Джули Гарууд
Сладки приказки (18)

Седемнадесета глава

Това, което започна като прекрасна и изпълнена с удоволствие вечер, завърши със скарване.

С неохота станаха от леглото и тъй като Грейсън не искаше моментът на интимността им да завърши, последва Оливия под душа. Оливия се шокира колко скоро го желаеше отново и въпреки известната й тромавост и опасността да се удави, тя успя да го докара до състояние да й се моли. Когато най-после отстъпи, тя едва се държеше на краката си. Грейсън я вдигна, обви краката й около кръста си и отново я люби.

Той определено бе доста по-издръжлив от нея. Вече беше облечен и търсеше нещо за хапване в кухнята, а тя още не беше започнала да суши косата си. Оливия облече дънки и една от любимите си тениски. Беше стара, малко протрита по подгъва и малко тясна на гърдите, но Оливия обожаваше допира на меката й материя до кожата си. Пък и след случилото се в леглото и под душа, сега беше абсурдно да се притеснява от тясната си тениска.

Грейсън пиеше вода, облегнат на кухненския остров, когато тя се появи. Погледът му се сля с нейния и той бавно остави бутилката с водата.

— Знаеш, че си много красива, нали?

Тя поклати глава.

— Без никакъв грим ти изглеждам красива. Явно си прекалил със секса.

Той се разсмя.

— Това не е възможно. Никога не мога да ти се наситя.

Начинът, по който я гледаше, напрегнатото му изражение, показваха, че думите му са напълно искрени. Сякаш се чудеше дали да не я завлече отново в леглото. Внезапно Оливия се почувства смутена, без да знае защо.

Той забеляза изчервяването й и това му се стори смешно.

— Сладка моя, като се има предвид какво направи току-що с прекрасната си уста…

Тя го прекъсна.

— Предпочитам да не го обсъждаме.

Тя го бутна да се дръпне и отвори вратата на хладилника.

— Искаш ли пилешко с пармезан и талиатели?

— Разбира се.

Тя му подаде дълбоката тавичка. Той повдигна капака и попита:

— Ти ли си го сготвила?

— О, боже, не. Готвачката на леля ми, Мери, ми носи домашно приготвени ястия. Въпреки че е на мнение, че само хабя храната.

— Имаш страхотно тяло — отбеляза той и преди тя да реагира на комплимента, я попита: — С какво да ти помогна? Умирам от глад.

Тя му възложи приготвянето на салатата. Ястието се затопли за нула време. Оливия наряза една франзела и вечерята беше готова. Двамата седнаха на малката маса в нишата, която гледаше към улицата. Грейсън затвори дървените щори, за да не може никой да наднича вътре.

Той се нахвърли на храната като изгладнял ръгбист.

— Готвачката на леля ти…

— Мери — подсказа му тя.

— Мери всеки ден ли ти носи храна?

— Понякога, или пък ми носи наведнъж вечери за цяла седмица. Прибира ги във фризера, всяка кутия с инструкции, а аз просто трябва да пъхна една от всичките в микровълновата и вечерята ми е готова. Все й казвам, че не е нужно да продължава да ми готви, но тя е същата като леля Ема. Изобщо не ме чува.

— Кога започна да ти готви?

Оливия се загледа втренчено в чинията, докато обмисляше отговора си. Въртеше вилицата из талиателите си, без да осъзнава какво прави.

— Когато ме изписаха окончателно от отделението… от болницата — обясни тя. — Настаних се да живея у леля Ема и чичо Даниел. Те си бяха купили къща във Вашингтон около осем месеца преди това.

— Но защо не се прибра в дома си, в Сан Франциско?

— Трябваше да продължа да ходя на прегледи при доктор Пардио и не бих изоставила Джейн, Колинс и Сам. Тяхното лечение все още не беше приключило.

Той кимна, за да й покаже, че е разбрал.

— Ти си много предана на приятелките си.

— Те са моите сестри — подчерта тя. — Ние се защитавахме една друга.

— От какво? От външния свят ли?

Оливия сви рамене.

