Джули Гарууд
Сладки приказки (23)

Двадесет и втора глава

Грейсън пристигна в апартамента на Оливия със сака си за фитнес и съобщи, че ще преспи при нея.

— Ходи си до вас да си вземеш багажа ли? — учуди се тя.

— Винаги държа чисти дрехи и бръснарски комплект в багажника на колата.

Тя се намръщи и го последва в дневната.

— За случаите, когато оставаш да спиш някъде извън дома си?

— Не, за случаите, когато ходя на фитнес — обясни той търпеливо. Пусна сака на стола.

Искаше да я придърпа в прегръдката си, но не си позволи. Впрегна цялата си воля, за да не целуне сладките й устни.

— Ще спиш тук тази вечер, така ли?

— Да, ще легна на дивана.

— Защо? — попита тя озадачена. — Най-добре ми обясни какво стана на партито за рождения ден и ако ми кажеш, че баща ми е новият ти партньор по голф, ще спиш на пода.

— Оливия, скъпа…?

— Да? — попита тя, като се стараеше да не звучи разтревожена. Грейсън не можеше да бъде заблуден. Баща й не би могъл да му влезе под кожата.

Грейсън се взира в очите й няколко секунди и каза:

— Родителите ти са ужасни хора.

Тя изпита облекчение. Обви ръце около врата му и го целуна по бузата.

— Благодаря ти. Това е най-хубавото нещо, което си ми казвал.

На вратата се позвъни. Грейсън хвана Оливия за ръка и я отведе в спалнята.

— Стой тук — каза той и посегна към пистолета си, а после излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Не й се наложи да чака дълго. След минута Грейсън й каза, че може да излезе и когато се появи в дневната, тя видя Ронан, който събличаше палтото си. Хвърли го на облегалката на един стол край вратата, извади затъкнат на кръста му пистолет и го подаде на Грейсън.

— Реших, че може да имаш нужда от допълнителна огнева мощ. Никога не се знае. В джоба на палтото има още пълнители.

Грейсън се обърна към Оливия.

— Ронан ще постои известно време.

Вместо да попита защо, тя просто каза:

— Добре — и изчака някой от двамата да започне да говори. Търпението й бързо се изчерпа, когато това не се случи. Тя сложи ръце на кръста си и попита: — Какво точно очаквате да се случи тук? Веднага ще ви кажа, че на госпожа Дилейни това никак няма да й хареса.

Ронан се усмихна.

— На госпожа Дилейни?

— Тираничната старица в десети апартамент — обясни Грейсън. — Тя кара Оливия да ходи да й пазарува.

— Не ме кара да й пазарувам. Просто от време на време й купувам някои неща… но сега това не е от значение. Какво става?

— Не й ли каза? — попита Ронан.

— Нямах време.

— Кажи ми сега.

Грейсън й разказа за партито и за разговора с родителите й. Когато той приключи, Оливия се беше отпуснала на дивана, останала без думи.

— Добре го приема — отбеляза Ронан.

— Да, така е — съгласи се Грейсън. После започна да брои. — Пет, четири, три, две…

Тя скочи на крака и изрева яростно. Грейсън се усмихна.

— Познахме — каза той на Ронан.

— Как смее! Ако Карл Симънс влезе през вратата ми, ако стъпи в апартамента ми, искам да го застреляш, Грейсън. Ти също можеш да го застреляш, Ронан. Не, аз ще го направя. Ронан, дай ми оръжие и аз ще го застрелям. Ще направя услуга на света. Тази змия, този лигав плужек, този… — Тя спря да нарежда за секунда, търсейки още обидни думи. — Този отвратителен…

— Поеми си дъх, скъпа — предложи й Грейсън. Тя беше започнала да крачи напред-назад.

— Да, прав си. Трябва да се успокоя, за да помисля. Точно това трябва да направя. Този кучи син… Кога мислиш, че ще се случи?

— Скоро. — Грейсън свали сакото си и разкопча маншетите на ръкавите си.

Оливия спря на средата на стаята. Започваше да осъзнава колко далече бяха готови да стигнат противниците й.

