Йън Ървайн
Геомант (45)

Двадесет и едно

На следващия ден Тиан разбра с каква цел я държат. Клетките, в които лиринксите съхраняваха опитните екземпляри, бяха изградени от звездно желязо и скално стъкло. Всеки от тези елементи притежаваше специфични характеристики, усилващи плътоформиращото Изкуство. Тиан трябваше да източва енергия от калисинското поле, за да създаде по-малка и концентрирана аура в съответната клетка. По този начин лиринксите се надяваха да отглеждат по-едри създания.

— Няма да го направя — каза Тиан и потръпна.

Лиет се извъртя, обгърна главата й с нокти и започна да стиска. От пет места върху лицето й потече кръв. Занаятчията не смееше да помръдне. Женската бе достатъчно силна, за да й откъсне лицето. Тя я държа така около минута.

— Достатъчно! — провикна се Рил, след което Тиан бе пусната. — Сега ще го направиш ли?

— Не.

Лиет оголи зъби, но безкрилият я изпревари, протегна се спокойно и взе амплимета от ръката на Тиан, за да го постави на една лавица. Сетне отведе занаятчията в стаята й и я заключи.

Сега Тиан знаеше какво й предстои, което още повече усилваше мъките й. Знаеше също, че Рил никога не би проявил милост към нея. След двадесет и четири часа тя се опитваше да се катери по стените. На следващото утро започна да пищи. Това събуди най-ужасните й спомени — за онази нощ, довела до пращането й в размножителната палата. И когато Рил се появи, Тиан веднага отстъпи.

Едно докосване до бипирамидата не остави и следа от абстиненцията. След няма и час Тиан беше готова за работа. Налагаше си да не мисли за измяната — трябваше.

Само че след часове опити тя бе принудена да остави амплимета — беше неспособна да си представи странното тукашно излъчване.

— Не мога да го направя.

Рил се навъси:

— Пореден опит да ни забавиш, занаятчия?

— Полето тук е различно, не прилича на онези, с които съм свикнала да работя — заекна изплашено тя.

— Положи повече усилия.

Тя го стори — със същия неуспех. Ала същата вечер, докато се занимаваше с парче желязо, забеляза, че към него са прилепнали по-малки късчета метал. То представляваше малък магнит. Може би работната маса също беше магнит, по-голям. Може би дори цялата кула!

Стаята изчезна и тогава тя видя. Намираше се във вътрешността на метална колона, стърчаща от земята, с пламнала основа и вледенен връх. Представяше си горещото излъчване, провеждано от единия край към другия, за да бъде погълнато от океан мразовит въздух.

Тиан усети и друга, по-незабележима сила. Желязната колона бе изградена от хоризонтални ивици, от които се излъчваха енергийни полета, преплитащи се едно в друго. Приличаше на… Затрудняваше се да намери еквивалент. И тогава се сети — едно упражнение, което майстор Баркъс й беше възложил още преди да започне същинското й чиракуване.

Той я беше накарал да натрие парче метал с магнетит, докато парчето се намагнетизира и може да привлече гвоздей. После майсторът беше посипал железни стружки върху лист хартия и беше придвижил парчето метал отдолу. Сред стружките се бяха очертали ивици.

Формата на полетата (защото тук имаше две излъчвания, в отличие от останалите възлови точки) й казваше, че тази кула е или огромен магнит, или съвкупност от множество малки магнити. Тиан помнеше, че бе провеждала и други експерименти, включващи магнити. Беше поставяла магнит сред намотки и бе отбелязвала образувалото се излъчване при раздвижването му. Толкова се беше увлякла в тези си занимания, че беше започнала да изостава от обучението си и майсторът й беше направил забележка. Оттогава Тиан не се беше връщала към тези си дела. Войната не оставяше време за занимания с играчки.

Само какво би могла да постигне с помощта на магнит, голям като планина! Каква мощ се криеше тук!

— Виждам излъчванията — каза тя.

 

 

Минаха седмици, протекли в изтощителен умствен труд. Ден подир ден Тиан изследваше необичайните двойни полета, за да открие как безопасно да изтегля енергия и после да я насочва към клетките. Тези усилия я караха да си ляга с главоболие, а понякога и да се буди с него — особено в моментите, когато едва сдържащата неприязънта си Лиет я изтръгваше от леглото. И всеки път, след употребата на амплимета, Тиан биваше спохождана от кристални сънища, в които я преследваха плътоформирани чудовища.