— Нещо подобно. Мери тъкмо беше започнала да работи при Ема. По времето, когато мен ме изписаха, бях много изтощена и слаба и по ужасеното изражение на Мери се досещах, че изглеждам адски зле. Изведнъж се озовах в една топла мечешка прегръдка и Мери ми заяви, че ще ме угои. Помня, че тогава се сетих за приказката за Хензел и Гретел.

— Вещицата искала да ги угои, преди да ги изяде.

Тя кимна.

— Обаче Мери не беше вещица. Тя беше и все още е истински ангел. За съжаление според нея все още не съм достатъчно угоена.

— Ема се е преместила във Вашингтон заради теб, нали?

— Да. — Тя остави вилицата си и бутна чинията настрана. — Когато заминах за университета и по-късно, когато чичо Даниел почина, си мислех, че тя ще се върне в Сан Франциско, но на нея й харесва тук и не иска да се мести.

— Мери има ключ от апартамента ти?

— Разбира се.

— Кой друг има ключ?

— Джейн и Колинс. Но никоя от тях не го е използвала.

— Ами Саманта?

— Джейн и Колинс живеят в града и при спешен случай знаят, че могат да отседнат при мен. Затова имат ключове. Къщата на Ема също е винаги отворена за всички нас — добави тя. — Но Сам е в Исландия или някъде там и не й трябва ключ.

Оливия отнесе мръсните чинии в мивката. Грейсън я последва и я бутна да се отмести.

— Аз ще измия.

Тя му отстъпи тази работа с удоволствие. Седна на една табуретка и го наблюдаваше. Помисли си, че той можеше много лесно да промени живота й. Не трябваше да позволява това да се случи. Но той беше толкова… невероятен. Толкова прекрасен и мил, и секси, и… Изведнъж й се прииска да обвие ръце около кръста му и да го прегърне силно.

Спри се — смъмри се тя.

Той се обърна и забеляза, че тя го гледа.

— Нещо не е наред ли? Мръщиш се?

За щастие мобилният й телефон иззвъня и на Оливия не й се наложи да си измисля убедителен отговор. Нямаше да му каже истината — това, че той я плашеше до смърт, защото я караше да желае неща, които никога преди това не бе искала.

Търсеха я от непознат номер, но щом чу гласа, Оливия разбра кой се обажда.

— Оливия, обажда се Ерик Джоргъсън. Моля те, не затваряй. Изслушай ме.

— Какво искате? — попита тихо. Потупа Грейсън по рамото и когато той се обърна, му прошепна името на Джоргъсън.

Джоргъсън продължи:

— Искам да се извиня за поведението си в ресторанта.

— Това се случи преди доста време.

— И ти се чудиш защо се извинявам чак сега? Така ли? Знам, че трябваше да го сторя отдавна. Просто си направих погрешен извод. Трябваше да обмисля ситуацията в нейната цялост. Ти си дъщеря на Робърт Маккензи и щом мога да му доверя парите си, със сигурност мога да вярвам, че дъщеря му не би участвала в нещо толкова подмолно, като правенето на таен запис на разговора ни. Реагирах пресилено и неоправдано. — Той замълча и каза: — Другата причина да ти се обаждам, е защото искам да ти предложа работа.

Оливия едва не изтърва телефона си.

— Искате да работя за вас? — Тя потрепери от отвращение при мисълта за тази възможност. Поне не се задави.

— Да, определено искам. Щом разбрах, че не работиш за ФБР, осъзнах колко ценна би могла да бъдеш за фирмата ми. Много бих искал да обмислиш предложението ми.

След това той й обясни подробно какъв пост й предлага и небрежно спомена началната заплата, при което тя едва не изтърва телефона си за втори път.

Грейсън се беше подпрял на мивката с кухненска кърпа в ръка и я наблюдаваше напрегнато. Имаше вид, сякаш се канеше да грабне телефона от ръката й и да го запрати в стената.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Оливия — продължи Джоргъсън, — но хвърлих едно око на финансовото ти състояние.

— Финансовото ми състояние? — повтори тя, втрещена от наглостта му.

