Джули Гарууд
Сладки приказки (2)

Първа глава

Дванадесет години по-късно

Оливия Маккензи беше сигурна, че щяха да й предложат работата, ако не беше ударила с юмрук шефа по време на интервюто. Но като го изпрати в несвяст, определено провали шансовете си.

Един агент от ФБР разпитваше в момента главния изпълнителен директор на една от най-големите инвестиционни компании в страната, Ерик Джоргъсън. Той отказваше да сътрудничи. Агентът беше завел Джоргъсън до противоположния край на терасата и се опитваше да го накара да се успокои и да отговори на въпросите. Джоргъсън не спираше да крещи на Оливия, заплашваше да я убие и да я съди, защото е счупила челюстта му. Разбира се, тя не беше направила нищо подобно. Той просто преувеличаваше. Тя го беше цапардосала в носа, не в челюстта. Един сервитьор, който според табелката на черното му елече се казваше Тери, стоеше до Оливия и опитваше да я успокои. На нея й се искаше да халоса и него.

— В шок сте — каза й той. — Затова изглеждате толкова спокойна. Онзи разкъсва роклята ви и започва да ви опипва, естествено е да изпаднете в шок. Не мислите ли? Затова не плачете и не крещите.

Оливия го погледна.

— Добре съм, наистина. —_ А сега ме остави на мира_ — добави мислено тя.

— Вижте — продължи Тери. — Арестуват бодигарда на Джоргъсън. Чудно за какво ли му е бодигард? — След няколко секунди той сам отговори на въпроса си. — Явно му е необходим. Особено ако напада жените по този начин. Дали ще искате някой път да излезем двамата?

Тя се усмихна, за да смекчи отказа си.

— Не мисля.

— Все още сте в шок, нали?

Оливия беше ядосана, а не в истерия. Тя стоеше до масата със скръстени ръце и търпеливо чакаше агентът от ФБР да дойде при нея. Бяха й казали, че няма да отнеме много време.

Тери опита още два пъти да я въвлече в разговор. Тя се държеше учтиво, но всеки път твърдо отхвърляше опитите му за сближаване.

Оливия наблюдаваше агентите и опитваше да проумее как се беше замесила в тази изключително странна ситуация. Търсенето на работа уж не беше опасно занимание. Вече беше ходила на интервюта в три други големи компании и всичко беше минало без проблеми. Преди да отиде на онези интервюта обаче, тя беше направила доста сериозни проучвания. А с „Джоргъсън Инвестмънтс“ не беше успяла да се подготви по този начин. Защото предложението за този пост се беше появило току-що и тя имаше по-малко от ден, за да разгледа информацията за фирмата. Трябваше да се запознае по-задълбочено, преди да се съгласи на първо интервю. Трябваше, можеше, но не го направи — упрекна се тя.

Мразеше търсенето на работа и всички нелепи интервюта, особено при положение че харесваше сегашната си работа и колегите си. Но в момента се говореше за съкращения и според някои от колегите й Оливия нямаше шансове да остане. Тя щеше да бъде една от първите съкратени. За нея беше важно да остане на сегашната си работа, докато не постигнеше целта си, но изглежда, това нямаше да се случи. Единственото сигурно нещо в живота на Оливия към момента беше ипотеката. Тя трябваше да я плаща, каквото и да станеше, именно затова си търсеше работа.

Беше отишла на работа час по-рано от обикновено, довърши две досиета до обяд и после се отправи към „Серафина“ — прекрасен ресторант с изумителна гледка. Петзвездният ресторант гледаше към грижливо поддържана тераса, а масите бяха стратегически разположени под клоните на дърветата. Отвъд терасата беше реката. Обядът се очертаваше да бъде страхотен. Никога не беше обядвала в „Серафина“ заради високите цени, но беше чувала, че храната е чудесна. Изключително скъпа, но чудесна. Днес нямаше да обядва със сандвич с фъстъчено масло и желе.

Заведоха я до една маса от южната страна на терасата. Беше прекрасен ден, съвсем лек хлад се прокрадваше във въздуха, времето беше идеално за обяд навън.

