен ако не искаш.

— На парти за рожден ден.

— Рожден ден… — Изведнъж й просветна. — О, не, няма да ходиш там.

Той се засмя.

— Напротив.

— Грейсън, говорихме за това. Ще ходиш на партито на баща ми? Това ли ми казваш?

— Точно това ти казвам.

— Не искам да ходиш. — Тя знаеше, че звучи като хленчещо дете.

— Така ли? Защо не ми каза по-рано?

— Казах ти… — Тя осъзна, че той я дразни. — Говоря сериозно.

— Какво толкова те тревожи?

Тя погледна през страничния прозорец, докато опитваше да изрази с думи това, което чувстваше.

— Имам кръвна връзка с него.

— Оливия, всички имаме поне по един роднина, с когото не бихме искали да имаме нищо общо — изтъкна той и веднага се сети за брат си.

— Само един? Аз имам цял куп.

Ако тя не звучеше толкова искрено, той щеше отново да се изсмее.

— Искам да го видя в действие.

В действие? Оливия обмисли това за момент и разбра.

— Да, той ще бъде във вихъра си. Ще омайва хората. Ще се погрижи всички да го обикнат.

— Не и аз.

— Знам. — Заради това, което баща ти ти е причинил. Тя си спомни, че Грейсън й беше казал точно тези думи. Той знаеше какво представлява Робърт Маккензи. Не можеше да бъде заблуден.

— С кого ще ходиш?

— С никого. Отивам по работа. Стана ли ти неприятно, като казах, че имам среща?

— Разбира се, че не. — Това беше абсолютна лъжа и тя беше сигурна, че той е наясно.

— Когато отидем на истинска среща — а ние ще отидем на истинска среща…

— Не мисля, че трябва да…

Той я прекъсна:

— След като се убедя, че сме пратили истинския виновник зад решетките и че за теб вече няма опасност, ще го отпразнуваме.

Тя понечи да възрази, но размисли. Какво толкова можеше да навреди една среща? Щяха да празнуват, нищо повече.

— Добре. Една среща.

— Бих искал да облечеш бялата рокля, за която ми разказа. Много съм любопитен да я видя.

— О, не съм сигурна. Моята уникална, невероятна бяла рокля? Ако я облека, ще трябва да спазваш някои правила.

— Правила? Какви?

— Никакво червено вино. Никакви спагети с червен сос. Сега, като се замисля, може би ще се наложи да ти дам списък на забранените и позволените храни. Май ще е най-добре изобщо да не ядем.

— Обикновено не разливам и не разпръсвам храната си.

— Само една миниатюрна пръска и роклята ще бъде съсипана — предупреди го тя. — Стара е. От 1960-а. Не мога да си купя друга такава.

— Не мога да те заведа на вечеря и да не ядем.

— Е, вероятно мога да си облека дъждобран.

Той подсвирна и поклати глава.

— Явно тази рокля е много специална.

Бъбренето им беше забавно и Оливия започна да се отпуска, но веселото й настроение се промени след едно телефонно обаждане. Сестра й искаше да направи последен опит да я убеди да накара Ема да присъства на партито. Натали беше скрила номера си и Оливия отговори на обаждането, без да подозира кой й звъни.

Оливия отново отказа на молбата на Натали, но сестра й не беше готова да приключи разговора.

— Исках да знаеш, че всички имаме резервирани апартаменти в хотел „Морган“. Мама и татко са в президентския апартамент, а ние с Джордж в по-малкия на същия етаж. Последният етаж, разбира се — похвали се Натали.

— Какво ви става? — попита Оливия. — Вие с Джордж спечелихте много пари с интернет компанията си, честни пари — уточни тя, — и никога не сте се държали по този начин.

— По кой начин?

Като алчни глупаци — отговори мълчаливо, но тъй като не искаше да се кара със сестра си, замълча.

— Искаш ли нещо друго, Натали?

— Мама иска да се отбиеш преди партито.

— За да ме завлече с вас? Не, благодаря.

Натали избухна.

— Не те ли е срам? Би трябвало — извика тя. — Такава си егоистка.

И продължи. Оливия дръпна телефона на разстояние от ухото си и изчака тирадата да свърши. Знаеше, че Грейсън чува всяка сума. Сигурно и хората във форда в съседното платно чуваха сестра й.

