Йън Ървайн
Геомант (54)

Тридесет

Робският труд продължи в течение на около шест седмици, след което бяха въведени облекчения. Налагаше се, защото всички бяха започнали да правят грешки от умора, а не можеха да си позволят инциденти. Преминаха на шестдневна работна седмица. Седмият ден беше полуработен. В полупочивния ден на втората седмица от новия режим, когато Ниш се бе отбил да посети Юлия в притъмнената й стая, дребната жена внезапно скочи. Носеше обичайния си тоалет от паяжинена коприна и кожата й проблясваше под меката светлина.

— ВИЖДАМ я!

Ниш също скочи и развълнувано я прегърна, при което Юлия го блъсна назад. Беше забравил колко е чувствителна кожата й.

— Извинявай! — Той се изправи. — Във вълнението си…

— Дрехата ти е като покрита с шипчета, дерящи кожата ми. Нали не те нараних? Ниш, толкова се стараех да я видя!

Сега Юлия беше много по-добре. Вече почти не носеше превръзката. През повечето време стоеше с очилата. Един-два пъти дори беше излизала навън без антифони или запушалки. Това се бе оказало огромно изпитание за нея, но тя беше устояла. Съзнанието й можеше да се справи с едно претоварено сетиво, стига останалите да бяха защитени. Когато носеше антифони, ярката светлина не я тормозеше толкова. Единствено обонянието й не се беше променило. То дори се бе изострило, сякаш за да компенсира. Често се случваше дори и най-слабите миризми, за чието съществуване останалите дори не подозираха, да я раздразнят. Юлия не излизаше от стаята си без тапи за нос.

Много пъти Ниш се бе удивлявал на настъпилите в живота й промени. Имаха ли те нещо общо със сближаването й с него и Иризис? През последните месеци Юлия бе познала повече доброта, отколкото през целия си досегашен живот. Може би това беше помогнало. Тя бе открила, че не всички искат да я използват.

Но аз искам да се възползвам от нея, помисли си Ниш. Сам го признаваше пред себе си. Всяка нощ копнееше по дребното й телце, по меката, почти безцветна коса, нежната като на бебе кожа, малките, стегнати гърди, съвършените бедра… Повече от всичко искаше да я усети притисната до себе си и да слуша дъха й.

— Виждам я — напомни му Юлия, с което го изтръгна от чувствения унес.

— Къде?

Тя посочи югозапад.

— Сигурна ли си? — ненужно попита Ниш.

Ръката й продължаваше да указва същата посока.

— Колко далече е? — Нов излишен въпрос.

— Не зная. Далече.

— Кога я видя за пръв път?

— Посред нощ. Не се беше появявала с месеци и изведнъж снощи изникна. Беше като разцъфващо цвете. Кристалът й беше толкова ярък, че скри всички останали възли около нея. Видях езера и планини.

Това обяснение не беше от голяма полза — езерата и планините на югозапад се простираха в продължение на стотици левги.

— Ще отида да потърся скрутатора.

Утре Флид щеше да постави край на второто си посещение във фабриката за този месец.

Чула това, Юлия трепна и се сви към стената.

— Приятеля ти Ксервиш — добави Ниш.

Тя бавно се отпусна и се усмихна неуверено.

Претърсил целия завод, Крил-Ниш откри съсухрения дребен мъж край предните порти.

— Какво? — остро рече Флид. — Докладвай по-бързо, механико. Времето се разваля, а тази вечер трябва да съм в Тикси. Още едно поле е изчезнало, а не знаем защо.

— Перцепторът видя Тиан.

Скрутаторът въздъхна.

— В коя посока?

(Всеки друг би запитал: „Къде?“)

— Югозапад. Далече.

Скрутаторът кимна, надраска няколко реда на късче хартия и го подаде на началника на стражата си. Войникът отдаде чест и пое по пътя. А Ксервиш се отправи към фабриката. Походката му беше много чудата — като че го задвижваха кости, наместени произволно.

— Да видим какво ще открием. И никому нито дума!

 

 

Юлия радостно посрещна скрутатора, но колкото и да бе подканяна, не можа да му каже нищо повече от онова, което вече бе съобщила на Ниш. Накрая тя започна да се притеснява, затова я оставиха.