Предварителното интервю с Хавиер Канън, главния адвокат на фирмата, беше преминало добре според нея, но той не отговори на някои от въпросите й и предложи Оливия да ги зададе направо на Джоргъсън. Канън също така й беше обяснил, че ако Джоргъсън я хареса, ще й предложи работата още по време на обяда.

Джоргъсън я чакаше. Тя го забеляза отдалече. Той държеше отворена папка и четеше някакъв лист в нея. Когато Оливия се приближи, видя, че това е автобиографията й.

За около двайсет секунди тя прецени, че мъжът насреща й е чаровник с достолепна външност. Беше висок и слаб, с ослепителна усмивка.

Той се изправи и стисна ръката й.

— Донесете питие на дамата — нареди сопнато на един минаващ сервитьор.

— Студен чай, моля — каза Оливия.

Сервитьорът вече беше отместил стола й и тя седна, преди Джоргъсън да заобиколи масата, за да я настани.

Мобилният телефон на Джоргъсън звънна и без да се извини за прекъсването, той й обърна гръб и отговори на обаждането. Гласът му беше тих и ядосан. Очевидно мъмреше този, който му се обаждаше. Думите му бяха много остри.

Дотук с чара — помисли си Оливия. Тя опита да се съсредоточи върху обстановката, докато чакаше.

Ленената покривка се спускаше чак до пода и в центъра на кръглата маса имаше кристална купа със свежи цветя във всякакви цветове. Оливия се огледа наоколо и се усмихна. Денят наистина беше прекрасен.

Джоргъсън приключи разговора си. Пусна телефона в джоба на сакото си и насочи цялото си внимание към Оливия, но начинът, по който впери поглед в нея, бързо я смути. Тя понечи да го попита дали нещо не е наред, когато той каза:

— Вие сте изумителна. Абсолютно изумителна.

— Моля?

— Много сте красива — продължи той. — Хавиер спомена, че сте хубава, но все пак не очаквах… исках да кажа, че не бях подготвен…

Оливия се почувства ужасена от изучаващия му поглед. Кожата й настръхна от похотливия оглед, на който беше подложена. Джоргъсън се държеше не просто непрофесионално, а направо зловещо. Оливия разгъна ленената салфетка и я постави в скута си. Опита да отвлече вниманието му, за да спре да я зяпа по този начин.

В обичайна ситуация тя би изчакала той да започне да задава въпроси, но неловкото мълчание и неподобаващото му държание я принудиха да заговори първа.

— Тази сутрин имах няколко минути и разгледах електронната ви брошура. Фирмата ви е много впечатляваща — каза тя. — Но миналата година имаше някаква новина, че ви разследват от ФБР…

Той я прекъсна грубо, като махна с ръка.

— Да. Естествено, нищо не излезе от цялата работа. Беше си чист тормоз. — Той продължи. — Не им харесваха някои от клиентите ни и искаха да ни създадат неприятности, което беше абсурдно. Трябваше да ги съдя, но нямах време.

Да съди ФБР? Сериозно ли говореше, или опитваше да я впечатли с влиянието си? Арогантността му беше невероятна.

— Отскоро сте адвокат, нали? — попита той.

— Да, точно така.

— Само двама души са имали по-висок резултат на изпита за правоспособност. Това е много впечатляващо, нямам думи. Обаче нямате много опит в договорното право.

— Нямам — съгласи се тя. — Но откъде знаете резултата ми? Това е поверителна…

Той отново махна с ръка във въздуха и отхвърли въпроса й. Този жест я подразни. В този момент си призна, че всичко в мъжа насреща й я дразнеше.

— Имахме доста други кандидати за тази работа и повечето бяха с по-голям опит, но когато открих, че сте дъщеря на Робърт Маккензи, ви преместих на челно място в списъка.

— Познавате баща ми? — не успя да скрие изненадата си тя.

— Всеки, който е някой в този град, е чувал за баща ви. Познавам хора, които инвестираха във фонда му и спечелиха сериозни суми. Много впечатляващо — кимна той. — Обмислям дали лично аз да не добавя фонда му към финансовото си портфолио. Никой не играе на пазара като баща ви. Той има нюх да открива добрите инвестиции. Ако сте наполовина умна колкото него, ще стигнете далече, млада госпожице.

