Йън Ървайн
Геомант (43)

Деветнадесет

Калисин бе много специфична възлова точка, място, предоставящо достъп до латентните енергии на земята — за онзи, който бе достатъчно могъщ (и достатъчно глупав) да опита. Преди петдесет хиляди години желязно-скална комета от дълбините на празнотата бе паднала тук. Сблъсъкът бе накарал планетата да зазвънти като камбана и бе вдигнал такъв облак, че цялото кълбо бе обгърнато в мрак. Последвалата ледена епоха бе продължила тридесет хиляди години.

Остатъците от кометата се бяха заровили дълбоко в недрата на Тараладел. Каменните й части се бяха превърнали в стъкло, а желязната сърцевина бе оформила езеро, запазило течната си форма в продължение на двадесет хилядолетия. Движението на газове бе предизвикало надигането му. Разширяващият се газ неспирно беше оказвал натиск върху течния метал. Накрая, тласкан от налягането, металът си беше пробил път към повърхността, където беше стопил ледената покривка и бе застинал, за да образува форма, приличаща на метална кула.

Така от острова, намиращ се в средата на езерото, запълнило образувалия се кратер, се издигаше острота с височина двеста и шестдесет дължини. Вътрешната й част приличаше на медена пита с гигантски размери; замръзнала пяна от метал. Във външната си част върхът й бе покрит с неравномерни шипове с цвят на червена ръжда. На места личаха парчета зеленикава скала, също и стъкло. Основата бе обгърната в скала, която металният изблик бе разбутал при появата си. След изчезването на леда вятърът бе наслоявал прах.

В полите на кулоподобието растяха високи дървета, които по нищо не приличаха на останалата растителност на Тараладел. На места се срещаха бълбукащи кални езера, а също и пукнатини, от които бликаше топла вода. Съдържащите се в нея соли бяха оставили цвета си върху камъка. Горната част на кулата беше покрита единствено с лишеи, но птиците се стараеха да компенсират тази липса — тъй като тук беше топло, орли и други хищни птици обичаха да гнездят.

А яйцата им си оставаха необезпокоявани. Калисинската кула отдавна се ползваше с репутацията на злокобно място още преди лиринксите тайно да се разположат тук. Никой не смееше да потопи крак в необичайно топлите води на езерото. Дори един поглед към небето беше достатъчен, за да подскаже, че това място е забранено. Облачната покривка над Тараладел беше почти постоянна, а над Калисин стоеше неизменен кръг чисто небе, незасегнат дори и от най-злобните бури. На никое друго място не падаха толкова много мълнии. Така злото подготвяло копията си, мълвяха приказките, за да се нахвърли върху света. А когато някой рибар зърнеше крилати създания да се въртят високо над това място, видяното само подкрепяше правотата на старинните предания.

Тъй като кометата бе дошла от същото място като лиринксите, нейните останки веднага ги бяха привлекли. Кратерът и структурираният с килийки железен връх бяха неща, разбираеми за тях — част от познатата им среда. Но имаше и друга причина. Кометите съдържат невъобразими количества енергия, а тази не бе изчерпала целия си потенциал дори и след сблъсъка със земята. Падането, сблъсъкът, стопяването и издигането на течния метал бяха породили нестабилност. Металната колона, изникваща дълбоко от земята, не беше в равновесие със заобикалящите я неща. Тази нестабилност, тази възлова точка, представляваше огромен източник на енергия, който само чакаше да бъде оползотворен.

Странни прояви са кометите. Те кръстосват небесата в продължение на милиони и милиони години, при което материята им придобива необясними характеристики. Необясними, но изключително ценни за служещите си с Тайното изкуство. Лиринксите ценяха кометния метал повече от всичко, а кулата в Калисин представляваше сбъдната мечта. Тук те довеждаха най-блестящите си умове, за да бъдат заливани от енергийното излъчване; да ядат, дишат и спят, обгърнати в тази най-магическа за тях субстанция.

Калисин бе най-голямата лиринкска лаборатория. Тук лиринксите трескаво работеха в килийките си, търсейки печеливш изход от войната. Кланкерите им бяха нанесли огромни поражения, а лиринксите не бяха достатъчно многобройни, за да си позволят подобни загуби. Трябваше да открият някаква защита.

Уви, не бяха открили начин да използват енергията на Калисин. Наличието на полетата помагаше, ала не беше достатъчно. Влудяващо беше да бъдат заобиколени от толкова много сила, която си оставаше недостъпна за тях. Те искаха амплимета. Искаха да узнаят как Тиан го използва, за да черпи сила от полето. Всичко това тя научи, индиректно или не, в първите дни от престоя си.

