Йън Ървайн
Геомант (9)

Осем

След като докладва на Ги-Хад за случилото се (който с рев призова надзирател Грист), Тиан се върна в работилницата. Имаше само едно решение, колкото и да не й се искаше да прибягва до него. Трябваше да помоли стария Джо да й намери нов кристал.

Но не й се искаше да го безпокои. Тиан дори започна да обмисля идеята сама да слезе до шестото ниво, но това щеше да е безотговорно. Джоейн щеше да побеснее. Пък и ако й се случеше нещо? Не, глупаво щеше да е да се излага на подобен риск.

Тя намери миньора на пето ниво, на мястото, където бе работил и миналата седмица. Той изглеждаше зарадван от посещението й, дори и след като изслуша неохотния й разказ за случилото се. Тя му показа повредения кристал.

— Предполагах, че ще ни се наложи да се спуснем отново. — Той й подаде обеда си.

Тиан си взе една от пирожките с месо. Беше много вкусна, макар и люта. По челото й изби пот.

— Не ми се щеше да те безпокоя.

— Защо?

— Мразя да моля хората за услуги.

— Надявам се не си обмисляла да слизаш долу сама — рече той и впери остър поглед в нея.

Занаятчията сведе очи към ботушите си. Поне можа да види, че една от връзките й се е развързала.

— Това е моята работа, Тиан. Моят живот. И сто пъти да ми се наложи да сляза до шесто ниво, ще го сторя с радост. Особено за теб.

Не й хрумваше подходящ отговор.

— Пък и вчера малко поукрепих — продължи той. — Не много, само няколко греди и подпори, но пак ще е по-стабилно от преди.

Миньорът очерта делото си на пода с помощта на острието на ножа.

— Искаш ли да дойдеш?

— Защо не.

Този път посещението им не изглеждаше толкова обречено. В пещерата Тиан се задържаше назад, докато Джоейн измери височината на тавана с рулетка. После той измери подпорите, скъси една с педя, друга с един пръст.

— Сега започва най-опасното. Ако си вярваща, кажи си молитвите.

Тиан не беше, но се помоли въпреки това.

— Ето какво ще направим — рече миньорът. — Ще задържим всяка от подпорите под ъгъл, ето така. — И той показа. — После ще поставим дървената греда над тях, точно пред жилата, и ще изправим подпорите, така че гредата да притисне тавана. Достатъчно здраво, за да го поддържа, но не толкова, че да предизвика срутването му, разбира се. — Той се ухили.

— Разбира се.

Тиан се приведе, за да повдигне една от подпорите, дебела почти колкото талията й. Сумтейки, тя успя да я издигне до височината на рамото си. Подпората бе изработена от тежко дърво, не бор, а някаква непозната вълнеста дървесина със специфична миризма на мокри чорапи.

— Подпри я на стената — напъти Джоейн. Самият той стори същото с подпората си. — Тежички са. Почини си.

Двамата повдигнаха носещата греда, която бе дори по-тежка, и я положиха върху подпорите.

— Готова ли си? — попита миньорът. — Ще бъде адски мръсна работа.

Да отделят подпорите от стената беше лесно. Убийствено трудното беше да задържат гредата. Дървото болезнено се вбиваше в рамото й, а в пръстите й потъваха тресчици. Но това беше нищо в сравнение с агонията от повдигането на подпора и греда и пренасянето им. Една стъпка я изтощаваше; две изсмукваха живота от костите й; три караха всяко мускулче в тялото й да реве от болка.

— Опри я отново! — рече Джоейн, който не изглеждаше затруднен от товара си. Несъмнено беше свикнал. — Бих довел няколко работници, но те си имат семейства, а това ниво е забранено.

— Мисля, че ще се справя — задъхано рече Тиан. — Просто не съм свикнала да нося подобни тежести.

— Ще вървим стъпка подир стъпка. Щом започнеш да усещаш болка, опираш подпората си.

Тя се усмихна немощно. Болката я заливаше още в мига, в който обвиеше ръце около дървото. След две крачки крайниците й започнаха да се тресат. Тиан побърза да спре.

Нова крачка. Вече наближаваха напуканата зона. Гредата се олюля. Занаятчията отново спря, очаквайки дървото да се стовари върху главата й. Ръката на Джоейн се стрелна нагоре и овладя гредата.

