Метаданни
Данни
- Серия
- Бюканън-Ренард (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sweet Talk, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дори Габровска, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Джули Гаруд
Заглавие: Сладки приказки
Преводач: Дори Габровска
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 04.02.2013
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 978-954-26-1189-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9360
История
- — Добавяне
Осемнадесета глава
Оливия щеше да се побърка. Работата успяваше да ангажира мислите й през деня, но нощите бяха трудни. Запълваше ги с разни задачи из къщи. Пренареди кухненските си шкафове, боядиса банята за гости в бледорозово, реши, че цветът не й харесва и я боядиса в тъмносиньо. И това не се получи, така че заедно с бодигарда си отиде за трети път до магазина за бои и купи кутия тъмнокафява боя. Чак след като завърши пребоядисването, осъзна, че се е върнала към първоначалния цвят на банята.
Струваше й се, че постоянно се спъва в бодигардовете, които я следваха навсякъде. Беше й позволено да ходи на работа или да си стои вкъщи. Грейсън не й позволяваше други варианти. Дори и къщата на леля Ема се смяташе за забранена територия.
Един полицай, който в момента не беше на работа, я караше до службата, а после се връщаше в пет или шест, в зависимост от ангажиментите й, за да я закара до дома й.
Друг бодигард стоеше пред офиса й.
Оливия опита да се отърве от двайсет и четири часовата охрана, настоявайки, че е абсурдно пред вратата на апартамента й да има пазач. След като се прибереше в дома си и заключеше вратата, тя смяташе, че е в безопасност. Освен това във фоайето винаги имаше дежурен портиер. Тя приведе на Грейсън същите доводи и за работата си. Нямаше никаква причина пред офиса й да има охрана.
Грейсън отстъпи в замяна на обещанието й да не ходи никъде сама. Даде й пет различни номера на мобилни телефони, за да се обажда на мъжете, които я охраняваха. Някой от тях щеше да бъде свободен, за да я придружи.
Оливия въздъхна с облекчение, когато научи, че Рей Мартин е зад решетките. Бяха му отказали пускане под гаранция — прокурорът беше убедил съдията, че има значителен риск Мартин да избяга от закона. Според Оливия не беше съвпадение, че нямаше нови опити за убийството й, откакто Мартин беше арестуван. Тя изтъкваше този очевиден факт пред Грейсън, но всеки път той задаваше един и същ въпрос: Каква полза е имал Мартин от убийството й? Отмъщението като мотив очевидно не го задоволяваше.
В неделя вечер Оливия поговори по скайпа със Сам, която не можеше да спре да се хвали с новия самолет, който управляваше.
— Жалко, че не можеш да дойдеш с мен — каза Сам. — Щеше да ти хареса много.
Оливия си помисли, че вероятно наистина щеше да хареса самолета.
— Стига ти да си пилотът, мисля, че не бих се тревожила.
— Кажи ми за Джейн. Как е тя?
— Говори ли с нея?
— Когато се обадих, тя повръщаше и не можа да дойде до телефона. Лоугън вдигна. Той ми каза, че е много притеснен за нея. Обясни ми, че тя отслабва постоянно и той не може да разбере защо лекарите не могат да се справят.
— Да се справят?
— Да, така каза. Мислиш ли, че ракът се е върнал? — попита тя с глас, изпълнен със страх.
— Доктор Пардио казва, че не е, няма никакви симптоми болестта да се е върнала, но кръвните й показатели са много ниски и симптомите й са много неясни. Доктор Пардио все още е във Франция. Нямам търпение да се върне и да поеме отново нещата в ръцете си.
— Кога ще дадеш кръв, която да й прелеят?
— Скоро. От болницата ще ми се обадят.
— Колинс е там. И тя може да даде от кръвта си.
— Да — съгласи се Оливия. — Може би Джейн просто кара тежък грип. Някои вируси се задържат в тялото дълго време, нали?
— Мисля, че се захващаш за сламка — каза Сам. — Чувствам се толкова безпомощна. Също като Лоугън — добави тя.
— Братът на Джейн едва сега стана отново част от живота й и за него е ужасно мъчително да я вижда толкова болна. Той не е бил край нея, когато тя беше в болницата заедно с нас.
Двете си говориха още десет минути. Сам й разказа, че има няколко привлекателни мъже край нея, но че тя не се интересува от никого от тях.
— Много по-млада съм от почти всички — обясни тя.
Оливия й разказа за Грейсън и как са се развили нещата помежду им.
— Деветгодишният му племенник живее при него.
— Защо? — попита Сам.
— Майката на детето починала, а бащата отсъства.
— Много лошо. Знам какво си мислиш. Ти си същата като мен. Ние сме фаталистки.
— Да.
— Не можем да правим планове за бъдещето. За нас не съществуват щастливите развръзки.
— Може би не трябва да живеем живота си в… очакване. Нали ме разбираш?
Сам се съгласи.
— Ще се опитам да вместя възможно най-много във времето, с което разполагам.