 

 

Мина седмица. Тиан се беше възстановила напълно, макар рамото й все още да бе леко слабо. Лиринксите се отнасяха към нея сравнително добре, а храната, която й даваха, определено беше по-добра от дажбите във фабриката. В началото тя настояваше да й показват от какво е приготвено всяко нейно ядене, но скоро осъзна, че те почитаха вярванията й и ги уважаваха в същата степен, в която почитаха своите собствени. Освен това те се хранеха предимно с риба, която ловяха от езерото. Макар и вкусна, тази храна скоро омръзна на Тиан: печена риба, супа от водорасли и някакъв корен с остра миризма, по вкус напомнящ на ряпа.

Бяха й предоставили няколко помещения близо до върха на металната колона. Трудно й беше да свикне с формата им (метални мехурчета). Стените им бяха заоблени, на места ръждиви. Спалнята й имаше кръгла дупка, през която влизаше свеж въздух. Отворът можеше да бъде затварян с парче вулканично стъкло. Тиан рядко затваряше прозорчето. Беше топло, защото металът провеждаше топлината от планетните недра.

Дупката беше прекалено малка, за да послужи за бягство.

Тук специфичната музика се чуваше по-слабо и с някак по-висок тон, като обой. Звукът идваше от дупките, които лиринксите бяха пробили из каменната кула. Тъй като по тези места вееше непрекъснато, то и звукът не спираше.

Безконечно неспокойство измъчваше Тиан. Копнежът по амплимета не я оставяше на мира, а се усилваше с всеки изминал ден. А тя не можеше да стори нищо. Още на първата нощ бе успяла да отключи вратата си, но я бяха заловили само след минути. Не й направиха нищо, само я отведоха обратно и започнаха да я заключват с резе.

Всеки ден я разпитваха за бипирамидата и за специфичните особености на работата й. И всеки ден тя отказваше да отговаря, макар и с все по-големи усилия. Знаеше, че скоро ще им каже всичко, само и само да подържи кристала за секунда. Тя трябваше да го има. Амплиметът беше единствената й надежда да се измъкне. Не само това — той въплъщаваше единствената надежда за Минис. Сред мъките си нито за миг не беше забравила главната си цел — навреме да отнесе кристала в Тиртракс.

Само как съжаляваше, че се беше изпуснала пред Рил за абстиненцията. Но пък нямаше смисъл да се ядосва за неща, които нямаше как да коригира.

— Какво точно правите тук? — обърна се тя към Рил на осмия ден. — Опитвате се да направите собствени кланкери? Затова ли сте толкова заинтересовани от уменията ми?

— Не бихме копирали оръжията на враговете си — хладно отвърна той. Държеше се така, откакто Тиан го беше защитила.

— Защо?

— Това би представлявало огромна крачка към пропадането ни. Би означавало да се обърнем срещу същината си. Всяко устройство, с което си служим, трябва да е родено от нашите собствени традиции.

— Но нима не би било по-лесно…

— Леснотата няма никакво значение! — яростно рече той. — Ние не сме човеци! Целта на съществуването ни не е да се стремим към по-лесни неща, а към по-добри! От значение е самата борба. Иначе по нищо не бихме се отличавали от пропаднали създания като…

„Като вас“, това беше премълчаното. Тя се въздържа да изтъкне, че победата би оправдала подобен компромис: вече й беше ясно, че за лиринксите целта не оправдава средствата. Приемаха само средства, част от собствената култура.

— Тогава какво се опитвате да постигнете?

— Това не мога да ти кажа.

Още една разлика между човеци и лиринкси. Вторите лъжеха изключително рядко. Просто отказваха да отговорят.

— Каква е причината да съм тук? През цялото това време единствено ям и спя. Започвам да се притеснявам, че ме угоявате за някакво пиршество.

Опита се да изрече горните думи на шега, само че не се получи.

Рил отвори прозореца й и подаде муцуна навън. Когато накрая се дръпна, около очите му се бяха образували малки ледени кръгове.

— Изучаваме те, за да узнаем повече за вида ти. Смятаме, че ще можеш да ни помогнеш.

Тиан потръпна. Днес леденият вятър духаше право срещу стаята й.

— Собствените ви опити с амплимета не добиват успех?

— Какво те кара да мислиш така?

— Жестовете ви, гласовете ви. Аз също изучавам лиринксите.

— Какво друго научи?

— Че никога не споменавате Историите си, Рил.

