Джули Гарууд
Сладки приказки (10)

Девета глава

Оливия си прекарваше мързелив неделен следобед. Прочете „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, реши две кръстословици, изигра три игри „Скрабъл“ на айфона си и сега говореше по телефона със Саманта и Колинс. Провеждаха конферентен разговор, за да ги информира за състоянието на Джейн. Бяха минали два месеца от предишното преливане на кръв и тя отново беше в болницата.

Въпреки че не им спомена за Грейсън Кинкейд, Оливия не можеше да спре да мисли за него. Не беше сигурна защо не им каза за него. Може би защото не искаше да изкарва, че помежду им има нещо кой знае какво. Освен това нямаше нищо за казване, нали? През двата месеца от галавечерята в хотел „Хамилтън“ Грейсън не й се беше обадил. Разбира се, не беше обещал да го направи. Всъщност последните му думи бяха да не забрави да заключи вратата. Това не можеше да се брои за романтична реплика, нали?

Но от друга страна той й дължеше поне да я информира какво става с Джоргъсън. Не беше чула и дума за напредъка на разследването.

В първата една седмица след предполагаемата им среща, тя беше сигурна, че той ще й се обади. През втората седмица се убеждаваше сама, че е прекалено зает, за да се обади, но рано или късно ще намери време да го направи. След като изминаха три пълни седмици и Оливия не беше чула и дума от Грейсън, тя реши, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото тя да излезе на среща с него. Беше си загубила достатъчно време в мисли за него и се закле, че няма да прекара и секунда повече в спомени за онази удивителна целувка. Ха. Още не можеше да мисли за нищо друго.

Дали той щеше да я целуне, ако тя не беше поискала? Ето това беше въпросът за един милион долара.

Оливия осъзна, че отново се е размечтала, а разговорът й със Сам и Колинс не беше приключил. Те двете обсъждаха проблемите на Джейн от медицинска гледна точка и тя се принуди да внимава.

— Защо последното преливане на кръв не е помогнало? — попита Колинс.

— Откъде знаеш, че не е помогнало? — попита Оливия.

— Защото тя отново е в болницата — изтъкна Сам.

— Доктор Пардио е казал на Джейн, че иска да направи някои изследвания, нищо друго. Той продължава да твърди, че не е разтревожен и ние му вярваме, нали?

— Разбира се, че му вярваме — каза Сам. — Вече нямаше да ни има, ако не беше той. Съжалявам, че не мога аз да даря кръв.

— Всички сме от една кръвна група — напомни й Колинс.

— Точно затова ни включиха в експерименталната програма. Не разбирам защо доктор Пардио не иска да вземе кръв от нас, Сам.

— Просто моята кръв е по-полезна за Джейн — отвърна Оливия. — Нали знаете, че ако това ви тревожи толкова много, можете да го обсъдите с нея.

— За теб не е ли прекалено скоро да даваш отново кръв? — попита Сам.

— Не — отсече Оливия. — Минаха почти осем седмици. Ако се нуждае от ново преливане, няма да има проблем.

— Съжалявам, че не съм там. Бих могла да разбера как се чувства Джейн просто като я погледна.

— Тя ще се оправи — настоя Колинс. — Но знаете, че точно сега последното, от което се нуждае, е стрес. Оливия, Сам ми каза, че нейният откачен брат пак се навърта около нея.

— Всъщност този път Лоугън наистина се старае да остане чист. Мисля, че може и да успее. Той живее в специален пансион и работи. Джейн каза, че не е отсъствал нито един ден.

— Това е нещо ново — призна Колинс.

— Той се грижи за Джейн и се опитва да се реваншира за всичката болка, която й е причинявал.

— За това няма да му стигне и цял живот — отбеляза Сам.

— Ако Джейн може да му прости, значи и ние можем — настоя Оливия. — Тя постъпи в болницата миналата седмица и Лоугън ходи да я види всеки ден. Посещава я по време на обедната си почивка или след работа. Когато тя си е вкъщи, той й носи вечеря. Той наистина се старае, Сам.