Оливия се обърна към него и каза тихо:

— Сега осъзнах, че не съм яла нищо от снощи. Наложи се да стана в четири и половина сутринта, а когато се върнах в апартамента си, много бързах. Може ли да спрем, за да си купя геврек или нещо подобно?

Натали беше превключила на крясъци, които ставаха все по-силни.

— Излязла си в четири и половина сутринта? Защо, по дяволите? — попита Грейсън.

Супер. Сега щеше да слуша крясъци и от двете страни.

— По-скоро беше пет без петнайсет.

— Това е съществена разлика. Къде ходи?

Оливия започна да обяснява, но гласът на Натали се повиши с още един децибел. Тя настояваше да разбере дали Оливия знае, че е кучка.

— Изчакай — каза на Грейсън и притисна телефона до ухото си. — Да, Натали. Знам, че съм кучка.

Отново започнаха оглушителните крясъци.

— Чакам обяснението ти — напомни й Грейсън, без да обръща внимание на сладката й усмивка.

— Отидох с колата си до един участък в противоположния край на града, за да взема едно деветгодишно момиченце. Тя е новата ми клиентка.

Той кимна.

— Кой участък?

— О, едва ли го знаеш.

— Знам ги всичките. Кой по-точно? — повтори той.

Тя не искаше да му отговори, защото участъкът се намираше в много лош район и той нямаше да реагира добре на тази новина. Но той успя да изкопчи отговора от нея. За щастие Грейсън не си падаше по крясъците и писъците. Оливия не можеше да си го представи да се държи като сестра й. Гласът на Грейсън остана тих, но твърд. Понякога беше направо плашещ, но не и спрямо нея. Гневен, да, но плашещ, не. Винаги ясно заявяваше позицията си и когато не беше доволен от нея, тя го разбираше.

Не я попита дали е луда — това беше в стила на Натали — но погледът му подсказваше, че си мисли нещо подобно.

Оливия отново допря телефона до ухото си, прекъсна тирадата на сестра си и каза:

— Дочуване, Натали. — С огромно удоволствие прекъсна линията.

— Посред нощ… Какво щеше да правиш, ако колата ти се беше счупила? — попита я той.

— Щях да остана в колата със заключени врати и да ти се обадя.

— Щеше да ми се обадиш?

Това отне малко от гнева му.

— Щях да повикам и пътна помощ. Сега може ли да спрем да си взема нещо за ядене. Най-добре да хапна по пътя. Искам да стигнем там преди адвоката на Уилкокс.

По нейно настояване спряха в „Макдоналдс“. Тя си взе пилешки бургер и диетична кола и обясни на Грейсън, че са много вкусни.

— Не ти трябва много, за да се почувстваш щастлива — отбеляза той.

Тя се усмихна и допи колата си.

— Аз съм обикновено момиче — каза тя. Внимателно сгъна хартията и салфетката, за да не разпилее трохите по себе си и ги прибра в хартиената торба.

— Измисли ли какво ще кажеш на Уилкокс? — попита той.

Тя беше мислила за разговора, но не знаеше как ще реагира Уилкокс, като я видеше. Дали я помнеше? Щеше ли да избухне, като чуеше името й? Тя изпробва няколко подхода върху Грейсън и изпита увереност, че планът й ще успее… докато не влезе в затвора. Веднага съжали, че е яла, защото стомахът й се сви на топка. Зловонната миризма на нещо, което вероятно бяха разлагащи се между стените трупове на мишки, беше проникнала навсякъде. Всичко изглеждаше старо и рухнало. Оскъдните мебели бяха изпочупени и готови за боклука. Грейсън й беше обяснил, че този затвор щеше да бъде затворен веднага след като довършеха строителството на един нов затвор наблизо. Но със съкращенията в бюджета не беше ясно кога точно.

Въздухът в сградата беше пропит с мирис на пот. Килиите бяха толкова претъпкани, че затворниците едва се разминаваха. Един пазач с тъмни кръгове под очите и изморена походка доведе Джеф Уилкокс в малката стая за разпити. Уилкокс седна от едната страна на малка паянтова маса. Изглеждаше изплашен и отчаян.

Той забеляза значката от ФБР на Грейсън и попита:

— Да не би да ме обвинят и в измама по пощата? — Гласът му беше равен и лишен от емоции.

— Не — успокои го Грейсън.

