Йън Ървайн
Геомант (16)

Петнадесет

Ниш зяпна.

— Как… как се озовахте тук?

Доколкото знаеше, до Тикси имаше само един път, а механикът се бе намирал тъкмо по него.

— Вече бях в планините. Ловувах! — Думата прозвуча като оповестяваща екзекуция камбана. — Откри ли я?

— Няма и следа от нея.

Фин-Мах го хвана за ръката. Ниш инстинктивно се възпротиви, но само докато се усети. Тази жена можеше да е ключът към реабилитирането му — или окончателното му разрушение. Тя го отдръпна към стената, за да разговарят насаме.

— Проклет глупак! — каза следователят тихо, но убийствено настойчиво. — Какво те е прихванало, та да сториш нещо подобно?

— Аз… Иризис каза… Не съм…

На Ниш не му хрумваше нищо, с което да се оправдае.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — просъска жената. — Тиан току-що бе достигнала изключително важно разрешение. Освен това работеше и над друг, още по-значителен проблем…

— Какъв по-значителен проблем?

— Ти даже не знаеш? — възкликна Фин-Мах. — Изчезването на полето в Миниен. Петдесет кланкера са били унищожени в рамките на няколко часа.

— Нямах представа.

Изглежда положението му бе по-сериозно, отколкото сам бе осъзнавал.

— Още от началото подозирахме, че Тиан притежава огромен потенциал, макар че тя започна да го проявява едва отскоро. Само за няколко дни тя разреши два проблема с контролерите. Два, механико! Най-вероятно щеше да разреши и третия, ако срещу нея не бе заговорничено. Чиста злоба ли беше това, или непростима измяна? Заради това ли лиринкси се мотаят наоколо?

— Наоколо?

— Планините гъмжат от тях. Губим войната, Крил-Ниш. Ако изчезнат още енергийни полета, край с нас.

— Не знаех. — Самият Ниш се ужасяваше от глупостта си. — Наистина не знаех. Какво ще каже баща ми?

— Аз бих се притеснявала какво ще направи. И цялата тази бъркотия заради твоя… — Тя не се доизказа, но показно замахна с коляно към слабините му. Ниш се сви, макар и да не бе ударен.

— Нямам представа за какво намеквате — излъга той.

Коляното полетя отново, толкова бързо, че този път механикът не можа да реагира. Ударът в тестисите го повали на земята.

Фин-Мах се изправи над него.

— И смееш да лъжеш следовател? Очевидно боят не те е научил на нищо, момче! А сега ме чуй! Или си не само лъжец, но и глупак? Ние си имаме методи да узнаваме истината. Тук съм от вчера сутринта и за това време разпитах двеста души. Известно ми е всичко! Разбираш ли? Зная как си се хвалил с връзките си в левашки опит да съблазниш Тиан, а после си я заплашил със същите връзки. Зная как Иризис те е съблазнила, известен ми е всеки ваш тласък. — Гласът й ставаше по-гневен. — Зная за лъжите й, как двамата сте се наговорили да ги прикривате, за начина, по който си опетнил длъжността на осведомител. Подозирам, че имате общо и със смъртта на аптекар Мул-Лим, макар физическата постъпка да е извършена от самия него. Ако това ми подозрение се окаже истина, нищо няма да е в състояние да ви спаси.

— Не — изхленчи Ниш. — Не зная нищо за това.

Тя го прониза с тъмните си очи и не каза нищо. Мълчаливият поглед беше по-лош и от разпита.

— Какъв глупак съм бил — прошепна механикът. Само това можа да измисли. — Пълен глупак. Заслужавам да бъда изпратен на фронта.

Надяваше се, че това признание ще му бъде отдадено.

— И вероятно там ще се озовеш. Глупостта ти силно ще огорчи баща ти, Крил-Ниш. Ако действително е глупост, а не колаборационизъм.

— Никога не бих сторил подобно нещо, кълна се!

