Йън Ървайн
Геомант (56)

Тридесет и две

Тъй като Иципитси се намираше на дъното на долина, из която растяха високи борове, тук планините не се виждаха. Но Тиан ги беше зърнала по време на пътуването с огромната ветроходна шейна. Дори и отдалече Великите планини бяха оправдали названието си — стена от сняг и лед, протегнала се между източния и западния хоризонт. А връх Тиртракс се извисяваше остро над скалната маса. Най-високият връх на Сантенар. Най-високият връх на Трите свята, така заявяваха Историите. Мястото, за което Тиан бе бленувала в продължение на половин година, се намираше само на дни път.

Двете потеглиха призори, отново плъзнали се по заснежена река. Дори и с лек наклон, първият ден беше уморителен. От Гисмел не бяха използвали ските, а сега носеха огромно количество суха храна, достатъчна за три седмици. Макар да й се искаше, Тиан не смееше да бърза. Не искаше да рискува да се нарани тъй близо до целта. Нямаше търпение да дойде време за нощувка, защото след пристигането в Иципитси всяка нощ й бе донасяла съновидения с любимия, всяко по-страстно от предишното. В сънищата й двамата още не бяха дали най-пламенния израз на любовта си, но милувките на Минис я бяха довели до такъв екстаз, че Тиан не можеше да мисли за друго.

От престоя в колибата на трите жени насам амплиметът не бе излъчвал блясък. Искрата му беше видима само сред мрак. Но сега яркостта му изглеждаше по-силна всяка последователна вечер. Вече три пъти девойката се бе опитвала да се свърже с Минис, беше усещала присъствието му, но нищо повече.

Времето се оказа добро. След първия ден, след като отново привикнаха към ските, започнаха да напредват бързо. Планините израстваха пред тях, далеч по-огромни и страховити и от най-дръзките представи на Тиан. Замръзнали водопади проблясваха между върховете, а когато на третото утро вятърът промени посоката си, Тиан можа да чуе оглушителен рев. Някога тези ледници бяха покривали цялата територия на Мириладел, но това време отдавна бе отминало. Сега те заплашително се издигаха високо над земята. Понякога от тях се откъсваха огромни ледени късове. Но природните стихии заличаваха следите от тези рухвания.

Следобеда двете започнаха да се катерят. Това съдържаше значително по-голяма трудност и напредъкът им рязко се забави. Наложи се да изоставят ските като прекалено тежки. Четири дни по-късно бяха достигнали края на дървесния пояс — последна възможност да лагеруват край огън, защото нагоре вече нямаше да има гори (и съответно подпалки). Тиртракс се извисяваше над тях, толкова висок, че трябваше да накланят глави далеч назад, за да зърнат върха му, заровен в облаците.

Тиан се мушна в спалния си чувал в мига, в който приключи с вечерята. Утре щяха да са достигнали целта.

Притисна бипирамидата към гръдта си. Искрата й също пулсираше, като сърцето й. Употребата на амплимета винаги й докарваше кристални сънища, така че близостта му би трябвало да направи съновиденията й още по-ярки.

Хани вече спеше. Тиан чуваше равномерното й дишане. Но девойката не можеше да заспи. В последните дни нарочно се бе удържала да не използва амплимета, защото не бе искала да им дава напразни надежди. И защото искаше да изненада Минис с триумфа си, да види реакцията му. Но сега не можа да се сдържа повече, сложи си шлема, постави кристала в сферата и започна да настройва топчетата.

Отне й дълго време да го намери. Навсякъде около себе си съзираше дим и кървав мрак. Така измина около час. Вече бе започнало да й се струва, че заради напрежението черепът й се покрива с пукнатинки. Но най-сетне бе възнаградена, най-сетне чу гласа, който не й бе мълвил в продължение на пет месеца.

Тиан? Ти ли си това? Възможно ли е?

— Да! — въздъхна тя. — Аз съм, любими.

Вече бях изгубил надежда. Смятахме че си мъртва.

— Амплиметът не е достатъчно силен, когато се намира извън поле. Месеци наред не бях в състояние да го използвам.

Разбира се. Трябваше и сам да се сетя.