Части от скалния таван, обгърнати от пукнатини, изглеждаха готови за рухване. Тиан затвори очи и моментално зърна последния образ от снощния сън — зърна красивия млад мъж на балкона, изригващи вулкани, стелеща се пепел.

Девойката рязко отвори очи. Образът изчезна.

— Добре ли си?

— Да — замаяно отвърна тя. Отново повдигна подпората си. Направиха две крачки, отпочинаха, после напреднаха още една.

— Сега направи половин стъпка наляво, Тиан.

Най-сетне бяха готови.

— Сега идва трудната част — каза той. — Бавно издигаме подпорите във вертикална позиция, за да приближим гредата към тавана. Когато я позиционираме, аз ще застопоря. Това е. Сега внимавай. Ти започни, аз ще изравнявам.

Тиан започна да изправя подпората си. Бавно, много бавно. Върхът започна да се изплъзва и тя го подпря с рамото си.

— Спокойно, не бързай — рече Джоейн. — Имаме време.

Отново повдигане, още едно.

— Продължавай така — напъти миньорът.

Продължаваха. Вече половината подпора се намираше над рамото й и за Тиан ставаше по-трудно да я удържа. Върхът отново се залюля. Занаятчията се помъчи да спре движението с тежестта си, само че основата попадна на някакво камъче и се хлъзна в ръцете й. Гредата започна да се изплъзва.

— Тласни рязко нагоре! — кресна Джоейн, но вече беше прекалено късно.

Тиан захвърли подпората и приклекна, свила ръце над главата си. Гредата се стовари върху пода с трясък. Подпората й се блъсна в стената. Джоейн остана на място, хванал своята подпора, загледан в тавана.

По гърба на девойката се посипа прах. Парче гранит падна и отскочи от гредата. Занаятчията задъхано се изправи.

— Извинявай, Джоейн.

— Не, вината е моя. Идеята не беше особено добра.

— Нека пробваме отново. Още един опит.

— Сигурна ли си?

— Така мисля.

Вторият опит бе по-труден от първия, макар че това не изглеждаше възможно. Тиан усещаше изгаряща болка в кръста си, а ръцете й трепереха от слабост. Само че вече знаеше как да балансира гредата и с какви движения да я удържа на мястото й. Този път успяха да я издигнат почти до тавана.

— Последната част винаги е най-трудна — рече Джо.

— Готова съм. — Трябваше да успее този път. Нямаше да е в състояние да издържи трети опит. Тя продължи да издига подпората си, докато последната не зае почти перпендикулярно на пода положение. И тогава подпората се залюля.

Джоейн тласна нагоре откъм своята страна, с което притисна носещата греда към тавана. Позволи на Тиан да овладее подпората си и също да я фиксира. Успяха!

— Не пускай още — каза миньорът. Той мушна клин под своята подпора и го укрепи с ботуша си. Стори същото и от нейната страна, разклати подпората. Тя не помръдна. — Готово.

Тиан не можеше да стои права. Тя се отдръпна до стената, отпусна буза върху студената земя и се загледа как Джоейн вбива клиновете още по-дълбоко с чука си.

Миньорът се настани до нея, а занаятчията започна да изважда треските от дланите си.

— Това ще удържи едно малко срутване — рече Джо.

— Но не и голямо?

Джоейн огледа крепежа.

— Не, но пък ще са ми нужни само няколко минути, за да взема кристала. — Той й предложи манерката си, пълна с ферментирала ряпа.

Този път тя отпи глътка. Течността бе отвратителна на вкус, но пък я сгря приятно. Тиан се почувства по-добре, макар да нямаше намерение да отпива повторно.

Джоейн отново се беше загледал в кристалната жила.

— Ела да си избереш.

Той сключи ръце, за да може приятелката му да стъпи върху тях.

— Джо, това са най-красивите кристали, които някога съм виждала. Излъчването им също е силно — по-силно дори и от онзи кристал, който ми даде предишния път. — Тиан се захласваше ту по един, ту по друг камък. Ако беше донесла индикатора си, щеше да ги изпробва, да види кой е най-подходящият. Дори усети жилването на абстиненция. — Но кои от тях са добри, Джоейн? Няма смисъл да си избера един и после да се окаже, че съм си взела обикновен кристал.