— Оставям на баща ти да определи това. На него му е достатъчен един поглед, за да разпознае лъжците. — Тя въздъхна. — А само какви надежди ти възлагаше той.

— Тогава защо ме е изпратил на това противно място?

— За да те изпита. За човек, комуто бяха отредени тъй високи позиции, подобен тест би трябвало да се окаже лесен. А ето че ти се провали — и то заради най-прозаичната причина.

— Какво да сторя? — прошепна той. Ниш не беше страхливец, ала не преливаше и от храброст. Мисълта за предните линии го вцепеняваше.

— Ако изобщо има нещо, което би могло да те спаси, то е само едно. Намери Тиан и я доведи обратно невредима.

— Тя вероятно е мъртва — отчаяно промълви Крил-Ниш.

— Тогава ти също си мъртвец!

— Как да я намеря? — рече той, по-скоро на себе си.

— Един истински осведомител не би питал. Нито би разрешил проблема, лежейки по гръб.

Ниш се изправи, все още притиснал с ръка удареното. След като се помота из фабриката, той се озова в халето на занаятчиите. Иризис се мръщеше над масата си. Механикът се отдръпна. Ако тя действително бе убила аптекаря, а това изглеждаше много вероятно, Ниш не искаше да има нищо общо с нея.

Потънал в мрачни мисли, той пое сред спалните помещения. Сети се, че стаята на Тиан е недалеч. Механикът никога не беше влизал вътре. Той отвори и бутна вратата. Помещението бе дребно, много по-тясно от принадлежащото на Иризис. Но на Тиан това вероятно не бе правило впечатление.

Стаята съдържаше единствено легло, стол, маса и фенер. Прът с краища, вбити в стената, изпълняваше ролята на закачалка, а в края на кревата имаше малък сандък, който в момента беше празен. По нищо не личеше, че в стаята неотдавна е живял някой. Това не бе изненадващо — Тиан бе отведена в размножителната палата преди повече от две седмици. Но какво бе станало с вещите й?

В работилницата й не откри нищо, колегите й също не знаеха. Ниш отиде в кантората, където се съхраняваха отчетите. Счетоводителката я нямаше, там беше само нейният помощник — красив младеж с изключително червени устни, който топло се усмихна при вида на механика. Крил-Ниш отвърна с пестелива усмивка — не искаше да настройва чиновника против себе си, нито да го окуражава.

— Привет, аз съм Уики. С какво мога да ви помогна? — онзи се изправи, приближи се и протегна ръка. Ниш я пое — изненадващо здрава ръка за чиновник. Във всеки случай близостта му смущаваше механика.

— Идвам по поръчение на следователя — остро рече той.

Желаният ефект бе постигнат, защото Уики отстъпи назад.

— Какво е станало с вещите на занаятчия Тиан?

— Не зная. Но несъмнено трябва да е отбелязано. — Чиновникът започна да разгръща страниците на книга, голяма колкото ръката му. — Ето. Миньорът Джоейн е дошъл за тях преди няколко дни. — Той се навъси. — Явно е дошъл, докато съм обядвал. Ето подписа му, а това е подписът на счетоводителката.

Ниш обърна книгата, за да се убеди лично.

— Много благодаря.

И механикът понечи да излезе.

— Крил-Ниш? — меко рече Уики.

— Да?

— Сигурно гърбът много ви боли. Ако ви е нужен човек, който да ви натрие с мехлем…

— Няма да е нужно, благодаря. Зараства добре. А ако имах нужда от лечение, щях да се обърна към целителя.

Уики въздъхна разочаровано.

Ниш познаваше Джоейн, макар и бегло. Сега той си припомни, че миньорът двукратно е посетил Тиан в Тикси. Може би тя се криеше в колибата на стареца и изчакваше времето да се оправи.

Механикът затича към миньорското село. Макар денят да беше ветровит и студен, докато стигне покрайнините, по гърба на Ниш се стичаха струйки пот.

