Йън Ървайн
Геомант (30)

Шест

Миризмите ставаха все по-задушливи. Тиан се претърколи и се преви от пристъп на кашлица, опръскала камъка с червени капчици. Тя имаше чувството, че изхвърля парченца от дробовете си. Защо смъртта идваше толкова бавно?

Нещо с трясък се приземи върху ледения корпус, при което върху главата на Тиан се посипа изстинала пепел. Тя се претърколи по гръб. Някаква сянка се бе вкопчила върху леда — като котенце, играещо си с кълбо. Лош фон беше нощното небе. Не позволяваше да се видят ясно очертанията на сянката. Приличаше на мечка.

Дращенето на нокти се вбиваше в слуха й. Занаятчията се раздвижи, притисна носа си до пукнатина в камъка и вдиша дълбоко, дирейки свеж въздух. Стърженето стана по-силно. Младата жена обърса очи и взе арбалета си. Допирът до оръжието я накара да се почувства по-добре.

Звярът скочи във въздуха и се приземи обратно, вкопчен със задните си лапи, а с предните продължаваше да раздира леда. Тиан затвори очи. Макар че всичко я болеше, усещаше как започва да се унася.

Нов сблъсък. Дращенето се поднови. Тя не повдигна глава. Всичките й усилия бяха насочени към дишането. Арбалетът се изхлузи от ръката й. Мечката отново бе променила позицията си. Краката й силно удариха ледения мехур.

Замръзналата вода се разпука и вътре нахлу леден въздух. Тиан жадно вдиша, с далеч по-голямо наслаждение от виното, което Марни понякога я черпеше.

Главата на съществото надникна вътре. Изобщо не беше мечка, а лиринкс. Предната част на тялото му беше покрита с кръв — несъмнено на някоя от жертвите му. Тиан отново подири арбалета. Сълзящият й поглед най-сетне се избистри и тя видя Рил.

— Можеш ли да се покатериш на гърба ми?

— Не — изхриптя девойката и притисна гръб към стената. — Не!

Лиринксът дръпна арбалета, после посегна и грабна Тиан, за да я притисне под ръката си. Тя усети миризмата му — силна, дива, но не неприятна. Занаятчията не направи опит да се възпротиви, нямаше смисъл.

— Къде ме отвеждаш? — попита тя с дрезгавеещо гърло.

— Не се страхувай. — Рил започна да се катери по леда, без да изпитва някакви затруднения от тежестта й. — Плащам дълга си.

— Раницата! — промълви Тиан.

Рил спря.

— Какво има?

— Трябва да взема раницата си.

Той възобнови изкачването си.

— После ще се върна да я взема.

Тиан се отпусна. Каквото и да бе наумил да прави с нея, или на нея, тя бе прекалено слаба, за да се възпротиви.

 

 

Занаятчията дойде на себе си сред непрогледен мрак. Гърбът й бе опрян в скала. Тя опипа около себе си. Още скала. Странно усещане, да няма представа къде се намира. Прииска й се да разполага със сетивата на прилеп, за да се ориентира без проблеми в тъмнината. Не й беше студено, ала беше толкова изтощена, че това нищожно раздвижване я остави задъхана. По цялото й тяло пълзяха тръпки. Какви ли увреждания й беше причинил амплиметът?

Въздухът бе неподвижен. Обгръщаше я тъмнина. И също миризми — на кръв и плът, както и някаква друга — явно мъртвият лиринкс. Отново се намираше в пещерата.

— Ехо! — рече Тиан. Звукът й отекна глухо. — Рил? — провикна се девойката.

Никакъв отговор. Това беше шансът й да избяга. Прободе я внезапна носталгия по фабриката, по тамошните миризми и оглушителни звуци. Дори мъничката стаичка й липсваше. Би дала всичко, за да се прибере.

Мисленото й завръщане бе прекъснато от укоряващото лице на Минис, също изникнало в мислите й. Представяше си какво би казал той. Но ти даде дума, Тиан.

Тя неволно простена на глас. Не можеше да се прибере вкъщи. Но как да изпълни обещанието си? Тиртракс се намираше на стотици левги от нея, разположен отвъд най-негостоприемните участъци на света. И навсякъде пазачите щяха да я разпитват, чиновниците щяха да й искат документи… Несъмнено щеше да се озове в тъмница, защото нямаше да е в правото си да бъде по тези места.

Не, абсурдно беше да мисли, че би могла да стигне пеш до Тиртракс. Невъзможно. Откажи се, каза си тя. Просто не можеш да го направиш. И никой не го очаква от теб.

Но къде да иде?

Минис. Моя невъзможна обич. Спрял си се на погрешния човек. Бих те спасила, ако можех, но не мога. Просто не съм достатъчно силна.

