Джули Гарууд
Сладки приказки (17)

Шестнадесета глава

Били Худ наистина беше адски неприятна личност, въпреки че след срещата с него Грейсън се сещаше за някои по-цветущи думи, с които да опише негодника.

Офисът на „Нютрауандър“ беше извън града, само на километър и половина от междущатската магистрала, в един доста западнал индустриален район. Сградата беше стара и се нуждаеше от боядисване. Подовете бяха покрити с линолеум, който беше нацепен от старост, а бюрата на служителите бяха наблъскани на тясно. Вътре беше около петнайсет градуса и Грейсън забеляза, че някои от хората седяха с палтата си пред компютрите.

Офисът на Худ беше на горния етаж. За разлика от безличния първи етаж, вторият беше ремонтиран. Имаше крещящ неоновосин мокет, нови мебели и ламперия от тъмно дърво в приемната. Температурата тук беше много по-приятна.

Жената зад бюрото носеше толкова грим, че с него би могла да се шпаклова една цяла стена на помещението. Беше разтворила някакво модно списание и небрежно го прелистваше с неестествено дългите си извити лакирани нокти, без да обръща никакво внимание на Оливия и Грейсън.

— Затваряме след пет минути — каза тя, без да вдига поглед. — Освен това господин Худ не е свободен. В момента разговаря по телефона в кабинета си и ме предупреди да не го безпокоя. Ще трябва да си запишете час за среща. Господин Худ не се вижда с никого без предварителна уговорка. — Тя най-после вдигна глава. — Искате ли да оставите името, или визитката си… или нещо такова? — попита тя. Зазяпа се в Грейсън, докато усукваше един кичур коса около пръста си. — Или телефона си?

Оливия забели очи. Тя погледна Грейсън, за да види как реагира на госпожица Фондьотен. Той не изглеждаше впечатлен. Сигурно е свикнал жените да го свалят, предположи Оливия и поради някаква причина това я подразни. Тя мина покрай секретарката, отвори вратата на кабинета на Худ и влезе. Секретарката забеляза чак когато Грейсън последва Оливия.

— Хей, Били не е свободен — извика тя. — Имах предвид господин Худ.

Грейсън спря на вратата.

— Вече можеш да си ходиш — каза й той и затвори вратата.

Худ говореше по джиесема си. Грейсън забеляза едно куфарче зад вратата.

— Внимавай да не забравиш паспорта си, Лорейн. Ще те чакам на летището. — Той вдигна поглед и забеляза Оливия и Грейсън пред бюрото си. — Изчакай секунда. — Той посочи вратата. — Говоря по телефона. Веднага напуснете — сопна се той. После се загледа в краката на Оливия и добави: — Всъщност ти може да останеш, сладурче.

Оливия поклати глава.

— Не съм ти сладурче. Затвори телефона.

Худ беше неприятен на вид. На челото му и над скулите имаше дълбоки бръчки. Оливия предположи, че са резултат от дълги години, прекарани в мръщене. Малките му очи бяха прекалено близо разположени, а челюстта му бе като на булдог. Оливия знаеше, че той е женен, и се зачуди дали децата му приличат на него — боже опази — или на майка си. Прогони тези мисли и се съсредоточи върху непосредствената си задача.

Худ затвори телефона и го пусна в джоба си.

— Кои сте вие? — попита той.

Оливия му се усмихна мило.

— За къде ще пътувате, господин Худ, ако ми позволите любопитството? Забелязах куфара ви и случайно дочух как напомняте на Лорейн да не забравя паспорта си.

— Калифорния — отвърна той. — Напа.

— Лорейн няма ли шофьорска книжка, която да покаже на летището? — попита с възможно най-благия си тон тя.

— Разбира се, че има шофьорска книжка.

Оливия наклони глава с озадачен вид.

— Нали знаете, че Калифорния е част от Съединените щати?

— Може би не искам да ви казвам къде отивам. Сетихте ли се за този вариант? Откъде да знам кои сте, може да сте и…

— Какви? — попита Грейсън.

Оливия стоеше от едната страна на бюрото му, а Грейсън — от другата, надвесен над него. Худ завъртя глава и избоботи:

— Шпиони.