Работеха по цял ден. Лиринксите нямаха почивни дни. Изобщо им беше чуждо понятието отдих, поне доколкото тя можеше да прецени. С изключение на музиката, не виждаше и следи от култура. Не се срещаха произведения на изкуството. Откъм мебелировка лиринксите се задоволяваха само с най-необходимото. Знаеше, че те умеят да четат и пишат, макар че не бе видяла никакви книги или свитъци. Но пък това беше лаборатория, място, отдадено на войната. Домовете — или гнездата — им може би бяха различни. Освен това езикът им беше неразбираем за нея, общуването чрез цветове — още повече. Като нищо най-добрите им певци и оратори можеха да рецитират до нея, без тя да разбере.

Или пък Рил казваше истината. Може би лиринксите действително бяха изгубен вид, без собствена История.

Тиан полагаше усилия, но лиринксите не отбелязваха напредък. И това я радваше. Те внимаваха да не й разкриват същинската цел на експериментите, само че гърчещите се пред нея модифицирани създания бяха кое от кое по-ужасяващи. Въобще не й се искаше да се замисля за предназначението им.

Занаятчията се презираше заради съдействието, което оказва на врага. С течение на работата нарастваше и отвращението й. Отново се случваше да се разбунтува и да откаже да помага, но тогава те просто я лишаваха от амплимета. И всеки път абстиненцията беше по-жестока от предишната.

Низът неуспехи все повече изнервяше лиринксите. Не бяха способни да разберат амплимета и полетата, към които Тиан се включваше. С години най-талантливите им мистици бяха проучвали пленени контролери, но напразно. Просто не можеха да си служат с подобни приспособления.

Всеки ден, след като тя приключеше с работата си, лиринксите разпитваха Тиан с надеждата да се сдобият с желаното. Караха я да обяснява най-основните принципи на изкуството си. Седмици наред бяха я наблюдавали и изучавали, докато тя работеше с полетата около и под кулата. Проучваха я с чудати приспособления, някои от които полуорганични, живи варианти на контролерите й. Келанд подозираше, че Тиан по някакъв начин саботира усилията им. Лиет неведнъж бе отправяла заплахи.

Но това не беше от значение. Лиринксите разбираха начина, по който устройствата й функционират, разбираха и същината на тукашните полета. Усещаха енергията, обгръщаща колоната — тъкмо по тази причина бяха дошли тук. С пленените контролери и с амплимета й можеха и да виждат полетата. Но не можеха да черпят сила, без значение колко усилено и колко изобретателно опитваха. Просто бяха лишени от тази способност.

 

 

Сигурно аз съм най-страхливата душица на Сантенар, помисли си една нощ Тиан, докато лежеше в леглото си, притиснала пръсти към бумтящите си слепоочия. Днешната работа се бе оказала особено изморителна. Заслужавам да бъда убита и изядена.

Чувстваше се странно отделена от тялото си. Явно кристалният сън наближаваше. А може би това бяха първите зачатъци на кристална треска? В последно време лиринксите никак не я бяха щадили. Тя постепенно се унесе, а болката продължаваше да присъства и в дрямката й. Все още бе в съзнание, но контурите на стаята бяха някак изменени.

С пукот огнени черти плъзнаха по гърба й и се извиха встрани, за да започнат да я жилят по корема. Още линии разсякоха първите.

Образ, далечен, мъгляв: мъж виси, окачен под гравиран купол. Друг, намиращ се в отсрещната страна на помещението, явно изпълняваше наказание, защото хвърляше по прикования звездовидни остриета. При по-внимателното си вглеждане Тиан видя, че те всъщност приличат на малки медузи с остри пипала. С разгърнати крачка чадърчетата им политаха във въздуха, за да се впият прогарящо в тялото на наказвания.

Имаше нещо познато в това високо, съразмерно тяло, в черната коса, увиснала пред лицето. Тиан бавно премести съсредоточаването си върху него. Собствената й болка зачезна, превърна се в допира на копринена нишка до гърба й. Милувка.

Мъжът мъчително отметна глава. От болка беше оголил стиснатите си зъби. Гледаше я право в очите и я укоряваше за нарушеното обещание.

— Приятелко невярна — изрече напевно той между две попадения. — Защо ме изостави?

Това беше Минис, нейният любим. Той бе вдъхнал надежда на сънародниците си, а Тиан го беше излъгала. Занаятчията се сепна и образът изчезна. Минис беше единствената причина тя още да е жива. Трябваше да го спаси. А след като го стореше, след като изпълнеше призванието си, аахимите щяха да наклонят везните на войната в полза на човечеството. Срещу тях лиринксите нямаше да имат никакъв шанс. Тиан вече нямаше да бъде изменница, а жената, спасила света.