Тя се отпусна на земята и заплака.

 

 

Тиан се чувстваше изцедена. Защо Рил беше спасил живота й, а после я бе оставил тук? Дали беше избягал с амплимета й? Това ли искаше той в действителност? Дирещата й ръка намери раницата и потъна вътре. Шлемът си беше там, малкият кристал също.

Тя изсипа съдържанието на земята и трескаво започна да го преглежда. Инструментите й издрънчаха върху камъка. Дрехи, дажби, спален чувал, сапун — всичко си беше там.

Без амплимета.

Рил я беше оставил на средата на възвишението, далеч от телата. Тиан пое надолу, дирейки факли. Миризмата на кръв се усили. Ръката й се натъкна на нещо сковано — мъртъв войник.

Тя се натъкна на още три тела, после пред нея се изправи тунел. Той трябва да беше вторият, третият или четвъртият, защото именно пред тези три прохода се бе провела битката. След като си припомни разположението на пещерата, тя се сети къде трябва да търси. Снопът с факли трябваше да се намира от лявата й страна.

Откриването й отне изненадващо дълго време и стана малко случайно. Тиан се бе натъкнала на мъртвия лиринкс, беше се хлъзнала в локва гъста кръв и бе изгубила представа за разположението си. Тогава протегнатите й ръце бяха напипали факлите.

Една все още беше насмолена. С помощта на огнивото си тя изтръгна искри и я запали. Пламъкът прободе очите й. Тя насмоли факлата и под светлината й претърси цялата пещера. Не откри амплимета.

Клещите, с които беше извадила болта от врата на Рил, също липсваха. Празнината сред инструментариума приличаше на липсващ зъб. Тя откри мястото, на което Рил беше лежал, откри следите от повръщането му, дори видя очертанията на щипците. И те, и болтът липсваха.

 

 

Рил изникна зад нея, с което я накара да извика сепнато. В ръката му блестеше светлина, идваща от амплимета. Тя се отразяваше от кожата му, придобила жълтеникав цвят.

— Какво правиш с кристала ми? — трескаво попита Тиан. Абстиненцията я правеше нервна.

Той меко се усмихна. Веселие или глад изразяваше тази мимика?

— Не мога да виждам сред пълен мрак — изръмжа Рил.

Тиан отстъпи назад, съжаляваща за остротата си.

Усмивката му стана по-широка.

— Няма да те изям, дребни човеко.

Това не я успокои особено.

— К-къде беше?

— Проверявах тунелите, за да се убедя, че никой не ме преследва.

— Защо, някой идваше ли?

— Не и от тази посока! — Ранената му ръка посочи прохода към кристалната мина. Възстановяващите се пръсти вече бяха с големината на детски. — Скалите са се разместили и тунелът е задръстен.

— Защо си взел щипците ми?

— Кое?

— Инструментът, с който извадих болта от врата ти. Лежаха там. — Тя му показа очертанията.

— Не съм.

— Лежаха до болта. Ти трябва да си.

— Не съм. Защо ми е да го правя?

— Значи някой е бил тук!

— Един човек се върна — предводителят. Надушвам миризмата му. Но си е отишъл.

Обхвана я страх. Ги-Хад трябва да се е върнал заради нея и е открил щипците й. Да се съдейства на врага беше непростимо престъпление, а сега той разполагаше с доказателства. Тиан отпусна лице в шепите си. Опитваше се да мисли, но не можеше. Прекалено я беше страх. Когато отново повдигна глава, Рил я гледаше.

— Защо си още тук?

— Заради дълга си — отвърна лиринксът.

— Ти ми спаси живота. Дългът ти е платен!

— Не и ако ще умреш веднага щом те оставя.

— Доста строг морал — саркастично рече Тиан.

— Така е. Каква полза иначе? Ще те съпроводя до дома ти.

Ако се върнеше във фабриката, Ги-Хад щеше да уреди екзекуцията й.

— Вече нямам дом.

Рил изглеждаше замислен.

— Къде искаш да отидеш?

Тиан започваше да се паникьосва. Къде би могла да отиде? Всички посоки се отличаваха с еднаква безнадеждност. Така че нищо не й пречеше да опита невъзможното и да се отправи към Тиртракс. Несъмнено щеше да умре по пътя, но поне щеше да е изпълнила обещанието си към Минис. Това я накара да се почувства по-добре.

— На юг! През планините, до Тараладел.

— Там имаш близки?

— Не, но по̀ на запад, в Мириладел, за пръв път ще се срещна с един мъж.

— Аха, уредено чифтосване.

Тиан се изчерви.

— В известен смисъл. Всъщност не е точно уредено, но се надявам…

Тя замълча, защото това й се струваше прекалено нереално.

