Джули Гарууд
Сладки приказки (29)

Двадесет и осма глава

Оливия изкара една седмица в ада. Телефоните не спираха да звънят, заплахите не секваха, а заради суматохата, която неволно предизвикваше в офиса, беше принудена да работи от дома си. До петъка вече се чувстваше като орангутан в клетка.

Почти изглеждаше като такъв. Продължаваше всеки ден да се къпе и да мие зъбите си, но ходеше боса и не правеше нищо с косата си. Всяка сутрин я връзваше на опашка, но до вечерта кичурите висяха около лицето й. С яденето не проявяваше по-голямо старание. Разнасяше пакет с чипс и диетична кола.

Седеше със скръстени крака на пода, подпряла лаптопа на коленете си и стиснала молив между зъбите. Тъкмо се пресягаше да си вземе чипс, когато на вратата се почука. Тя забоде молива в косата си, лапна чипса и отиде да отвори.

Когато вратата се отвори, Грейсън я погледна и се разсмя.

Тя не се смути от вида си:

— Какво е толкова смешно?

Той не искаше да й каже. В сегашното й настроение, все едно нямаше да му повярва, ако й кажеше, че за него е красива, както и да е облечена. С лице без следа от грим и дрехи, които биха отказали и някои скитници, Оливия пак изглеждаше ослепително като на корица на модно списание.

Телефонът звънеше, когато Грейсън затвори вратата и заключи. Поредното заплашително съобщение започна да се записва на телефонния й секретар.

— Колко…

Тя пъхна пакета с чипс в ръката му.

— Запомни си мисълта — каза тя и се втурна в кабинета си, за да чуе остатъка от съобщението.

Гласът звучеше като сърдито ръмжене.

— Разбра ли, кучко? Двама ни с Бил ще ти отмъстим за това, че взе всичките пари. Ще те…

Оливия грабна телефона, преди Грейсън да стигне до нея, и изкрещя:

— Не се казва двама ни с Бил, а двамата с Бил ще ти отмъстим… тъпако. — Тя затръшна телефона.

— Добре, скъпа. Мисля, че е време да се махнеш оттук за малко — заяви Грейсън спокойно. Той постави ръцете си на раменете й и я поведе към кабинета. Раменете й бяха сковани и твърди като дъска за гладене.

— Как може да искаш да те видят с мен? — Тя звучеше тъжна. Осъзна, че се самосъжалява, но телефонните обаждания я потискаха, както и изолацията. Не беше излизала от апартамента си от понеделник.

— Надявам се да се преоблечеш и да си обуеш обувки — каза той сдържано и я бутна към спалнята.

— Ще трябва да си сменя името — каза тя — и да се преместя в Европа, където никой не ме познава. Точно това ще трябва да направя.

— Положението ще се оправи — обеща й той.

Тя отхвърли със сумтене думите му. Грейсън я обърна към себе си и повдигна брадичката й.

— Сумтенето не подхожда на една дама, скъпа.

Без да обърне внимание на коментара му, тя каза:

— Знаеш ли коя е голямата ирония? Натали и майка ми не получават такива враждебни обаждания.

— Говорила си с тях?

— Само веднъж. Натали също ми оставя ужасни съобщения. Вчера, когато тя се обади и вдигнах, бе пак същото. Двете с майка ми се крият, така че тези заплашителни обаждания изобщо не достигат до тях.

— Искаш ли те да получават такива обаждания?

— Не, разбира се. Просто казвах…

Нежността в очите му разтопи сърцето й и изведнъж нейното мрънкане и оплакване й се сториха глупави.

— Защо си тук? — попита тя.

— За да те изведа на вечеря.

— Носиш ли си пистолета?

Той се усмихна.

— Да.

— Добре. Ако искаш да рискуваш, ще отидем на вечеря.

Опашката й го разсейваше. Той издърпа ластика от косата й и й го подаде.

— Така е по-добре — каза той. Погали с пръсти брадичката й, наведе се и я целуна.

— Понякога ме изумяваш — прошепна тя. Как можеше този страхотен секси мъж да иска да бъде с нея? Той можеше да има всяка жена на света, а ето че бе тук.

— Изумявам те, а? Това ми харесва. — Той изглеждаше прекалено доволен от себе си.

— Само понякога, Грейсън.

— Имаме резервация в „При Вероник“ след деветдесет минути. Губиш време.