— Добре, ще му дам още един шанс — каза Сам. — Вижте, трябва да тръгвам. Оливия, кажи ми бързо как върви твоето търсене.

— Не мога да се добера до финансовите документи на баща си, така че пак стигнах до задънена улица. Успях да се сдобия с копия на някои от финансовите отчети на фонда му и като ги чета, се чувствам, все едно зяпам небето и опитвам да разпозная коя звезда коя е. Има списъци с хиляди инвестиции. Някои от тях очевидно са законни, но останалите са доста мътна история. Изглежда, голяма част от инвестициите са в чужбина. А освен това изглежда, че портфолиото се променя постоянно. Кълна се, че той е като Худини. Възможно е да осъществява перфектното престъпление, но аз не мога да открия измамата.

— Не можеш да я откриеш засега — обади се Колинс. — Няма такова нещо като перфектно престъпление. Поне така са ми казали.

— Още ли си твърдо решена да станеш агент от ФБР? — попита Оливия.

— Да — отговори Колинс категорично. — И мисля, че ще стана добър агент.

— Кога започва обучението ти? — попита Сам.

— Все още не са ми съобщили точната дата. Знам, че Академията ще бъде истинско предизвикателство, така че реших да започна с подготовката предварително. Започнах да ходя на едно стрелбище, за да се упражнявам.

— Вече стреля ли? — попита Сам, престорено разтревожена.

— Разбира се, че не — отвърна Колинс възмутено, — но на няколко пъти почти успях.

Тя им сподели няколко случки от първите си преживявания с огнестрелно оръжие. Когато разговорът приключи, и Оливия, и Сам се смееха неудържимо.

Оливия точно затвори телефона, когато получи ново обаждане. Беше шефът й Роял Търман. Никога преди не й се беше обаждал вкъщи и в главата й веднага зазвуча аларма. Нещо лошо се задава на хоризонта, помисли си тя.

— Има един проблем, който искам да обсъдя с теб — започна той с дълбокия си баритон. — Имаш ли време днес следобед? Жена ми и дъщеря ми ще пазаруват в „Тайсънс Корнърс“, а аз трябва да ги чакам в „Нийсънс кафе“ в шест. Моите момичета обожават макароните със сирене там. Ти живееш някъде наблизо, нали?

— Да, сър, точно така.

— Можеш ли да се отбиеш в кафенето в пет? Важно е, Оливия, иначе нямаше да те безпокоя в дома ти.

Тя не го попита какъв е проблемът или поне за какво се отнася. Трябваше да вечеря с леля си тази вечер, но Ема беше заминала за Палм Спрингс на един семинар, за да избяга от студа.

— Ще бъда там в пет — обеща тя.

Не си измисляй неблагоприятни сценарии предварително, предупреди се сама. Сестрите редовно й казваха това, когато тя се тревожеше какви ще бъдат резултатите от изследванията й. И дълго време резултатите бяха все лоши. Независимо дали тя си фантазираше черни сценарии, или не. Пое си дълбоко дъх. Сега не се намираше в отделението по химиотерапия и вече беше възрастна. Ако Търман се канеше да я уволни или да я освободи заради съкращенията, значи това щеше да се случи. Тя щеше да си намери нова работа. Но нали той щеше да направи това в работно време, а не в неделя?

Оливия беше разказала на шефа си за злополучното интервю за работа с Джоргъсън. Той не се разсмя, но Оливия усети, че той едва се удържа да не го направи. Шефът й я увери, че когато дойде време за съкращения, ще направи всичко възможно да я задържи на работа.

Може би и това се беше променило?

За щастие нямаше много време да се измъчва с догадки за повода за срещата. Вече беше три и половина. Тя си взе бърз душ, изми и изсуши косата си и я върза на опашка. Облече един дебел тъмнозелен пуловер, тесни дънки и ботуши до коленете. Дори отдели време да се гримира леко и да си сложи малко парфюм на китките.