— Да прекосиш планините по това време на годината — промърмори той. — Е, на юг те стават по-ниски, освен това има и проходи, но все пак. — Рил я погледна косо. — Няма да е лесно.

— Не мога да чакам до пролетта. Тогава може да е прекалено късно.

— Ако той не е склонен да изчака, за да се чифтоса с теб — рече Рил, — значи не е подходящ избор.

Отново тази специфична употреба на думата. Тиан трябваше да си напомни, че лиринксите притежават съвсем различна култура, различен начин на живот. Може би за тях любовта не беше от значение.

— Не съм искала мнението ти — сопна се тя.

— Би могла да преминеш по-голямата част от пътуването по вода, с кораб.

Тиан помълча, извиквайки в съзнанието си мисловната карта на Лауралин.

— По това време на годината? С нищо няма да е по-безопасно от прехода пеша, освен това входът към Талаламел може да е замръзнал. Пък и никъде не биха ме допуснали да се кача на борда, защото нямам документи.

Освен това щеше да струва скъпо. Дали разполагаше с достатъчно пари? Не знаеше. Все още не бе отваряла колана на Джоейн, но вътре надали щеше да има много.

— Ти владееш езика ни добре, Рил — колебливо продължи тя, като за пръв път се обърна към него по име. Това правеше отношенията между тях някак по-специални.

— Учих се от пленени човеци. Аз съм един от най-запознатите с вашата реч.

Лиринксът я гледаше спокойно, а Тиан не можеше да издържа погледа му. Светът й продължаваше да се разтърсва.

— Ще ми върнеш ли кристала?

Нужни й бяха големи усилия, за да не допусне изгарящото я нетърпение в гласа си. Рил й подметна бипирамидата. В мига, в който Тиан улови кристала, по тялото й плъзна сладостно облекчение.

— Какво знаеш за тетрарха? — Сега лиринксът я наблюдаваше внимателно.

— Какво е тетрарх?

— Не знаеш ли?

— Това е първият път, в който чувам тази дума.

Рил остана да я наблюдава още няколко секунди, после, след като заяви, че нямало значение, се отдалечи със странната си походка. Тиан нервно го следеше с поглед. Какво искаше той от нея? Тайните на хедроните и контролерите? Може би „тетрарх“ представляваше някакво подобно приспособление?

Рил се приведе, опря крак в нещо на пода и рязко дръпна. Разнесе се отвратителен хрущящ звук. Лиринксът дръпна надолу плата, обвил откъснатия от него войнишки крак, и шумно започна да яде. На Тиан й идеше да повърне. Макар това създание да можеше да говори, то пак си оставаше звяр.

А междувременно Рил бе погълнал къс месо, който би й стигнал за дни.

Занаятчията се задави. След като той получеше желаното, щеше да изяде и нея.

Лиринксът се приближи обратно, оглозгващ бедрена кост. Тиан покри лицето си с длани и се извърна.

— Лошо ли ти е? — попита той.

— Ти ядеш моите сънародници! — изпищя Тиан.

— Твои приятели ли са били? — Рил изглеждаше изненадан.

— Отвратително е да се яде човешко месо!

— На мен ми се струва вкусно.

— Не е правилно! Повдига ми се да те гледам как…

— Тази неправилност само за човешкото месо ли се отнася? — попита Рил, докато счупваше костта над коляното си, за да изсмуче мозъка.

— Единствено мършоядите го ядат — отвърна Тиан, като внимаваше да не поглежда към него.

— Значи вие сте мършояди, нуждаещи се от забрана, за да не ядат собственото си месо? — объркано попита лиринксът. По кожата му преливаха цветове, водни бои върху влажна хартия.

— Не! Става дума за това, че… човешката плът е свещена за нас.

— Значи би предпочела да се храня далеч от погледа ти?

— Бих предпочела изобщо да не ядеш човешко.

Рил сви рамене и метна костта зад себе си.

— Ще те отведа в планините.

Тя не му повярва. Създанието бе решило да си играе с нея. Тя трябваше да избяга.

— Сега ли?

— По-късно през нощта. Ще изчакаме снегът отново да замръзне.

 

 

Тиан спа лошо, споходена от неприятни и накъсани кристални сънища. Събуди я стоящият над нея Рил. В светлината на премигващата факла, която държеше, лиринксът изглеждаше особено заплашителен. Девойката подскочи.

— Какво искаш?

Рил направи крачка назад.

— Време е да тръгваме. Имаш ли храна?

— Достатъчно за няколко дни. Колко дълго ще продължи пътуването?

Не, това действително беше нереално. Сякаш обсъждаха пикник, само че храната вероятно щеше да бъде самата тя. Искаше й се да притежава бързата мисъл, с която се отличаваха героите, за да намери изход.