Той моментално помрачня.

— Ние сме изгубен народ. Нямаме Истории.

— Какво искаш да кажеш?

Занаятчията не очакваше отговор. Ала след като се доближи до вратата и я затвори, Рил отново се приближи и каза:

— По време на пребиваването си в празнотата ние сме изменяли още неродените си деца, за да може видът ни да оцелее. И той оцелял. И то възможно най-пълноценно. Това се е превърнало в традиция и сме продължили да внасяме изменения във фетусите. Оцелели сме. Станали сме по-многобройни, но вече не се вписваме. Вече не знаем кои сме.

В Калисин имаше стотици лиринкси, голяма част от които бяха деформирани в различни аспекти: без криле или нокти, с отклонения в бронята или пигментацията, неспособност да променят цвета на кожата си. Това беше сред нещата, над които Тиан размишляваше. Може би те се опитваха да се върнат към същността си, която са имали преди внасянето на многобройните изменения? Всички лиринкси, дори и онези без отклонения, излъчваха някакво загатване за неудовлетвореност.

На следващия ден Тиан бе отведена в помещения, намиращи се в средната част на кулата. До тях отвеждаха множество метални стълби — някои прави, други спираловидни. Температурата се покачваше с всяка крачка. В тази част на кулата беше неприятно топло.

Рил я въведе в помещение, където централните стени на грозд от мехурчета бяха отрязани. Получената празнота имаше формата на ягода. В единия ъгъл на това чудато пространство малък женски лиринкс стоеше пред работна маса от кометен метал с плот от вулканично стъкло. Тиан я позна. Това беше женската, наместила рамото й, онази с безцветната кожа. В далечния край на тезгяха бе поставена стъклена кутия, подсилена с желязо. Приличаше на аквариум.

Женската си беше сложила шлема на Тиан. Жичната сфера стоеше на масата и в момента създанието местеше топчетата. Ноктите й бяха прибрани, а дебелите пръсти се отличаваха с удивителна ловкост. Но сиянието на амплимета си оставаше непроменено.

Тиан имаше усещането, че бива придърпвана от кристала. Не можеше да се овладее.

— Това е Лиет — каза Рил на Тиан.

Занаятчията не го чу. Тя замаяно пристъпи към масата и посегна да докосне бипирамидата. Безкрилият я спря.

Отчаяна, Тиан се отскубна и скочи към сепнатата женска. Рил я улови във въздуха, отнесе я обратно в стаята й и я заключи.

— Няма да докоснеш кристала, докато не се съгласиш да ни помогнеш. Чу ли? — И той затръшна вратата.

През целия ден Тиан обикаляше из стаята си. Бе нападната от отчаяние, усилващо се в течение на всяка минута. Желанието бе непоносимо. Тя не спря да крачи и през нощта. Едва призори рухна безсилно на леглото си.

Рил я събуди малко след това. Носеше кристала, очевидно за да я измъчва още по-силно. Тиан се нахвърли отгоре му като дивачка — дереше, хапеше… Безкрилият изглеждаше изненадан от яростта й, но без усилия я задържа с една ръка, докато жената не залитна от изтощение.

— Съгласна ли си? — спокойно попита лиринксът.

— Не! — изръмжа Тиан. Бе започнала да губи усещането си за реалност. Толкова близо до амплимета можеше да долови очертанията на излъчването, виещо се около възела на Калисин. По страните й се стичаха сълзи на копнеж.

Рил излезе и залости вратата. Появи се отново на следващия ден, по което време Тиан беше сигурна, че си е изгубила ума. Не беше спала, косата й беше разчорлена, за очи имаше жълто-кафяви кухини. В един момент бе започнала да драска по вратата, при което беше строшила ноктите си. Челото й беше разранено от блъскането по стената с глава.

Тя лежеше по гръб на пода и немощно повдигна глава, когато амплиметът отново се озова на прага. Вече не й оставаше сила.

Рил я гледаше. Една от страните на кристала блесна с отразена светлина.

Занаятчията отпусна глава на пода.

— Ще ви помогна — промълви тя и протегна ръка.

— Ела долу. — Той се обърна и излезе.

Тиан го последва до ягодовидната стая.

— Това е Лиет — повтори представянето Рил.

А Тиан повтори името:

— Ли-ет. — Изрече го според произношението на родния си край.

— Не. Лиет-т. — Женската наблегна на последния звук, като го удължи по специфичен начин. Удължената съгласна напомняше потропване с нокът.

Занаятчията опита отново:

— Ли-йет.