Навлече дебелото си палто и си сложи яркочервен вълнен шал, плетена шапка и ръкавици. Палтото й имаше голям вътрешен джоб, в който тя пъхна кредитната си карта, шофьорската книжка и три двайсетдоларови банкноти, мобилния телефон и ключовете си. Дръпна ципа на джоба и се отправи към асансьора.

Джон беше на смяна във фоайето.

— Навън е ужасно студено — предупреди я той.

— Отивам до „Нийсънс“ да се срещна с шефа си — обясни тя. — Няма да ходя далече.

— Обожавам „Нийсънс“. Там правят най-хубавите макарони със сирене в града. Стомахът ми започва да протестира, дори само като се сетя за тях.

— Да ти донеса ли една порция?

— О, не, не намеквах това. — Той й отвори вратата.

— Все пак ще ти донеса — обеща му тя, като мина край него.

Студеният въздух, който влезе в дробовете й веднага щом тя пристъпи навън, й напомни, че е забравила да вземе инхалатора си. Обърна се да се върне за него, но размисли. „Нийсънс кафе“ беше само на шест пресечки от апартамента й и ако не ходеше бързо, нямаше да има проблеми. Не искаше да кара господин Търман да я чака.

Когато измина половината разстояние до ресторанта, вече беше замръзнала. Студът беше хапещ, а освен това духаше силен влажен вятър. Според термометъра на сградата на банката температурата беше минус седем градуса. Оливия закрачи по-бързо в последните две пресечки до заведението. Когато влезе в миниатюрното преддверие, топлият въздух опари страните й и дробовете й сякаш пламнаха.

Въпреки че беше подранила с десет минути, господин Търман вече седеше в едно голямо сепаре в дъното на почти празното заведение. Той посрещна появата й с облекчение. Явно новините не бяха добри. Тя си напомни да не се захваща с гадаене.

Господин Търман, джентълмен до мозъка на костите си, пое палтото й и го закачи, после я изчака да седне и чак тогава се върна на мястото си. Бутна празната си чаша от кафе настрана и отпусна големите си длани върху масата. Когато сервитьорката дойде и напълни отново чашата му с кафе, Оливия си поръча чай и една порция макарони със сирене за вкъщи.

— Ще говоря направо — каза Търман. — Тъкмо щях да сядам да закусвам днес, когато ми се обади Карл Симънс от „Симънс, Симънс и Фалкън“. Чувала ли си тази фирма?

— О, да.

— Аз не бях. Т.е. бях чувал за фирмата, но до днес не бях говорил с техен представител. Предполагам, че се сещаш каква беше темата.

Оливия се усмихна.

— Аз.

— Точно така. Сигурно знаеш и че тази адвокатска кантора представлява баща ти.

— Да, знам. Но защо ти се е обаждал?

— Карл… — Търман се усмихна и обясни. — … настоя да го наричам така, защото бил сигурен, че ще станем добри приятели, които, според него, ще си бъдат взаимно полезни. Почти го чух как ми намига по телефона — добави той. — Изобщо не ме интересуваше какво си мисли той.

— Какво искаше всъщност?

— Смяташе, че е негов дълг да ме предупреди за теб. Каза, че ти злоупотребяваш с позицията си като юрист в НАП. Попитах го какви доказателства има, като бях съвсем наясно, че няма такива и той започна да сумти и увърта. После стигна до основната си цел. Спомена изрично баща ти. Симънс смята, че ти се опитваш да изфабрикуваш доказателства, с които да го дискредитираш. Ако това се случи, той ще загуби доверието на инвеститорите си и за нула време те ще изтеглят парите си, а фондът му ще фалира.

— И за всичко това ще бъда виновна аз.

— Точно така.

— Не фабрикувам никакви доказателства, сър.

— Знам това, Оливия. — Гласът му беше мил и изпълнен със съчувствие. — Просто повтарям какво ми каза той.