Оливия не получи възможност да отговори. Той вече беше продължил.

— Ще работите чудесно с клиентите ни. С вашата усмивка ще можете да ги убедите да подпишат всичко. Да, те ще бъдат също толкова заслепени от вас, колкото съм и аз — заяви доволно той. — А имам някои много влиятелни клиенти. Хавиер ще ви ориентира. Сега вие имате ли някакви въпроси към мен? Имам среща с потенциален клиент в един часа тук, така че ще трябва да приключим с обяда съвсем бързо.

— От Комисията по ценните книжа и борсите правиха ли разследване, когато…

Той я прекъсна.

— Не, те никога не ме разследват — похвали се той. — Имам специални протекции.

— Протекции? Какви?

— Имам един приятел и той ме е уверил, че…

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Имате приятел в Комисията по ценните книжа и борсите?

Лицето му внезапно почервеня. Той се огледа наляво и надясно. Дали проверяваше да не би някой да ги чува?

Наведе се над масата и понижи глас:

— Нямам грижи в това отношение. Както казах, никой няма да ме разследва, а тъй като вие ще работите в моя екип, не искам да се тревожите за това.

Ще работи в неговия екип? От тази новина коремът я присви.

— За този приятел… — започна тя.

— Стига толкова въпроси за Комисията — сопна се той. Вече не я гледаше в очите. Взираше се в гърдите й.

Колкото по-дълго не отместваше погледа си, толкова повече се възмущаваше Оливия. Зачуди се дали да не щракне с пръсти пред лицето му, за да привлече вниманието му, но тъй като искаше да демонстрира спокойствие и професионализъм, реши да му зададе въпрос за инвестициите, които е правил.

Джоргъсън беше много обигран. Не можеше да му се отрече. Така извъртя всички въпроси, че не й даде нито един задоволителен отговор.

В крайна сметка разговорът се върна към Комисията по ценните книжа и борсите.

— Кой е вашият човек? — попита тя, като се чудеше дали той ще й каже. Той беше толкова самодоволен и арогантен, че можеше и да го направи. А Оливия искаше да е сигурна, че всичко, което той прави, е законно. Колкото и да беше странно, досега той не беше направил никакво изявление в тази посока.

— Защо ви е да знаете? Това е поверителна информация.

Отново беше зяпнал гърдите й. Тя сгъна салфетката си, усмихна се на сервитьора Тери, когато той постави студения чай пред нея и му подаде менюто си.

— Няма да остана за обяд.

Сервитьорът се поколеба, после взе менюто, погледна Джоргъсън и се отдалечи.

Оливия се почувства обезсърчена. Заплатата в „Джоргъсън Инвестмънтс“ беше добра, много добра, но само пет минути й бяха достатъчни, за да разбере, че не може да работи за този човек.

Жалко за загубеното време — помисли си тя. И за парите. Можеше да облече някой от старите си костюми, но искаше да направи впечатление, затова си беше купила нова рокля. И то прекалено скъпа. Хареса й как й стои, а също и цветът, и материята — наситено изумруденозелена коприна. Имаше висока яка, с която не се налагаше да се слага огърлица. Единствените й бижута бяха часовник и диамантени обици, които бяха толкова миниатюрни, че блясъкът им едва се забелязваше. Косата й падаше свободно върху раменете, след като Оливия беше отделила време да я навие с маша.

Оливия погледна Джоргъсън. Нахалникът продължавате да зяпа гърдите й. А тя си беше направила труда да си навива косата.

— От това няма да излезе нищо — каза тя.

Опита да се изправи. Джоргъсън внезапно стана, сграбчи горната част на роклята й и я разкъса. Коприната се разцепи, разкривайки ключицата й и част от черния й сутиен.

Отвратена, тя плесна ръцете на Джоргъсън.

— Какво си мислите, че…

— С микрофон ли си? Записваш разговора ни, нали? Затова ме питаше кой е приятелят ми. Затова разследването се провали, скъпа. Няма да стигне доникъде. ФБР са по петите ми от две години и не откриха нищо. Знам със сигурност, че ме следят. Никога няма да открият нищо срещу мен. Харесва им да тормозят успелите бизнесмени. Аз съм честен предприемач — извика той към гърдите й. — Къде е проклетият микрофон? Знам, че е някъде там.