Но първо трябваше да избяга от Калисин и да прекоси стоте левги до Тиртракс. Нито едно от тези неща нямаше да е лесно, особено второто. Тараладел и Мириладел, притискани от лед в продължение на над тридесет хиляди години, представляваха плетеница от реки, блата и огромни езера, простираща се на юг от Великите планини до вътрешните морета Талаламел и Милмиламел. Дойдеше ли пролетта, от изток на запад беше невъзможно да се прекоси. Нямаше нито пътища, нито мостове. Почти целият трафик минаваше по оста север-юг, лете с лодка, а зиме с плъзгачи (макар че зимите по тези места бяха толкова студени, че малцина пътуваха; хората предпочитаха да се свиват по домовете си и да се молят храната да стигне до пролетта). Беше ли възможно да прекоси подобни земи сама?

Откъм вратата долетя звук. Тиан изхвърча от леглото и започна да се облича — ако не го стореше, Лиет я завличаше гола.

Днес женската беше особено раздразнена. Тиан бе успяла да си нахлузи панталоните, само че бе облякла едва единия ръкав на ризата, когато Лиет я грабна за ръката и я повлече. Занаятчията беше принудена да се дооблече с една ръка, което я накара да се почувства глупаво.

Достигнала прага на работилницата им, Лиет я блъсна вътре.

— Захващай се за работа! И гледай днес да се представиш по-добре, иначе това ще е последният ти ден!

Заплахата само влоши нещата и денят се оказа не по-плодовит от останалите. По здрач Лиет трепереше от нерви. На няколко пъти Тиан повдигаше очи от работата си и виждаше, че женският лиринкс я наблюдава. Внезапно Лиет се раздвижи, отиде до вратата и заключи. Това учуди занаятчията, защото никога преди тази врата не бе заключвана.

Лиет се върна на мястото си и започна да подрежда инкубаторите си. Тиан прогони това от ума си и отново се съсредоточи над полето. В следващия момент женската се озова зад нея и притисна ръката й. С помощта на малък и остър инструмент тя отряза парченце кожа и принадлежащата й плът, голямо колкото нокътя на Тиановото кутре.

Раната беше дребна, ала занаятчията едва не припадна от болка. Лиет наряза пробата на дребни късчета и ги изсипа в съд с гъста жълтеникава течност, която бълбукаше. Остатъка от деня женският лиринкс прекара в съсредоточаване над този съд, като накара Тиан да насочва енергия. На няколко пъти Лиет сменя течността.

На следващия ден върху дъното на стъкления съд се беше появило дребно топче материя. На третия ден от него стърчаха две пипалца, станали четири, после много, за да се върнат отново на две. Формата му не изглеждаше постоянна. А може би постоянното плътоформиране на Лиет оказваше влияние? Тиан подозираше, че Лиет тайно е добавила от своята тъкан — веднъж забеляза прясна раничка под мишницата й. Ако действително беше така, явно тази практика бе забранена, щом си беше правила труда да го крие.

След седмица създанието започна да расте бързо. Отново бяха започнали да му растат разклоняващи се крайници. В момента приличаше на морска звезда с четири лъча, всеки от които се разклоняваше в дузина по-малки, гърчещи се пипалца.

След още една седмица съществото беше с големината на яйце, а крайниците му шесткратно надвишаваха тялото му. То започна да показва признаци на координация, може би и разум. Всички калисински лиринкси се изредиха на групи да разглеждат създанието. Бяха стотици, което потисна Тиан. Никога нямаше да успее да избяга.

Тя потри ръката си. Раната зарастваше бавно и все още я болеше. Едновременно отблъсната, ужасена и удивена, тя не можеше да се откъсне от съда. Създанието беше уникално, чудато. Всяко от пипалцата му изглеждаше по различен начин: някои приличаха на пръсти, други изглеждаха като нокти или сонди, трети свършваха с перца или снопчета фини нишки. За някои от крайниците Тиан си представяше евентуално приложение, но за други не можеше. Какво ли предназначение бе отредила Лиет на творението си?

Впоследствие създанието започна да се покрива с люспести плочки. Те ставаха все по-дебели и тежки, докато накрая съществото изгуби способността си да се движи. След като лежа на дъното в продължение на цял ден, Лиет го извади и го уби с един удар на внимателно почистен нож. Едновременно с това главата на Тиан беше пронизана от болка. Усещането изчезна почти веднага. Остана единствено съчувствието за убитото създание.

Лиет извърши дисекция, прилежно си записа всичко и смля трупа, за да го използва в следващите си експерименти. Ала последвалите три опита бяха неуспешни: съществата умряха в рамките на няколко дни.