— По пътя ми се случиха неприятности, Минис. Отвратителни. Толкова много хора погинаха…

Значи си се провалила, Тиан? Да… предупреждаваха ме, че не е възможно…

— Не съм разочаровала доверието ти.

Какво искаш да кажеш? — унило попита Минис.

Искаше й се да вижда лицето му, ала тази вечер образът беше неясен. Гласът му долиташе слабо.

— Успях! — възкликна тя. — Прекосих петстотин левги заради теб, Минис. В момента се намирам в подножието на Тиртракс.

Стрелналият се през нея поток я накара да настръхне. Усещаше реакцията му във всеки свой нерв.

Тиан! Тя почти можеше да усети сълзите, с които се наливаха очите му. Тиртракс е най-значимият град, построяван някога от аахимите. Прекарали са повече от хилядолетие, за да отвоюват формата му от сърцевината на планината. Няма друг град като Тиртракс. Покажи ми.

Тиан изблъска главоболието си встрани, измъкна се от спалния чувал и боса заобиколи огъня, за да застане на място, от което се виждаха обширните очертания на планината. Нощта беше безоблачна. Червеникавата луна заливаше склоновете с блясък. Сияеха скалите, острият връх, посегнал отвъд небето.

Задавен вик, сплел болка и радост. Образът в съзнанието й се замъгли, после се изчисти. Минис изтича през някакъв праг. Тиан повтори вика му, при което Хани се размърда.

Триор, Луксор, приемни татко Витис! Елате да видите! Тиан е отнесла амплимета в самото подножие на Тиртракс! Погледнете, погледнете!

Тиан смътно зърна лицата, които бе видяла преди месеци, в ледения мехур на склона. Тримата се струпаха около Минис, развълнувани. Виждаха се и други, непознати лица, до едно изразяващи плаха надежда, немощна да се вкорени върху ликове, свикнали с отчаяното примирение.

Тиан, каза Минис, отново излязъл на преден план, слушай внимателно. Остава ни малко време. Може би дни, най-много седмици. Мнозина от нас вече погинаха. Чуваш ли ме, Тиан?

— Да.

Връзката отслабва. Ето какво трябва да направиш. Намираш се на дни път от най-близкия вход, но недалеч от теб е разположен таен проход. Пред себе си виждаш виещ се хребет, ще тръгнеш по него. Някъде в рамките на ден път ще се натъкнеш на отвесен склон. От мястото, където стоиш сега, би трябвало да изглежда като ромб. Виждаш ли го?

— Да, по-рано днес го зърнах.

В най-долния ъгъл ще видиш две ивици скала, ръждивочервени, всяка от които широка около една дължина. Между тях ще има тънка жълта ивица. Последвай ги към двойния ледник. Мисля, че това се пада твое дясно?

— Ляво — отвърна Тиан, макар че той не показа да е чул.

Измини две хиляди, после още сто крачки. Колко си висока, Тиан?

— Осемдесет и два дяла от една дължина. Но нашите мерки може би не съвпадат.

Това ниско или високо е за една човешка жена?

— Среден ръст.

Тогава измини две хиляди и триста крачки. Ще видиш голям разлом, където ивиците ще продължават нагоре. Ще направиш още шестстотин крачки и би трябвало да стигнеш пред пещера, много малка. Възможно е от нея да тече вода. Пролази вътре, тя ще свършва с плоска стена. Тогава ще удариш с длан по стената, ето така.

Минис й показа сложна последователност почуквания и я накара да я повтори.

Скалата ще се отмести и ще ти позволи да влезеш. Ако не стане, ще трябва да откриеш начин да я отвориш силом. Този вход ще те отведе в самата основа на Тиртракс. След като продължиш по тунела…

Той й описа поредица проходи и тайни врати.

Накрая тръгваш по стълбището и вървиш чак до върха. Изкачването ще бъде много дълго, дори ще ти се наложи да спреш по пътя, за да си починеш. На върха ще откриеш стъклен гонг. Удари го и аахимите ще дойдат, ако междувременно не са те намерили. Обясни им и им покажи амплимета. И внимавай да не го използваш вътре в Тиртракс. Толкова близо до възела е опасно, рискуваш и собствения си живот, и кристала. Прибягвай до него само в наистина краен случай. Ясно ли е, Тиан?

— Да — тихо каза тя. — Но…

Аахимите ще знаят какво да правят.