Тази новина я слиса. „При Вероник“ беше най-нашумелият ресторант във Вашингтон. Беше получил фантастични оценки от кулинарните критици и беше плътно резервиран всяка вечер от откриването си насам.

— Там се правят резервации за шест месеца напред. Как си…

— Оливия?

— Да?

— Облечи си бялата рокля.

Тя ахна.

— Но това означава…

— Ще ти обясня всичко в колата. Действай.

Не се наложи той да я подканва отново. Тя вече събличаше дрехите си в банята, преди той да затвори вратата на спалнята зад себе си. Оливия си взе душ, изми и изсуши косата си за рекордно кратко време. Повече й отне гримът. Искаше да изглежда знойно привлекателна. Тъмният опушен грим подчерта цвета на очите й. След като си сложи червено червило, тя свали халата, напръска се с парфюм и облече дантелено бельо. След това дойде ред на роклята. Вероятно беше грях да обичаш някоя дреха толкова, колкото Оливия, но тази рокля беше съвършена. Беше създадена през 1960-а, но не беше обличана никога… до тази вечер. Беше платила цяло състояние за нея в един винтидж магазин и тя си струваше всеки долар. Имаше дълбоко квадратно деколте и дълги заострени ръкави, които стигаха точно под китката. Беше права, къса, точно до коляното и платът се притискаше до всяка извивка на тялото й. Тази рокля беше толкова впечатляваща, че можеше да превърне всяка жена в съблазнителка.

Беше готова. Един последен поглед в голямото огледало и Оливия си пое дълбоко дъх и отвори вратата, без да издаде звук.

Грейсън стоеше до прозореца. Главата му беше наведена, защото той преглеждаше съобщенията на телефона си. Той вдигна глава, видя я и реакцията му беше мигновена. Устата му пресъхна. Не можеше да преглътне или да диша. Оливия изглеждаше поразително. Чувстваше се толкова възбуден, че можеше да се закълне, че кръвта му е пламнала във вените.

Оливия не се нуждаеше от комплиментите му. Огънят в очите му й каза всичко.

Мина една минута, после още една, а той още не беше казал нито дума. Пристъпи бавно към нея. От начина, по който я гледаше, сърцето й затуптя бясно. Ако той беше пантера, тя беше плячката му и всеки нерв в тялото й се напрегна в очакване.

За Грейсън първичната нужда да я докосне надделя над предпазливостта му. Той застана пред нея, поставил едната си ръка на кръста й, а другата на врата. Грубо изви косата й в юмрука си, дръпна главата й назад и изръмжа:

— Отвори си устата. — И след секунда устните му вече покриваха нейните. Той се наслаждаваше на вкуса й. В този момент тя беше напълно негова. Никой друг не можеше да я има. Тя му принадлежеше.

Изгарящата целувка свърши. Той повдигна глава и се взря в очите й, после бавно потърка палеца си по устните й. Пое си дълбоко дъх.

— Ще ти взема палтото.

Оливия едва се освести. Тя бързо се върна в спалнята, за да си вземе чантичката. Целувката я беше разтърсила толкова силно, че тя за малко щеше да тръгне без нея. Зърна отражението си в огледалото. Червилото си стоеше на устните й. Впечатляващо, помисли си тя. Особено предвид начина, по който Грейсън опитваше да я погълне. Дори само като мислеше за тази целувка и сърцето й започваше да бие лудешки.

Грейсън й помогна да си облече палтото и заключи вратата вместо нея. Все още не беше казал и дума за вида й и поради някаква причина този факт я радваше.

Той отново беше паркирал на забраненото място пред сградата й. Джон стоеше зад бюрото си и говореше с един полицай до вратата. Оливия забави крачка, за да ги поздрави, но Грейсън стисна лакътя й и я дръпна да побързат да се качат в колата. Имаше ли гневни хора, които я чакаха отвън? По предното стъкло валеше суграшица. Кой би стоял навън в такова време. Оливия усети как един тъмен облак се спуска над веселото й настроение и опита да го прогони. Щеше да си прекара чудесна вечер с Грейсън. Без никакви грижи. Без усложнения.

Щом потеглиха, той най-после проговори.

— Предпочитам да не си сваляш палтото по време на вечерята.

Тя се засмя. Той също.

— О, боже… сериозно ли? Няма да стоя с палто, докато вечерям. — Засмя се отново. — Значи роклята ти харесва?