— Какво ли не бих дал да разполагам с един от някогашните далекоговорители — въздъхна скрутаторът.

— Какво е това? — Тази дума бе непозната за Ниш.

— Тези приспособления позволявали на хора, намиращи се в противоположните краища на Лауралин, да разговарят помежду си. Голиас Безумния ги изобретил преди почти три хиляди години. Използвал специални кристали и жици.

— И какво е станало с тях?

— Убили го с надеждата да се сдобият с тайната му. Кристалите скоро угаснали и никой не успял да открие принципа им на работа. Тъй като Голиас бил гадател, несъмнено някаква магия е захранвала далековорителите, само че тайната е погинала с него. Ако сега разполагахме с подобно устройство…

— Не виждам с какво би могло да ни помогне в случая — каза Ниш.

— А си механик! — Флид се отправи към столовата. Крил-Ниш го последва.

Скрутаторът си взе печени зеленчуци, зърнена каша и парче варена риба, посипа всичко това с лютия сос, междуметийно наричан йалп, и го понесе към една от масите. Ниш си взе купичка захаросан грах и чаша розов чай, тъй като вече беше ял.

— Ще обясните ли, сър… — плахо каза Ниш, застанал прав до масата на скрутатора.

— Сядай, момче!

Ксервиш ядеше бързо. Не използваше нож и вилица, а старомодните пръчици за хранене. Липсваха му всякакви маниери, само че Ниш не каза нищо. Дните като писар го бяха научили, че не е възпитано да се правят подобни забележки. Пък и скрутаторът, освен че принадлежеше към съвсем друго поколение, можеше да реши съдбата му с едно щракване на пръсти. В същото време Ниш усещаше, че насреща си има личност, далеч по-сложна и дълбока от тази на баща му. Скрутатор Флид винаги бе готов да изслуша събеседника си.

Ксервиш потопи пръст в течността от кашата. Няколко зрънца полепнаха по кривия показалец. Върху масата той започна да чертае груба карта, изобразяваща Великите планини, вътрешните морета Талаламел и Милмиламел и, между моретата и планините, езерно-гористата пустош на мразовитите Тараладел и Мириладел.

— Ние сме тук. — Скрутаторът забоде пръст в източния край на планините. — Перцепторът каза югозапад, което би могло да означава всяко място по протежението на тази линия. Но ако… ако разполагахме с далекоговорител и можехме да се свържем с друг перцептор някъде далеч — пръстът му прекоси моретата, за да се забучи в сушата отвъд тях, — да речем тук, в Дроу, и ако този перцептор ни кажеше, че вижда Тиан на изток или на север… — Флид очерта втора линия, пресякла първата. — Ето ти я!

Ниш беше втрещен. Идеята беше тъй проста и очевидна, а той така и не се беше сетил. Почитта му към скрутатора се повиши още повече.

Ксервиш изтри очертанията.

— Но ние не разполагаме с далекоговорители, а дори и да разполагахме, как точно щяхме да обясним на втория перцептор да потърси именно Тиан, конкретна личност след милиони? Уви, невъзможно е. — Той се изправи.

— Ако преместим Юлия, бихме постигнали същия ефект.

Ксервиш отново седна:

— Добро предложение, момче, но как бихме могли? Това означава, че тя трябва бързо да прекоси огромно разстояние. Ъгълът трябва да е голям, иначе не би имало полза. Не сме в състояние да се придвижваме толкова бързо, особено по това време на годината.

— Ами ако я пратим с кораб? — развълнувано каза Ниш. — Само за седмица ще сме прекосили стотици левги надолу по крайбрежието, ако времето позволи.

— Но така ще се отдалечаваме от Тиан. Докато се върнем, тя може да се е преместила отново. Пак ще бъдем на месеци път от нея.

Ниш замислено беше сграбчил чело. Трябваше да има начин.

— Ако само можехме да летим, като отнеслия я лиринкс…

— Всички мистици дирим тази тайна в продължение на четири хилядолетия — каза скрутаторът. — Без резултат.