— Наистина ли вярваш, че Симънс ще изпрати хора, които да ме отвлекат?

— Да, така смятам. Ако беше видяла изражението му, докато говореше с Ашър, щеше и ти да си на същото мнение.

— Баща ти също е замесен в това, Оливия — обади се Ронан. — Трябва да го знаеш.

— О, знам го.

— Ще се преоблека — каза Грейсън.

Оливия разшири пътеката, по която крачеше от дивана до кухнята и обратно. При един от тегелите забеляза още един сак за фитнес на пода до кабинета й.

— И ти ли ще нощуваш тук? — попита тя Ронан.

— Може би.

Оливия влезе в кухнята. Там беше тъмно и тя остана в сенките, загледана през прозореца, като отчаяно се опитваше да разбере как се беше случило това и как баща й можеше да оправдае действията си. Връхлетя я тъга. Как можеше да й липсва нещо, което никога не бе имала?

О, я спри с това — смъмри се сама. Нямаше да постигне нищо със самосъжаление. Освен това тя си имаше семейство. Имаше Джейн, Колинс и Сам. Те бяха истинските й сестри. Но колкото и любов и подкрепа да получаваше от тях, все пак се нуждаеше от още нещо. Бог да й беше на помощ, тя се нуждаеше от Грейсън в живота си.

Пое си дълбоко дъх и затвори очи.

Съсредоточи се върху настоящето. Не се тревожи за бъдещето. Спри да мислиш като низвергната дъщеря и започни да мислиш като умна, силна, независима жена.

Приключи с вътрешните диалози и се върна в дневната. Кой щеше да дойде да я нападне? Колко човека щяха да бъдат? И къде смятаха да я отведат?

— Чакай малко — каза тя.

— Да? — Ронан тъкмо внасяше спортния си сак в банята за гости. Той се обърна и изчака.

— Симънс би трябвало да знае, че никога не бих го пуснала в апартамента си.

— Добре.

— Чакай…

— Да? — Този път той се постара да не се усмихва. Тя беше толкова сериозна.

— Това е обяснението, нали? Симънс знае, че ще бъда предпазлива и не бих пуснала всекиго да влезе. Ще изпрати човек, когото познавам, някого, на когото ще отворя вратата. Това няма да свърши…

И тя се отплесна в нова тирада. Грейсън излезе от банята точно когато тя вече приключваше. Беше се преоблякъл с дънки и риза и пистолетът му отново бе в кобура на кръста. Говореше по телефона.

— Да, ще й кажа. — Той затвори телефона и каза: — Обади се агент Хънтсман. Той ни помага с проверката на бившия адвокат на Джеф Уилкокс, Ашър. Каза да ти предам, че си му длъжница, Оливия.

— Така ли? Добре.

Преди тя да попита какво е направил Хънтсман, Грейсън каза:

— Оказа се прав, Ронан. Ашър се канел да изчезне. Видели са го да се качва в колата си с куфар и някакви папки.

— Арестували ли са го? И ако да, в какво са го обвинили? — попита Оливия.

— Отведен е за разпит. Още не са му предявили обвинения — поясни Грейсън. — Той ще обясни откъде са се взели двайсетте хиляди долара в сметката му.

— Какви двайсет хиляди долара?

— Това е сумата, депозирана в сметката на Ашър, в деня преди той да предложи услугите си на Джеф Уилкокс.

— Как се сдоби с тази информация толкова бързо? — попита Оливия.

— Имаме си своите източници — отвърна Ронан.

— Не ви ли трябваше съдебно разпореждане или… — Тя спря, когато Грейсън я изгледа многозначително. Започваше да свиква с това изражение, сякаш я питаше: Наистина ли току-що зададе този въпрос.

— Няма значение. — Тя отиде в кухнята и си извади един сладолед от замразен гроздов сок. Тъкмо се канеше да разкъса опаковката му, когато Грейсън го грабна от ръката й.

— А, не, тази вечер не мога да се разсейвам. — Той върна сладоледа във фризера.

Тя го последва.