Оливия беше толкова шокирана от държанието му, че не можеше да повярва какво се случва. В следващия момент се изпълни с възмущение. Тя изблъска ръцете му, дръпна двете части на роклята си и каза:

— Ако опиташ да ме докоснеш още веднъж, ще съжаляваш.

Той все пак опита и тя му отвърна. Чу хрущящ звук, когато юмрукът й се заби в лицето му и изпита задоволство. Което трая съвсем кратко. Огромен мъж с дебел врат и плешива глава се появи сякаш от нищото. Той носеше черен, шит по мярка костюм, но приличаше на главорез. Беше в другия край на терасата и се беше насочил към нея. Джоргъсън крещеше и стискаше носа си с едната ръка, като в същото време махаше на мъжа и му сочеше Оливия с другата.

— Мартин, видя ли какво ми направи тя? — изръмжа той. — Върни й го, върни й го.

Да й го върне? Той да не беше на дванайсет години? Оливия усети как лицето й пламва. Тя не отместваше погледа си от бодигарда, докато се изправяше. Сакото му се разтвори и тя забеляза пистолета му. Но той не посягаше към него, а се оглеждаше, за да види колко хора наблюдават сцената.

Беше загазила яко, това беше ясно. Зачуди се дали да не свали едната си обувка и да използва високото токче като оръжие, но реши, че така само ще повреди обувката си. Забеляза, че Тери следи случващото се от вратата, притиснал телефон към ухото си. Надяваше се той да се обажда на полицията.

— Имате ли разрешително да носите оръжие? — попита тя бодигарда, като се постара гласът й да прозвучи възможно най-злобно. Това пък откъде й хрумна, за бога? Какво й пукаше, дали той има разрешително, или не? Тя бавно плъзна ръката си в чантичката, за да извади флакона със сълзотворен спрей, който носеше за самозащита. Не го откри и осъзна, че спреят е останал на нощното й шкафче, когато беше прехвърлила нещата си в тази чантичка. Много щеше да й е полезен на нощното шкафче, няма що.

Главорезът на име Мартин се придвижваше на зигзаг между масите и я приближаваше. Мъжът имаше телосложение на сумист. Оливия предположи, че трябва да се оправя сама. Останалите обядващи вече бяха започнали да се разпръсват. Тя се дръпна назад от масата, пусна чантичката си на стола и изчака мъжът да стигне до нея. Ако я докоснеше, щеше да го ритне, там където щеше да го заболи най-много. Ако той успееше да блокира удара й, щеше да го цели в коляното или корема.

Джоргъсън се отдръпваше назад, като продължаваше да стиска окървавения си нос и да сочи към нея, крещейки.

— Как смееш да ме докосваш! Горчиво ще съжаляваш. Познавам хора, които ще се погрижат за теб. Не може да ме удариш и това да ти се размине. Не знаеш ли кой съм и какво мога да направя? Едно обаждане и готово — пищеше той. — Едно телефонно обаждане и с теб е свършено, Оливия Маккензи. Чу ли ме? Мъртва си.

Разбира се, че го беше чула. Според нея всеки в радиус от десет пресечки го беше чул. Но тя отказваше да му достави удоволствието да реагира на думите му и вероятно затова той продължаваше да сипе все по-възмутителни заплахи.

Вниманието й беше насочено към бодигарда. Мислеше, че той ще направи всичко възможно да я сплаши пред шефа си, може би дори щеше да я накара да се извини на Джоргъсън — тя по-скоро щеше да умре, отколкото да го направи — но със сигурност нямаше да я докосне. Не и пред всички тези хора.

Или може би не му пукаше кой ги наблюдава. Джоргъсън беше извикал на висок глас, че възнамерява да уреди смъртта й. Дали бодигардът би опитал да я заплаши по още по-стряскащ начин?

Ресторантът имаше цяла стена от прозорци, които гледаха към реката, и обядващите вътре се бяха струпали край тях, залепили лица за стъклата. Някои бяха залепили телефоните си до ушите, други заснемаха инцидента с камерите им… за да го качат в интернет, без съмнение. Със сигурност повечето бяха видели как Джоргъсън разкъсва роклята й и почва да пищи след крошето й. Той издаваше звуци като ранена хиена. Със сигурност бяха чули и абсурдните му заплахи.