Оливия погледна Грейсън с престорена изненада.

— Господин Худ явно е малко параноичен. Може би, защото Лорейн не е съпругата му.

— А, ясно.

— Личният ми живот не ви засяга.

Тя кимна.

— Прав сте. — И извади документите от плика.

Канеше се да му обясни, че финансовите му дела обаче я засягат, когато той я прекъсна.

— Жена ми ви е наела, нали? Шпионирате ме по нейна заръка. Как смее да ми няма доверие. — Той отново посочи вратата и точно когато Оливия се канеше да му обясни коя е и защо е там, той започна да я псува. — Изчезвай от офиса ми, шибана кучко. — Добави още няколко грубости, преди да си поеме дъх.

Оливия се престори на шокирана и развълнувана. Притисна длан към устата си и ахна. Прозвуча развълнувано, когато каза:

— Не знаех, че може да използвате мръсни думи, господин Худ. Сега е мой ред. — Тя пусна листите на бюрото пред него, а върху тях намести визитката си, на която ясно се виждаше надписът „НАП“, наведе се и каза: — Данъчна проверка.

Развеселен, Грейсън следеше разговора. Начинът, по който Оливия се справяше с Худ, беше впечатляващ. Той вече беше видял много нейни страни, откакто я познаваше. Знаеше, че е нежна и грижовна. Беше се проявила по този начин, когато спасяваха Тайлър от наркодилърите. Беше видял твърдата й непоколебимост при разговора с Джордж. Определено беше видял и страстната й страна, когато без задръжки беше правила любов с него. А днес се запозна с хапливото й чувство за хумор и то много му хареса.

Худ, от друга страна, не беше никак развеселен.

— Давайте. Направете поредната данъчна проверка. Няма да откриете нищо. Все едно заминавам за ваканцията си. Отивам в…

— Калифорния? — попита тя, подсказвайки му лъжата, която беше й казал току-що.

— Да, кучко, Калифорния.

— Опасявам се, че ще се наложи да отложите това пътуване за известно време.

Той опита да я сграбчи за ръката, но Грейсън стисна в желязна хватка рамото му.

— Не я докосвай, ако не искаш да пострадаш. А ти не искаш да пострадаш, нали, Били?

Худ изгледа навъсено Грейсън и отново се обърна към Оливия.

— Лорейн ще се ядоса — измърмори той. — С колко ще трябва да го отложа?

— Бих казала десет до двайсет години при добро поведение.

Оливия изпрати есемес на колегите си, които чакаха в колите, но се оказа, че бе излишно. Те вече бяха в сградата.

Тъй като Грейсън наблюдаваше Оливия, Худ допусна грешката да предположи, че не му обръщат внимание и посегна бавно към чекмеджето на бюрото си.

Грейсън затръшна чекмеджето и Худ изрева от болка. Пръстите му бяха притиснати, а Грейсън не му позволяваше да ги издърпа.

— Виж какво стана, Били — каза Грейсън с мек тон. — Сигурно доста боли.

— Счупи ми пръстите — изпищя Худ. — Счупи ми пръстите.

Оливия се изненада от действията на Грейсън, но не направи коментар. След малко тя разбра причината за използването на груба сила.

— Дай да видим какво има в чекмеджето — каза Грейсън.

— Това е лична собственост. Нямате право… — Той се отказа да протестира, когато Грейсън извади пистолета от чекмеджето. — Нямам представа как се е озовал там.

— Да, вярвам ти.

— Не е зареден.

— Така ли? — Грейсън насочи дулото срещу Худ. — Значи, ако натисна спусъка…

— Недей! — извика той. — Добре, добре, зареден е. Държа го за защита, в случай че някой се опита да ме обере. Нямаше да стрелям по никого. Казвам ви, дори не помнех, че имам пистолет в чекмеджето.

Оливия и Грейсън бяха приключили разговора си с него, но им отне още двайсет минути, преди да успеят да излязат от „Нютрауандър“. След като отказа да сътрудничи, Худ беше изведен с белезници. Не спираше да крещи, че са го натопили и че адвокатът му ще докаже невинността му.

