Йън Ървайн
Геомант (13)

Дванадесет

Тиан се бе прикрила край малък кладенец, разположен срещу откритата караулна. Макар вътре да имаше запален мангал, очевидно той не бе достатъчна защита срещу студа, защото часовоят крачеше много енергично. Това й даде идея.

Движенията му бяха еднообразни. Всеки път той извървяваше петдесет крачки по пътя край стената, стъпващ яростно, обръщаше се, поемаше обратно, оглеждаше се и правеше нови петдесет крачки. И в двата случая оставаше с гръб към портата за по-малко от минута. Това време не бе достатъчно на Тиан, за да се изкатери.

Тя се нуждаеше от нещо, с което да му отвлече вниманието. Откачи кофата и я скри в сенките от другата страна на улицата. Щом пазачът започна да се отдалечава, тя притича до караулната (оплатнените й крака стъпваха безшумно по калдъръма). Вътре имаше само шкаф, редица куки, две от които бяха заети с намаслени палта, и чифт ботуши. Тиан сипа жарава в джоба на едно от палтата. То започна да дими. Другата дреха тя събори, обърна мангала и понечи да се скрие обратно. Но в този момент чу как пазачът се връща. Гвоздеите в ботушите му кънтяха по камъка.

Беше се забавила прекалено. Девойката приклекна, молейки се от сърце той да не види дима или да не реши да се сгрее вътре. В противен случай с нея беше свършено.

Стъпките спряха. Тиан се подготви да се брани, макар че беше безнадеждно. Затаи дъх. Тишина.

И крачките отново се разнесоха, кънтейки все по-тихо. Тиан раздуха разпилените въглени и непромокаемият плат пламна. Тя се стрелна навън, скри се в сенките, сетне издаде звук, наподобяващ котешко изреваване.

Пазачът спря, огледа се, продължи. Докато стигне до края на маршрута си и поеме обратно, пламъците вече се издигаха до тавана. Проклинайки мнимата котка, той се затича към кладенеца.

Ругатните, които оповестиха провала му да открие кофата, биха накарали и мъртъвците в гробището отвъд стената да се изчервят от срам. Часовоят отърча към първата попаднала му къща и започна да блъска с юмрук по вратата й.

— Пожар! Пожар! Дайте ми кофа!

Тиан се стрелна към вратата, повдигна резето, опря го на скобата, след като се промуши навън, и дръпна портата след себе си. Резето изтрака и отново заключи.

Най-сетне озовала се извън града, тя се затича по пътя, водещ към завода, и не спря, докато не остави зад себе си първия завой. Останала без дъх, тя седна на един леден камък и заплака от радост. Очертанията на луната личаха неясни през скрежестите облаци мъгла. Дърветата почти не се виждаха. Падаща звезда си проправи огнен път сред небето, преди да се разпръсне на ярки късчета, изчезнали бързо. Звездата бе посочила запад. Дали това бе някаква поличба?

Знаейки, че мъките й тепърва започват, Тиан поднови пътя си.

 

 

Луната се беше скрила зад планините. Зората все още не настъпваше. Звездите, макар и видими сред мъглата, излъчваха само толкова светлина, колкото да отнемат правото за обявяване на непрогледен мрак. Тиан крачеше по пътя, напътствана единствено от инстинктите си. Умираше от студ заради ледната влага, която бяха попили дрехите й. Единият й „ботуш“ почти се беше разкъсал.

Тя продължи по пътя, докато небето не просветля на североизток. По това време краката й вече замръзваха. Девойката напусна пътя и пое нагоре по склона, избягвайки онези места, на които щеше да остави следи. На върха се издигаха единствено останките от стражева кула. Мъхлясалият скелет на някакво пони им правеше компания. Тиан се разположи в подножието от другата страна. Малко вероятно беше да бъде видян огънят й сред тамошните скали.