— Аз не се канех да… — прошепна тя. — Знаеш какво.

— Да ме побъркаш като предния път?

Тя се усмихна.

— Побърках ли те тогава?

— Знаеш много добре.

Тя се засмя.

— Да, но ми е приятно да те чуя как го изричаш.

Оливия осъзна, че няма какво да прави, освен да чака. Грейсън беше отнесъл лаптопа си в кабинета й, за да напише някакъв доклад, а Ронан включи телевизора. Оливия седна до него и го гледаше как превключва каналите. Той се спря на някакъв канал и се облегна назад, когато започнаха новините.

— Агент Хънтсман знае ли, че сте тук? — попита тя.

— Да, знае. Казах му.

— Той шеф ли ви е?

Ронан се усмихна за момент.

— Не, просто си помагаме един на друг от време на време.

— Какво ще се случи, ако Грейсън греши?

— Не греши. Той умее да разгадава хората. Не знам по какъв друг начин да го обясня. Може би вижда нещо в очите им. Спасявал е живота ни повече от веднъж. Преди няколко години ни бяха извикали да помагаме за един случай на Хънтсман. Бяхме петима плюс информаторът, който работеше с Хънтсман от повече от година. Много надежден информатор — добави той. — Знаехме за една сделка, която се готвеше и чакахме заподозреният да се появи с хората си. Пристигнахме много рано и имахме време да направим засадата. После трябваше да чакаме поне два часа. Както и да е, Грейсън наблюдаваше информатора, който говореше с Хънтсман, и отиде при тях двамата и си побъбриха за не повече от минута. Информаторът трябваше да си тръгва, но Грейсън сграбчи ръката му и му сложи белезници. После ни каза, че трябва веднага да се изнасяме.

— Защо? Какво стана? — попита тя, когато той замълча.

— Дори не спря, за да ни обясни, веднага се изнесохме от къщата. Върнахме се в колите си, надолу по улицата, паркирани зад една изоставена сграда и чакахме там около десет минути. Никой не каза нищо на Грейсън, но знам какво си мислеха Хънтсман и другите агенти — чудеха се дали не е превъртял. Очаквахме да направим голям удар, а той проваляше всичко.

— Но ти не си бил на това мнение.

— Не, аз се доверявам на инстинкта му. След около пет минути къщата избухна. Направо се изпепели. Сякаш гръмна атомна бомба. Дори разкъса основите. От онази нощ Хънтсман вече не подлага под съмнение решенията на Грейсън. Ако той каже, че има някакво предчувствие, или че е прочел нещо в очите на някого, или че има нещо особено в начина, по който някой се държи, макар никой друг да не го е забелязал, ние го слушаме. От Грейсън би излязъл страхотен профайлър. Но това не го интересува.

— А тази вечер той е видял реакцията на Симънс на казаното от Ашър.

— Да, но това беше лесно. Грейсън каза, че и малоумник би се досетил, че Симънс ще предприеме нещо отчаяно. Нали се сещаш за онези анимационни герои, на които им излиза огън от ушите и очите, когато са много ядосани? Според Грейсън Симънс изглеждал така.

— Сравнил го е с анимационен герой?

Той кимна.

— Няма да го признае, но съм почти сигурен, че той гледа анимационни филмчета с Хенри.

Оливия си представи как Грейсън седи заедно с племенника си и се превива от смях на някакво детско филмче и й стана мило. Нищо чудно, че го обичаше.

— Както и да е, той е разбрал, че Симънс ще направи нещо, защото ти…

— Аз какво?

Ронан се ухили.

— Ти си го нервирала адски.

Оливия се засмя.

— Дано.

— След като говорихме с баща ти, разбрахме какъв е планът, особено след като той каза, че ще се погрижи да те настани някъде, където да си в безопасност. Грейсън е убеден, че нещата ще се случат още тази вечер.

— Майка ми беше ли с него? — попита Оливия, но не изчака отговора. — Разбира се, че е била. Тя никога не се отделя от него, освен ако не се налага.

Грейсън се присъедини към тях.