Тиан обясни на Хани какво търсят. Описанията на Минис се оказаха съвсем точни, макар разстоянията да бяха по-кратки от неговата преценка. Някъде към средата на деня откриха разлома и пещерата отвъд. Занаятчията трябваше да си свали раницата, за да влезе, тъй като входът бе почти изцяло заледен. Стената на пещерата също беше покрита с лед, чиито кристалчета блестяха. Тиан си послужи с последователността от почуквания, която й бе казал Минис, но не се случи нищо. Опита отново, пак безуспешно. Тя се навъси и се отдръпна, за да размисли.

— Може би вратата е заяла — каза Хани.

— Разбира се! Краищата й са се вледенили. Помогни ми, Хани.

С помощта на остри камъни очукаха леда и кристалния слой, след което, тъй като вратата още не се отваряше, Тиан почисти пролуките с длето, което извади от комплекта си с инструменти. Веднага щом и последният къс лед бе отстранен, преградата се отвори. Двете побързаха да влязат, да не би вратичката да се затръшне отново. Над тях блесна светлина, струяща от глобус, прикрепен към стената. Занаятчията никога не бе съзирала нещо подобно. Но пък от Историите знаеше, че уменията на аахимите многократно превъзхождат човешките.

Точно си слагаха раниците, когато момиченцето попита:

— Какво е това?

Чуваше се някакъв далечен и приглушен звън.

— Не зная. Може би е аларма. Значи ще разберат, че сме тук.

Намираха се в голям тунел със загладени шистови стени. На места проблясваше слюда. Двете продължиха по пътя, описан от младия аахим, и се озоваха в пещера, в която се виеше каменно стълбище. Тиан тръгна напред. След изкачване, отминало пет площадки, те се озоваха в помещение, където стълбата свършваше.

— Не виждам стъклен гонг — каза Хани, припомнила си думите на Тиан.

— Може би има и друго стълбище.

Помещението бе свързано с дълъг коридор, отвеждащ в обширна овална зала. И тук изсечените стени не бяха покрити с нищо. Тиан, изморена от пътуването, нямаше търпение всичко да свърши. Хани, макар и изтощена, крачеше мълчаливо.

В лявата страна на залата действително се издигаше друго стълбище — спирала с кристални стъпала, прикрепени към жици. Изглеждаше прекалено крехко, за да удържи тежестта им.

— Това трябва да е — колебливо каза Тиан.

Тя внимателно постави крак на най-ниското стъпало. То не трепна. Стълбището бе по-устойчиво, отколкото загатваше видът му. Запалиха се светлини. Зазвуча нов алармен звук, малко по-пронизителен. Но все така никой не идваше. Сигурно аахимите живееха на по-горните нива, иначе Минис не би й заръчвал да се изкатери.

Стълбището сякаш нямаше край. Тиан бе грохнала далеч преди върха. Спряха да починат, точно както бе предрекъл младежът, после продължиха, обгръщани от светлини. Изкачването им продължаваше да задейства звънения с различна тоналност, докато в един момент целият въздух заехтя от звън. Първата аларма спря след около час. Значи и другите в един момент щяха да затихнат.

Изкачваха се около три часа, преди най-сетне да изникнат в единия край на поредна огромна зала. Тя имаше форма на яйце, украсена със странни произведения на изкуството и на места с още по-странни мебели. Тук беше и стъкленият гонг, два пъти по-висок от Тиан. Дървен чук, покрит с кожа, бе оставен до него. Младата жена го взе и удари гонга в средата. Разнесе се нисък, ехтящ звук, чиито вибрации занаятчията усети в тялото си.

Зазвучаха стотици аларми. Тиан остави чука и зачака.

Никой не се появи. Тя удари гонга още няколко пъти, но резултатът беше същият. Никой не се отзова нито след час, нито след два, четири, осем, шестнадесет. И гонгът, и алармите зовяха напразно.

След като прекараха в Тиртракс почти тридесет часа, през което време и Хани, и Тиан многократно бяха удряли гонга, младата жена бе принудена да заключи, че аахимите, живели тук в продължение на хиляди години, вече не обитават това място. Целият Тиртракс, най-великият аахимски град, създаван някога, бе изоставен.