Тя все още събираше дърва, когато слънцето се появи на хоризонта и разхвърля длъгнести сенки, губещи се в мъглата. Тиан се настани край скромния си огън и изсуши „ботушите“. Бе потънала в мисли за баща си. Как ли е живял, преди да срещне майка й? И при какви обстоятелства се е срещнал с нея? Надали е било обичайна транзакция в размножителната палата, в това беше убедена.

Това я накара да се замисли за родовия регистър. Защо беше нужна тъй подробна статистика, ако целта беше просто да се произведат колкото се може повече деца? И защо бе възложено ограничението за само един мъж в продължение на месец? Всичко това влизаше в противоречие с нещата, които Тиан знаеше за тези учреждения. Ами ако размножителната палата служеше за място, където биват добивани деца със специфични таланти? Въз основа на този критерий ли е бил избран баща й? Ама че ужасна мисъл!

Прекрасно усещане беше отново да увие топлите одеяла около краката си. След като зари огнището, Тиан се върна на пътя и отново пое. Мина още час. Вече наближаваше обед. Одеялата отново бяха започнали да пропускат. Тя приседна на един дънер, за да ги пренавие. Тъкмо бе приключила с единия си крак, когато я сепнаха нечии викове. Хора, изпратени да я търсят? Девойката се прикри в сянката на ствола, надявайки се, че сенките ще са достатъчни, за да я скрият.

Нещо пропука. С последното си движение бе строшила ледената кора на локва. Възмутената вода се нахвърли отгоре й. Тиан мълчаливо изруга.

Не след дълго по пътя притичаха неколцина, бягащи с все сили. Тъй като идваха от насрещната посока, нямаше как да са тръгнали да търсят нея. Трябва да бяха дошли или от фабриката, или от мината. Заради мъглата не можа да разпознае никого, макар че един от тях носеше шапка на транспортен войник, а друг бе облечен в стражева униформа.

Тиан приведе глава, въпреки че беше излишно. Те тичаха, без да се оглеждат. Какво ли беше станало?

След няколко минути прецени, че вече може да излезе и продължи пътя си. Мокрите чаршафи вече бяха замръзнали. Девойката ги понатроши, приключи с обвиването на другия си крак и отново закрачи.

Друмът се виеше сред скали от ронещ се гранит, рязко се спускаше в заострена долина, пресичаше открито пространство, където от скалите бяха останали само кварцови разсипи, и се отправяше към противоположната страна на хребета. В долината пътят бе заслонен от привели се край него борове. Тиан напредваше внимателно. От каквото и да бяха бягали онези хора, то не беше далеч.

Из тези планини се навъртаха огромни мечки, десет пъти по-тежки от човек. Върлуваха и множество диви котки — от приличащия на пантера кархус до плосконосия мустакат гул. Дивите кучета също не се колебаеха да нападат самотни пътници. Но всички тези създания се срещаха рядко, особено през есента на топла година, когато се намираше по-лесна плячка от въоръжените и отмъстителни човеци.

В редки случаи из крайбрежието се срещаха и бандитски шайки, макар и не толкова нависоко в планината. Но пък металодобивната мина в последно време се бе представила особено успешно, особено откъм бяло злато и платина — неща, лесни за пренасяне и криене.

Тиан тъкмо бе излязла от гората, когато долови миризмата на кръв, разнасяна от вятъра. Източникът трябваше да се намира наблизо, иначе тя не би го усетила. Тук местността бе оголена — скорошно свлачище бе повлякло дърветата. Девойката се върна в сянката на леса и започна да се катери по склона. Когато достигна върха, тя пое надясно, следвайки хребета, докато не се озова над поляната.

През цялото това време тя внимаваше да върви срещу вятъра. Насочи се към голяма канара, като пристъпваше внимателно — върху тези оголени скали дори и едно търколило се камъче можеше да я издаде. Все пак тя се добра до камъка и започна да се промъква притисната към него, докато пред нея не се откри изглед към пътя.