Последният отрязък от стръмния път бе заледен. Ниш внимателно се приближи до колибата на Джоейн и се прикри зад едно дърво, вперил очи във вратата. Тъй като оградата му пречеше, той се промъкна в дворчето и на верандата се ослуша, но не чу нищо.

Тогава механикът рязко отвори вратата. Колибата се оказа празна. Леглото бе оправено, масата беше разчистена. Над камината се сушаха две чинии, две чаши, две лъжици. До вратата бе опряно парче плочка, на което пишеше Благодаря, Джо. Посланието можеше да принадлежи всекиму.

Крил-Ниш отново излезе и обходи къщата, дирейки следи. Не откри — вятърът бе отвял пресния сняг и сега се виждаше единствено замръзналата ледена покривка. Ако Тиан е била тук, накъде се е отправила? Механикът продължи да оглежда за дири, поел в спирала, отвела го в леса. Тук вече откри следи, които отвеждаха до едно дърво, обратно към колибата, сетне нагоре по склона към мината и фабриката.

Дирите бяха големи колкото неговите, но по-плитки и по-наблизо една до друга. Някой по-лек — и накуцващ: личеше, че единият крак се обляга по-силно на тока. Несъмнено Тиан. Към мината ли бе тръгнала, или към фабриката? Механикът последва следите. На няколко пъти ги изгубваше, но винаги се натъкваше отново на тях. Посоката вече ставаше ясна: мината. Вече се свечеряваше, когато той излезе от гората. Тук земята беше заледена и следи не бяха останали, но вече не бяха и нужни.

На входа Ниш се поколеба. Никога не бе слизал в мината. Освен това още от малък бе страдал от клаустрофобия. Безмилостните му братя и сестри го бяха измъчвали, като го увиваха в одеяла. В мига, в който главата му бъдеше покрита, паниката избухваше.

Все пак той навлезе и спря пред кухината, заемана от Лекс, пълничкия дневен пазач, свил се в палтото си.

— Добър ден — колебливо поде механикът. — Аз съм Крил-Ниш Хлар…

— Зная! — изръмжа Лекс. — Ако зависеше от мен, щеше да получиш сто камшика, а не двадесет! Какво искаш?

Очевидно много хора харесваха Тиан.

— Търся занаятчия Тиан.

Лекс размаха жилест юмрук.

— Тя е в… града, благодарение на теб.

— Избягала е от размножителната палата.

Чувайки това, Лекс се ухили до уши.

— Радвам се да го чуя.

— Дошла е тук. Някъде наскоро.

— Не съм я виждал — рече пазачът. — А и да бях, нямаше да ти кажа, мърльо дребен! Сега ми се махай от главата, че си тръгвам.

Ниш се постара да не избухне, макар да му бяха нужни сериозни усилия.

— Тук съм по възложение на следователя — меко каза той. Никой не би посмял да излъже за подобно нещо. — И ако не съдействаш…

Не беше нужно да довършва заплахата.

— Това вече е друго — бързо каза Лекс. — С радост ще помогна на Фин-Мах. Но наистина не съм виждал Тиан.

— Ами Джоейн?

Пазачът погледна към голямата плоча зад гърба си, на която бяха нанесени имената на миньорите, работните им часове, мястото, на което копаеха, и изработеното.

— Дошъл е призори.

— И работи на пето ниво — прочете Ниш.

— Навърта се там от месеци. Харесва му.

Крил-Ниш се замисли.

— Възможно ли е Тиан да е издебнала момент, когато си потънал в работа, и да се е промъкнала незабелязано?

— Би могло, макар че се съмнявам.

— И в такъв случай къде би отишла?

— При асансьора. Това е единственият начин да бъдат достигнати долните нива.

Ниш го последва към зъбчатия механизъм. Всяка следваща стъпка в мрака бе нова доза кошмар. Налагаше му се да впрегне цялото си самообладание, за да продължи. Струваше му се, че таванът над него е жив и потрепва отмъстително, готов да се стовари отгоре му.

