Йън Ървайн
Геомант (27)

Три

През дните, прекарани от Тиан в мината, в приполярните области на Сантенар, на около четиристотин левги на юг в Кара Агел (Ледното море) се бе зародил мощен циклон. Той пое на север през Кара Гашад (Огненото море), намери си пролука сред планините, стрелна се над Ха Дроу, като пътьом покриваше всичко с дълбоки преспи, а после, продължаващ да набира сила, с писък се стрелна над морето Талаламел, за да поеме на север. След като изсипа още сняг върху езерото Калисин (метеоритен кратер с чудат остров в средата), той стремглаво се нахвърли върху Великите планини.

Планините блъснаха бурята на север, където тя все пак откри пролука, покатери се и започна да изсипва товара си над разчленените вериги. Южно от Тикси бурята се сблъска с топъл атмосферен фронт, поел от далечен Крандор. Така най-страховитата снежна виелица на века се канеше да се нахвърли върху източните планини.

Вятърът се бе усилвал цял ден. Сега пищеше край склоновете на пещерата, запращащ сняг към облаците в напразен опит да ги накара да си го приберат обратно. Тиан започваше да изпитва ужас. Освен ако не се случеше някакво чудо, тя щеше да си умре тук.

Бе преминала обучения по оцеляване в подобни условия, само че те не бяха предвиждали чак такъв студ. Температурите щяха да продължат да падат, докато тя не замръзнеше жива. Единствено можеше да се опита да си направи заслон под скалния ръб.

Тя започна да изрязва снежни блокове с ножа си, които струпваше от двете си страни. Беше тежка работа, но полезна — тук склонът бе леко вдлъбнат. Макар хлътнатината да беше много плитка, пак предлагаше известна защита.

В един момент ножът на Тиан буквално удари на камък, остъргал целия сняг. Тя бе успяла да обгради две трети от заслона си. Видимостта бързо се свиваше, скоро спадна до две стъпки. Младата жена започна да използва снега и под себе си, за да довърши укритието. Когато стана готова, мястото приличаше на малка гробница, две крачки широка и четири дълга.

Смрачаваше се. Тя мушна ръце под мишниците, защото кристалът също се беше охладил и почти не сияеше. Само да имаше начин да влее сила в него, за да се стопли. Тиан подири полето, но не усети нищо. Може би се намираше прекалено далеч от възловата точка, макар това да й се струваше малко вероятно.

Тя изяде нова дажба, състояща се от сушени плодове, ядки и лой. Храната се превърна на тухла в стомаха й. След като потри нозе в напразен опит да ги сгрее, занаятчията се уви с палтото и се облегна на стената, за да си почине. Стараеше се да не заспива, но непрекъснато се унасяше и се сепваше в последния момент, само за да задреме отново.

А отвън бурята достигаше връхната си точка. Снегът натрупваше със смайващи темпове. Край фабриката вече бе натрупал до половината стена, а какво остава за тук, високо в планината. Тукашните преспи бяха още по-дълбоки. Към полунощ бе навял четири дължини и нямаше никакво намерение да спира.

В снежната си пещера Тиан сънуваше подобаващи сънища — студ. Явно подсъзнанието й й ги подаваше. Целият свят бе изграден от студ. Само студ…

Помощ!

Първоначално тя не осъзнаваше откъде идва викът. Възможно беше дори да е рожба на собствения й ум. Във всеки случай той прониза синапсите й.

Помощ!

Дълъг сън, бавно застиване, забавяне на всички телесни процеси. Неусетно тя се доближаваше до предела, отвъд който връщането бе невъзможно.

ПОМОЩ!

Тиан трепна насън и потъна в съновидение, съсредоточено около светла точка. Светлата точка бавно се движеше сред мрак. След себе си тя остави няколко петънца, за да започне друго очертание, при което пораждаше още точки. И нова линия.

Едва след стотната черта замаяното й съзнание започна да различава образ. Поредица хоризонтални линии, вертикални и два диагонала. Последните излизаха от един вертикал. Всичко това съграждаше толкова бегъл образ, че Тиан различаваше единствено геометрични фигури.

Внезапно той изникна. Младият мъж от балкона. Ръцете му бяха повдигнати умоляващо.

— Тук съм — простена Тиан. Устата й се вледени.

Той не беше чул, защото образът не се промени.

Помощ!