Нито едно от подозренията й не се оправда. Не бяха мечки или прочие скотове, не бяха и бандити. Не, беше далеч по-зле! Чисто нов кланкер, току-що напуснал фабриката, лежеше по гръб, вирнал крака във въздуха. Задната половина на машината бе смазана под огромен камък, очевидно търколен. Несъмнено превозваните от него войници бяха мъртви. Искрено се надяваше операторът да не е бил Ки-Ара. Опита се да си припомни лицето му, ала на негово място изникна ликът на младия мъж от виденията й.

На пътя лежаха шест трупа. Над тях се беше надвесило създание, което можеше да е единствено лиринкс. Сърцето й започна да тупти лудешки. Големината и силата на съществото я втрещиха. То се издигаше със заплашителен ръст и изглеждаше съставено изцяло от мускули, зъби и нокти. Тялото му бе покрито с плочки. Имаше и криле, които бяха свити. На главата му стърчеше гребен — нефритенозелен, значи женски лиринкс. Това чудовище можеше да се изправи срещу дива мечка и да излезе победител. И, припомни си Тиан, тези създания се хранеха с хора.

В същото време се долавяше някаква неловкост — нещо я наведе над впечатлението, че лиринксът не се чувства добре в собственото си тяло.

Други двама лиринкси методично раздираха бронята на кланкера. Разтваряха го като поднесен омар. С помощта на парчета метал те го изкормиха и започнаха да се ровят вътре. Изхвърлиха сандъци и торби, които опустошиха и изоставиха.

Често кланкерите биваха използвани за транспортиране на ценни метали до Тикси. Очевидно не това интересуваше лиринксите, защото няколко слитъка блестяха на пътя. Какво тогава търсеха?

Един лиринкс надникна от кланкера и подсвирна към женската на пътя. Тя изостави труповете и се присъедини към двамата си другари. С общи усилия те издърпаха камъка.

Тиан се възползва от шума, за да се промъкне по-близо. Лиринксите разтвориха целия кланкер. Кутии и торби бяха захвърлени встрани, редом с три накълцани тела. Надавайки пронизителен вик, женският лиринкс повдигна предмет, който бе твърде познат на Тиан.

Това беше един от модифицираните контролери, с покрит със смола хедрон. Това ли търсеха? Явно, защото трите създания се скупчиха и оживено започнаха да обсъждат нещо, както личеше от честата промяна на цвета на кожата им.

Обсъждането приключи внезапно. Женската със зеления гребен прибра контролера в торбичка на гърдите си, сетне съществата докоснаха върховете на главите си и се разделиха. Женският лиринкс пое надолу, вторият лиринкс продължи към Тикси, може би след бегълците, а третият си отхапа къс месо от един труп и като задъвка, пое нагоре по склона към Тиан.

Девойката не беше в състояние да стори каквото и да било. Можеше единствено да клечи зад камъка си и да се моли да не бъде открита. Лиринксът закрачи нагоре по сипея, заобиколи една канара и продължи, като мина на няма и тридесет крачки от нея. Тя можеше да надуши миризмата на пот и кръв. Ами ако и той я усетеше?

Тиан се притисна към скалата. Лиринксът внезапно застина, огледа се и задуши въздуха. Тя затаи дъх. Но създанието продължи и скоро изчезна в гората.

Младата жена не помръдна. Мускулите й бяха също тъй безсилни, като труповете на пътя. Какво търсеха тук лиринкси? Явно войната се развиваше отчайващо. Тя не бе чула врагът да се намира толкова близо до Тикси. Освен ако същинското състояние на бойните действия не беше държано в тайна от всички. Несъмнено създанията бяха дошли, за да изтръгнат модифицирания контролер. Значи във фабриката действително имаше шпионин.

Слънцето започваше да се усеща по-силно. Макар и слаба, Тиан се радваше на присъствието му. Цялата беше измръзнала. Но трябваше да отнесе ужасните новини във фабриката. Въпросът беше, как да го стори, без да бъде обявена за бегълка и изпратена обратно в размножителната палата?