— Работила съм единствено по случаите, които са ми били възлагани — увери го тя. — Със сигурност не съм ровила в данъчното досие на баща си. Това би било незаконно, пък и какъв смисъл има да го правя? Всичко е идеално. Аз дойдох в НАП, за да се уча.

— Ти сама ми каза за баща си, преди да те наема, помниш ли? Работата ти е отлична. Ако проучваш делата на баща си в свободното си време, това не се е отразило на изпълнението на служебните ти задължения.

— Но?

— Но искам да бъдеш готова за това, което предстои. Симънс намекна… намекна доста красноречиво — подчерта той, — че си психически неуравновесена и се нуждаеш от помощ. Освен това ме информира, че семейството ти е твърдо решено да се погрижи да получиш нужните грижи. Той постоянно използваше израза „според мен“ и явно смяташе, че няма никакъв проблем да злослови по твой адрес, щом повтаря, че това е негово мнение.

— Това е нова тактика.

— Не заяви направо, че си негодна за тази работа, но те предупреждавам, Оливия, че той ще се опита да издейства уволнението ти. Ще действа през главата ми, но не мисля, че ще успее. Ако това, което казваш за фонда на баща ти е вярно, предполагам, че Симънс изкарва също толкова много пари, колкото и баща ти. Затова няма да ти позволи да съсипеш репутацията на баща си. Той е много хитър. Ще се измъкне, преди сапуненият мехур да се спука. Виждал съм това да се случва в миналото, за съжаление знам, че ще го видя отново. Алчността някак надделява над морала.

Поставиха горещия чай пред нея, заедно с торбата с храна за вкъщи. Оливия благодари на сервитьорката и й подаде двайсетдоларова банкнота.

Погледна през прозореца и не се изненада да види, че навън вали сняг.

— Не мога да открия нищо — прошепна тя.

— Възможно ли е преценката ти да е повлияна от отношенията с баща ти в миналото? Възможно ли е да грешиш за него? Ами ако той е невинен? Обмислила ли си варианта той да си е извлякъл някакви поуки през годините и да е решил вече да бъде абсолютно честен в бизнеса си? Според мнозина баща ти има уникален нюх да подбира печелившите акции. Резултатите от неговото финансово портфолио са много впечатляващи.

Тя се зачуди дали той осъзнава колко наивно звучи всичко това.

— Не, не вярвам да си е извлякъл някакви поуки от миналото. Мисля, че просто се е научил да прикрива престъпленията си по-добре.

— От това, което чувам, фондът му се е изстрелял в небесата. Клиентите му имат невероятни печалби.

— О, сър, вие не сте един от клиентите му, нали?

Той се засмя.

— И да се изложа на гнева ти? Не, разбира се, че не. Само искам да обмислиш възможността баща ти да се е променил.

Господин Търман не познаваше подробностите от историята на баща й. Следователно не беше убеден, че той върши нещо нередно, а тя нямаше доказателства, подкрепящи правотата й. Все пак шефът й проявяваше лоялност към нея. След като изтъкна възможността тя да греши, той не продължи да настоява.

Жена му и дъщеря му пристигнаха точно в шест. Поканиха я да вечеря с тях, но тя отказа, като обясни, че възнамерява да посети приятелката си, която е в болница.

— Очаква се снежна буря по-късно тази вечер — предупреди я господин Търман. — Ако се налага да шофираш, карай много внимателно.

Оливия си каза, че е късметлийка с такъв страхотен шеф. Той беше искрено загрижен за нея. Тя знаеше, че се опитва да я предпази от съкращение и сега искаше да й помогне в ситуацията с Карл Симънс.

Оливия тъкмо излезе от ресторанта, когато телефонът й иззвъня. Тя влезе обратно в топлото фоайе, преди да отговори.

Обаждаше се съдия Бауен.

— Оливия, току-що получих обаждане от един адвокат на име Карл Симънс…

— О, не. И какво каза той? Не, чакайте да отгатна. Според него съм психически нестабилна и си измислям разни неща.