— Да ти кажа ли какво исках да ти направя, като те видях застанала на вратата?

Лицето й пламна и тя усети, че се изчерви.

— Роклята не е неприлична, нали?

Бавната му усмивка я изненада.

— Не, роклята е красива.

— Тогава какъв е проблемът?

Той реши, че е най-добре да й каже истината.

— Ти. Ти си проблемът.

Тя се обърна към него и скръсти ръце в самозащита.

— Ще ми обясниш ли?

— Начинът, по който изпълваш роклята. Как тя обгръща съвършеното ти пищно тяло, чувственият начин, по който ти се движиш в нея… по дяволите, би трябвало да е незаконна. — Гласът му ставаше все по настойчив. — Ти си най-сексапилната жена, която съм виждал, а в тази рокля… — Той поклати глава. — Просто не си сваляй палтото.

Той намираше тялото й за пищно? Тя едва се сдържа да не погледне гърдите си. Чакай малко… Пищно дали не означаваше дебело? Не, невъзможно. Грейсън нямаше да я гледа по този начин, ако смяташе, че е дебела. Той й казваше, че изглежда съблазнителна. Тя му се усмихна, за да му покаже, че оценява комплимента му, но той отговори на усмивката й с мръщене.

— Сега пък какво? — попита тя.

— Колко други мъже са те виждали в тази рокля?

— Тази рокля е от 1960-а и…

— Колко?

— Николко. Обличам я за пръв път. Пазех я за специален случай и ти ми каза да я облека.

— Така е.

— Помниш ли обещанието? Веднага щом си убеден, че зад решетките е човекът, опитал да ме убие, ще изтеглиш охраната ми и ще го отпразнуваме.

— Намерихме оръжието…

Тя го прекъсна:

— Оръжието, с което са стреляли по мен?

— Да — усмихна се той. — Същото.

— Къде го открихте?

Грейсън обеща да й разкаже всичко по-късно. Той спря пред входа на ресторанта. Един пиколо се втурна да отвори вратата на Оливия, докато друг заобиколи и даде на Грейсън картонче, с което да получи колата си на тръгване. Грейсън каза на мъжа да не паркира колата далече.

„При Вероник“ беше малко бистро с европейски стил. Грейсън наблюдаваше тълпата, когато влязоха. Стори му се, че всеки мъж в заведението зяпна Оливия и това не му хареса никак. Тя още не беше съблякла палтото си, а в секундата, в която се беше появила, вече беше привлякла вниманието им.

— Може ли да поема палтото ви? — попита метрдотелът, когато се приближиха до малката му катедра.

Тя погледна Грейсън.

— Може ли?

Той измърмори нещо неразбираемо, преди да й помогне да свали палтото си. После я хвана за ръка и я поведе към бара. Сякаш морето се разделяше, мъжете се дръпваха настрана, за да й направят път. Беше направо комично и ако той не изпитваше такава ревност в момента, щеше да се засмее. Вместо това реши, че е добре малко да сплаши зяпачите и разкопча сакото си, така че да се видят служебната му значка и пистолетът.

Оливия също забеляза погледите на мъжете. Реагира на тях с паника. От скандала с баща й, медиите бяха пълни със снимки на семейство Маккензи. Имаше доста снимки на родителите и сестра й на различни партита, но тъй като Оливия никога не ходеше с тях, не беше очаквала да я разпознаят толкова лесно.

Тя се обърна към Грейсън и прошепна в ухото му:

— Не съм сигурна, че това е добра идея. Мисля, че някои от тези хора знаят коя съм. Зяпат ме. Май трябва да си тръгнем.

Той обви ръка около кръста й и я придърпа до себе си.

— Зяпат те заради роклята. — Не беше само заради роклята, разбира се. Зяпаха красивата жена.

Метрдотелът се появи и съобщи, че масата им е готова. Грейсън не хареса първата маса, която им предложиха — намираше се точно в средата на залата, но имаше още една свободна, до стената и почти в дъното на ресторанта. Тя беше по-уединена.

Щом Оливия седна и се зачете в менюто, започна да се отпуска. Беше обърната с гръб към останалите в ресторанта и реши, че Грейсън ще се оправя с всички проблеми тази вечер. Ако някой поискаше да й се нахвърли и да започне да я ругае заради баща й, щеше да остави Грейсън да го прогони. Нямаше да позволи на нищо да помрачи вечерта й.