Бодигардът взе заповедите на шефа си присърце. Той се хвърли съм Оливия, сграбчи ръката й над лакътя и я завъртя рязко към себе си. Болката прониза Оливия от врата до пръстите на ръката. Мъжът я стискаше толкова силно, че можеше да счупи костта й.

Той погледна през рамо към тълпата, преди да се обърне към нея.

— Ти идваш с мен — заповяда той.

Една жена се втурна от ресторанта и извика:

— Пусни я веднага!

В същия момент двама мъже с костюми изтичаха покрай жената, за да помогнат на Оливия.

— Пусни ме — извика тя и заби тока на обувката си в пръстите на крака му.

Той изстена и я пусна. Оливия успя да го срита здраво и той се преви надве. Но не за дълго. Бързо се съвзе и като изстреля няколко обидни думи към нея, се изправи и посегна към пистолета си. Лицето му беше почервеняло от гняв.

Мили боже, нима щеше да я застреля? Погледът му подсказваше, че е способен на това. Очевидно Мартин беше забравил за публиката си или вече не му пукаше, че го наблюдават. Самоконтролът му се беше изпарил. С неприкрита омраза на лицето той издърпа пистолета изпод колана на панталона си. Двамата бизнесмени, които се бяха спуснали да й помогнат, спряха, когато забелязаха оръжието.

— Казах, че идваш с мен — изръмжа той и посегна да сграбчи ръката й.

— Не, не идвам. — Тя го замери със струващата дванайсет долара чаша студен чай. Той успя да я избегне.

— Кучка — почти изплю думата и отново опита да сграбчи ръката й.

— Никъде няма да ходя с теб. А сега се махни от мен.

Оръжието в ръката му сякаш увеличаваше размера си.

Оливия се дръпна назад и това явно вбеси мъжа още повече. Отново се хвърли към нея и преди тя да успее да се защити, той я удари. Уцели лицето й отстрани, кокалчетата му се забиха в челюстта й. Ударът беше силен и я заболя много. От удара тя политна назад, но дори и докато падаше, не отдели погледа си от бодигарда.

Приземи се по гръб, примигна от сблъсъка с твърдия под и бързо се изправи с олюляване.

Сега разбра какво означава израза да видиш звезди посред бял ден. Въпреки замайването, опита да се дръпне назад.

Главорезът отново вдигна пистолета си към нея и после изведнъж изчезна. Оливия видя как нещо профуча край нея и събори бодигарда на земята. Пистолетът му падна на една страна, а мъжът се стовари тежко на другата. След секунди спасителят й беше обърнал бодигарда с лице към земята и му слагаше белезници, докато му четеше правата. Когато свърши с това, той направи знак на друг мъж с полицейска значка и пистолет, който бързо прекоси терасата.

Като продължаваше да притиска едното си коляно към гърба на бодигарда, спасителят й се обърна към нея. Изведнъж тя усети как главата й олеква. Можеше да се закълне, че вижда сияние около мъжа и че чува небесен хор да пее някъде наблизо. Явно от удара в челюстта получаваше халюцинации. Когато отново отвори очи, сиянието и хорът бяха изчезнали, но мъжът още стоеше там и я гледаше с красивите си лешникови очи.

— Коя сте вие? — попита той, когато издърпа бодигарда да се изправи.

— Оливия Маккензи — отвърна тя. Звучеше объркана, но не можеше да се справи с това. Последните няколко минути беше преживяла истински ужас и сега й беше трудно да мисли трезво.

— А вие? — попита тя.

— Агент Грейсън Кинкейд. ФБР. Добре ли сте?

— Била съм и по-добре.

— Може би трябва да поседнете.

Бодигардът най-после проговори:

— Аз защитавах шефа си.

— С глок? — попита Кинкейд. — Срещу невъоръжена жена?

— Тя ме ритна.

На лицето на агента пробяга лека усмивка.

— Да, видях.

— Ще предявя обвинения.

— Ти я нападна — сряза го Кинкейд. — Ако бях на твое място, щях да си мълча.