Когато Грейсън и Оливия се качиха в колата, той я попита:

— Знаеше ли, че той има оръжие?

— Подозирах.

— Значи го забеляза, когато посегна към чекмеджето.

— Не, забелязах теб, че го забеляза как посяга към чекмеджето.

Оливия видя как потрепна мускулчето в бузата му, когато той стисна зъби.

— Не бих влязла в кабинета му сама — каза тя. — С мен щеше да има поне един въоръжен агент. Когато съм сама, съм по-наблюдателна и да, знам, че трябва да бъда наблюдателна винаги, така че спри да се въсиш.

— Права си. Винаги трябва да си по-наблюдателна. Поемаш рискове, Оливия. Това е опасно.

— Забележи нещо. Обикновено не попадам в ситуации като днешната. Просто правех услуга на един колега.

— Той предупреди ли те за Худ?

— Да.

— По дяволите, Оливия, трябва да си по-предпазлива.

— Бях предпазлива.

— Да, много.

— Не ми говори с този тон.

— Кой тон?

— Все едно ме мъмриш.

Тя изглеждаше ядосана. Поради някаква причина нейното изражение прогони отчасти гнева му.

— Държа на теб — каза той тихо.

Тя не реагира на думите му дълго време и Грейсън замълча. Чак когато той паркира колата, тя прошепна:

— И аз държа. Иначе никога нямаше да…

— … да ми позволиш да те докосна.

— Щях да кажа: нямаше да те докосна.

Тя побърза да премине на друга тема, различна от секса, защото от момента, в който го беше видяла, й се искаше да разкъса дрехите му и да прави див, необуздан секс с него.

— Твоята работа е по-опасна от моята — изтъкна тя. — Аз не си нося бронирана жилетка в багажника, нито пък оръжие.

— Ти не се ли тревожиш за мен?

Оливия не отговори, защото бяха пристигнали пред входа на сградата, в която живееше. Грейсън я последва по стъпалата. Когато долови уханието на парфюма й, реагира моментално. Той го побъркваше. Беше толкова секси.

Закачи нейното палто, после и своето. След това свали и сакото си. Оливия отиде в кухнята и отвори хладилника, за да потърси нещо за хапване. Не беше гладна, но се чувстваше напрегната, защото Грейсън отново беше в апартамента й. Реши да изяде една кофичка с желе. То беше с нула калории, а така ръцете и устата й щяха да бъдат заети за известно време. Извади си лъжичка и се обърна, за да му отговори. Знаеше, че той няма да остави въпроса си без отговор.

Той стоеше в коридора и чакаше. Тя го посочи с лъжичката си и каза:

— Да, тревожа се за теб, но не искам да е така. Пък и какъв е смисълът? Тревогите са напразно пропиляна енергия. Каквото е писано да се случи, ще се случи, независимо дали се тревожа или не, а когато нещо се случи, то обикновено е лошо.

— Интересна гледна точка — каза той. — А през цялото това време те мислех за оптимист.

— Аз съм реалист. Не живея в облаците.

Той прекоси кухнята и я загради в ъгъла.

— Днес е тук, утре го няма. Това ли е твоето отношение?

Тя размаха лъжицата пред лицето му и опита да го накара да се дръпне.

— Нещо такова — не отстъпи тя.

— Но с децата винаги си оптимист, нали?

— Разбира се.

— Ами приятелките ти — Джейн, Саманта и Колинс? Те песимистки ли са за бъдещето си?

Това я изненада.

— Знам, че познаваш Джейн, но откъде знаеш за Колинс и Саманта?

— Ема ми разказа за тях. — Той взе кофичката с желето и лъжицата й и ги остави върху плота. После постави ръцете й около врата си.

— Тя не е трябвало да… Какво правиш?

— Целувам те — отвърна той. Ухапа леко ухото й и усети, че това й хареса, защото тя потрепери.

— Спри. — Опита да прозвучи подразнена, а не останала без дъх.

— Харесва ти.

Тъй като беше наклонила главата си настрана, за да улесни достъпа му до врата си, не можеше да му каже, че греши.