Когато се сбогуваха, Оливия почувства как я завладя някаква тъга, но не си позволи да се отдаде на самосъжалението. Тъй като беше принудена да си стои вкъщи, реши да навакса с четенето. Имаше два недочетени романа и поне двайсет и пет списания върху бюрото.
Когато не успя да прочете и една статия, без да задреме, се зае да си купува обувки по интернет. След това реши да направи някои проучвания в мрежата. Спомни си, че Грейсън беше споменал имената на важни клиенти на Джоргъсън. Веднага се сети за едно конкретно име — Грета Кийн, и реши да се фокусира върху нея. Въведе името в търсачката и се изненада от огромния брой статии, които откри. Оказа се, че тази жена имаше много впечатляваща история. Според написаното за нея, тя беше белгийска емигрантка, превърнала се в основен играч на наркопазара в Америка. След дълго разследване от правителството най-после й били отправени обвинения за наркотрафик, но така и не се стигнало до съд заради някаква допусната техническа грешка. Малко след като била освободена, белгийското правителство инициирало опит за уреждане на екстрадицията й в Белгия. Те държали тя да се върне в страната, за да я съдят за убийство. За нещастие, преди да започнат необходимите правни процедури, Кийн изчезнала и оттогава никой не знаел къде се намира.
В проучването си Оливия на няколко пъти попадна на името на Джоргъсън, който се споменаваше като неин бизнес партньор, но не беше свързан с криминалната й дейност. Ако ФБР бяха толкова убедени, че Джоргъсън пере парите на Кийн, Оливия предполагаше, че имат някакви сериозни доказателства, но не достатъчни той да бъде осъден. Сега разбираше твърдата им решимост да свържат всички точки от веригата и да докажат, че Кийн и Джоргъсън работят заедно.
Оливия се задълба в проучването си и реши, че бе дори забавно, докато не попадна на снимки от местопрестъпление, окървавени тела сред чували, подготвени за пълнене с наркотици. Статията, придружаваща снимките, твърдеше, че се смятало, че Кийн е свързана с убийствата, но това още не било доказано. Оливия откри още няколко споменавания на този инцидент и те водеха към други статии. След час Оливия не можеше повече да гледа снимки от местопрестъплението или да чете за кървавата баня, резултат от съперничеството между конкуриращи се наркокартели. Тези хора бяха чудовища. Ако Джоргъсън им помагаше по какъвто и да било начин, Оливия се молеше ФБР да го заловят скоро.
Тя изключи компютъра си и погледна часовника. Вечерта едва започваше, така че тя реши да опита да си приготви вечеря. Избра си рецепта от единствената си нова и никога неотваряна готварска книга и се зае за работа. Резултатът беше истинска катастрофа. Готвачката на Ема, Мери, я спаси от гладна смърт. Оливия извади една от кутиите пилешко с паста и го пъхна в микровълновата. Докато седеше край кухненския плот и ядеше направо от кутията, Оливия се замисли за Грейсън.
Сещаше се за него постоянно. Винаги когато тя имаше свободна минута, той беше в мислите й. Що се отнасяше до връзката й с него, беше сигурна, че когато опасността за нея изчезнеше и той се увереше, че е арестуван точният извършител на нападението, нямаше да види Грейсън повече. И си казваше, че така е най-добре, но винаги когато си помислеше, че няма да го види вече, силна болка пронизваше гърдите й.
Това само кратка авантюра ли беше? Може би… само дето тя не си падаше по авантюрите. Знаеше точно какво се беше случило и най-накрая прояви здравия разум да го признае. Беше се влюбила в Грейсън. И не разбираше как си беше позволила да стане толкова уязвима. Сама си беше виновна. Не можеше да вини Грейсън за случилото се. Той никога не беше направил нищо, с което да я подведе или да я накара да си мисли, че изпитва същите чувства към нея. При първата им среща го беше оприличила на Джеймс Бонд, беше гледала всички филми от поредицата. Във всеки от тях Бонд правеше любов с някоя жена и после продължаваше напред. Нима така не беше най-добре?
Оливия реши да не мисли за бъдещето.
В петък тя си тръгна от работа по-рано — поради някаква причина петъците винаги бяха по-малко натоварени. Прибра се у дома, преоблече се в дънки и наситеносин пуловер и отиде в кухнята, за да провери какво може да стопли в микровълновата.
Грейсън промени плановете й, като се появи на вратата й и й каза, че ще я изведе на вечеря.
Той изглеждаше чудесно. Лицето му беше зачервено от хапещия студ навън. Яката на палтото му беше вдигната и косата му беше мокра от снега, който валеше.
Оливия не го беше виждала от предната неделя, когато се беше отбил неочаквано. Тогава можеше да остане само няколко минути, но през седмицата й се обаждаше всеки ден, понякога и по два пъти на ден, за да я пита как е. Сега, като го виждаше пред себе си, на Оливия й се искаше да се хвърли в прегръдките му. Устоя на изгарящото я желание, насили се да се дръпне назад, за да му направи път да влезе и тъй като още не можеше да се довери на самоконтрола си, сплете пръсти зад гърба си.