Опита да разпита Грейсън за подробности за оръжието, но той поклати глава.

— Ще говорим след вечерята. Всеки път като се сетя, че е можело да бъдеш застреляна, се ядосвам адски. Не искам да си загубя апетита.

Тя насочи вниманието си към менюто. Всички ястия бяха написани на френски, с превод на английски отдолу. Всичко звучеше прекрасно.

— Умирам от глад — призна тя.

— Чипсът не те ли засити?

Един сервитьор донесе на масата им сребърна кошничка, пълна с прясно изпечен хляб, и малък сребърен поднос със сладко, меко масло.

— Доктор Пардио би харесал този ресторант — отбеляза тя.

Телефонът на Грейсън започна да вибрира. Грейсън го извади от джоба си, за да погледне кой го търси, после бързо се изправи.

— Ей сега ще се върна. Трябва да се обадя.

Грейсън не се бави дълго.

— Много съжалявам, Оливия, но се налага да си тръгнем. В момента карат Хенри към спешното. Ще му правят шевове. Не звучи много зле — добави той, като видя как пребледня Оливия.

Тя не зададе никакви въпроси, докато не се озоваха в колата.

— Какво е станало?

— Той отиде на рожден ден в един от онези детски центрове. Явно е опитал да направи салто в някакъв басейн с топки и не го е уцелил. Бащата на Ралф смята, че ще се наложи да направят на Хенри шест шева на челото. Ралф е най-добрият приятел на Хенри и също няма никакъв мозък в главата.

— Хенри е умно момче.

— Да, така е — съгласи се Грейсън. — Но освен това току-що стана на девет и на тази възраст думата предпазливост не съществува.

След няколко минути вече влизаха в спешното отделение. Ралф и баща му бяха в чакалнята. Веднага щом видяха Грейсън, те се втурнаха към него.

— В момента правят рентгенова снимка на Хенри, за да се уверят, че няма мозъчно сътресение. Кой е това? — попита бащата на Ралф и протегна ръка към Оливия.

Грейсън ги представи.

— Оливия, това е доктор Ралф Джоунс.

Докторът не пускаше ръката на Оливия. Като се взираше в нея, той каза:

— Аз съм офталмолог. Разведен офталмолог. Ще седнете ли при нас с Ралф, докато Грейсън провери как е Хенри.

По дяволите, помисли си Грейсън, Ралф я сваляше. Грейсън обви ръка около раменете й и каза:

— Тя работи в НАП.

Докторът пребледня, но бързо се съвзе.

— Явно някой трябва да работи и това. Защо не ми разкажете за работата си?

— Тя ще дойде с мен — обади се Грейсън. — Пусни я, Джоунс. Няма нужда да стоите повече, след като аз съм тук.

Оливия смекчи резкия му отговор.

— Бих искала да постоя при Хенри.

Тя забеляза, че една сестра й маха с ръка. Беше Катлийн от отделението по химиотерапия. Оливия се извини и отиде да я поздрави.

— Какво правиш в спешното?

— Не им достига персоналът, така че замествам тук. Как си ти, сладурче?

— Добре.

— Да, не се съмнявам — каза сестрата, като погледна към Грейсън. — Страхотен мъж си си намерила.

Оливия се съгласи. Грейсън беше страхотен мъж.

— Джейн пак ли е в болницата? — попита Катлийн. Тя знаеше всичко, което се случваше в болницата, и особено държеше да научава всичко, свързано с Мъничетата. — Затова ли си тук?

— Не — отвърна Оливия. — Този път не.

— Джейн много се намъчи — каза Катлийн.

— Тя каза, че сега е по-добре, но не й вярвам. Нито пък Колинс и Сам.

— Доктор Пардио се върна от медицинската си конференция, а знаеш, че той прави чудеса. Ще се справи с това. Защо си тук в такъв случай?

След като Оливия бързо й обясни, Катлийн се обади на рентгена, за да разбере още колко време ще се забави Хенри.

— Вече го водят насам. Нещо специално ли беше планирала за тази вечер? Издокарала си се.

— Вечеря в „При Вероник“ — отвърна Оливия.

— О, много лъскаво — каза Катлийн. — Не мисля, че друг път съм те виждала с грим. Изглеждаш страхотно. Дай да видя с какво си облечена.

