Джули Гарууд
Сладки приказки (16)

Петнадесета глава

Грейсън помоли Ронан да поеме разследването на случая „Маккензи“ и да възложи на друг агент да му помага. Ронан отказа.

Футболната топка прелиташе през стаята, докато двамата мъже спореха. Беше късно, минаваше девет вечерта, но и Ронан, и Грейсън седяха на бюрата си, за да наваксат с бумащината. Вече бяха обсъдили висящите разследвания, които не бяха в ключова фаза, и започнаха да говорят за напредъка по случая на Оливия. Точно така започна спорът им.

— Говоря сериозно — настоя Грейсън. — Ще се оттегля от разследването. Утре ще говоря с Пенски.

Ронан засили топката към Грейсън.

— Не говори с нея. Аз ще поема разследването, но ти ще продължиш да работиш по него. Ще ми помагаш. Или…

— Или какво?

— Или се дистанцирай от Оливия, докато не заловим стрелеца.

Лесно бе да се каже. Грейсън не можеше да я прогони от главата си. Мислеше само как да я вкара отново в леглото.

— Не знам дали мога да се дистанцирам.

— Боже, Кинкейд, какво стана с твоята самодисциплина? — попита Ронан с престорено отвращение, което разсмя Грейсън.

— Не знам какво стана с нея, по дяволите!

— Различно ли е с Оливия? — попита Ронан, вече сериозен.

— Да.

— Добре, значи държиш на нея.

— Разбира се, че държа — започваше да се дразни. Метна топката с въртеливо движение към Ронан.

— Кажи ми тогава как можеш да се откажеш.

— Не се отказвам.

Ронан го прекъсна:

— Мислиш ли, че някой друг — освен мен, разбира се — може да се справи по-добре с това да я предпази и да открие стрелеца? Би ли поставил безопасността й в ръцете на някой друг?

— На теб, да — каза рязко Грейсън. — Но на друг, не.

Ронан докосваше оголен нерв. Грейсън не искаше да се отказва от случая, но не знаеше и как да опази обективността си.

— Няма да работя по този случай без теб — заяви му Ронан. — Не говори с Пенски. Разбра ли.

Грейсън грабна топката във въздуха и я задържа, докато обмисляше вариантите. Най-после се предаде.

— Да, разбрах. Оставам. Поне засега. Ще намеря начин да спазвам дистанция.

— Браво. — Ронан се завъртя на стола си и взе един бележник от бюрото. — Трябва да добавя още едно име към списъка на заподозрените.

— Така ли? Кой?

— Бодигардът на Джоргъсън. Помниш ли го?

— Онази канара. Така се почувствах, когато го блъснах на земята. Казва се Рей Мартин.

— Джоргъсън го уволнил. Изкарал го е виновен за целия инцидент.

Грейсън се засмя.

— Мислех, че според него Оливия е виновна. Той не каза ли, че тя го е предизвикала?

— Така твърдеше известно време. После се оказа, че станало недоразумение. Джоргъсън току-що е научил, че Оливия ще свидетелства срещу него и вече има насрочена дата за делото.

— Адвокатите му ще започнат да отлагат, сигурно няма да се стигне до съд поне година, а може би и две.

Ронан беше на същото мнение.

— Джоргъсън си измива ръцете с Мартин. Казал, че след като уволнил Мартин, той заявил, че Оливия е виновна за всичко и че ще й отмъсти.

— Пред кого го е казал?

— Според Джоргъсън, Мартин отправил тази заплаха пред него и пред асистента му, Хавиер Канън. Твърди, че го казал и на двама-трима клиенти. Проверихме ги, но тези клиенти определено не са с безупречна репутация, за да се вярва на думите им.

— Натапят Мартин, за да оневинят Джоргъсън.

— Възможно е — съгласи се Ронан. — Познай каква кола кара Мартин.

— Кажи ми. — Той метна топката по арковидна траектория през стаята.

— Чисто нов черен джип. Форд експлорър, ако трябва да бъдем точни. — Ронан улови топката и веднага я метна обратно. — Има още. Изпратих двама агенти да го проверят в дома му. Мартин живее на три-четири пресечки от къщата, където освобождавахме онова момче на Оливия.

— Гангстерското царство.