— Хайде. Ще те водя на вечеря — повтори той.
— Не можеш да ми кажеш, че отиваме на вечеря. Можеш да ме поканиш. Така се прави. А после аз ще реша дали искам да дойда, или не.
Ръката му се настани отзад на врата й и той я завъртя към себе си. Отворените му устни се спуснаха към нейните. Когато той повдигна главата си след малко, Оливия се отпусна в ръцете му.
Тя се осъзна и се отдалечи от него.
— Не може да излезем на вечеря — каза тя и влезе в кухнята. — Няма да бъде безопасно. Това са твои думи, Грейсън. — Тя отвори хладилника, после го затвори. — Каза ми, че не мога да ходя на ресторант или в търговския център, или…
— Помня какво ти казах. Само в офиса и вкъщи. Не помня да съм добавял магазина за бои в този списък.
Бодигардът я беше издал. Тя каза:
— Отидохме точно преди да затворят и бяхме единствените клиенти.
Грейсън забеляза разтворената готварска книга на плота.
— Да не би вече да си сготвила вечеря?
Тя вирна брадичка.
— Ризото.
Той се огледа.
— Къде е?
— В мивката… накисва се.
Той видя дървената лъжица, която стърчеше вертикално от подобната на лепило субстанция, и започна да се смее. Хвана дръжката на лъжицата и опита да разбърка втвърдената маса в тенджерата, но лъжицата не помръдна.
— Кога го сготви?
— Снощи — отвърна тя. — Грейсън, не е толкова смешно.
— Напротив.
Тя отново отвори хладилника.
— Слава богу, че я има Мери.
— Не искаш ли да излезем?
— Сериозно ли говореше? Разбира се, че искам да излезем. Направо се побърквам, като си стоя вкъщи постоянно. Развивам дефицит на витамин Д, за бога. Нуждая се от слънчева светлина и свеж въздух. Дори се опитвам да се уча да готвя и ако това не ти показва колко съм отчаяна, не знам кое.
— Дефицит на витамин Д?
Тя скръсти ръце.
— Наистина.
— Там, където отиваме, ще бъдеш в безопасност.
Тя попита подозрително:
— Къде? В твоя офис ли? Не, сетих се. До автоматите за кафе в полицейското управление?
— У нас.
Тя поклати глава.
— Не мога да съм край Хенри. Това няма да бъде безопасно за него.
— Тази вечер той не е вкъщи. Отиде на кино с дядо си и ще прекара нощта при него. Това е единственото друго място, където може да спи.
Тъй като беше любопитна да види дома му и отчаяно копнееше да излезе от апартамента си, тя се съгласи.
— Добре, но без номера.
Той се ухили.
— Номера?
Без да му обърне внимание, тя се втурна в спалнята си, за да се обуе.
Когато Оливия се върна, Грейсън държеше палтото й в ръце. Тя го облече бързо, грабна чантата и мобилния си телефон и дръпна резето. Грейсън видя инхалатора й на масичката и го взе.
— Какво ще вечеряме? Ще си вземем храна за вкъщи ли?
— Аз ще ти сготвя.
— Ти можеш да готвиш? — попита тя шокирана.
Пътуваха кратко до сградата, където живееше Грейсън — внушителна пететажна постройка на ъгъла на две тихи улици в много престижен квартал.
— Ще предположа, че си минималист — отбеляза тя.
Грейсън отвори железните порти на двора с айфона си и вкара колата в гаража под сградата.
— Как го реши? — попита той.
— Домът ти — обясни тя. — Предполагам, че е модерен и изчистен. Всяко нещо има предназначение. Права ли съм?
Гаражът беше празен. Той паркира на мястото до асансьора.
— Забрави ли, че с мен живее деветгодишно момче?
— Добре, значи разхвърляно и минималистично.
— Преди Хенри да се премести при мен, единствените мебели, които имах, бяха леглото и един скрин. Дневната беше празна. Планирах, щом завърша ремонта на апартамента, да го обявя за продан. Но всичко се промени. Поръчах мебели и последното нещо пристигна току-що.
— Все още ли се каниш да продаваш?
Той поклати глава.
— Хенри се нуждае от стабилност, така че никакво местене повече.
— Ти ли си единственият обитател на тази сграда?
— Да, купих цялата сграда, ремонтирах последния етаж, а архитектът, когото наех, сега прави проектите за останалите етажи.
— Трябвало е да станеш архитект.
— Не, това е просто хоби.
Вратите на асансьора се отвориха и пред нея се разкри антрето на апартамента — широко пространство с блестящ мраморен под. Дневната се намираше точно насреща. Едната й стена беше изцяло с прозорци и гледката беше невероятна. Дървените подове бяха освежени от килими в приглушени тонове. Мебелите бяха малко и съвсем не бяха в модерния стил, който тя си представяше. Две тапицирани с кожа кресла с махагонови крака стояха срещу мекото канапе. Модерната камина беше облицована с черен гранит, който стигаше чак до тавана. Цветовете бяха предимно неутрални и на стената до камината имаше абстрактна картина, за която Оливия си помисли, че вероятно е оригинал. Красиви цветни акценти и пищни завеси придаваха на стаята измерение и плът.