— Хънтсман е тук с Ларсън. Единият ще остане в стаичката на охраната до фоайето и ще наблюдава гаража и предния вход, а другият ще следи задната врата. Никой няма да ги види.

— Всички етажи се виждат на камерите — поясни Оливия. — Надявам се Симънс да дойде. Ще се радвам да седнем да си побъбрим.

Грейсън поклати глава.

— Той ще стои настрана и ще чака потвърждение, че задачата е изпълнена.

— Ами ако идват тук, за да ме убият? Сетихте ли се за тази възможност? Да скрият тялото ми някъде, където няма да бъде открито. Това много би харесало на Симънс.

Тя видя изражението на Грейсън и отиде при него. Не се тревожеше, че Ронан я вижда в прегръдката му.

— Просто казвах…

— Никой повече няма да те нарани — заяви твърдо Грейсън.

Оливия тъкмо беше погледнала часовника на Грейсън — беше точно полунощ, когато на вратата се почука. После звънна и звънецът.

Грейсън направи знак на Оливия да отиде в кухнята. И той, и Ронан вече бяха извадили пистолетите си. Ронан надникна през шпионката. Виждаше се само Джордж Андерсън, зетят на Оливия.

Тропането по вратата стана по-силно и Джордж извика името й.

— Хайде, Оливия. Отвори вратата. Трябва да говоря с теб. Важно е.

За момент всичко утихна, докато Джордж се съветваше нещо с мъжете, които го придружаваха, после отново заблъска по вратата.

— Стана нещастен случай. Отвори вратата.

Оливия го чуваше, разбира се. Тя излезе от кухнята и извика:

— Добре, ще ти отворя. Чакай. — Преструваше се на сънена и реши, че се е справила убедително. Тя се усмихваше доволна от представлението, когато Грейсън посочи с глава към кухнята. Тя кимна и отново се скри там.

Ронан чакаше точно до вратата на кабинета на Оливия. Грейсън отвори вратата и се дръпна, така че да не го видят.

С Джордж имаше двама мъже. Те го събориха на колене, като се втурнаха да се вмъкнат вътре. Толкова бързаха, че влязоха в средата на дневната, преди да забележат, че мишената им не е там.

Джордж не се забави нито миг. Той се изправи и хукна по коридора към асансьора, където трескаво натисна бутона за слизане.

Мъжете, изпратени от Симънс, бяха едри и с телосложение на културисти. Облечени почти еднакво, с черни панталони и бели ризи със служебни карти, защипани за джобовете на ризите, те очевидно трябваше да изглеждат като болничен персонал. От такъв персонал в болниците пациентите биха сънували кошмари. Единият беше плешив и имаше татуировка с орел отзад на главата, а другият имаше белег от нож върху брадичката. Татуираният държеше пистолет, а мъжът с белега носеше малка черна чанта.

Без да губи време, Грейсън обезоръжи мъжа с пистолета. Той се приближи иззад него и го стисна силно за врата. Това не впечатли много здравеняка, но пистолетът, който се притисна в главата на орела, привлече вниманието му.

— Хвърли оръжието — заповяда Грейсън.

— Хей, ние сме тук просто да…

— Хвърли оръжието.

Ронан държеше на мушка мъжа с белега.

— Застреляй го — каза той на Грейсън. — Единият ни стига, за да го разпитаме.

— Да, добре.

Татуираният чу щракването на пистолета и бързо хвърли оръжието си.

— Не стреляйте — извика той.

След трийсет секунди и двамата мъже бяха с белезници и седяха един до друг на кухненската маса. Бяха им прочели правата, но засега те не бяха пожелали да се обадят на адвокатите си.

— Изобщо не сте разбрали — каза татуираният.

Бяха ги претърсили и сега портфейлите им бяха на масата. Грейсън откри шофьорските им книжки, прочете имената им и каза на татуирания:

— Кое не сме разбрали, Клайн?

— Изпратиха ни да отведем госпожица Маккензи в болница „Меридейл“, където тя ще получи лечението, от което се нуждае.