— Да. Агентите отишли да го извикат за разпит, а на масата, на челно място, се мъдрели цял куп оръжия. Това дало на агентите причина да претърсят останалата част от къщата. Окрили цял арсенал. Оказва се, че Мартин има процъфтяващ страничен бизнес — продава оръжия на съседите си. Казал, че просто им помага да защитават домовете си.

— Ясно, какъв добър човек.

— И аз това си помислих.

— Ами Джордж Андерсън? — попита Грейсън.

— Направих това, което ти ми предложи, и помолих един агент от бюрото в Лас Вегас да провери лихваря на Джордж и да се увери дали той е като всички други лихвари — нали се сещаш — истински бизнесмен, който чупи ръце и крака, за да принуди клиентите си да му изплатят дълговете си, но който не вижда смисъл да ги убива, защото така не би си върнал парите. Лихварят на Андерсън, Събуей, обаче е различен. От време на време някой от клиентите му се оказва мъртъв. Изглежда, че по този начин той изпраща послание на останалите си длъжници. Говори се, че е дал краен срок на Андерсън. До три месеца трябва да изплати всичко.

— Мислиш ли, че Андерсън знае как да си намери наемен убиец?

— Не, но Събуей би могъл да му подскаже някои имена, ако Андерсън му е споменал колко пари би наследила жена му, ако Оливия умре. Така че, да, мисля, че той би му помогнал в намирането на шофьор и стрелец. Може дори да ги е наел от името на Андерсън.

— Андерсън е като невестулка…

— Способен ли е да наеме убиец?

Грейсън отговори без колебание.

— За да се спаси, да. Но същото се отнася и за Мартин.

— Съществува и вероятността Оливия да е била случайна жертва. Може да е било бойно кръщене в някоя банда. По време на онази снежна буря тя е била единственият човек по улиците. Снежна буря толкова рано през сезона не е нещо обичайно, а синоптиците бяха предсказали прехвърчащи снежинки, нищо повече. Как ще успее някое момче, което иска да стане член на бандата, да премине изпитанието, ако наоколо няма жив човек, когото да убие. Може Оливия да се е оказала случайна мишена.

Грейсън осъзна, че е задържал топката и я метна към Ронан.

— Тя е успяла да разгневи и доста хора, които не си плащат данъците.

Ронан предложи друг вариант:

— Ами онези деца, на които тя помага? Някой техен роднина или настойник може да е потърсил отмъщение. Говорих със съдия Бауен и съдия Торп и те ми дадоха имената на децата, с които Оливия е работила. Казвам ти, Ронан, някои от местата, на които е попадала, някои от адските условия, в които са се намирали тези деца… Аз бих ги изтребил до крак, след като съм извел децата в безопасност.

— Не, не би го направил. Би ти се искало, но по-скоро би ги арестувал.

— Кълна се, не знам тя как се справя с това — каза Грейсън. — Твърди, че работата й харесва отчасти защото е скучна и балансира ужасите, които вижда с децата.

— Откри ли някакви заподозрени? Роднини на децата, които да желаят смъртта й?

Грейсън улови топката, пъхна я под мишница и се зарови в една купчина листи, докато не откри този, който му трябваше. Прегледа го набързо и каза:

— Двамата братовчеди на едно малко момче. Оливия здравата ги е подредила в съда. И двамата са получили по двайсет години.

— Значи имаме мотив…

— Никой от тях няма връзки извън затвора, нито пари, с които да наемат убиец. Проверявам още няколко човека, но нищо не изглежда обещаващо.

— Предпочитам да е Карл Симънс, адвокатът на баща й. След като разпитах кучия син, наистина ми се прииска да е той. Като чух всички глупости, които е говорил за Оливия, как се е опитвал да издейства уволнението й, да я изкара луда…

— Тя е получавала заплахи по телефона — каза Грейсън. — Мисли, че е бил Симънс. Той е преправял гласа си, но тя е почти сигурна, че е бил той. Обаждал се само на мобилния й телефон…

— Успяхте ли да проверите на кого се води номерът?

— Всяко обаждане е правено от различен обществен телефон.

— Всяко обаждане?

— Оливия ми каза, че е имало общо четири.

— Тя изплашена ли е?

— Не, по-скоро е ядосана.

Ронан кимна.