— Мисля, че всички те са подходящи. Поогледах ги, когато укрепвах тунела.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Тази жила струва колкото цялата останала мина.

Невъобразимо богатство. Един от тези кристали щеше да й бъде достатъчен, за да може тя да се откупи десетократно. Тиан се повдигна малко по-високо, надявайки се да открие съвършено съвършенство.

— Джо!

— Да?

— Тази жила се простира много далеч и цялата е покрита с кристали. Трябва да има стотици. — Тя се загледа удивено. — Може би хиляди!

— Не искам да ти вгорчавам удоволствието, но макар че си дребничка, не мога да те държа вечно.

— Извинявай. — В унеса си Тиан беше забравила. — Искаш ли да си починеш?

— Не и ако си намерила търсеното.

Тиан си избра съвършена шестоъгълна призма, увенчана с пирамида. Цветът на кристала се отличаваше с нежна розовина, почти прозрачен.

— Намерих — рече тя.

— Стъпи на раменете ми, а аз ще ти подам чука и длетото.

Занаятчията взе инструментите и откърти кварцовия кристал с един премерен удар. Само че кристалът падна назад. Тя бръкна в кухината, за да го вземе.

— Ох!

— Какво има?

— Сякаш стотици нажежени игли прободоха кожата ми едновременно. Но усещането изчезна. Я виж ти… — Тиан се повдигна на пръсти.

— Какво?

— Отвъд виждам кристал, излъчващ собствена светлина.

— Далече ли е?

— Може да се каже. На седем-осем лакътя. Най-съвършеният кристал, който съм виждала. Бипирамида.

— Ще се наложи да минеш без него. Няма как да го вземем.

— А ако заобиколим? — Девойката погледна към него.

— Това означава седмици копаене — при положение, че таванът удържи. Съжалявам, Тиан.

— Жалко — въздъхна тя. — Изглеждаше толкова идеален. — Тиан скочи на земята.

— Отдалеч всички изглеждат идеални.

Джоейн започна да изважда клин изпод една от подпорите.

— Може би ще е по-добре за известно време да ги оставим тук. В случай, че нещо се случи и с този кристал.

— Иризис?

— Или саботьора, ако има разлика.

— Добре. — Миньорът срита клина навътре.

 

 

Новият кристал се оказа още по-труден за събуждане. Работата с него също бе по-изтощителна. Може би това се дължеше на факта, че само в рамките на три дни Тиан бе събудила три кристала, а това би изтощило дори най-добрия майстор на източните земи.

Когато приключи, Тиан не побърза веднага да посегне към шлема. Съмнения замъгляваха очакванията й. Заради главоболията се колебаеше дали да използва приспособлението. Към това се прибавяха и тревогите от последните няколко дни.

Занаятчията не спираше да мисли за странния кристал. До този момент не бе чувала за кристали, сияещи със собствена светлина. Чудеше се и за видението си в мината, повторно съзиране на образа, който бе съзряла в съня си. Обикновено кристалните сънища не оставяха ясни спомени, ала тя бе запомнила лицето на младия мъж. Той бе изглеждал толкова отчаян. Споменът за последвалите чувствени сънища я накара да се изчерви.

Не изглупявай. Това бяха само сънища! Тя нахлузи шлема и пристъпи към работа. Опитваше се да проследи всички събития, съпроводили работата на хедрона от момента, в който го бе поставила в контролера му. Не откри нищо, но тогава я споходи брилянтна идея. Ами ако принудеше хедрона да се събуди и разчетеше индуцираната му аура? Този способ налагаше да използва индикатора в опасно приложение, ала Тиан не виждаше друг начин да постигне желаното.

Девойката свали индикатора от врата си, откачи го от веригата и го постави сред огънатите жици така, че да докосва отказалия хедрон. Това й действие бе съпроводено с известно съмнение. Всичко би могло да се случи.

Раздвижила пръсти внимателно, Тиан започна да дири полето. Познатото сияние изникна в ума й. Днес то беше особено силно. Теченията и вихрите бяха придобили тъмнолилав цвят. Тя се настрои към подходящ поток и вложи енергия в индикатора си — точно както бе правила хиляди пъти досега.