— Ние сме тук. — Жълтеникавият му нокът започна да чертае по пода: двузъба вилица, като единият край беше по-дълъг. — Ето Тикси.

— Той отбеляза място, малко по̀ на север от мястото, където дългият зъб се срещаше с главата на вилицата, Великите планини. — За да прекосим първата планинска верига до земята, която вие наричате Бур… Бурр…

— Бурлап — помогна тя.

— Бур-р-рлап. Та, това са около деветдесет слгурка. Или десет ваши левги. Разбира се, това е разстоянието по въздуха.

На лицето му изникна странно изражение, почти като гримаса, а закърнелите крилца се размърдаха неволно. После той се овладя.

— След Бур-рлап са петнадесет левги, а пътят през втория хребет е още десет. — Той посочи към втория зъб. — Това е земята, която наричате Тараладел. Отвъд нея се намира целта ти. Дългичко пътуване.

Жълтите очи я гледаха изпитателно.

— Пътят до Бур-рлап ще да ни отнеме най-малко шест дни, при лошо време и повече. Ако те нося. Ще набавям и храна. — Виждайки ужасеното й изражение, той добави: — Планински кози, риба, може би някоя и друга малка мечка. За всеки случай ти си вземи припаси.

Тиан насмоли факла и започна да преравя раниците на мъртвите войници. Тук имаше повече храна, отколкото тя можеше да носи — сушено месо, сушени плодове, лук, сирене, ориз (който вече бе започнал да се разваля). Рил се беше оттеглил в другия край на пещерата и — ако можеше да се съди по противните мляскащи и всмукващи звуци — отново се хранеше. Поне беше далеч от нея и на тъмно.

Двамата приключиха с приготовленията си почти едновременно. Рил се върна при нея, обърсващ устата си с импровизирана салфетка от крачол. Тиан побърза да извърне очи и се засуети над раницата си.

— Готова ли си?

— Да.

— Вземи едно от копията, ако се натъкнем на мечка.

Чак й ставаше обидно от липсата му на страх.

— Вече имам арбалет.

Тя взе още болтове, изненадана от позволението му. От копие не би имало полза, защото Тиан се чувстваше тъй слаба, че всеки порив на вятъра би я съборил. Но пък умееше да стреля добре. Бе се обучавала именно с арбалет. С малко късмет би съумяла да срази един лиринкс. Това я накара да се почувства по-добре въпреки недостатъците на избраното от нея оръжие.

Натоварена, тя последва Рил по протежение на тунела. Когато излязоха навън, той пое наляво — същата посока, която Тиан бе избрала при предишното си излизане. Беше студено, но нямаше вятър, а небето беше безоблачно. Виждаше се само луната. Двамата подминаха старото дърво, което по някакъв начин бе съумяло да оцелее от лавината.

Единствено спътникът й не позволяваше на Тиан да се наслади на тази прекрасна нощ.

 

 

Вървяха без прекъсване до сутринта, някъде около пет-шест часа. Преходът беше труден, защото на повечето места снегът не беше достатъчно стегнат. Рил се движеше уверено. След около половин час той пое нагоре. Пресичаше поляни, вървеше край привидно бездънни пропасти. Тъй като започваше да просветлява, плочестата му кожа промени цвета си. Скоро той беше бял, напълно сливащ се с пейзажа.

Тиан изпитваше смесени чувства. Дали действията му бяха мотивирани от чест, или й готвеше някаква страховита участ? Какви ли прикрити намерения, извратени желания и чудати сласти бе вероятно да я очакват?

Тя рязко спря, загледана в гърба на чудовището. Едната й ръка докосна приклада на арбалета, макар че не повдигна оръжието. Не можеше да простреля Рил в гръб. Дори и да успееше да се насили, там бронята му бе прекалено дебела. За да го убие, трябваше да уцели в окото, гърлото или между гръдните плочки в сърцето. Стига сърцата на лиринксите да се намираха на същото място.

Рил се извъртя и приклекна, извадил нокти.

— Умея да усещам опасността, малки човеко.

Тиан побърза да отдръпне ръка. Какво я беше прихванало? Дори и със зареден арбалет трудно би се справила със стоящ нащрек лиринкс.

Той се приближи, взе болтовете и ги прибра в торбичка на кръста си. За пръв път използваше възстановяващата се ръка.

— Трябва ми почивка! — изхриптя Тиан. — И да закуся.

— Странни създания сте вие. Трябва да се храните по три пъти на ден.

— Не е задължително да се храня три пъти дневно! — остро отвърна тя. — Но наистина се нуждая от почивка. Аз съм занаятчия, не планинар. Или поне бях…