— Не трябва ли адвокатът ми да присъства по време на този разпит?

— Това не е разпит. Говорим си — каза Грейсън.

Уилкокс не отделяше поглед от Грейсън и очевидно се страхуваше от него или от това, което щеше да чуе от агента от ФБР. Оливия имаше време да го огледа внимателно. Колкото повече го гледаше, толкова повече се ядосваше заради него. Виждаше отблизо една от жертвите на баща си.

— Ще уволниш адвоката си — съобщи му Грейсън делово. Той застана до Оливия, скръстил ръце на гърдите и с отпусната стойка.

— Защо?

Грейсън погледна Оливия.

— Ще започнеш ли да му обясняваш?

Джеф Уилкокс се обърна към нея и очите му веднага се разшириха от изненада.

— Здравей, Джеф — започна тя. — Не знам дали ме помниш. Аз съм Оливия…

Той почти подскочи от стола си.

— Маккензи — довърши вместо нея. — Помня те. — Сега вече изглеждаше гневен. — Ти си дъщерята на онзи негодник.

Оливия го прекъсна:

— Слушай внимателно. Да, аз съм дъщерята на онзи негодник и знам какво представлява той. Дошла съм да ти помогна. — Тя продължи бързо, преди той да успее да реагира. — Имаш нов адвокат. Казва се Мичъл Каплан. Чувал ли си го?

— Разбира се, че съм го чувал. Той е прочут. Не мога да си позволя…

— Аз ще му платя — обясни Оливия.

— Той съгласи ли се да поеме моя случай? Знае ли какви обвинения са ми предявени?

Преди Оливия да отговори, той ги изброи:

— Инвестиционна измама, измама с ценни книжа, измама като инвестиционен консултант и според адвоката ми, ако приема сделката, няма да ме обвинят в измама по пощата.

— Каква е сделката? — попита Грейсън.

— Двайсет и пет години. Твърди двайсет и пет години. — Той отпусна глава в ръцете си. — Кълна се в Бог, че не съм направи нищо нередно. Кълна се, но адвокатът ми каза, че при тази конюнктура прокурорът може да добави още двайсет и да бъда осъден и на тях.

Оливия си помисли, че той ще се разплаче. Кой би го обвинил? Тя постави куфарчето си на стола срещу него, извади една жълта папка и я постави пред Джеф.

— Знам, че си невинен и знам с какви противници си имаш работа. Господин Каплан ти е написал писмо. Моля те, прочети го и ако си съгласен, подпиши документите, с които го упълномощаваш да поеме защитата ти. Можеш да избереш дали Каплан да докаже невинността ти, или това да не се случи. От теб зависи.

Тя забеляза объркването в очите му. Той искаше да й повярва, но се страхуваше.

— Защо искаш да ми помогнеш?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Казах ти защо — отговори му с разтреперан глас. — Знам какво представлява той и че трябва да бъде спрян. Бих се радвала на помощта ти, за да направя това, но дори и да не можеш да ми помогнеш или не искаш, аз пак ще продължа да опитвам, докато не успея.

— Прочети писмото — подкани го Грейсън.

— Откъде да знам, че е истинско. — Той погледна Оливия и каза: — Баща ти ми показа инвестиционни извлечения върху оригинални бланки, а се оказаха фалшиви.

— Прочети писмото, Уилкокс — повтори Грейсън по-твърдо. — Нямаш какво да губиш, можеш само да спечелиш.

Ръцете му трепереха, докато отваряше плика. И ръцете на Оливия трепереха. Тя не беше осъзнала колко е напрегната заради тази среща. Чувстваше се изцедена. Нервите й бяха опънати до крайност, а можеше само да си представи как се чувства Джеф.

Джеф вдигна поглед от листа, който четеше.

— Господин Каплан пише, че ще ме измъкне оттук до довечера. Може ли да го направи наистина?

— Щом казва, значи може — отвърна Оливия. — Ще бъдеш под домашен арест, но ще си бъдеш вкъщи, при жена си и бебето.

Джеф започваше да им вярва. Оливия го виждаше в очите му. Той дочете останалите листи в папката, поглъщайки жадно всеки изписан ред.

— От всички документи има по едно копие и за теб.

— Някой от вас да има химикал?

Джеф подписа двата документа — единия, с който уволняваше сегашния си адвокат, Хауърд Ашър, и другия, с който наемаше Мичъл Каплан.