Той или не чу колко напрегнато прозвуча гласът й, или не обърна внимание.

— И забелязах, че никога не си приемала пари от роднините си. Справяла си се сама, със собствени сили. Възхищавам ти се за това. Наистина. Освен това открих каква е годишната ти заплата в НАП. След една година работа при мен, Оливия, ще разполагаш с пет пъти по-голяма сума. А освен заплатата — продължи той — има и други бонуси. Ти ще работиш само с трима от най-важните ми клиенти.

Той изреди имената им и те се сториха познати на Оливия. Сигурно са от списъка на ФБР на най-търсените престъпници — предположи тя. Хммм. Възможностите се увеличаваха. Може би щеше да успее да помогне на агент Хънтсман да уличи Джоргъсън и да го изпрати в затвора. Това би било чудесно, нали?

— Ще трябва да си помисля — отвърна тя.

— Да, помисли си. Давам ти колкото време ти е необходимо. А, едно последно нещо…

— Да?

— Искам да ти кажа колко съжалявам, че Рей Мартин, моят личен бодигард, ти е причинил това.

— Това, че се нахвърли върху мен и ме удари? — А ти му викаше: убий я, убий я! — помисли си тя, но не го изрече на глас.

— Не, имах предвид за това, че е дошъл пред дома ти и е стрелял по теб. Искам да знаеш, че той вече не работеше за мен, когато това е станало. Бях го уволнил още след инцидента в ресторанта и според мен той е сметнал, че ти си виновна за това и трябва да ти отмъсти.

— Сигурен ли сте, че е бил той?

— О, да. Но когато дойдеш да работиш при мен, няма да се налага да се тревожиш за главорези като Мартин. Ще бъдеш защитена.

Той продължи да се хвали с луксозните си офиси и каква късметлийка е тя, че е била една от избраните.

След като разговорът приключи, Оливия погледна Грейсън и каза:

— Не знам дали да се смея, или да повърна. Чуй това. Джоргъсън каза, че е инвестирал във фонда на баща ми. — Тя се засмя. — Ще загуби и последния си цент.

— Хънтсман трябва да научи за това. Ще му го кажа. Какво друго научи от Джоргъсън?

Грейсън я последва в дневната и тя се отпусна на канапето. Той остана прав от другата страна на масичката за кафе и я помоли да повтори целия разговор.

Оливия все още беше слисана от случилото се, когато довърши разказа си.

— Как можа да го направи? Да ми се обади, сякаш не е обвинен за нападение срещу мен?

— Нямаше да се обади, ако не беше сигурен, че адвокатите му ще отхвърлят обвинението. Очевидно са успели да прехвърлят вината изцяло върху Мартин. — Той помисли за секунда и добави: — Не ти ли каза някаква конкретна причина защо смята, че Мартин е човекът, стрелял по теб?

— Не. Освен че каза, че Мартин е искал да ми отмъсти, защото Джоргъсън го е уволнил. Това е по-скоро предположение от негова страна, нали? Възможно ли е Рей Мартин да е нападателят ми?

— Той няма алиби. Казал, че си бил вкъщи и гледал „Шейсет минути“.

— Наистина ли? — Незнайно защо това й се стори много смешно.

— Наистина — потвърди Грейсън. — Но не помнел за какво точно говорели. Още нямаме доказателство, че е замесен в стрелбата, но можем да докажем, че е продавал оръжия на съседите си, защото намерихме арсенала му.

— Той е доста избухлив — вметна Оливия. — Това го видях.

— Така е — съгласи се Грейсън. — Опитал да хвърли стол по един агент по време на разпита. Много му е къс фитилът и би могъл да убие човек. Едно от оръжията, които открихме в дома му, е стар четирийсет и пет милиметров пистолет, използван в една престрелка миналата година. Единствените отпечатъци върху пистолета бяха неговите. Мартин ще прекара на топло доста време.

— Ами ако той може да предложи някаква информация в замяна за по-лека присъда? Възможно е той да ви даде нещо уличаващо Джоргъсън или някого от клиентите му.