Бодигардът не се вслуша в съвета.

— Господин Джоргъсън знае отдавна, че ФБР го следи и подслушва разговорите му. Това, което правите, е незаконно, но вие никога не играете по правилата, нали?

— Не говори повече — напомни му Кинкейд.

Един друг агент стисна бодигарда за ръката и го отведе. Той не тръгна покорно. Вместо това закрещя, че иска адвокат.

— Хей, Ронан? — извика Кинкейд.

Агентът, който отвеждаше бодигарда, се обърна.

— Какво?

— Ти видя ли какво стана?

Ронан се усмихна.

— О, да. Видях всичко. Като заключа този клоун отзад в колата, ще потърся Джоргъсън.

Оливия огледа терасата. В цялата суматоха не беше забелязала, че Джоргъсън се е измъкнал. Кинкейд кимна и се обърна към нея.

— Пистолетът е под масата — подсказа тя.

— Ще го взема.

Агентът дойде до нея и тя примигна, когато той протегна ръка и докосна лицето й. Той се намръщи и каза:

— Няма да ви причиня болка. Само исках да видя колко е зле.

— Добре съм — настоя тя. — Нищо ми няма.

Той не обърна внимание на уверенията й. Внимателно отмести косата й от лицето.

— Бузата е добре, но е ударил много силно челюстта. Вече е започнала да се подува. Трябва да й сложите лед. Може би трябва да ви откарам в спешното, някой лекар да погледне ръката ви. Видях как онзи я изви.

— Ще се оправя сама. Ще си сложа лед — обеща тя, когато той се канеше да възрази.

Той направи една крачка назад и добави:

— Съжалявам, че не успях да стигна до него по-бързо.

— Стигнахте, преди той да ме застреля. Смяташе да го направи, нали? — Тази вероятност все още я караше да се чувства потресена и все по-ядосана с всяка изминала минута.

— Можеше и да опита.

Тя се намръщи.

— Казвате го толкова нехайно.

— Щях да го поваля, преди да успее да стреля.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна номера, от който я търсеха, и прехвърли обаждането към гласовата си поща. С ъгълчето на окото си видя един мъж, който се появи иззад ъгъла на сградата и я погледна навъсено. Той профуча покрай нея точно когато Кинкейд се наведе, за да вземе пистолета на бодигарда.

— Какво, по дяволите, ти става? — извика мъжът.

Тъй като той носеше пистолет и значка, Оливия предположи, че и той е от ФБР.

— Моля?

— Съсипа идеалната операция. Носеше ли микрофона? Записа ли нещо, което можем да използваме? Не, не мисля. Трябваше да се появиш тук в един часа, не по-рано. Не бяхме готови за началото.

Агентът, който й крещеше, беше по-възрастен, вероятно наближаваше шейсетте. Лицето му беше почервеняло, а гневът му можеше да подпали огън.

Той се приближи на крачка от нея, но тя не се смути или изплаши.

— Престанете да ми крещите.

— Тя не е от ФБР — каза Кинкейд.

— Как… — Объркан, агентът направи крачка назад. Той погледна Оливия, после Кинкейд.

— Щях да знам, ако беше. Твоята агентка под прикритие още не се е появила.

— Два месеца планиране — измърмори агентът и посочи Оливия. — Носите ли микрофон? Джоргъсън, изглежда, е сметнал, че носите. От някой вестник ли сте или…

— Пул, остави я на мира, по дяволите — прекъсна го Кинкейд.

Пул се взираше в гърдите й. По дяволите, Оливия знаеше накъде отива това.

— Ако се каните да търсите микрофон, се чувствайте предупреден. Ще ви забия някое кроше, също като на Джоргъсън — заяви му тя.

Разстроен от проваленото разследване, агент Пул пристъпи напред и каза:

— Виж, не ме заплашвай. Мога да направя живота ти ад. — Той постави ръката си пред лицето й и разгъна три пръста, докато казваше: — Аз съм от Фе… Бе… Ре.

Тя му се усмихна. Не такава реакция очакваше той.

— За ад ли ми говорите? — попита Оливия. Тя вдигна дланта си пред лицето му и също разгъна три пръста: — Аз съм от Н… А… П…