Сетне насочи енергийния приток към хедрона, все така допрян до индикатора. Не последва никакво излъчване. Енергията просто изчезваше, като че потъваше обратно в полето.

Това беше необичайно. Дори и отказал хедрон би трябвало да реагира на подобен приток с някакво излъчване. Занаятчията извлече и насочи по-силен приток енергия, но резултатът беше сходен. Хедронът се беше загрял. Това не беше странно, а направо чудато.

Вдишвайки дълбоко, бавно, тя се отпусна. Мускулите й омекнаха. Тиан преустанови умишлените си опити да оглежда полето, а му се остави да я залива.

Картината около нея се измени. Тиан диреше някакъв по-мощен поток. Откри го: въртеж, чиято сила бе излъчвана от синьо-бялата му същина. Занаятчията построи субетерен канал между него и индикатора си и се приготви за предстоящото разтърсване. Подобна процедура криеше опасности. Силата на потока можеше да се окаже по-голяма от максималната, която Тиан бе способна да овладее. Тя остави потока да се приближи към канала. Сега!

Въртежът започна да прелива цветовете си: лилаво, червено, жълто и накрая черно. Болката в главата й рязко се усили, индикаторът заблестя. За момент в кристала се появи излъчване. Тиан запечата образа в съзнанието си, миг по-късно се разнесе някакво пропукване. И поле, и аура изчезнаха.

— Успях! — възкликна тя, въодушевена от тръпката на успешното неопитвано досега постижение. Занаятчията започна да оглежда застиналия образ. В сърцевината му имаше нещо. Тиан обърна картината в ума си и долови остатъчната енергия от сила, на каквато не се бе натъквала до този момент. Несъмнено изглеждаше интелигентна; органична, а същевременно чужда.

Главата й започна да пулсира. Тиан повдигна шлема, натри слепоочията си с още мехлем и отново го спусна. Друг образ блесна в ума й. Люспеста глава с гребен; огромни жълти очи, уста, достатъчно голяма, за да отхапе и схруска човешки череп; стотици зъби. Сгънатите криле не оставяха място за съмнение. Лиринкс! Създанието разговаряше с някакъв човек, може би мъж. Главата на човека изглеждаше някак позната на Тиан, раменете му също. Образът започна да чезне, преди тя да го е огледала добре. Можеше ли това да бъде шпионинът?

Тя разтърка очи. Чувстваше се необяснимо слаба и уморена. С мъка се изправи на крака.

— Виждала ли си Гол? — обърна се тя към Иризис, която бе понесла нанякъде намотка сребърна жица.

— Не! — сопна се запитаната. — Защо?

— Исках да го пратя да повика Ги-Хад. — Нозете на Тиан започнаха да поддават и тя трябваше да подири опората на стената.

— Какво ти става?

— Прекалено много работа — изхриптя Тиан, възнамерявайки да се отърве от Иризис колкото се може по-бързо.

— Над какво? — Сините очи огледаха работилницата. Иризис повдигна сферата, леко я разклати и отново я остави на масата. — Аз ще повикам Ги-Хад. — Нов поглед към сферата. — Тъкмо отивах натам.

Тиан беше прекалено изморена, за да се запита за причината за тази услужливост.

— Благодаря — прошепна тя и отпусна глава между коленете си.

 

 

Груба ръка сграбчи рамото й.

— Какво по дяволите става, занаятчия Тиан?

— Отговорник Ги-Хад — унесено рече тя. — Исках да ви видя.

Лицето му изглеждаше като внезапно изгубило цялата си кръв. Какво беше станало сега?

Иризис изникна зад него и застана на прага.

— Защо седиш на пода? — Той й помогна да се изправи.

— Нямам представа какво се е случило. — Мислите на Тиан течаха забавено, с пиянска мудност.

— Занаятчия Иризис е повдигнала срещу теб сериозно обвинение — каза отговорникът.

Тиан нямаше представа за какво говори той.

— Изследвах какво се е случило с хедроните.

— Тя лъже — студено рече Иризис. — Устройството едва не ме уби, когато го изпробвах снощи. Може би тъкмо това е било намерението й. Ето защо е строшила кристала и е намекнала, че аз съм го сторила. А сега е строшила и индикатора си.