Рил също провеждаше експерименти. Всички негови създания притежаваха сходен стил: удължено тяло, дебела броня и шипове, дълги крака, опашка с удебелен шипест край и острозъба глава. И неговите опити не бяха успешни. По кожата му Тиан често виждаше разцветки, които бе започнала да съотнася към стреса: червено-черни заострени форми.

Занаятчията не разбираше с какво тази специфична форма е тъй привлекателна за него, а самият Рил не обясняваше. Той отново и отново скулптираше творенията си (с тъканни проби от неизвестен източник) и всеки път, когато те достигнеха големината на тлъста мишка, безкрилият рухваше от изтощение. Съществата продължаваха да растат за около ден или два, преди да се превърнат в потрепваща и хаотична маса плът. Тогава Рил простенваше и си удряше гребена в главата. Следваше поредно съвещание с Келанд и останалите висшестоящи лиринкси, много крещене и трескав цветови проблясък, след което останалите си отиваха, а Рил подхващаше нов експеримент.

 

 

— Мислех си… — поде една нощ безкрилият, около месец след като Лиет беше взела тъкан от ръката на Тиан.

Занаятчията повдигна глава от кристала си. От усилие главата й се въртеше. Искаше единствено да си легне и да потъне в забрава. Горещината тук ставаше непоносима. Иронично — през целия си живот Тиан беше студувала, но сега жадуваше за студа. Спеше на отворен прозорец, без значение какво е времето навън. През останалото свободно време стоеше пред прозореца, загледана в заснежения лес, мержелеещ се отвъд езерото, и се чудеше дали някога щеше да се озове там. Повече от два месеца беше пленница тук, а нито веднъж не бе имала шанс да избяга. Никъде не й разрешаваха да отива сама, а нощем стаята й биваше заключвана.

— Да? — подкани го Тиан, макар в действителност да й беше все едно.

Рил се беше загледал в многоръкото създание, което растеше в стъкления съд на Лиет. То беше още дребно, не по-голямо от нокът.

Безкрилият се огледа. Този му жест съдържаше някакви плахи нотки. Цветът му се промени в металносиво и кафяво, тъй съвършено слял го с останалата част от помещението, че Тиан можеше да го види само ако помръднеше. Самият Рил дори не осъзнаваше тази си промяна. Какво ли възнамеряваше да прави?

По-рано Лиет се беше оттеглила в стаята си и нямаше да се появи чак до сутринта. Тя обичаше да работи рано, а Рил бе най-продуктивен предимно нощем. Може би двамата нарочно правеха това, за да прекарват колкото се може по-малко време заедно.

Безкрилият се приближи до вратата и я застопори, като мушна пръст в ключалката. Сетне внимателно взе съда на Лиет и го пренесе на своята работна маса. Даде на своето създание, понастоящем голямо колкото палеца на Тиан, упойваща гранула, изчака го да застине и го извади. В следващия миг Рил вече го беше извадил от клетката, беше го срязал внимателно от врата до опашката, бе защипал главните кръвоносни съдове. Сетне взе дребното създание на Лиет, изсуши го и го постави в разреза, така че тялото му да застане в основата на черепа, а пипалата да са по протежение на гърба.

С умели шевове намести гостуващото създание, отново съедини кръвоносните съдове, заши изцяло раната и я намаза с желе. Накрая захвърли иглата на масата, повдигна създанието в едната си ръка и започна да плътоформира. Гъделичкащото усещане бе особено настойчиво.

След около час съществото леко ритна. Кожата вече бе зараснала, но белегът от операцията личеше по една лилава ивица. Съществото отново спазматично трепна с крак и отново застина.

Тиан се приближи до Рил, днес изглеждащ някак умърлушен.

— Добре ли си?

— Тази горещина не ни се отразява добре и не ни подхожда. Ние сме създания на празнотата.

— Съществото умря ли? — прошепна тя.

— Още не. — Във врата му трепна мускул. — Но е в шок. Не трябваше да опитвам, още е прекалено малко.

— Защо не започвате на по-ранен стадий, както сте процедирали със собствените си плодове?

— Тези видове не са ни така добре познати.

Двамата наблюдаваха съществото в продължение на часове. То не помръдваше, изглежда дори и не дишаше, макар Рил да твърдеше, че то все още е живо. Накрая, когато почти се беше развиделило, а създанието лежеше все по същия начин, безкрилият се надигна.

— Трябва да поспя, поне час.

— Аз също. Много скоро Лиет отново ще довтаса.

 

 

В просъницата си Тиан съзираше плътоформирани образи и в един момент се сепна, преследвана от ужаса, че част от нея е била отрязана, за да бъде присадена на чудовището. Тя стана и се доближи до прозореца, за да прогони обгърналия я задух.