— „Меридейл“ е поне на двеста и петдесет километра оттук — изтъкна Ронан.

Клайн сви рамене.

— Там ни казаха да я закараме.

— Кой ви каза?

Двамата мъже се спогледаха. Клайн каза:

— Трябва да е бил лекарят.

— Трябва да е бил? — попита Ронан.

Грейсън отвори черната чанта и извади две шишенца с млечнобяла течност.

— Какво смятахме да правите с това?

Вторият мъж, който се казваше Воугъл, отговори:

— Трябваше да й дадем успокоително, защото ни обясниха, че е агресивна.

Грейсън откри трето шишенце в чантата.

— Тук има достатъчно количество да приспи и кон.

— Знаехте ли колко трябва да дадете, или са канехте да гадаете? — попита Ронан.

— Знаех горе-долу колко — опита да се защити Воугъл. — Пък и ни предстоеше дълъг път. Не искахме тя да се събуди.

— Горе-долу колко? Можехте да я убиете. — Грейсън се насилваше да не избухне. Беше бесен и искаше да изхвърли и двамата през прозореца.

— Щях да внимавам — настоя Воугъл.

— О, значи в такъв случай всичко е наред.

Воугъл се усмихна. Явно не долови сарказма.

— Не исках да я нараня, но… нали знаете… тя е… — Начинът, по който Грейсън го гледаше, смути концентрацията му. Той погледна към Клайн за помощ.

— Агресивна — подсказа Клайн.

— Да. Агресивна.

Двамата следваха сценарий и всяко отклонение от него напълно ги изкарваше от релси.

— Пред вратата на болницата ли трябваше да я оставите.

— Не, щяхме да я заведем вътре и после… да я оставим, защото… — смотолеви Воугъл.

— Тя е агресивна? — попита Грейсън. Той погледна към Оливия. Ако не я познаваше по-добре, би могъл да повярва, че в думите им има известна доза истина. Оливия стоеше до Воугъл, стиснала устни, и изглеждаше способна да го удуши с голите си ръце.

— А защо сте облечени като санитари? — попита Ронан.

— Искахме да изглеждаме като професионалисти — обясни Воугъл.

— Да, професионалисти — съгласи се Клайн.

— Стига глупости — извика им Ронан.

Оливия се стресна.

— Отивам за Джордж. Ей сега ще се върна — каза Грейсън.

Оливия не можеше да повярва, че той си тръгва точно сега. Не бяха принудили Клайн и Воугъл да им кажат нищо. Тя го последва в дневната.

— Сега ли си тръгваш? Джордж отдавна е избягал. Не тръгвай. — Той отново я погледна. — О… — Тя разбра изведнъж. — Джордж не е избягал. Къде е той?

— Предполагам, че в момента блъска по бутона на асансьора. А асансьорът е блокиран на първия етаж.

— Може да е минал по стълбището.

— Един от нашите хора го е заключил. Джордж не може да отвори вратата.

— О. Добре, ясно. Иди да го доведеш.

В очите му блесна топло пламъче.

— Ще трябва първо да ме пуснеш.

Тя стискаше с всичка сила ръката му. Пусна го, завъртя се на пети и забърза към кухнята.

Грейсън маршируваше по коридора към Джордж, когато лампичката над вратата на асансьора светна. Джордж забеляза, че Грейсън се приближава и в паниката си заблъска по вратата и закрещя:

— Хайде, хайде…

Вратата се отвори и за миг Грейсън помисли, че ще се измъкне. Той опита да изтича вътре, но агент Хънтсман го спря. Без да забавя ход, Хънтсман стисна Джордж за врата и го повлече по коридора.

Грейсън ги поведе към апартамента на Оливия, а Хънтсман натика разплакания Джордж вътре.

— Млъкни веднага — заповяда му Хънтсман.

Грейсън дръпна Джордж и го накара да седне на един стол до Клайн и Воугъл. Той отпусна лице в дланите си и заплака.

— Съжалявам, Оливия. Не исках да участвам в това, но нямах избор.

— Как ли пък си нямал избор — сопна се Грейсън.