Трапезарията също имаше стена от прозорци. На кръглата маса от черешово дърво имаше подложка, която несъмнено целеше да се опази повърхността й от разпилените отгоре блокчета от лего.
Навсякъде имаше следи от присъствието на деветгодишното момче. На облегалката на креслото беше оставено дистанционното на видеоигра, под масата в трапезарията бяха захвърлени чифт чорапи, а зад канапето имаше още поне три пълни комплекта лего.
Вляво от антрето имаше дълъг коридор. Доколкото можеше да се види, имаше поне три спални. Вдясно беше друг коридор, който водеше до кухнята и килера, залепен за нея.
Грейсън взе палтото на Оливия и го закачи в гардероба в коридора. Тя го последва, но спря на прага на кухнята, при вида на сбъднатата мечта на някой главен готвач.
— Тази кухня е голяма колкото целия ми апартамент — отбеляза Оливия.
Неръждаема стомана, гранит и блестящи лакирани шкафчета се виждаха във всички посоки. Уредите изглеждаха чисто нови: две фурни с двойна ширина, микровълнова фурна, кафемашина за еспресо с толкова много бутони, сякаш се канеше да излита в космоса, огромен плот с осем газови котлона и още няколко електрически уреда, каквито Оливия никога не беше виждала.
Покритият с гранит остров беше двойно по-голям от нейния. Оливия си издърпа един от четирите бар стола и се настани на него.
— Знаеш ли как се използват всичките тези електроуреди?
— Разбира се. — Той стоеше до мивката срещу нея и миеше ръцете си. — Но Патрик, нашият иконом, властва в кухнята — обясни той.
— Иконом?
— Самият той се нарича така, но по-скоро е нещо като управител на дома. Той поддържа къщата и освен това ми помага с всички проекти за реновиране, по които работя. Патрик си търсеше жилище горе-долу по същото време, когато Хенри дойде да живее тук, така че нещата се наредиха добре за всички ни. Той поддържа някакъв ред в живота ни с Хенри. Искаш ли нещо за пиене? Чаша вода или…
— Засега само вода.
Той извади една бутилка, отвори я и й я подаде.
— Ще се захвана с вечерята, а после ще отида да сваля този костюм.
— Мога ли да ти помогна?
— Не, почивай си. Ще се справя.
— Е, какъв е планът ти?
Той мина от другата страна на кухненския остров и застана с лице към нея. После погледна часовника си.
— Сега е шест и трийсет и пет. Ще се преоблека и ще сготвя вечеря. До осем и двайсет ще сме приключили с вечерята. После ще се опитам да те съблазня.
— О, нима?
— Да, а после в осем и четирийсет ще опитам отново. Планът ми е да преодолея отбраната ти — добави той.
Тя кимна със сериозно изражение.
— Ясно.
— В осем и петдесет и пет ще се предадеш, за да престана с опитите. Освен това…
— Освен това какво?
— Да си признаем истината, скъпа. Аз съм много добър. Вече си ми го казвала.
— Кога съм…
— Всеки път, когато те докосна и ти изстенеш и ме умоляваш да…
Тя притисна длан към устата му. Усети, че страните й пламват и се изчервява.
— Не мога да оспоря истината. — Тя си пое дъх, за да се овладее. — А после? — попита тя със сериозен вид.
— Приблизително към един часа през нощта ще се облечем и ще те закарам у вас. — Той й се усмихна и добави: — Това е планът ми.
Тя се наведе напред.
— Не е зле, но всъщност те питах какво си запланувал за вечеря.
Той се засмя и се наведе да я целуне.
— Много си вкусна — прошепна й.
— Грейсън, знаеш, че не можем… не и тук…
Той потърка устни в нейните.
— Да, знам. Искаш ли да чуеш резервния ми план?
— Харесва ти да ме занасяш, нали?
— Може да се каже. Харесва ми как се изчервяваш.
Тя го сръга.
— Върви да се преоблечеш.
— Ела с мен.
Тя го бутна отново.
— А, не. Ще те изчакам тук.
Веднага щом той излезе от кухнята, тя отиде до прозореца и погледна навън. Виждаха се покривите на околните сгради. Долу в ниското колите се движеха бавно, а по тротоарите нямаше пешеходци. Очакваше се нов снеговалеж и температурата се беше понижила значително.
Оливия се обърна и огледа апартамента. До прозореца имаше правоъгълна маса с четири стола. В центъра на масата беше метната раницата на Хенри и две фигури на някакви супергерои. До тях имаше тетрадка, химикал и купчина карти. На стола се виждаше айпад.