— Да — прошепна тя.

— Аз спазвам дистанция. — Пръстите му се плъзнаха в копринената й коса и той нежно я накара да го погледне в очите. Устните му се спуснаха върху нейните.

На Оливия й се искаше това прекрасно, горещо усещане да не свършва никога. Докато Грейсън правеше любов с нея чрез тази целувка, тя се вкопчи в него. Когато той опита да отдръпне устните си, тя го придърпа да продължи да я целува.

Когато най-после се дръпна назад, той трепереше от желание.

— Оливия, с теб всичко се случва толкова бързо — прошепна той. — Само трябва да те доближа и започвам да те желая лудо. Мислех, че парфюмът ти ме възбужда така, но всъщност не е той, а ти. Ти ми въздействаш по този начин.

Тя го разбираше. Когато беше близо до него, можеше да мисли само, че иска да разкъса дрехите му. Пъхна глава под брадичката му и попита:

— Това ли е твоята представа за спазване на дистанция?

Той я прегърна.

— Очевидно.

Той я пусна и излезе от кухнята. Тя го последва.

— Къде отиваш?

— В леглото.

Тя отвори уста да възрази, но не каза нищо. Грейсън я хвана за ръка и я поведе към спалнята.

— Трябва да правим секс — заяви той делово.

— Защо?

— Знаеш защо. Днес си тук, но утре може да те няма. Трябва да се възползваме от времето, което имаме.

— Не е смешно. — Тя дръпна ръката си.

— Напротив.

Оливия се ядоса.

— Може утре да умра — изтъкна тя.

— Да, може. — Той свали вратовръзката си и се зае с копчетата на ризата. Усмихна й се нежно. — Но сега си тук.

— Ти си жесток, Грейсън.

— Не, не съм. Свали си дрехите, сладка моя.

Оливия не можеше да повярва, че той се държи толкова нахакано. Наистина ли мислеше, че трябва само да щракне с пръсти и тя ще се съблече? — запита се тя, докато разкопчаваше блузата си и сваляше ципа на полата си.

— Това е просто похот. — Заяви тя, когато полата й падна на пода. Тя издърпа копринената камизолка през главата си и я хвърли зад себе си. Последваха сутиенът и бикините. — Сексът е начин да се освободим от натрупаното напрежение… от стреса. Но по същество е похот. Нищо повече.

Като го каза на глас, твърдението не се превърна в истина. Оливия не можеше да пренебрегне чувствата си. Тя искаше Грейсън да я докосва, но не само заради физическото привличане. Чувствата й към него ставаха все по-силни.

Грейсън наблюдаваше изражението й. В рамките на една минута тя изглеждаше щастлива, после сърдита, а сега… недоволна. Той беше почти сигурен, че може да отгатне какво става в упоритата й глава. Той я притискаше и тя го отблъскваше.

Той вече се беше съблякъл. Седна на леглото и преди Оливия да отгатне какво ще направи, я издърпа върху себе си.

— Не, не е похот. Много повече от това е.

Тя се престори, че не го е чула и опита да го целуне. Той не й позволи.

— Признай го.

— Не.

Ако това беше състезание кой е по-голям инат, тя щеше да победи без проблеми. Тя докосна устните му със своите и прошепна още веднъж:

— Не.

Устата му покри нейната и той я целуна страстно и дълбоко. Отпусна се назад и я принуди да легне върху него, после се претърколи и я затисна под себе си.

Пръстите й се заровиха в косата му, а тя целуна брадичката му, после спусна устни по врата му до гърлото, където усещаше пулса му. Раздвижи слабините си, за да го побърка още повече. Искаше да го накара да я моли да спре с еротичното мъчение. Да, щеше да го накара да я моли.

Планът й се обърна срещу нея. След пет минути тя го молеше. Когато се отнасяше за секс, как изобщо й беше хрумнало, че може да се справи по-добре от него. Боже, той беше невероятен. Знаеше какво й харесва, къде да я докосне и погали, как да предизвика реакциите й. Караше я да пламва от страст. Тя се извиваше в ръцете му и го умоляваше.