— Би трябвало да ни поднесе на тепсия Грета Кийн в комплект с Джоргъсън, за да стане нещо такова.

— Не ми ли каза, че Кийн е изчезнала точно преди да бъде депортирана?

— Не вярваме, че е напуснала страната. Все още дърпа конците тук и смятаме, че Джоргъсън продължава да пере парите й.

Грейсън седна до нея и се обади на Ронан. Все още чакаше Ронан да му вдигне, когато Оливия каза:

— Знаеш ли, бих могла да си взема отпуск от работата. Малко ваканция няма да ми дойде зле…

Ронан се обади.

— Чакай малко — каза му Грейсън и се обърна към Оливия. — С каква цел?

— Даваш ли си сметка до каква информация бих имала достъп, ако работя за Джоргъсън? Ти сам каза, че агент Хънтсман го дебне от дълго време. Бих искала да помогна. Това може да се окаже добра възможност… Спри да ме гледаш, сякаш съм луда.

— Наистина ли вярваш, че той би те пуснал близо до нещо, което е незаконно?

— Мога да опитам да открия нещо, да разбера как поддържа връзка с Кийн и как…

— Няма как да работиш за този негодник, така че не си го и помисляй.

— Мисля си, че аз трябва да съм човекът, който взема това решение.

Това постави началото на нещо, което Оливия по-късно щеше да определи като жестока кавга. Грейсън си имаше своя тъмна страна и тя никак не се хареса на Оливия. Той си мислеше, че може да я сплаши, и почти успя, но тя не му се даде лесно. Поне така си мислеше тя. Но в крайна сметка ФБР я надхитри.

— Наистина ли си такъв инат? — попита тя.

— Очевидно — не отстъпи той.

В разгара на спора Грейсън забрави, че Ронан го чака на телефона. Приятелят му тъкмо отиваше на среща. Той опита да привлече вниманието на Грейсън на два пъти, но накрая се отказа и само слушаше.

Грейсън продължи:

— Не може да си толкова наивна, Оливия. Единствената причина Джоргъсън да иска да работиш за него е, за да те държи под око и да ти попречи да свидетелстваш срещу него. Това е причината и да ти плаща толкова неприлично висока заплата.

— Осъзнавам… — започна Оливия и това беше последното, което успя да каже, тъй като в следващите няколко минути Грейсън й изнесе цяла лекция колко глупаво е предложението й. Рязкото подсвирване от телефона напомни на Грейсън, че Ронан продължава да го чака на линия.

— Джоргъсън се обади на Оливия — обясни му той.

— Досетих се. Чух те как крещиш. Оливия просто се опитва да помогне — каза той в нейна защита. — Глупава идея е да отиде да работи за този маниак.

— Адски си прав.

— Но — почти извика той — не й говори така. Тя го прави за добро.

Докато Грейсън говореше с партньора си, Оливия отиде в кухнята и си взе бутилка вода. Когато се върна, тя спря за момент, за да го изгледа навъсено просто заради удоволствието от това, после отпи от водата и седна до него.

Грейсън завърши разговора си с Ронан, прегърна я през раменете и каза:

— Не исках да ти крещя.

Тя погледна към тавана.

— Но го направи.

— Да, права си. Крещях.

Тя направи грешката да го погледне в очите. Той я целуна и я разсея. Грейсън взе бутилката от ръката й, отпи продължително и й върна водата.

Вече с по-спокоен глас Оливия каза:

— Само предлагах да помогна.

— Разбирам. Но това са опасни хора, които са извършили ужасни неща. Ако знаеше повече за тях, щеше да разбереш.

Оливия реши да остави Грейсън да спечели тази битка. Дотук с амбициите й да бъде супершпионин. Тя осъзна, че не може да се инфилтрира в компанията на Джоргъсън, за да помогне на агент Хънтсман.

Като изостави най-после темата за Джоргъсън, Оливия каза:

— Надявам се Рей Мартин да е мъжът, опитал да ме убие. Той беше основният ви заподозрян, нали?

— Не.

— Не? Защо не?

— Не ми се струва убедително.

— Какво означава това?

Той сви рамене, което според нея не беше отговор.