Оливия се усмихна, разкопча палтото си и го разтвори.

— Фантастична е — ахна Катлийн. — А платът е божествен.

Грейсън беше попълнил документите и се приближи зад Оливия. Катлийн се представи и попита:

— Отдавна ли ходите с Оливия?

— Ние не… — започна Оливия. Тя беше забелязала многозначителния поглед на Катлийн и реши, че трябва да й обясни, че двамата с Грейсън не са гаджета, и че вечерята е по-скоро свързана с разследването, водено от Грейсън, но той я прекъсна.

— От известно време.

— В такъв случай знаете, че Оливия е голяма пакостница, нали? — усмихна се сестрата. — Направо ни побъркваше, когато беше на възрастта на племенника ви. Нямахме търпение да дойдем на работа само за да видим какво още е измислила.

— Катлийн разкрасява истината. Аз бях истински ужас по онова време.

Грейсън се наведе и прошепна:

— По онова време?

— Почивката ми свърши — каза Катлийн. Тя прегърна Оливия. — Ще настанят Хенри на четвърто легло. Това е зад втората завеса вляво. Защо не изчакате там?

Веднага щом Катлийн се отдалечи, Оливия каза:

— Аз трябва да изчакам тук. Ралф и Ралф тръгнаха ли си?

— Да — отвърна той. — Но ти ще дойдеш с мен. Хенри ще се радва да те види. Той постоянно пита за теб.

— Наистина ли? — усмихна се тя.

— Наистина. Налага се да измислям най-различни ужасни истории за теб.

Двамата тръгнаха към леглото, което Катлийн им беше посочила. Обувките на Хенри бяха на един стол в ъгъла, заедно с палтото му. От другата страна на леглото имаше още един стол.

— Защо не седнеш тук, а аз ще проверя дали всичко е наред — каза Грейсън.

Той вървеше към асансьорите, когато вратите се отвориха и един санитар изкара седналия в количка Хенри. Цялото лице на Хенри беше в кръв. Раната започваше от косата над дясното слепоочие и свършваше на върха на веждата му. От носа му също беше текла кръв.

Грейсън се сепна, когато видя толкова много кръв, но прикри реакцията си, защото Хенри го наблюдаваше.

— Как си, Хенри? — попита той със съчувствие.

Детето се стараеше да не заплаче.

— Боли ме — прошепна то, докато минаваше с количката край Грейсън. — Ралф каза, че ще ме бодат с игла в главата. Голяма игла — добави разтревожено.

Хенри забеляза Оливия, когато санитарят спря количката. Толкова се зарадва да я види, че скочи от количката и се втурна към нея. Тя тъкмо се изправяше, когато той се хвърли в ръцете й, като едва не я събори.

— Радвам се, че си дошла да ме видиш.

— Напоследък раните ти дойдоха твърде много, а? — каза тя съчувствено. — Дай да видя какво си направил с лицето си.

Той се дръпна назад и я погледна.

— Сестрата го почисти, но пак започна да кърви.

— Боли ли?

Той кимна.

— Много — призна той. Хенри забеляза, че отпред роклята на Оливия е изцапана с кръвта му и очите му се напълниха със сълзи. — Съсипах красивата ти рокля.

Усмивката й беше пълна с нежност. Тя отметна косата от очите му и каза:

— Няма нищо. Стара е.

Хенри се сети за най-голямата си тревога.

— Ще ми забият голяма игла в главата.

Грейсън стоеше и я гледаше как изслушва тревогите на Хенри. Тя изобщо не се интересуваше от роклята си. Мислеше само как да утеши детето.

Сърцето на Грейсън се изпълни с любов към нея. Помисли си, че сигурно трябва да й каже какво чувстваше, но знаеше какво ще се случи. Тя щеше да се паникьоса и да избяга. Той вече разбираше по какъв начин работи мозъкът й. Тя щеше да побегне, това беше сигурно. Обаче нямаше да стигне далече, защото той беше твърдо решен да прекара остатъка от живота си с нея. Трудното щеше да бъде да я убеди да се съгласи.

Грейсън реши, че ще мисли за този проблем друг път и се съсредоточи върху племенника си. Вдигна го на ръце и го сложи върху бюрото. После наклони главата му настрана, за да огледа по-добре пораженията.

— Носът ти счупен ли е?