Тя слезе на пътя, за да провери за оцелели. Нямаше, както и очакваше — телата до едно бяха разкъсани. По камъните не оставаха следи, така че тя не можеше да определи дали е имало избягали оцелели. Поне никой от труповете не принадлежеше на Ки-Ара.

Тиан продължи пътя си. Лесът около нея бе толкова тих, че се създаваше впечатление за неземност. Час по-късно, когато одеялата й буквално се разпадаха, тя дочу стъпки. Девойката се скри сред дърветата, за да пропусне групата войници. Много добре. Те и сами щяха да извлекат заключения, не беше нужно да рискува свободата си.

Сега тя се намираше само на няколко минути път от миньорското градче. Напусна пътеката и заобиколи през леса, за да достигне незабелязана до дома на Джоейн — необходима предпазливост, тъй като в чаршафените си одежди тя можеше да бъде забелязана отдалеч.

Тиан бутна портичката, притича до къщата му и заблъска с юмруци по вратата. Не очакваше той да си е вкъщи — обикновено старецът отиваше в мината още призори. Но ето че вратата се отвори и Джо изникна в очертанията на рамката й, премигващ.

— Да? — рече той.

Тиан се усмихна неуверено. Той не изглеждаше особено зарадван да я види. Тогава осъзна, че очите му се приспособяват бавно към светлината.

— Аз съм, Тиан.

— Какво правиш тук? Влизай, бързо!

Миньорът я сграбчи за китката и я дръпна вътре, за да затръшне вратата.

— Избягах — промълви девойката. — Боях се, че няма да те намеря.

— Не съм излизал с дни. Нямах настроение.

Джоейн се усмихна, прегърна я и разпали огъня.

— Що за дрехи са това? — попита той.

— Заграбих половината им мръсно пране. Само това можах да намеря.

— Предполагам си гладна.

— Умирам от глад. И от студ също.

Джо придърпа столче към огъня.

— Сядай. Смъкни тези парцали и си качи краката на решетката.

Тя го стори, а междувременно домакинът наряза осолен кози бут и й го сервира, добавяйки за гарнитура една посбръчкана ябълка и топка ориз. Тиан пристъпи към храната, а той постави котел на огъня.

— Не можеш да останеш. Първо тук ще дойдат да те търсят.

— Не мисля, че в настоящия момент ще им е до мен. — Тя му разказа за лиринксите. — Поне за момента никой няма да се осмели да излезе на пътя, без да е придружен от малка войска.

— Лиринкси? Тук? — Джо започна да се разхожда из колибата.

— Може би нещо ги е привлякло към завода… или мината.

— Кой знае? А какво ще правиш ти, Тиан?

Тя не отговори веднага. Още се чудеше дали фабриката ще я приеме обратно.

— Мислиш ли, че имам шанс отново да започна работа като занаятчия? — замислено рече Тиан.

— Предполагам съществува възможност… Познавам Ги-Хад от малък. По-младата ми сестра се омъжи за баща му. Искаш ли да поговоря с него? По заобиколен начин?

Девойката се поколеба. Още я измъчваха спомените от пристъпите и размножителната палата.

— Страхувам се. По-скоро ще умра, отколкото да се върна на онова място. — И тя потръпна.

Възрастният миньор отиде до огъня, сипа от кипящата вода, нарони сушени ментови листа, капна малко мед и й подаде чаша.

— Благодаря! Впрочем… успя ли да вземеш нещата, за които говорихме?

— Взех ги на връщане от Тикси. Всичко, без дневника ти — у новия майстор е.

— Много съм ти благодарна, Джо. Само да видиш с какво съм се натресла.

Тя размота калните чаршафи, за да се сгрее по-добре, а Джоейн се разсмя.

— Вече съм твърде стар за подобни неща.

Тиан се прозина.

— Толкова съм уморена. Бих могла да заспя направо тук.