Грейсън се върна облечен в дънки и светлосиня памучна риза, с разкопчана яка и навити ръкави. Оливия настоя да му помогне в приготвянето на вечерята. Той изпече на скара сьомгата, която беше мариновал предварително, приготви пикантен сос с лимон и черен пипер, задуши на пара зеленчуци и кафяв ориз. Позволи на Оливия да сложи зеленчуците в микровълновата, но след като беше видял резултата от опита да сготви ризото, не й позволи да се приближи до рибата.
Докато вечеряха, тя реши, че е успяла да го заблуди, но когато слагаха чиниите в съдомиялната, той й каза:
— Трябваше да ми кажеш.
— Какво да ти кажа? — попита тя и му подаде една мръсна чаша.
— Че не обичаш сьомга.
— Изглеждаше много вкусна.
— Не я опита.
— Добре, не обичам сьомга. Съжалявам.
— Щях да ти приготвя нещо друго.
— Не исках да проявявам капризи, след като си беше направил целия този труд — обясни тя. — Хенри харесва ли нещата, които му готвиш?
— Племенникът ми има доста ограничен вкус. Любимите му храни са панирани пилешки филенца и макарони със сирене на фурна. Патрик успява да го накара да хапне зеленчуци, но аз не мога.
Телефонът на Грейсън сигнализира за получен есемес. Той го прочете и въздъхна.
— Хенри се прибира вкъщи след киното. Щеше да спи при дядо си, но…
— Предпочита да спи тук?
— Не, дядо му, моят баща… ще има гостенка, която пристига за няколко дни. Току-що му се е обадила, че е в града.
— Имаш ли време да ме закараш у дома?
Той поклати глава.
— Те вече пътуват насам, но веднага щом Патрик се върне, можем да тръгнем. Няма да отнеме много време.
— Нямам нищо против да изчакам и ще се радвам да се запозная с Хенри.
Той пое една чиния от ръката й и каза:
— Аз ще довърша това. Изглеждаш уморена. Защо не седнеш да си починеш, а аз ще направя кафе.
— Ако нямаш нищо против, предпочитам чай.
— Ей сега ще го приготвя.
Оливия седна на едно от креслата и взе някакъв комикс от купчината на ниската масичка. Докато прелистваше страниците и четеше разсеяно за някакъв супергерой с лилави дрехи, който можеше да се телепортира до всяка точка на света, усети стягане в гърдите. Веднага разпозна признаците на астмата и отиде до антрето, за да вземе чантата си. Извади мобилния си телефон, червило, гребен, кърпички… но инхалаторът го нямаше.
Грейсън я забеляза какво прави.
— Инхалаторът ти е в джоба на палтото ми.
Тя се слиса.
— Как е попаднал там?
— Беше го забравила на масата, така че го взех.
Толкова предвидливо от негова страна.
— Благодаря ти.
Тъкмо си мислеше колко е мило това, когато той започна да й изнася лекция.
— Трябва да внимаваш повече и да си сигурна, че винаги имаш инхалатор в себе си, Оливия. Прочетох малко за астмата и разбрах, че всеки пристъп може бързо да се влоши. Не разбирам как може да си толкова небрежна при това положение.
Тя използва инхалатора и го прибра в чантата си. После влезе в дневната. Спря до прозорците.
— Гледката е невероятна.
Той застана зад нея и обви ръце около кръста й.
— Не искаш да говорим за инхалатора ли?
— По-скоро не. Признавам, че напоследък съм малко небрежна към астмата си. Ще внимавам повече.
Той я обърна към себе си, наклони главата й нагоре и я целуна. Искаше да я целуне бързо, но за нула време положението излезе извън контрол и преди да осъзнае какво прави, вече я беше вдигнал на ръце, притиснал слабините си към нейните и я целуваше страстно.
Оливия не чу асансьора. Грейсън обаче го чу и с неохота я пусна.
Вратата още не се беше отворила напълно, когато Хенри влетя вътре и извика:
— Грейсън.
— Тук съм, Хенри. Не е нужно да викаш.
Хенри си спомни за домофона, натисна бутона му и каза:
— Прибрах се, дядо. — Обърна се към Грейсън и обясни: — Той ми позволи да се кача сам с асансьора. Коя е тя?
— Една приятелка. Свали си палтото и прибери обувките си в гардероба. — Хенри вече ги беше изритал. — После ела да се запознаеш с нея.
Хенри се върна за две секунди, което подсказа на Грейсън, че племенникът му само е отворил вратата на стаята си и е метнал палтото и обувките вътре. Момчето се плъзна по мраморния под и се приближи до Оливия. Грейсън ги запозна.
Оливия си помисли, че Хенри е много обаятелен. Имаше известна прилика с Грейсън във формата на лицето, високите скули и квадратната челюст и със сигурност имаше същата усмивка. Хенри беше висок за възрастта си и слаб като клечка. Той впери големите си кафяви очи в Оливия и не каза нищо поне двайсет секунди. Тя също не отмести поглед от него.
Развеселен, Грейсън ги наблюдаваше.
Хенри пръв отмести очи.
— Във ФБР ли работиш?
— Не.
— Защо не?
— Защото не искам.
— Тя е адвокат, Хенри — обясни Грейсън.