— Не, не е. Няма и сътресение — съобщи им лекарят от спешното. — Просто си е ударил главата. Дежурният пластичен хирург вече е тук, но довършва с един друг пациент. Реших, че трябва да го поеме пластичен хирург заради мястото на раната. Аз само ще сложа упойката и ще почистя наоколо.

Една сестра подготви метален поднос до леглото. Хенри забеляза иглата и сграбчи ръката на чичо си. Грейсън спокойно го увери, че иглата ще премахне болката и веднага щом упойката подейства, Хенри се отпусна. Когато пластичният хирург пристигна, Хенри се смееше на една история, която Оливия му беше разказала.

Тръгнаха си от болницата чак към десет и Хенри заспа на задната седалка още преди да излязат от паркинга.

— Благодаря ти — каза Грейсън на Оливия, докато поглеждаше племенника си в огледалото за обратно виждане. — Твоето присъствие много успокои Хенри.

— Радвам се, че той е добре — отвърна тя. — Хенри е страхотно момче.

— Много съжалявам за тази вечер — продължи той. — Нещата не се развиха както беше планирано.

— Има по-важни неща от вечеря в скъп ресторант — каза тя.

— Ще празнуваме друг път — обеща той.

— Не ми разказа за оръжието — напомни му тя. — Сигурен ли си, че са намерили точно оръжието, с което са стреляли по мен?

— Да, балистичната експертиза го потвърди. Пълно съвпадение. Няма съмнение.

— И?

— Беше в къщата на Рей Мартин. Намериха го вътре в къщата. Обаче по пистолета нямаше никакви отпечатъци. Всички следи са били изчистени.

— Но нали от полицията вече бяха претърсили къщата му от долу до горе. Как са го пропуснали? И как са решили да я претърсят отново?

— Някой се обадил. Не се представил, само казал, че е съсед. Казал, че синът му и няколко приятели влезли в празната къща и го намерили.

— Значи наистина е бил Мартин. Простичък мотив — отмъщение — каза тя. — Надявах се да е Симънс. Възможно е той да е научил за Джоргъсън и Мартин и да е подхвърлил оръжието. Надявах се подлият партньор на баща ми никога вече да не види слънчева светлина.

— Надеждите ти може и да се сбъднат — каза й той. — Ние го арестувахме в офиса му във Вашингтон. Тъкмо беше започнал да унищожава документи, когато пристигнахме. Не само ще бъде обвинен заради ролята си в опита за отвличането ти, но ако намерим в онези папки с документи това, което очакваме, той ще бъде съден и за участието си във финансовата пирамида. За нещастие вече са го пуснали под гаранция, така че засега е на свобода, но го чака доста време зад решетките.

— Не мислиш, че Мартин е стрелял по мен, нали?

— Не — призна той. — Но като открихме оръжието… — Той не довърши изречението си и поклати глава.

— Знаеш ли какво означава това? Щом Мартин е в ареста, случаят е приключен. Поне моят случай. Без повече охрана.

Тя се усмихваше, докато той не й припомни:

— Ами заплахите със смърт по телефона?

— О. — Приливът на оптимизъм се изпари. Как беше забравила за обажданията?

— Точно така — натърти той. — Охраната остава.

— Може би само няколко дни още — съгласи се тя. — Яростта срещу баща ми скоро ще започне да отшумява.

— Няма да стане за няколко дни.

Тя знаеше, че той е прав.

— Аз ще плащам за охраната.

— Не, няма.

Тя преброи до десет. Не помогна.

— Настоявам.

Напрегнатата му челюст й подсказа, че той ще упорства.

— Настоявай си колкото искаш.

Тя реши да отложи този спор, тъй като нямаше изгледи да го спечели. Освен това астмата й се обаждаше. Студеният нощен въздух предизвикваше хриповете. Тя отвори чантичката си и осъзна, че не е взела инхалатора си.

— Грейсън…

Той бръкна в джоба на палтото си и извади един инхалатор.

— Заповядай.

Тя използва инхалатора и без да се замисли, му го върна. Чак когато той влезе в гаража си, Оливия осъзна къде я води той.

— Трябваше да ме оставиш у нас. Има пазач до вратата.

— Още не мога да те заведа у вас. Не сме вечеряли.

Той паркира колата и слезе да й отвори.

— „Макдоналдс“ е отворен — каза тя.

— Ще ти приготвя изискана вечеря.

— Наистина ли?

— Харесваш ли хотдог?