Тиан затаи дъх. Иризис би казала всичко, за да се отърве от нея.

— Никой занаятчия не би строшил собствения си индикатор! — изфуча тя. — Би било равнозначно да си отреже ръката.

— Никой занаятчия, който е с всичкия си — подчерта Иризис. — Само че ти страдаш от халюцинации, Тиан. Или ти си предателят… или имаш кристална треска.

— За какво говориш? — викна Тиан. — Отговорнико, тя си измисля. Тя ме мрази.

— Така ли? — Иризис насочи пръста си със съвършен маникюр към сферата. — Какво ще кажеш за това?

Тиан скочи към сферата. Разтвори я и повреденият хедрон изпадна. Вътрешността му се бе изпълнила с млечиста мъгла.

— Сега е унищожила и този кристал — каза Иризис. — Трябва да се отървете от нея, отговорнико, за доброто на фабриката.

Ги-Хад раздразнено стисна ръка.

— Надявам се да имаш добро обяснение за това, занаятчия Тиан.

— Разчитах хедрона — каза чернокосата девойка. Тя взе индикатора си, при което кристалът му се разтроши в ръката й. Тиан неразбиращо се вторачи в късчетата. Индикаторът й беше унищожен. Щяха да са й необходими седмици, за да си изработи нов. Идеше й да изпищи.

— Е? — викна Ги-Хад. — Какво да кажа на перквизитора?

Тиан рухна на колене и зарида.

— Това е кристална треска! — повтори Иризис. — Тя не знае какво прави. Не е в състояние да изпълнява задълженията си, отговорнико.

— Млъкни! — Ги-Хад приклекна до Тиан и й подаде кърпа. — Трябва да ми помогнеш, занаятчия Тиан.

Девойката обърса лицето си.

— Разчитах един от отказалите хедрони — изхленчи тя. — Събудих го отново и го принудих да разкрие излъчването си. Вътре видях образ.

— Тя лъже! — заяви Иризис. — Нямаше я цял ден.

Ги-Хад местеше поглед между двете жени, без да знае на коя да повярва.

— Бях в мината с Джоейн — каза Тиан — и рискувах живота си на шесто ниво, за да намеря подходящ кристал.

— Какво си правила? — рече отговорникът.

— Това е единственото място, където има достатъчно силни кристали. Останалите не вършат работа.

— Това минно ниво е забранено! Как смееш да рискуваш живота си там? Какво ще прави фабриката, ако загинеш?

— Какво значение има? Пак ще ви остане занаятчия Иризис — саркастично отвърна Тиан.

Мълчанието му окуражи Тиан. Изглежда той също изпитваше съмнения относно Иризис.

— Откритието ми може да спаси стотици бойци. И ако тези нови кристали оправдаят подозренията ми…

— Какви подозрения? — настойчиво запита Ги-Хад.

— Те са много по-силни, има богата жила. Те ще могат да задвижват кланкер двойно по-бързо от досегашните хедрони. Това може да ни обезпечи победата.

Той омекна.

— Днес си постъпила храбро и благородно. Но не го прави отново! Щом на риск трябва да бъдат излагани животи, нека бъдат онези, от които можем да се лишим. Но какво видя в хедрона, Тиан?

Тя постави шлема си на ъгловатата му глава, намести пръстите му в сферата, сетне, като взе хедрона, си припомни образа, който бе видяла в аурата му. Първоначално отговорникът изглеждаше отегчен, сетне раздразнен, а накрая объркан и разочарован. И тогава внезапно застина, за да започне да се изправя бавно, вцепенен.

— Видях! — рече Ги-Хад и се обърна към Тиан. — Видях лицето на чудовище!

— Лиринкс?

— Да. — Отговорникът потръпна от ужас. — Беше приклекнал над нещо кръгло, издигащо се над стъбло. Като гъба. И сякаш виждаше. А после говореше с някакъв човек. С шпионина! Врагът е наясно с плановете ни и ще унищожи кланкерите ни един по един…

Иризис не можа да се сдържи.

— Тя лъже! Тя самата е поставила този образ в ума ви. Тя не знае нищо, бива я единствено за разпло…

Ги-Хад я зашлеви с опакото на дланта си.