— Ти също си.
— Да.
Той отново погледна Оливия.
— Ходиш ли в съда, за да защитаваш добрите или лошите?
— Тя работи две неща — обади се Грейсън. — Работи като юрист в НАП, там където се занимават с данъците — опита да му го обясни по-просто.
— Не знам за данъците.
— Освен това е адвокат на деца.
Тази идея очарова Хенри.
— Децата могат да си имат свои собствени адвокати? Можеш да работиш за мен.
— Да, вероятно бих могла. — Оливия отиде до канапето и седна. Той я последва и се намести до нея. — Как беше филмът? — попита тя.
— Дядо реши, че не е правдоподобен. Точно така каза.
Грейсън седна на едно кресло срещу тях.
— Той обясни ли ти какво означава това?
Хенри кимна.
— Да, каза, че не можел да повярва, че кола може да се превърне в робот.
Трансформирането на едно нещо в друго беше темата на разговора в следващите десет минути. После тримата се преместиха на масата за хранене. Докато Грейсън наваксваше с имейлите на лаптопа си, Оливия и Хенри построиха бензиностанция от лего.
Оливия чу поне десет пъти:
— Не го правиш както трябва!
Тя забеляза, че всеки път, когато Хенри го казваше, Грейсън се подсмихваше. На Хенри му беше суперзабавно, че тя е толкова несръчна.
— Дядо казва, че ми трябва жена — небрежно вметна Хенри.
Това изказване веднага привлече вниманието на Грейсън. Оливия не се впечатли.
— За какво ти е?
— Сигурно за да ме командва. Оливия, когато свършим с това, искаш ли да дойдеш да видиш стаята ми?
Оливия опитваше да пъхне една миниатюрна част в основата на автомивката, която беше залепена за бензиностанцията. Не можа да устои на изкушението да го закачи.
— Вече я видях. Много е хубава. Хареса ми леглото ти. Потъркалях се в него и дори изпробвах възглавницата. Хубава и твърда.
Хенри се кикотеше.
— Не си.
— Напротив — продължи тя. — Разгледах всичките ти играчки, поиграх на видеоигрите, а после влязох в дрешника и изпробвах някои от дрехите ти.
Той се заливаше от смях. После й каза, че пак съединява частите погрешно. Тя му подаде миниатюрната част и каза:
— Ти го оправи. Аз ще гледам.
— Оливия, ще ми напишеш ли телефона си, в случай че ми потрябва адвокат?
— Хенри, тя не… — започна Грейсън.
Оливия го прекъсна.
— Няма нужда да ти записвам номера си. Ще ти дам една визитка.
Той я последва в антрето, където тя беше оставила чантата си и търпеливо я изчака да открие визитника си. Най-после Оливия я намери и му подаде една.
— Нещо тревожи ли те? — попита тя.
— Не, но смятам да се опитам да вляза във футболния отбор.
Тя искаше да го попита защо му е адвокат за футболния отбор, но се чу асансьорът и след няколко секунди се появи Патрик.
Оливия очакваше да види много по-възрастен мъж, а Патрик се оказа около четирийсетте. Беше висок поне метър и деветдесет, слаб и изглеждаше като играч от НБА. Той се ръкува с нея и хвърли към Грейсън един бърз лукав поглед на одобрение, преди да се отправи към стаята си, за да се преоблече.
— Патрик обикновено играе баскетбол в петък вечер — съобщи й Хенри.
После той й предложи да поиграят на карти. Тъй като Хенри очевидно си прекарваше чудесно в компанията на Оливия — той я победи безапелационно — Грейсън изчака племенникът му да си легне, преди да я откара в дома й.
В колата Оливия мълчеше, а мислите й препускаха в различни посоки.
— Тревожиш ли се, че бащата на Хенри може да дойде и да го отведе?
— Не.
— Защо не?
Той се усмихна.
— Защото брат ми знае кое е най-доброто за Хенри, а точно в момента той има нужда от стабилност.
— Но ако…
— Оливия?
— Да?
— Харесва ти да се тревожиш ли?
Тя понечи да отрече, но после размисли.
— Май съм свикнала да се тревожа.
— Значи признаваш, че си песимист.
— Аз съм реалист.
Грейсън не оспори това.
— Хенри те харесва.
— Защото имам чувство за хумор като на деветгодишно дете. И той ме разбира.
— Ами аз? Мислиш ли, че те разбирам?
Тя се обърна към него.
— Вероятно не.
Той не я погледна, но каза:
— О, знам точно какво се случва в твоята лишена от логика глава.
Тя веднага се засегна.
— Моля? Лишена от логика?
— За някои неща, да, определено си нелогична — каза той. Тя отвори уста да възрази, но той смени темата. — Ронан ми каза, че си проучвала някои от старите клиенти на Джоргъсън.
— Мислех си, че мога да…
Грейсън я прекъсна.