— Но лиринксите…

— Лиринксите имат криле, момче! — изръмжа Флид. — А дори и така малцина от тях са в състояние да летят в тукашния свят, без това да им коства огромни усилия. Техните криле не са пригодени за Сантенар. Опитите им да летят тук са убили повече лиринкси от всички наши армии взети заедно.

— Юлия не можеше да говори с часове, след като лиринксът отнесе Тиан — спомни си Ниш.

— Извадила е късмет. Лиринксът трябва да е използвал огромно количество енергия. Цяло чудо е, че разсъдъкът на Юлия е останал непокътнат.

— А не можем ли да изработим летателен апарат? Като онова крило, което лиринксите използваха при отвличането на Тиан?

— Още откакто се върнахте възложих тази задача на най-добрите ни механици. Това крило не е било нищо особено, планер, какъвто всяко хлапе може да изработи. Подобно приспособление не би могло да носи тежък товар, а ако го пуснем от някоя планина, най-много да прелети няколко левги. Но какво става, когато се приземи сред пустошта? Пилотът умира, защото не сме способни да го намерим. А излезе ли по-силен вятър, подобни полети се превръщат в самоубийство. Не, Ниш, без някакъв метод за задвижване не би имало полза.

— Специален контролер? Като онези в кланкерите?

— И за това сме мислили. Контролерите задвижват краката на кланкера, но по въздуха не може да се ходи.

— Весла?

— Също опитахме. Не са способни да повдигнат тежестта. Хубава идея, механико, но неизпълнима за сегашната ни технология.

 

 

Ниш прекара следобеда в стаята си, размишлявайки над проблема. Трябваше да има начин. Само един летателен апарат се споменаваше в Историите. Прословутият конструкт на харона Рулке, който той проектирал по време на дългия си престой в Нощната земя. Само че този конструкт бе разрушен — след като Майгрейт го бе използвала, за да прекоси Пътя между световете и отнесе тялото на Рулке при сънародниците му. Това се бе случило преди повече от две столетия. Никой гадател не бе виждал вътрешността на машината. Самият Рулке не бе оставил никакви описания или схеми. Поредната тайна, умряла едновременно със своя създател.

Можеха ли хората да летят, след като не разполагаха с криле, достатъчно мощни планери или тайнствени конструкти? Този въпрос погълна остатъка от деня му. Тъй като не откри отговор, Ниш реши да си легне рано и да се наспи.

 

 

През нощта механикът се сепна, открил отговор. Отговорът беше дошъл от игра, която с братята и сестрите се бяха впускали като малки. Изработваха книжни кесии, които залепваха с брашно, поставяха ги над огъня и се надпреварваха чия кесия ще отлети най-далече през комина.

Ниш, като най-малък, нито веднъж не бе излизал победител, но бе продължил да се занимава с това дълго след като останалите бяха изгубили интерес. Примитивните балони бяха крехки. Далеч по-често се преобръщаха и падаха в огъня, вместо да се понасят нагоре. Тогава на Ниш му беше хрумнало да привързва малки тежести под отвора на кесиите. Още първият подобрен балон беше полетял успешно, за да се приземи чак на отсрещната улица.

Този успех бе лишил Крил-Ниш от интереса му към тези примитивни апарати. Но сега започваше да се чуди… Той скочи от кревата и трескаво започна да скицира. Не след дълго вече тропаше по вратата на скрутатора.

— Сър, сър!

Последва продължително мърморене, примесено с ругатни, след което вратата се отвори. Скрутаторът изникна на прага, гол, хванал свещ. Цялото му тяло бе изкривено и деформирано по подобие на пръстите. Белези кръстосваха торса му. И беше тъй слаб, че всяка кост можеше да бъде преброена. Що за мъчения бе изтърпял този човек?

— Какво искаш? — тросна се Флид.

— Намерих отговора, сър! Балон, задвижван от нагрят въздух. — Той протегна скиците.

Ксервиш ги грабна.

— Проклет глупак! — промърмори скрутаторът, вторачи се в тях, което продължи около минута, после отстъпи назад и затръшна вратата в лицето на Ниш.

Механикът сви рамене. Вече минаваше полунощ, затова той се върна да си доспи. Бе опитал.