— Млъкни, братовчедке! Самото ни съществуване е заложено на карта! Не смей да ме занимаваш с детинската си завист.

Младата жена притисна ръка към бузата си.

— Но… Погледнете уличаващите я доказателства.

— Сторил съм го — мрачно каза Ги-Хад. — И в повечето от тях съзирам твоя пръст.

— Чичо обеща, че аз ще заема мястото му на майстор. Тя дори няма баща, а идва от…

— Точно там ще се озовеш ти, занаятчия, ако продължиш да създаваш проблеми. Тиан току-що доказа забележителните си умения. Не зная какво бих правил без нея.

Червеникавите отпечатъци от пръстите му ясно се четяха по лицето на Иризис.

— Не би посмял…

— Отчаяните времена налагат отчаяни мерки, занаятчия Иризис. Първо някой саботира хедроните, после се оказва, че врагът може да засича кланкерите ни, а сега и това…

Ги-Хад внезапно пребледня, започна да трепери и трябваше да седне.

— Какво ви е, братовчеде? — скочи Иризис. Тиан за пръв път я виждаше да проявява загриженост. Но пък той й беше роднина.

Тиан му подаде чаша вода:

— Бяхте започнали да споменавате за някакво бедствие…?

Ги-Хад отпи малка глътка, сетне погледна и двете.

— Мисля, че на вас мога да кажа — рече той с груб глас. — То касае всички ни, особено занаятчиите.

— Какво е станало? — Иризис взе ръката му.

— Тази сутрин пристигна съобщение. Случило се е далеч нагоре по крайбрежието, на двеста левги северно. Изключително важен възел е изчезнал.

— Изчезнал? — повтори русата жена.

— Възелът си е там, разбира се, но енергийното му поле е спаднало до нула. Петдесет кланкера са останали като заковани в Миниенската равнина. Лиринксите са ги унищожили и сега напредват с петнадесет левги седмично. Ако продължат със същото темпо, в средата на зимата ще се озоват пред стените на Тикси.

И тримата замълчаха. Човечеството щеше да изгуби войната. А лиринксите имаха навика да изяждат победените.

— Някой има ли представа защо се е случило? — попита най-накрая Тиан, като се стараеше да остане спокойна. — Има ли някакво сходство със случилото се с предишните контролери, само че в по-голям мащаб?

— Не знаем. Изглежда има две възможности, и двете лоши — заяви Ги-Хад. — Първата е, че врагът е открил начин да блокира или унищожава полето.

Тиан осмисли тази вероятност.

— А втората?

— Че кланкерите са извлекли прекалено много енергия от полето и са го пресушили. Както кладенец, в който биват потопени множество кофи, ще пресъхне.

Отново последва мълчание. След миг Ги-Хад се изправи.

— Обявено е извънредно положение. Получил съм пълномощия да предприемам всякакви мерки, стига те да са свързани със запазването на производството. Оцеляването е най-приоритетно, изпреварва всичко останало. И всички! — Той махна с ръка. — Макар че за какво са ни кланкери, ако не можем да ги захранваме…

— Ако врагът може да открива местоположението на кланкерите ни по излъчването на контролерите — замислено поде Тиан, — бихме могли да създадем някакъв щит, който да абсорбира аурата.

— Щит? — съмнително повтори Ги-Хад. — Възможно ли е да се изработи нещо подобно?

— Може и да е. Имам идея, която бих искала да изпробвам, сър.

— Много добре. Временно преустанови останалите си проекти. Задели не повече от два дни за работа над този проект, после се яви при мен на доклад. Ти какви предложения имаш, братовчедке?

— И аз си мислех за същото.

— Отлично — заяви отговорникът. — Кога ще мога да видя резултати?

Иризис изглеждаше втрещена, но се опомни бързо.

— Ще ми е нужен около ден. Или два. — И като хвърли към Тиан поглед на чиста омраза, младата жена излезе.

Ги-Хад също тръгна към вратата, но на прага се спря и отново се обърна към Тиан.

— Повреденият хедрон и индикаторът ти носят следи от предателя. Няма ли някакъв начин, по който да определиш самоличността му?

— Не и без нов индикатор.

— Имаш ли нещо против аз да ги взема? В случай, че намерим човек, който може да го стори?

— Вече не са ми полезни.