— Не обмисляш сериозно да работиш за онзи изрод, нали? Защото, ако е така, трябва да знаеш, че няма да позволя това да се случи. Ако си мислиш, че ще стоя отстрани и ще те гледам как се излагаш на опасност, значи си се побъркала.
Оливия се изненада от реакцията му. Само след няколко секунди той вече викаше ядосано.
— Тревожиш се, че може да…
— Точно така, тревожа се.
Тя вдигна ръка умиротворяващо.
— Не ми крещи.
— Казвам ти, Оливия, няма да ти позволя…
— Нямам намерение да работя за Джоргъсън. И не смей да си мислиш, че си ме убедил — добави тя бързо, като видя изражението му. — Аз сама взех решението.
— Щом ти харесва да мислиш…
— Грейсън, няма да споря с теб.
Той си пое дъх.
— Добре, разбрах. Кажи ми тогава защо ровиш за информация, свързана с партньорите на Джоргъсън?
— Всяка вечер съм принудена да си стоя вкъщи като затворник и след като не успях да открия нищо, уличаващо баща ми, реших, от скука и чисто любопитство, да…
— … да какво?
— Да опитам да открия нещо, което да помогне в разследването на ФБР.
— Откри ли нещо?
— Научих доста за Грета Кийн и за някои ужасяващи престъпления, които се предполага, че е извършила. Ако Джоргъсън е свързан с което и да е от тях, се надявам да намерите доказателството, необходимо, за да бъде осъден.
— Ще го намерим — увери я той.
Грейсън забеляза една кола в зоната, забранена за паркиране точно зад ъгъла на сградата на Оливия. Провери номера на колата. Оказа се регистрирана на името на една жена, която живееше на съседната пресечка. Той паркира пред сградата на Оливия и тя изчака той да заобиколи, за да й отвори вратата. Той се държеше като джентълмен, но и искаше да я защити. Оливия забелязваше, че той винаги се превръщаше в мишена, когато отиваше някъде с нея. Това беше част от работата му, беше й обяснил той. Оливия възрази, че тя не е президентът на Съединените щати и че не трябва той да поема куршумите вместо нея, но Грейсън просто не обърна внимание на доводите й.
Влязоха в сградата и когато вратите на асансьора се отвориха, той излезе пръв. Взе ключа й, отключи вратата и я последва вътре. След като провери всяко място, където беше възможно да се е скрил човек, се върна в дневната. Точно когато сваляше палтото си, му се обади Ронан.
— Къде си?
— При Оливия.
— Аха.
— Какво, по дяволите, значи „аха“? — попита той и мислено се упрекна, че опитва да се оправдава. Влезе в кабинета на Оливия и затвори вратата, за да си осигури уединение. — Виж, Ронан, знам, че казах, че ще се дистанцирам от това разследване…
— Така каза, да.
— И сигурно се питаш какво правя в апартамента й в петък вечер.
— Всъщност…
Грейсън не му позволи да продължи.
— Знам, че не трябваше да се забърквам с Оливия, но се кълна, че от тази вечер нататък ще се дистанцирам. Така че не ми говори повече по този въпрос.
— Грейсън, какво ти става, по дяволите?
Той знаеше отговора, но не искаше да го изрече на глас. Вина. Знаеше какво трябва да прави и какво не. Да, изпитваше вина.
— Свършихме ли?
— Зависи — отвърна Ронан. — Ако си приключил с мрънкането, ще ти кажа защо се обадих.
Грейсън се облегна на бюрото и затвори очи. Беше мрънкал.
— Рей Мартин предложи споразумение.
— Кучият син, който удари Оливия в лицето и я заплаши с пистолет, иска споразумение. Да върви по дяволите!
— Не разсъждаваш трезво.
Грейсън знаеше, че приятелят му е прав.
— На какво иска да се споразумяваме? Какво може да ни предложи?
— Ще ни даде името на доставчика си на оръжия и ще свидетелства срещу него.
— Хайде, не можеш да вярваш на…
— Той твърди, че има доказателство.
— Какво например? Касова бележка?
Ронан се засмя.
— Нещо такова. Какво ще кажеш? Ако доказателството е неоспоримо, ще съдействаш ли за споразумение?
— Аз не съм обективен — призна Грейсън и веднага щом изрече тези думи, се почувства отвратен от себе си. Не можеше да бъде обективен; как, за бога, беше стигнал до това положение? По дяволите. — Ако Мартин е негодникът, опитал да убие Оливия, не може да има никаква сделка с него.
— Ти не беше убеден, че той е стрелецът — напомни му Ронан. — Да не си си променил мнението?
— Не, все още не съм убеден, но след като той е заподозрян…
— Добре, няма да споря. — Ронан звучеше примирено.
— Ронан, онзи я удари и я държеше на мушка. Дори само за това си заслужава разстрела.
— Да не би още да разстрелваме хора?
Грейсън затвори телефона и се върна в дневната. Оливия беше изритала обувките си и седеше на дивана, вдигнала краката си на една табуретка. Айпадът беше в скута й. Тя вдигна поглед към Грейсън, когато той влезе в стаята, забеляза мрачното му изражение и попита:
— Какво не е наред?