Съдията се засмя.

— Да, каза нещо подобно, макар че го представи като загриженост за теб и за доброто на децата, които евентуално представляваш. Той се опитваше да ме изиграе, Оливия, а знаеш колко мразя подобни неща. Не каза направо нищо, само намекваше, че може да не си способна да изпълняваш задълженията си и че смятал за свой дълг да насочи вниманието ми към този проблем. Каза, че случаите, които ти възлагам, са на деца, които са уязвими, и че трябва да съм наясно, че заради твоята нестабилна психика, ако нещо се случи с някое от децата, аз ще нося отговорност. Ти знаеше ли, че си на прага на нервен срив?

— Не, не знаех — отвърна тя.

— Разбира се, Симънс твърдеше, че ми съобщава това като нещо строго поверително — продължи съдията с видимо отвращение. — Добави, че баща ти получава настоятелни предложения да бъдеш подложена на седемдесет и два часова психиатрична оценка.

Оливия вече трепереше от ярост.

— Съжалявам, че са ви въвлекли в това.

— Знам откъде идва всичко. Фирмата на Симънс представлява баща ти…

— Точно така.

— А ти ровиш в делата му.

— Да.

— Предупредих Симънс, че мога да го съдя за клевета, но той ме увери, че това не може да се случи. Той само се опитвал да предпази невинните и че освен това имал доказателство за неадекватните ти действия. Спомена някакви имена. Момент… записах си ги. — Той замълча и Оливия чу шумолене от прелистване на хартия. — Ето ги: някой си Франк Грийли и Кимбърли Милс…

Тя се замисли за секунда.

— Да. Те бяха замесени в два различни случая, които ми беше възложил съдия Торп. Грийли беше направо откачен. Твърдеше, че съм изфабрикувала някакви лъжи, за да го изкарам баща насилник. „Самозабравила се“ — така ме нарече. Разбира се, синините и белезите по тялото на четиригодишната му дъщеричка не потвърдиха версията му. Милс също ме наричаше луда. Тя беше призована в офиса на съдията за изслушване по повод обвинение в насилие. Аз влязох случайно, точно когато тя беше сграбчила малкото си момче и се канеше да го набие. Избутах я настрана от детето и тя започна да пищи, че съм откачена. И в двата случая родителите заведоха оплакване срещу мен, но не постигнаха нищо. На Симънс би му се наложило доста да пофантазира, за да измисли доказателства срещу мен.

— Не е само това, Оливия.

Тя разтри слепоочието си и си пое дъх, за да се успокои.

— Да?

— Той намекна, че веществата, които си приемала в миналото, могат да имат траен ефект върху психическото ти състояние и да влияят на преценката ти.

Оливия остана безмълвна.

— Оливия?

— Да.

— Знам, че не обичаш да говориш за себе си и не бих искал да задавам този въпрос, но вземала ли си някога…

— Наркотици?

— Да.

— Като малка бях подложена на химиотерапия.

Съдията се вбеси повече и от нея.

— Ако намериш основание да го съдиш, аз ще свидетелствам в твоя полза — заяви той. — Много ще ми хареса да видя как блокираш сметките на фирмата му и ги оставяш с вързани ръце.

— Не мисля, че това ще се случи, но ви благодаря за подкрепата — отвърна тя.

— Мисля да се обадя на съдия Торп и да го информирам предварително какво го очаква. Сигурно много ще се ядоса на намеците за наркотици.

Щом превъзмогна гнева си, Оливия осъзна, че не би трябвало да се изненадва, че Карл Симънс се е свързал с господин Търман и съдия Бауен. Този плужек й звънеше постоянно и я заплашваше. След като тактиката със сплашването не вършеше работа, вероятно Карл се беше вбесил от безсилието си. Беше съвсем естествено като следваща стъпка да се свърже с работодателите й. Раздразни мечката и тя ще реагира. А тя със сигурност не спираше да я дразни. Нямаше как те да не й отвърнат.