— Той е имал мотив — каза тя. — Уволнили са го заради мен.

— Ако всеки уволнен…

— Отмъщението е сериозен мотив.

— Има и други сериозни мотиви и други хора, които биха получили много повече от удовлетворение или отмъщение, ако ти бъдеш премахната. Ти защо искаш да бъде Мартин?

— Би било по-лесно.

— Това не е причина.

Той нежно галеше ръката й. Тя отпусна глава върху рамото му.

— Не искам да се окаже някой роднина. — Фактът, че тя приемаше за възможно баща й, майка й, сестра й или зет й да отидат толкова далече, я ужасяваше. — Не познаваш баща ми, нали?

— Не, не го познавам.

— Защо?

— Исках да науча всичко възможно за него, преди да се срещнем лично. Говорих с много хора, които го познават, работили са с него или за него.

— Обзалагам се, че всички са го възхвалявали, дори и тези, чиито пари е загубил.

— Общо взето — потвърди той. — Ронан пое водещата роля в разследването. Той вече се срещна с баща ти. Отиде до Ню Йорк, за да го разпита.

— Но ти се опитваш да не си създадеш мнение, преди да си се запознал с него?

— Не, това не е възможно. Знам какво ти е причинил. Имам много категорично мнение за него.

В гласа му прозвуча гняв. Грейсън беше станал нейният защитник и тя се почувства смутена. Мина една дълга минута, преди да проговори отново.

— Кога ще се срещнеш с него? — попита тя.

— На партито за рождения му ден тук във Вашингтон следващия уикенд.

Тя се изправи рязко.

— Не можеш да отидеш на партито му.

— Разбира се, че мога. Искаш ли да дойдеш с мен?

— В никакъв случай. И ти няма да ходиш — настоя тя. — Стига си ме командвал. Говоря сериозно.

— Знаеш ли, че си още по-красива, когато си ядосана? — попита той.

Тя нямаше да се върже на това.

— Като ми разправяш, че съм красива, няма да ме разколебаеш, Грейсън, така че спри с престорените ласкателства.

— Не са ласкателства, Оливия. Наистина си красива.

Тя поклати глава.

— Какво виждаш, когато се погледнеш в огледалото? — попита той.

Въпросът я изненада.

— Зависи.

— От какво?

— Ако съм издокарана и всичко е наред, се чувствам хубава.

— Какво значи „ако всичко е наред“?

Преди тя да успее да го спре, той я премести в скута си и обви ръцете й около врата си.

— Не съм парцалена кукла, Грейсън. Не можеш да ме местиш където си решиш.

Той не обърна внимание на критиката.

— Какво значи „ако всичко е наред“?

— За мъжете…

— Да?

— За вас всичко е лесно. Обличате един костюм и излизате. За една жена е много по-сложно. Ще ти дам пример. Ако съм облякла най-любимата си бяла, невероятно секси рокля — която аз обожавам, колкото и повърхностно да звучи това — и ако косата ми изглежда добре, ако кожата ми е чиста и ако гримът ми се е получил добре, тогава се чувствам и се виждам красива, когато се погледна в огледалото.

— Доста е сложно, а? — отбеляза той, като се стараеше да не се разсмее. — А какво се случва, когато не си издокарана?

Тя не му каза истината, че в някои дни се чувстваше като онова грозновато дванайсетгодишно момиче в болницата, което се бореше с мехурите по кожата си и с белезите.

— Понякога изглеждам и се чувствам невзрачна. Да, невзрачна — повтори тя и го ръгна в гърдите. — Да не си посмял да ми се смееш. Не се различавам от останалите жени. Всички си имаме комплекси за външността си.

Той се разсмя. Това не беше реакцията, която тя очакваше. Наежи се за нов спор. Но очевидно той нямаше намерение да се карат отново. Тя се наведе и го целуна, като го подразни с езика си. Усети, че това му хареса, защото ръцете му я прегърнаха още по-силно.

— Не стоя над това да правя секс, за да получа каквото искам — измърка тя.

Той се засмя отново.

— Радвам се да го чуя.