Женската разтегли устни, което можеше да е както усмивка, така и гримаса.

— Остави!

Тиан се приближи до масата, привлечена от някакво движение, което бе зърнала в стъклената кутия. Вътре бе приклекнало някакво необичайно създание. С големината на мишка и с приблизителната форма на лиринкс, но само приблизителна. Хамелеоновата кожа бе заменена с козина, освен това очите му бяха огромни и розови.

То се движеше на четири крака. Краката му приличаха на копита, а мускулите по гърба му изглеждаха по-подходящи за преноса на тежки товари, отколкото за изправен вървеж.

— Какво е това? — попита занаятчията.

— Трамп! — отвърна Лиет. — Не говори, а само гледай, малки човеко.

Лиет внимателно постави ръце от двете страни на кутията и се съсредоточи. Тиан за пореден път усети гъделичкането между слепоочията, само че с различно звучене и с различен цвят от усещането, съпътствало магията на Бесант. После то изчезна и Лиет рязко дръпна ръце, задъхана от усилието.

Тя се изправи и тръсна глава, за да отстрани нещо невидимо, залепнало за безцветния й гребен. Сетне започна да разтрива челото си. Накрая седна и затвори очи.

Тиан беше вперила поглед в дребното създание. То беше паднало по гръб. Задните му крачка ритаха в самостоятелни спазми. Сетне, пред очите й, стъпалата му започнаха да се издължават и да стават по-тънки. Промяната бе тъй незабележима, че занаятчията трябваше да си припомни предишния изглед на съществото, запечатал се в ума й, за да открие различията.

— Способни сте да плътоформирате? — обърна се тя към Рил, припомнила си сънищата от ледения купол.

— Някои от нас са.

И нея ли бяха подлагали на подобна процедура, докато е спяла? Тиан се втренчи в ръцете си, дирейки някакви недоловими изменения. Ужасът явно се беше изписал на лицето й, защото Рил развеселено каза:

— Теб не сме формирали, Тиан.

— Защо да ти вярвам? — кресна тя и отстъпи назад.

— Много са причините да не го правим — каза Лиет. — За начало, прекалено си голяма.

Тиан я погледна неразбиращо.

— Дори най-умелите плътоформители не могат да влияят на създания, по-големи от плъхове. Усилията са прекалено много. Дейността е болезнена и изключително изтощителна. Ние не можем да черпим външна енергия като вас. Дори и ако дузина от нас седнеха да работят заедно, изменянето на създание с големината на котка би ни коствало разсъдъка. Дори и ако процедурата бъдеше проведена тук.

— Видях те да си оформяш нови пръсти — каза тя с обвинителен глас.

— Това беше различно: регенерация. Заменях изгубеното, не създавах нов организъм. Телата ни са способни да се възстановяват дори и самостоятелно.

— Но в празнотата…

— Пак е различно. — Той погледна към Лиет. — Изменяли сме неродените. И то много внимателно. Предпазливо.

Тиан отново се загледа към дребното създание.

— Ако стотина от вас се съсредоточат едновременно… или хи…

— Толкова много воли не могат да бъдат насочени — каза Рил. — Съществува ниска граница, отвъд която повишената бройка вреди, вместо да помага.

— Освен това — намеси се Лиет — ти би разбрала, ако се опитахме да ти влияем. Плътоформирането е същинско мъчение. Това създание, например, бе упоено. И пак има вероятност травмата да го убие.

Трампът лежеше на една страна и дишаше учестено. Взираше се.

— Не изглежда толкова зле.

— Защото най-болезненото тепърва предстои — обясни Рил. — Лиет само трансформира кожата и мускулите под нея. Оформянето на костите и органите отнема дни. Това е много бавен процес, отнема много време и е с голям процент неуспехи.

— Тогава защо го правите?

— Малките създания могат да… — Лиет замълча заради предупредителния поглед, хвърлен й от Рил. — Тук разполагаме със сто плътоформители. Имаме и други, също около възлови точки, както ги наричате. Когато един от формителите открие подходящ метод, останалите се учат от него. Някой ден ще се научим да използваме енергията, заливаща това място. И тогава вече няма да се страхуваме от кланкерите ви, човеко.

— Ето защо сте искали контролерите ни! — възкликна Тиан. — И мен. Не можете да използвате полето и искате аз да ви покажа. Но аз няма да го направя. Никога!

Защо, защо не беше избягала на платото?

— Ще го направиш, и още как — каза Лиет и погледна към бипирамидата. — Сама ще се молиш да ни помогнеш.