— Знаеш ли за кого ми напомня Симънс? За водещ на телевизионна игра. Има същия изкуствен жълтеникавокафяв тен и облечени с фасети зъби, които изглеждат малко големи за устата му, а цветът им е неестествено бял. И зловеща усмивка. Той е висок и слаб и като отвори уста, изглежда направо стряскащо.

— Изглежда направо убийствено, а?

Ронан се засмя.

— Смешното е, че е възможно да е той. Много ми се иска той да се окаже убиецът. Да пратя негодника в затвора.

Грейсън хвърли топката в едно отворено чекмедже за папки и спря компютъра си.

— Оливия трябва да се връща на работа. Колко време още може да остане под охрана?

— В момента ме притискат да преустановя охраната — каза Ронан. — Още една седмица, може би, но бюджетът…

— Разбирам — кимна Грейсън. — Аз ще взема нещата в свои ръце и ще платя за охраната й. Обаче не искам тя да го знае. Ще наема полицаи, на които имам доверие, и те ще я охраняват, когато не са на работа. — Той грабна палтото си и добави: — И аз ще помагам.

Ронан търсеше едната си ръкавица. Той коленичи и я намери под далечния ъгъл на бюрото, от страната, където беше хвърлил палтото си.

— Докога? — попита той.

— Докато не арестуваме стрелеца.

Ронан последва Грейсън навън.

— Това може да отнеме доста време. Като гледам списъка, се чудя — има ли някой, който не иска да я убие.

 

 

Бяха минали две седмици, откакто Оливия не беше виждала Грейсън. Последния път, когато бяха заедно, бяха прекарали няколко страстни часа, в които се любиха. После нищо… нито дори едно телефонно обаждане.

Тя знаеше, че би трябвало да му е бясна, но не беше. След като я беше целунал първия път, тя не го беше виждала или чувала в продължение на два дълги месеца. Трябваше да я прострелят, за да се сети за нея. Може би сега пак щеше да има дълга пауза. Грейсън беше зает човек, напомни си тя, а сега отглеждаше и деветгодишно момче, макар че Оливия не знаеше дали това бе временно или постоянно, а баща му, Едуард Кинкейд, се възстановяваше от масиран инфаркт.

Ема й беше разкрила подробностите за състоянието на баща му. Тя й каза, че хирургът обяснил, че ако бащата на Грейсън не бил отишъл в спешното отделение още при първите симптоми и ако там не го бил поел опитен кардиохирург, Едуард Кинкейд нямало да оживее.

Оливия разбираше защо Грейсън нямаше време за нея. Не му се сърдеше, но се дразнеше. Колко време му трябваше за едно обаждане по телефона? Или за един имейл или есемес? Съвсем малко.

Беше петък следобед и тя се канеше да направи услуга на един колега, за да може той да си тръгне по-рано, за да хване полета за Маями със семейството си, където щяха да прекарат дългия уикенд. Тя беше предложила да занесе вместо него едни документи и очакваше с нетърпение този ангажимент. Компанията, която щеше да посети неофициално, се наричаше „Нютрауандър Уъркс“ и се занимаваше с дистрибуция на витамини. Неин собственик и управител беше Уилям Худ, който според бележките, които беше получила, беше предизвикал подозрение, че от няколко години ограбва държавата. НАП искаше да провери финансовите му документи, за да го докаже, а също така да открие доказателства, че той е ограбвал и служителите си, като ги е лъгал, че е превеждал пари в пенсионните им фондове. В доклада с червено беше подчертана думата грубиян.

Оливия не смяташе да ходи в „Нютрауандър“ сама. Щеше да бъде придружавана от въоръжен служител на НАП, но се оказа, че това не е необходимо. Точно когато вдигна телефона, за да повика придружителя си, Грейсън влезе в стаята й.

Тя остави телефона и го проследи с поглед, докато се приближаваше към нея.

Не го зяпай — каза си, но продължи да прави точно това. Мозъкът й трескаво търсеше начин да я отърве от нервността й и изрови съвета, който веднъж й бяха дали, преди да се качи на сцената, за да изнесе реч пред тълпа от хора: представи си го гол. Опита този номер, но картината на великолепното му тяло я остави без дъх и с пламнали страни. Добре, това не беше добра идея. Не си го представяй гол, каза си бързо.

Усети, че страните й поруменяват. Отвори чекмеджето на бюрото си, извади инхалатора си и го използва. Боже, успя ли да издаде нервността си?