Жалко, че той не беше говорил направо и не беше опитал да я наклевети. Според съдия Бауен, Симънс на няколко пъти се доближил до това, но негодникът знаел много добре какво прави. Оливия разбираше какъв е планът му. Той щеше да опита да я дискредитира, да съсипе репутацията й, да я атакува като личност. Тя знаеше и че следващата им атака ще бъде още по-отвратителна, но пак в рамките на закона.

Негодникът беше хитър, но Оливия си каза, че е по-хитра от него. В крайна сметка щеше да го изобличи за това, че ограбваше невинни хора, лишавайки ги от спестяванията им, трупани цял живот, докато той си живееше в охолство и разкош. Някой ден той щеше да се озове на подсъдимата скамейка.

Оливия придърпа яката на палтото си по-плътно около врата си, намести шала и пое към дома си. Снегът валеше обилно и вече беше натрупал няколко сантиметра по тротоарите. Дали температурата се беше понижила още повече? Оливия не успя да види цифрите на термометъра на стената на банката, но й се струваше, че е по-студено, защото студът хапеше лицето й, а дробовете й се бореха да поемат ледения въздух. Тя уви шала си по-стегнато и го притисна над устата и носа си. Защо не се беше върнала за инхалатора? Сега й се искаше да пробяга разстоянието до дома си, но не можеше. Гърдите й бяха стегнати и тя вече долавяше хриповете в дишането си. Трябваше да забави още малко ход.

Нямаше никакво движение и тя беше единственият човек на улицата. Снегът се вихреше около нея и единственият звук, който се чуваше, беше воят на вятъра. Уличните светлини изглеждаха като тънещи в мъгла. Колкото и да беше студено, Оливия осъзна, че гледката е много красива. Улицата изглеждаше като коледна картичка. Всичко беше чисто и бяло, а светлините на прозорците блестяха. Изглеждаше почти вълшебно.

Тъй като по природа си беше песимист, тя си напомни, че утре всичко щеше да бъде грозно и мръсно. Кишата от колите щеше да опръска прозорците, а снегът щеше да стане сивкав или кафяв от стъпките на хората. Но тази вечер всичко беше красиво.

Нямаше никакъв шанс да отиде с колата си до болницата. Вече се беше подхлъзнала два пъти, докато пресичаше, а хората — включително и тя — полудяваха, когато караха в снега. Оливия реши да си направи чаша горещ чай и да се обади на Джейн, за да провери как е тя. Не се чувстваше виновна. Щеше да отиде при приятелката си утре след работа, за да даде още кръв за нея. Тогава щяха да си побъбрят на спокойствие.

В края на пресечката един джип беше паркирал на забранено място. Макар че не го видя, Оливия отгатна, че шофьорът е вътре, защото двигателят работеше и чистачките се движеха. Явно чака някого, помисли си тя, докато пресичаше улицата и бързаше към сградата си. Прехвърли торбата с храната от едната си ръка в другата и опита да си поеме дълбоко дъх. Инхалаторът вече определено й трябваше. Зеленият навес над входа на сградата беше натежал от сняг. Виждаше се, че тротоарът е чистен, но новият сняг бързо го затрупваше отново.

Оливия беше почти до входа, когато чу странен пукащ звук. Представи си как се отваря гигантска бутилка шампанско. С ъгълчето на окото си забеляза, че джипът се приближава към нея. После видя Джон през стъклената врата. Той стоеше зад бюрото си. Усмихна й се, когато я забеляза и побърза да отключи вратата.

Неочаквано отекна стрелба и покрай нея изсвистяха куршуми. Тя осъзна какво се случва и знаеше, че трябва да се предпази, но краката й отказаха да й се подчинят. Почувства разкъсваща болка в бедрото си, после друга, близо до рамото си, толкова силна, че я повали на земята. Светът започна да се вие хаотичен и размазан, а във въздуха се носеха снежинки, светлини и кафяви торби с храна. Оливия опита да се изправи, но я обгърна мъгла и всичко стана черно.