Загледан в асансьора, Ниш замислено каза:

— Тези машини трябва да са шумни. Не би ли трябвало да се чува чак при теб?

— Асансьорът непрекъснато е в движение. Тук има деветдесет миньори. Обикновено се прекачват между различните нива. Или бива издигана руда.

— Само че кошниците с руда са много по-тежки. И при тях се чува как добитото бива изсипано.

— Да — каза Лекс. — Сега като каза, преди около час чух асансьора. Слезе много надолу. Но още никой не се е изкачвал.

— Трябва да е била Тиан! — възкликна Ниш.

— Възможно — рече пазачът. — А може и да е бил друг.

— Трябва да ме спуснеш. Веднага.

— Нямам право. Ти нямаш миньорски пропуск.

— Заповядвам ти от името на следователя.

Лекс беше неумолим.

— Дори и по нейна заповед не мога.

— Тогава ми намери човек, който може! — озъби се механикът.

— Двеста, двеста камшика трябваше да бъдат — невъзмутимо изтърси Лекс. — Досаден хлапак!

Но с бавни крачки се приближи до асансьора и два пъти дръпна някакво висящо въже, изчака малко и го дръпна още два пъти. Някъде долу звънна камбана. Скоро камбаната на това ниво отговори и въжето се раздвижи. Появи се кошница. В нея се бе качил посивял дребен мъж, летаргично въртящ ръчката.

— Какво има? — рече онзи, като предъвкваше думите.

— Флин, механик Ниш-Наш иска да отиде на пето ниво. Той търси Тиан и Джоейн.

Ниш стисна зъби. Мразеше този прякор повече от всичко на света.

— Така ли? — Флин майсторски се изхрачи, изплюл се досами ботуша на механика. — Не съм ги виждал. Ако щеш, търси и на девето ниво.

— Какво има на девето ниво? — нервно попита Ниш.

— Предимно вода — отвърна Лекс. — Изпраща го следователят, Флин.

Враждебното лице на миньора поомекна.

— Ами квотата ми? — носово изскимтя той.

— Сигурен съм, че Ги-Хад ще вземе предвид съдействието ти — каза Ниш. Не знаеше доколко това е истина, а и не го беше грижа.

— Е, ще слизаме ли?

— Ще слизаме ли? — измитира го Флин. — Скачай.

Ниш попребледня. Кошницата съвсем не беше се изравнила със скалния под, а и изглеждаше тъй дребничка в сравнение с обгърналата я бездна. Ако не уцелеше… Не, не можеше да го направи дори и за да запази достойнството си.

— Издигни по-високо — рече механикът. Потръпването на гласа му накара Флин да се озъби презрително. Миньорът се спогледа с Лекс, който също се подхилваше. Горко и на двама им, ако някога Ниш се издигнеше. — Хайде, вдигни.

Флин изпълни заръката, а Лекс хвана някаква ръчка. Ниш се качи в кошницата и мрачно се хвана за въжето.

— По-бързо — тросна се той, за да прикрие нервността си. — Работата на следователя не може да чака.

Без да се прикрива, Флин смигна на Лекс, после повдигна ръка, хванала миньорски чук. Последва замах. Ниш трепна, решил, че миньорът се опитва да удари него, но инструментът се стовари върху спирачката. Кошницата полетя надолу, а стомахът на механика се качи в гърлото му.

Когато можа да се пребори с давенето, Крил-Ниш започна да крещи. Чуваше как Флин буквално реве от смях.

Край тях все по-бързо и по-бързо прелитаха отвори. Ниш вече бе започнал да се готви да посрещне края си, когато кошницата взе да забавя ход. Минаха четвърто ниво, след което забавянето продължи и те спряха точно на пето. Лекс бе сложил спирачката.

Ниш току-що бе станал жертва на редовен номер, погаждан на новаците и нежеланите посетители.