Грейсън спря пред бюрото й.

— Готова ли си да тръгваш? — попита той небрежно. — Ще те закарам.

Тя беше прекалено слисана, за да отговори остроумно и хапливо. Кимна, после поклати глава.

— Един полицай ме докара дотук.

— Изпратих го да си ходи. Друг пазач ще се появи пред вратата ти довечера в десет. Дотогава разполагаш с мен.

Без извинение, без обяснения, без следа от смущение или вина. Добре. Щом той искаше да играе така, тя щеше да направи същото. Можеше да се държи също толкова невъзмутимо.

— Трябва да се отбия на едно място, преди да се прибера. Да оставя едни документи.

— Няма проблем.

— Няма да бъде приятна среща. Може да се наложи да използваш оръжието си.

— Добре, ясно.

Господин Невъзмутим стоеше облегнат на бюрото й, спокоен и някак… благ. Да, тази дума го описваше най-точно: благ. Нервите й бяха опънати до скъсване. Тя се беше тревожила и чудила какво става с него в продължение на две седмици, а ето го него — спокоен и овладян. Очевидно не беше прекарал тези две седмици в мисли за нея. Едновременно й се искаше да го срита и да го целуне.

Пъхна документите, които трябваше да занесе в „Нютрауандър“, в един жълт плик и го запечата. После извади чантата си от най-долното чекмедже на бюрото и започна да прибира личните си вещи. Първо — мобилния телефон, после — нещата, с които се глезеше: пакетче бонбони „M & M“, едно протеиново блокче, което разнасяше от поне два месеца, но отказваше да изяде, защото имаше вкус на трици, и бутилка вода, която току-що беше извадила от хладилника.

— Забрави си инхалатора — каза Грейсън. — В средното чекмедже е.

— Не, имам друг в чантата. Винаги си държа по един тук.

— Най-добре провери. Видях два инхалатора в чекмеджето, когато го отвори.

Нищо не му убягваше, така ли? Може и да имаше два в бюрото, но винаги носеше един в чантата си… освен днес. В крайна сметка изпразни всичко от чантата си, преди да осъзнае, че е прибрала инхалатора в чекмеджето.

— О… не съм забелязала… никога не го правя. Благодаря ти.

Какво друго беше забелязал той? Колко е нервна? Това беше сигурно, реши тя. Прибра инхалатора и беше готова да тръгват. Още докато си казваше, че не й пука, съжаляваше, че сутринта не беше облякла нещо малко по-елегантно. Бледорозовата блуза, черната права пола и черните равни обувки бяха съвсем обикновени. Можеше поне да си обуе обувки с токчета или ботуши. Какви глупости си мислеше? Навън беше кучешки студ. С високи токчета в този сняг най-много да се сдобиеше със счупен глезен. А когато носеше ботуши, винаги й ставаше горещо на краката, докато работеше на бюрото си. Все пак можеше да вложи малко повече старание във външния си вид. Дори не си беше направила труда да вдигне косата си или да я навие. Гъстата й коса падаше свободно върху раменете й. Оливия нервно бутна един кичур настрана от лицето си и тръгна към Грейсън.

Той взе палтото й от закачалката и й помогна да го облече.

— Какво става, когато го забравиш?

— Инхалатора ли?

Оливия закопча палтото си и се обърна към него. Грейсън взе шала й и го уви около врата й, като внимателно отмести косата й. Стояха на сантиметри един от друг.

— Да, инхалатора. Какво става, когато го забравиш?

Тя се вгледа в очите му.

— Става лошо.

— Оливия?

Тя подскочи, стресната. Една от асистентките на господин Търман, приятна възрастна дама на име Вайълет, стоеше на вратата на стаята.

— Господин Търман ме изпрати да ти кажа, че екипът се е отправил към „Нютрауандър“ и ще те чакат в колите си, докато не ги повикаш.

— Благодаря ти, Вайълет.

Асистентката пристъпи към Оливия. Тя погледна за миг Грейсън, усмихна се и каза:

— Чух, че Били Худ е адски неприятна личност. Искаш ли да ти дам назаем сълзотворния си спрей?

Оливия се усмихна.

— Не, благодаря. Имам нещо по-добро. — Тя кимна с глава към Грейсън, докато минаваше покрай Вайълет. — Него.