Малко по-късно резето изтрака и на прага изникна Лиет.

— Ела. Имам идея. Ще трябва да работим бързо. Ти ще ми насочваш енергия. И внимавай да няма грешки.

Тиан провлачи нозе по стълбата. Чудеше се какво ли щеше да стане, когато Лиет видеше случилото се със създанието й.

— Какво ти става днес? — тросна се женската. Занаятчията неусетно беше спряла, увиснала като мъртъв паяк.

— Почти цялата нощ работих с Рил.

— Само си си изгубила времето! — Лиет леко я побутна към работното помещение, при което Тиан едва не се размаза в стената.

Лиет се промъкна през входа, навъси се към Рил, вторачен в творението си, и се отправи към своя работен плот. Съзнанието на Тиан долови гъделичкащото усещане. Кожата на Рил бе посивяла, не се виждаха никакви шарки. Очевидно всичките му усилия бяха насочени към съществото.

— Къде е снизлетът ми? — Лиет повдигна стъкления си съд. Рил беше прекалено зает, за да отговори. — Какво си сторил с него? — изпищя женският лиринкс.

Безкрилият все така не реагираше. Лиет се хвърли към Тиан, сграбчи я за раменете и здравата я разтърси.

— Какво е станало със снизлета ми?

Занаятчията биваше разклащана тъй силно, че главата й подскачаше. Можа единствено да посочи към бронираното създание на Рил.

Лиет я пусна и се нахвърли върху мъжкия. Ноктите й потънаха дълбоко сред меките пластини. Рил остави клетката и се извъртя, за да контраатакува.

Лиет отскочи. Не й липсваше храброст, ала меката кожа я правеше прекалено уязвима. Тя издебна момент и го удари отново. По челото му бликна кръв. Рил напрегна мускулите на краката си, готов да скочи. Тиан покри очи.

— Престанете! — изрева плътен глас откъм вратата.

Двамата застинаха. В помещението влезе Келанд, последвана от още неколцина лиринкси.

— Какво правите? — рече тя със заплашителен глас.

— Той е откраднал моя снизлет! — каза Лиет. — Взел го е без разрешение и го е съединил със своя риззик. И сега снизлетът е мъртъв!

— Вярно ли е? — студено попита матриархът.

— Вярно е, че го взех — отвърна Рил, — но още не е мъртъв.

— Настоявам той да бъде наказан! — кресна Лиет. — Снощи внезапно открих къде съм грешала. Сега ще трябва да започна отначало.

— Какво ще кажеш в свое оправдание, Рил? — попита мъдрата майка.

— Отговорът се крие в работата на двама ни — обясни той. — Риззик е подходящ за — безкрилият погледна към Тиан — работата, но е глупаво създание и не се поддава на дресировка. Нейният снизлет притежава блестящи сетива, но е прекалено слаб, за да оцелее във враждебна среда. Ала ако двете създания бъдат съединени, ако моето приюти нейното вътре в себе си…

— В никакъв случай! — писна Лиет. — Риззикът му е същият урод като него самия, никога…

Откъм клетката се разнесе слаб звук. Създанието несигурно се изправи на крака, залитащо като новородено теленце. Шипестата муцуна подуши въздуха. То направи крачка напред, падна, изправи се отново, за да направи друга крачка, после още една. Всяка следваща стъпка ставаше по-уверена.

Лиринксите се струпаха около клетката, дори и Лиет. След минута съществото буквално подскачаше. То се затича, скочи, извъртя се във въздуха и се приземи обърнато в противоположна посока. Сетне се притисна към решетките, загледано в околните. В очите му личеше разум.

Рил нададе пронизителен възглас.

— Успяхме! — ревна той и въодушевено повдигна Лиет във въздуха. Тя се отбраняваше, макар и не особено енергично. И освен това се смееше. Рил я остави на земята и шумно я целуна по носа. — Твоят снизлет е най-брилянтната работа, която съм виждал! Заедно успяхме!

Лиет енергично разтри носа си. Рил протегна ръка към нея. Няколко мига тя се колеба, после прие жеста му: неговите пръсти хванаха нейния бицепс, тя стори същото.

Келанд се беше ухилила тъй широко, че главата на Тиан спокойно би могла да изчезне в устата й. Тя одобрително докосна и двамата, после понечи да си иде.

— Предстои ви още много работа. Успееш ли да уголемиш съществото, Рил, най-съкровеното ти желание ще бъде изпълнено. — Келанд кимна към Лиет. — Може би и твоето, дъще, ако откриеш какво е то. Това е само началото.