Ронан информира Хънтсман какво са научили.

— Ние ще отведем тези двамата за разпит — каза Хънтсман и посочи Воугъл и Клайн.

— Къде е Ларсън?

— Пази шофьора. Той чакаше в буса си пред входа на сградата с един зареден 45-милиметров в скута.

— Можете да ги отведете веднага щом разберем кой ги е наел — заяви Грейсън.

В отговор Клайн се подсмихна подигравателно.

— Не можете да ни принудите да ви кажем нищо. Можете да говорите с адвоката ни. Нали, Воугъл?

— Да.

Грейсън се съгласи.

— Щом не искате да говорите с нас, недейте. Арестувани сте за опит за отвличане и ще добавим и опит за убийство. Ще се постараем и двете обвинения да бъдат доказани.

— Опит за убийство? Не сме искали да я убиваме — възрази Воугъл.

Грейсън посочи шишенцата.

— Напротив.

— И ти си част от това, Джордж — намеси се Ронан. — Опит за отвличане и…

В паниката си Джордж започна да заеква.

— Не, не, не е така. На мен… ми казаха, че е психичноболна и аз само опитвах да помогна.

Ронан се ухили.

— Добре се справи, Джордж. Излъга, без да ти мигне окото.

— Казвам истината. Не съм искал да навредя.

Хънтсман стоеше до Джордж, докато му четеше правата.

— Ще ни трябва още един чифт белезници.

— Хей, Джордж, изплати ли си онзи заем? Трябва вече да се е утроил. Ако не си го изплатил, сигурно в затвора ще бъде по-безопасно за теб — каза Грейсън.

— Затворът не ти мърда — увери го Ронан.

— Изплати ли заема? — попита Грейсън отново.

Лицето на Джордж ставаше все по-бледо.

— Още не.

— Кой ви нае? — попита Грейсън Клайн.

Клайн не отговори. Нито пък Воугъл. Джордж беше най-слабото звено, така че Грейсън отново се съсредоточи върху него.

— Как се озова заедно с тези двамата? Знам, че не се движите в едни и същи кръгове. Така че откъде ги познаваш?

— Работят за Карл Симънс.

— Затваряй си устата — провикна се Клайн.

— Наистина работите за него. Всички го знаят.

— Казах ти да млъкваш — извика Воугъл още по-ядосано.

— Оливия, имаш ли изолирбанд? — попита Грейсън.

— Да. В шкафчето в килера.

Грейсън го откри и откъсна голямо парче.

— Знам си правата. Не можеш да… — Парчето изолирбанд покри устата на Воугъл.

— Не знам дали ще държи — каза Грейсън. — Най-добре да го подсиля. — Като каза това, той залепи една лента и върху ноздрите на Воугъл, така че той да не може да диша. — Така ще стане.

Той обиколи масата и намигна на Оливия, когато минаваше край нея, после си издърпа един стол и го възседна. Опря лакти на облегалката и се загледа в Джордж, без да обръща никакво внимание на изцъкления Воугъл.

— Казваше, че тези двамата работят за Симънс. Какво по-точно правят?

Лицето на Воугъл вече почервеняваше. Джордж го гледаше зяпнал.

— Той не може да диша.

— Да, знам — каза Грейсън. — Какво работят Клайн и Воугъл за Симънс?

— Ще го убиеш.

— Какво работят…

— Ще ти кажа, само дръпни лентата, за да може да диша.

Грейсън се пресегна през масата и издърпа лентата. Воугъл отвори широко уста да си поеме дъх.

— Дръж си устата затворена, Джордж — изръмжа Клайн.

— Подай ми лентата — каза Хънтсман.

— Добре, няма да говоря. Само без лентата. Не е редно — занарежда Клайн. — Не можете да се държите с нас така.

— Не е редно — кимна Грейсън и Хънтсман веднага залепи устата на Клайн. — Знаеш ли кое още не е редно? Отвличането и опитът за убийство.

Джордж изглеждаше, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— О, боже, как се стигна до тази каша?