Ги-Хад уви доказателствата в кърпа. Тиан го съпроводи с поглед и изхлипа, когато той излезе. Тъй като вече не можеше да мисли трезво, реши да се прибере в стаята си. Този път взе сферата, шлема и кристала със себе си и заключи вратата на работилницата.

Два часа по-късно тя още се измъчваше в размисъл. По какъв начин врагът откриваше хедроните? Може би лиринксите разполагаха с допълнителни сетива. Тиан нямаше представа. А как щеше да открие отговора, след като не разполагаше с индикатор?

Загубата му й причиняваше и умствена, и физическа болка. Абстиненцията тепърва щеше да се влошава. Трябваше да си намери нов индикатор колкото се може по-бързо. Очакваха я седмици мъка.

Унасящата се Тиан установи, че в още по-голяма степен жаднее за сияещия кристал, който бе зърнала в мината. Как само го искаше…

 

 

Помощ! Моля те, помогни ми!

Писъкът звучеше в главата й, звук на чист ужас.

Около себе си Тиан виждаше единствено дим и жълти серисти пари, щипещи ноздрите й. Сигурно заводът се беше подпалил! В мрака тя опипа за дрехите си, но пръстите й докосваха единствено някаква папратова растителност. Кракът й се закачи в някакъв щръкнал корен и тя рухна на земята.

Нещо ярко и нажежено разсече небето, нещо с неправилна форма, което бучеше, докато се превърташе около оста си. То се разби в земята, а ударната вълна хласна Тиан. Растителността поде пламъка, а вятърът го тласна към нея.

Тиан затича. Остри листа разсичаха голите й бедра. Клонки се гърчеха между глезените й. Неспирно, отново, тя падаше. При поредното рухване жената просто остана да лежи, бързо догонвана от пламъците. Тя изпищя.

Събуди се върху леглото си и й беше необходимо дълго време да осъзнае, че не бива изгаряна жива. Потърси фенера. Тромаво започна да драска с огнивото, дори и след като фитилът запали. Всичко в стаята изглеждаше нормално.

Струваше й се, че някой е стегнал слепоочията й в менгеме. Тя зарови пръст в бурканчето с мехлем и намаза челото си.

По вратата й закънтяха удари.

— Какво става вътре?

Тиан се омота с чаршафа и отиде да отвори. Около половин дузина от колегите й стояха отвън.

— Съжалявам — рече тя. — Имах кошмари. Сигурно е от преработването. Вече съм добре.

Мърморейки, те се върнаха по леглата си. Тиан отново се заключи и си легна. Кристалният сън я споходи още преди да се е дозавила. Този път тя се намираше на остров насред широка река. Зад нея се издигаше беседка със седем колони и с покрив от кована мед.

Тя тъкмо посягаше към кошница с плодове, когато откъм водата долетя взрив. Вдигна се пара, реката закипя. Тиан надуши варена риба. Пенестите струи облизваха бреговете на островчето.

Водата започна да се отдръпва. Тиан си отдъхна, но в този момент дочу някакъв вцепеняващ звук, донесен от течението и последван от прилив жежък въздух. Внезапно отвъд завоя на реката изникна вълна лава — червената течна жестокост разграждаше всичко по пътя си. И нищо не бе в състояние да я спре.

Тиан паникьосано се затича из островчето. Заобикаляше я вряща вода. Нямаше къде да иде. Тя се сви, загледана в струящата към нея лава.

— Помощ! — провикна се напразно тя.

Помощ! — повтори красивото лице на младежа от балкона, когото бе видяла в съня си. Той гледаше към нея, сепнат, а тъжно-сладостната му усмивка накара Тиан да се насълзи. Мъжът протегна ръце. Той е загрижен за мен, осъзна удивено девойката. Тя понечи да се затича, но младият мъж бе отнесен от потока лава.

Тиан отново изпищя, отново се събуди и отново й се наложи да успокоява разгневения комитет пред вратата си.

Девойката си легна и се опита да заспи спокойно, ала за трети път я очакваше кошмар. Този път тя тичаше из коридорите на някакъв дворец, опустошаван от снаряди, изхвърляни от вулканично дуло. Огънят бързо поглъщаше великолепната сграда.

— Помощ!

Но отговор нямаше.