Грейсън беше твърдо решен да я накара да признае истината, преди да я доведе до върха. Той впрегна последните остатъци от самоконтрола си, докато ръцете и устните му се движеха по сладкото й тяло. Челото му беше осеяно с капчици пот. Желаеше я толкова силно, че чак го болеше, но продължаваше да се въздържа.

— Между нас има много повече от физическо привличане, нали? — настоя той.

Ръката му се плъзна между бедрата й. Оливия се предаде.

— Да — извика силно тя. — Сега доволен ли си?

— И още как — прошепна дрезгаво. Надигна се и я погледна. Погледът й бе премрежен и това беше заради него.

— Грейсън — изстена тя. — Наслаждавай се на победата си по-късно.

Той се намести между бедрата й и веднага я облада. Тя се изви, за да го поеме по-дълбоко. Той искаше да продължи дълго този удивителен екстаз, но не можеше повече да контролира тялото си. Нито желанието си. Оливия се беше устремила към върха също толкова диво, колкото и той, и двамата свършиха едновременно.

Мина доста време, преди да се освестят. Оливия не можеше да разбере как нещо толкова прекрасно можеше да става още по-хубаво.

— Добре ли си? — попита той, докато опитваше да намери сили, за да се отмести от нея.

Тя кимна до рамото му. Той се претърколи по гръб и я издърпа до себе си. Оливия се чувстваше като парцалена кукла. Една много доволна парцалена кукла. Сигурно и изглеждаше като такава, с провисналата над лицето й коса.

— Хареса ли ти да ме караш да те моля?

Той се усмихна.

— Да, много.

Тя се претърколи върху него, подпря ръце върху гърдите му и впери поглед в очите му. Той изглеждаше арогантен и доволен от себе си. И защо да не бъде? Тя беше отстъпила и му беше признала поне част от истината. Не му беше казала, че го обича, но едва се беше удържала.

— Ще ти отмъстя — закани се тя. — Ще те накарам да ме молиш.

Той се засмя.

— Ще го очаквам с нетърпение.

Той погали гърба й и нежното му докосване предизвика тръпки по ръцете и краката й.

— Обожавам уханието ти.

— Мислех, че обожаваш устата ми.

— И нея.

Оливия опита да се дръпне от него, но той не й позволи, така че тя отпусна глава върху гърдите му и длани върху ръцете му. Бицепсите му бяха толкова твърди и изпъкнали, че тя му се възхити. Той беше толкова силен, но и толкова внимателен и загрижен. С никого не беше се чувствала така освободена. Да, тя беше с него и искаше само да се разтопи в ръцете му и неговият кураж и сила да я обгърнат. Караше я да се чувства в безопасност.

Изпълнена от задоволство, каквото не беше изпитвала преди, лежеше тихо и се вслушваше в ритмичното му дишане.

След няколко минути го попита:

— Защо Хенри живее при теб?

Въпросът й го изненада.

— Майка му почина преди няколко години и Хенри отиде да живее при дядо си. После, когато той се разболя, Хенри дойде да живее при мен.

— Какво се е случило с бащата на Хенри?

— Баща му е брат ми, Девън. След смъртта на жена си той малко превъртя. Тя му действаше стабилизиращо, помагаше му да се фокусира върху важните неща. Сега той пътува доста. Навярно може да се каже, че сега е яхнал вълната.

— Той обича ли Хенри?

— Да, обича го. Но просто не му харесва да бъде баща. И тъй като той отсъства от страната доста често, аз станах законен настойник на Хенри.

Оливия се претърколи настрана и го погали с върховете на пръстите си нежно като с перце. Описа кръг около пъпа му и после спусна ръката си надолу.

— Хенри е на първо място — каза тя.

— Знам. — Той сграбчи ръката й, за да я накара да спре с мъчението, после я издърпа в прегръдката си. — Гладен съм — каза й той.

— Аз също — прошепна тя. — Какво искаш?

Той наклони главата й съм себе си, целуна я по челото и после по бузата.

— Теб.

— Мен?

— Да. Искам теб.

Нямаше нужда от повече думи.