Входът на нивото бе осветяван от фенер. Крил-Ниш дари Флин с поглед на нескрита омраза, на който бе отвърнато с безразличие. Миньорите бяха дръзновени хора, признаващи единствено собствената си йерархия. Ако Ниш някога станеше инквизитор, хубаво щеше да се погрижи за тях.

Но вероятността за това бе малка. Предстояха му големи усилия, за да избегне изпращането на фронта, да не говорим за връщането му като осведомител. Механикът се отърси от мечтите за власт и мъст. Опита се да потисне и клаустрофобията си, макар да не успя.

— Къде можем да намерим Джоейн?

Флин взе фенера и закрачи по тунела. Миньорът се оказа по-нисък дори и от Ниш. Такива бяха повечето от тях: дребни, жилави и стари. Крил-Ниш го последва, потръпвайки при мисълта за тоновете скална маса, надвиснали отгоре им.

Джоейн го нямаше на мястото, на което работеше обичайно. Не го намериха и в тунелите, известни на Флин. Ниш разглеждаше кристалните жили и се чудеше, как старият миньор бе знаел кои да избира. На него самия всички му изглеждаха еднакви.

 

 

В крайна сметка претърсиха цялото пето ниво, което им отне много часове и няколко презареждания на фенера. Не откриха следи нито от Джоейн, нито от Тиан. Когато двамата се върнаха до асансьора, Ниш можеше да види, че водачът му е притеснен. Флин удари камбаната и ги издигна до главното ниво.

Продължителното време, прекарано долу, с нищо не бе облекчило фобията на Ниш. Дневната светлина, която съзря откъм входа на мината, беше същински балсам за очите му. Беше утро, което означаваше, че бяха търсили цяла нощ.

Кошницата бе посрещната от натрупала се тълпа.

— Няма и следа от него — викна Флин.

— На горните нива също — тихо рече един млад миньор. — По-добре да слезем на шесто.

Ниш започна да се изкатерва от кошницата, стъпи лошо и едва не полетя в шахтата. Някакъв едър мъжага го извлече на безопасно място и го остави да се свлече на пода — коленете на Ниш се подгъваха.

Механикът видя приближаващи се към него ботуши и повдигна очи. Видя следователя, Ги-Хад, а също и други хора, които му бяха непознати. Всички те се отдръпнаха, за да направят път на нисък, пълничък мъж. Сърцето на Ниш подскочи. Как беше възможно да е стигнал тук толкова бързо? Трябва да е пътувал денонощно в продължение на две седмици!

— Ставай! — каза перквизитор Джал-Ниш. Гласът му звучеше като заводската рудомелачка.

Ниш се надигна, за да се изправи пред баща си. Джал-Ниш Хлар едва бе навлязъл в четиридесетото си десетилетие и изглеждаше добре — въпреки късите крачета и шкембенцето. И беше по-висок от сина си, нещо, за което Ниш не можеше да му прости. Носът на провинциалния инквизитор бе гордо извит. Стриктно поддържана брада сочеше към гърдите му. Косата беше гъста и тъмна, а очите се отличаваха с неизменен блясък, впрочем изчезващ при разпити. В спокойна обстановка Джал-Ниш бе приятен събеседник, който обаче никога не забравяше жилката си на безжалостност.

Сега блясъчето в погледа му беше изчезнало. Ниш знаеше, че няма да получи някакво по-специално отношение. Баща му не беше от хората, склонни да допускат компромиси.

— Докладвай — рече Джал-Ниш Хлар.

— Претърсихме цялото пето ниво. Няма и следа от нея.

— А намери ли приятеля й?

— И от Джоейн също нямаше следа.

Устата на перквизитора се превърна в тънък, безкръвен разрез.

— Ти си имбецил, Ниш. Но един ден аз ще бъда скрутатор. Дори твоята глупост няма да ми попречи. Стягай се за фронта, сине!