Той прекара пръсти през косата си и продължи да й се мръщи.
— Слушай…
— Да?
— Току-що казах на Ронан, че не мога да бъда обективен, а това не е приемливо. Не може да продължава така. Трябва да мога да се концентрирам върху разследването, а ти постоянно изникваш в мислите ми. Не мога да позволя това да продължава.
Тя остави айпада на ниската масичка и се надигна леко.
— Аз какво да направя?
— Чу ме. Постоянно изникваш в мислите ми. Пречиш ми да се концентрирам. Трябва да успея да се фокусирам върху работата, да стоя настрана от теб, докато разследването не приключи. Имам чувството, че нещо ми убягва, някакъв дребен детайл, който е много важен. Но всеки път, когато съм с теб, се разсейвам. Не си виновна ти. Просто си много привлекателна жена.
Той си мислеше, че й прави комплимент, но тя не се зарадва.
— Разсейвам те.
— Да. Не нарочно, но все пак го правиш.
— Какво имаше предвид, като каза, че имаш чувството, че нещо ти убягвало?
— Не внимавам достатъчно. Изобщо не съм съсредоточен. Не знам как другояче да го обясня. Това изобщо не ми е присъщо. Трябва да се взема в ръце.
— Добре, ще ти помогна.
Той се засмя.
— Какво ще направиш?
— Ще ти помогна да се съсредоточиш. Защо се смееш?
— Оливия, ти си проблемът.
Тя не отстъпи.
— А ти самият не си ли? Какво ще кажеш да не те докосвам и ти да не ме докосваш? Имам не по-малко самоконтрол от теб, може би дори повече.
Той се засмя. Реакцията му не й хареса.
— Мислиш, че имаш по-силна воля от мен? Наистина ли?
— Разбира се — отвърна той, сякаш в това нямаше никакво съмнение.
— Няма да споря с теб. Ти си убеден в едно, аз в друго. Яде ми се нещо сладко. Ти искаш ли?
— Не. Кажи ми какво откри за Грета Кийн. Нещо, което да ни е от полза?
Оливия стана, отметна косата си с жест, който според Грейсън беше нарочно предизвикателен, и отиде в кухнята. Върна се след минута с един черешов сладолед на клечка и една чиния.
— Сигурен ли си, че не искаш нищо?
— Да — кимна рязко той. — Сега ми кажи за Кийн и си тръгвам.
Тя остави чинията на масата, разкъса опаковката на сладоледа и отбеляза:
— Обожавам ги тези.
— Грета Кийн — напомни й той.
Видя я как облиза сладоледа с върха на езика си.
— Сигурна съм, че агент Хънтсман знае всичко възможно за Грета, но все пак открих, че тя иска нещата да са под нейния непосредствен контрол. Тя държи да проверява всяка дреболия, независимо колко е незначителна.
Продължаваше да прекарва езика си по сладоледа. Грейсън не можеше да отдели очи от устата й. Знаеше какво прави тя и се чувстваше развеселен. Но все пак не можеше да откъсне погледа си от нея.
— Грета има проблем с доверието. — Оливия лапна върха на сладоледа и сключи пълните си съблазнителни устни около него. После отхапа и започна да дъвче. Наслаждаваше се на ледената сладост. — Не би се отдалечила от парите или подчинените си.
— Какво не би? — Беше му адски трудно да се концентрира. Оливия го побъркваше, и то съзнателно. Как можеше да яде сладоледа си по толкова чувствен и еротичен начин?
Оливия повтори думите си и отхапа отново от сладоледа. Когато една капка от червения сок се стече по долната й устна, тя бързо я облиза.
— Грета иска да държи постоянно под контрола си всички, които работят за нея, за да е сигурна, че никой няма да се отдели и да опита да я конкурира. Имало е един служител, който не е изпълнил нарежданията й, и тя се постарала той да послужи за назидание на останалите. Бил подложен на изтезания, преди да бъде убит. Мисля, че тя е тук, защото трябва да държи под око Джоргъсън, особено ако голяма част от парите й минават през неговата фирма.
Оливия засмука последното парченце от сладоледа и остави клечката върху чинията.
Грейсън я видя как отнася чинията до мивката. Обожаваше да гледа как се поклаща ханшът й. С неохота посегна за палтото си и го облече.
— Ще се отбивам от време на време — каза й с дрезгав глас. — Но ти няма да ходиш никъде сама. Ясно ли е? Обаждай се на някой от онези номера и един от пазачите ще те придружава навсякъде.
Тя отиде до вратата.
— Колко време ще трябва да…
— Колкото е необходимо. И между другото опитът ти за съблазняване не проработи.
Самоконтролът започваше да му се изплъзва и се налагаше той да впрегне цялата си концентрация, за да не я сграбчи в обятията си.
Тя не се престори на невинна и не заяви, че не знае за какво й говори. Дръпна се настрана, за да може той да си тръгне, изчака, докато той почти затвори вратата, и прошепна:
— О, мисля, че проработи.