— За последен път питам…

— Знам само, че Клайн и Воугъл работят за Карл Симънс от поне година. Той разправя на хората, че са негови бодигардове. Чух го да им обещава премия, ако го направят бързо.

Клайн изръмжа и поклати глава. Грейсън вдигна ръка и Клайн веднага спря да издава звуци. Реакцията му беше почти като на кучето на Павлов.

— Кое да направят бързо?

— Това с Оливия. Ако бързо се справят с нея.

— А ти как се озова с тях тази вечер? — попита Ронан.

Джордж се прегърби още повече. Вече изглеждаше съвсем сломен.

Ронан доближи лицето до неговото и извика:

— Отговори на въпроса.

Джордж трепна.

— Нещо се е случило на партито. Не знам какво, но Карл направо трепереше от нерви. Никога не съм го виждал толкова бесен. Замъкна ме във фоайето и като не видя Клайн на секундата, му се обади по телефона. Чух го да му казва какво да направят.

— И? — подкани го Ронан.

— Каза ми, че трябва да отида с тях, защото Оливия няма да отвори вратата на двама непознати, но че ако види мен през шпионката, ще отвори. Предупредих го, че има портиер и че той може да се обади на Оливия и да й съобщи, че сме трима и тя да му каже да не ни пуска.

— Той какво отговори? — попита Ронан.

— Той ми каза да не се тревожа за това и че Клайн ще се погрижи за портиера.

— Каза ли ти как ще стане това?

Джордж поклати глава.

— Не, но и аз не попитах. Не исках да знам.

— Какъв изрод — процеди Грейсън през зъби.

— Оказа се, че фоайето беше празно — продължи Джордж — и вратата беше затворена. Сигурно портиерът е бил в почивка… Не, не е бил — най-после се досети той. — Искали сте ние да влезем вътре. Чакали сте ни. Откъде знаехте, че ще дойдем?

— Какво друго каза Симънс? — попита Грейсън, без да обръща внимание на въпроса.

Джордж не можеше да погледне Оливия в очите. Вперил поглед в масата, той каза:

— Там, където трябваше да я закарат, щяха да я държат заключена, така че тя да не може да създава повече проблеми. Щяха да я пуснат след три дни. Карл каза, че на Робърт не му трябвало повече време.

— Три дни? — попита Ронан.

— Какво ще направи Маккензи за три дни? — попита Грейсън.

— Той каза на Карл, че дотогава всичко ще е разчистено.

— Чу го да го казва ли? — попита Грейсън.

— Да, чух го. Робърт излезе във фоайето и дръпна Симънс зад някакви саксии с високи растения. И двамата бяха превъртели. Не мисля, че в онзи момент тъстът ми се интересуваше, че мога да ги чуя. Беше побеснял заради някакъв адвокат — Мичъл Каплан — и че Оливия го била наела.

Оливия се усмихна.

— Той се страхува от адвоката на Джеф Уилкокс, защото знае, че ще трябва да му даде достъп до финансовите си документи. — Тя погледна зет си. — Джордж, кажи ми какво означава това разчистване според теб. — Тя искаше да чуе от него потвърждение на това, което подозираше, че ще направи баща й.

— Нали знаеш…

— Кажи ми, Джордж.

— Парите, акциите… ще приключи всичко.

— И ще скрие парите — предположи Ронан.

— На теб какво ти обещаха? — попита Грейсън. — Не, чакай да отгатна. Симънс е научил за дълговете ти от хазарт и е обещал да ти осигури достатъчно пари, за да ги изплатиш, без Натали да разбере. Познах, нали?

— Да. Симънс ми каза, че никой друг не знае за дълговете ми и че ще ми помогне. Каза, че няма как да изтегля парите, без семейството да научи.

Оливия не можеше да повярва колко наивно разсъждаваше Джордж. Нямаше ли да си извади главата от пясъка?

— Няма ли най-после да го проумееш? — попита го тя. — Симънс няма да ти даде никакви пари. Не може да не знаеш.

Той я погледна изплашено.

— Какво да зная?

— Че парите ги няма, Джордж. Никога няма да си ги върнеш.