Тъкмо когато той подаде документите на Оливия, Ашър влезе в стаята.

— Какво става тук? — изръмжа той.

Ашър не изглеждаше така, както си го беше представяла. Тъй като Оливия беше чула какъв некадърник е, беше предположила, че е млад и неопитен, вероятно дипломирал се съвсем наскоро. Ашър се оказа около четирийсетгодишен. Беше облечен с костюм и вратовръзка, но въпреки това имаше леко неугледен вид. Оливия забеляза скъпия ролекс на китката му, когато той протегна ръка да се ръкува с Джеф.

Когато той не спря да я оглежда похотливо, Оливия реши, че Ашър е мръсник. Той явно не можеше да откъсне поглед от гърдите и краката й.

— Това е за теб — каза Джеф и му подаде подписания документ, който държеше в ръката си.

Ашър продължаваше да зяпа Оливия, когато попита:

— Какво е?

— Подписан от мен документ, че те уволнявам — отвърна му Джеф.

Това най-после привлече вниманието на Ашър. Той се извърна бързо и грабна листа.

— Какви са тези глупости? Имаш нужда от адвокат, Джеф.

— Господин Каплан ще поеме защитата ми.

Ашър зяпна от изненада.

— Каплан? Не можеш да си позволиш да го наемеш. Майтапиш ли се?

— Господин Каплан се съгласи да ме представлява.

Ашър поклати глава.

— Докажи го.

— Няма нужда да ти доказвам нищо. Уволнен си. Друго не те интересува.

— Вече е прекалено късно — заекна Ашър. — Сключихме споразумение.

Джеф погледна Оливия за помощ.

— Значи вие имате сериозен проблем, господин Ашър — каза тя, — защото Джеф не е приемал никакво споразумение.

— С кого точно сте сключили това споразумение? — поинтересува се Грейсън.

Ашър изглеждаше, сякаш се нуждае да поседне. Лицето му беше пребледняло.

— Това е невъзможно. Как сте успели да заинтересувате Каплан…

— Мисля, че приключихме тук — каза Оливия.

— Чакайте… чакайте малко — настоя Ашър. — Джеф, ще те осъдят поне на петдесет години, ако не приемеш споразумението. Не можеш да отидеш на съд. Ще получиш…

Той млъкна, когато Джеф вдигна ръка.

— Няма да приемам никакво споразумение и ти вече не си ми адвокат.

Грейсън видя паниката в очите на Ашър. Адвокатът беше превъзмогнал изненадата си и сега даваше воля на гнева си. Тялото му беше напрегнато, а ръцете — свити на юмруци от двете страни.

— Джеф, време е да се връщаш в килията — каза Грейсън и направи знак на пазача.

— Чакайте — настоя Ашър. — Чакайте малко. Не сме свършили тук.

— Напротив, свършихме — заяви Оливия категорично.

Ашър се обърна към нея и направи една заплашителна крачка напред. Грейсън дръпна Оливия до себе си.

— Слушайте — измърмори Ашър. — Върнете се при шефа си и му кажете, че вече сме сключили споразумение и няма връщане назад. Всичко е приключено. Каплан трябва да се оттегли.

На Оливия вече й беше писнало. Тя направи една крачка напред и каза:

— Не, ти ме чуй добре. Няма никакво споразумение. Разбра ли? Никакво споразумение. И между другото, аз не работя за Мичъл Каплан.

Ашър очевидно се чудеше как да удържи потъващия си кораб над повърхността. Очите му се стрелкаха между Оливия и Джеф и той опитваше да измисли начин да попречи на случващото се.

Пазачът изведе Джеф от стаята. Ашър не помръдна. Сякаш краката му бяха пуснали корени в пода, толкова вкаменен изглеждаше.

— Не знам какво си мислите, че правите тук, но не сте попаднали на правилните хора — изсъска той. — Дразните хора, които са много влиятелни.

— О, мисля, че знам точно кого дразня — отвърна Оливия. Гласът й беше нежен като летен бриз. — Нека да ви се представя. Аз съм Оливия Маккензи.

Тя взе куфарчето си и тръгна към вратата. Грейсън отвори вратата и й направи път. Тя погледна през рамо и добави:

— Кажете на баща ми, че ще се срещнем в съда.