Тя опипом подири сферата, хедрона и шлема, убеди се, че захранващият кристал си е на мястото, след което много бавно си сложи шлема. Изстиналите проводници изгаряха кожата й, но Тиан не обърна внимание.

Занаятчията започна да променя топчетата и жиците, опитвайки позиция подир позиция, за да настрои сферата към хедрона. Внезапно синхронът бе постигнат. Две плавни струи се сляха. Сияещите линии изчезнаха, заменени изцяло от онзи младеж.

Коя си ти? — изрече той директно в ума й. Отново говореше по онзи специфичен начин. К-о-я с-и т-и?

Гласно тя рече:

— Аз съм Тиан. С теб вече говорихме веднъж. Аз съм занаятчия от Сантенар.

Покажи ми се, Тиан.

Засрамено, защото очевидно той бе заможен и от добро семейство, а пък тя не притежаваше нито една от тези характеристики, Тиан представи образа си. Това беше онази Тиан, която бе зърнала в огледалото на размножителната палата, когато двете слугини за пръв път й бяха сложили грим и й бяха направили прическа. Та това пак си беше тя. Не ежедневната Тиан, но пак си беше Тиан. Почувства се леко гузна заради заблудата.

Тиан! — ахна той. — Ти си прекрасна.

Тя почувства топлина.

— Как се казваш? — попита колебливо.

Минис, приемен син на Витис от клана Интис. Първи клан!

Той толкова приличаше на онези принцове, които баба й беше описвала. Само че в момента Минис се намираше в смъртна опасност. Също като самата Тиан.

— Ще ми се да можех да ти помогна, Минис, но съм в капан.

Защо? — рязко попита той. — Не мога да разчета бъдещето ти.

Тиан се зачуди на наблягането му. Значеше ли това, че той бе в състояние да разчита бъднините на всички останали?

Тя обясни ситуацията си.

Минис изчезна, а тя попадна в някакво състояние на полубудност, засенчено от мъката по загубата му. Цялото й тяло трепереше от студ. Сигурно укритието й бе покрито с дълбоки преспи. Тиан започна да прикляква, за да раздвижи и стопли краката си, но и след това продължаваше да чувства студа. Също така се чувстваше и леко замаяна. Може би въздухът й свършваше? Тя опита да разшири пещерата си, като внимаваше да не отстрани някой от блоковете. Защото ако снегът я затрупаше…

Тиа…

Съзнанието й бе докоснато от бегъл шепот. Минис я викаше! Занаятчията откри затрупания си шлем, трескаво го сложи, като потръпна от ледния му допир.

Пръстите й заиграха над жиците, но не можа да намери съответстващата подредба. Съзнанието й не знаеше как да направи онова, което потъващата в сън интуиция бе сторила. Занаятчията започна да се паникьосва.

В този момент възможността да изгуби Минис й се струваше по-страховита орис от смъртта. Тя продължаваше да размества жици и топчета, напразно. Виждаше, че сегашното им разположение е погрешно, но не знаеше кое е правилното.

Тиан повдигна сферата над главата си и яростно я разклати. Направо й се искаше да захвърли приспособлението в снега и да скача отгоре му, докато не отмалее.

Тиан!

Сепната, тя изпусна сферата. Шлемът също се изхлузи от главата й, при което малкият кристал изпадна от гнездото и тупна в снега. Младата жена трескаво започна да го търси. Всичко около нея бе едноцветно — камък, сняг, лед, кристал. А, ето го!

Тя отново го вложи в шлема. Сега й оставаше единствено да…

Тиан, престани!

Заповедническият тон я накара да застине. Той притежаваше твърде големи сходства с гласа на матроната, Ги-Хад и всички останали образи, въплъщавали власт.

Ти изпадаш в паника, дете. Не мога да те открия.

На всичкото отгоре я наричаше дете. Това обръщение я беше измъчвало още от деня, в който бе наченала престоя си в завода, шестгодишна, в ролята на миячка на подове. Употребата му от страна на Минис й изглеждаше предателство.

Тя опита да се съсредоточи. Трябваше.

— Тук съм, Минис.

Така е по-добре. Покажи ми къде си.

Тиан се съсредоточи върху мисловния образ на пещерата си, сетне и на заобикалящия я склон. Знаеше, че изображенията са смътни, но друго не можеше да стори.

Това не ми харесва, долетя друг глас, женски.

Губиш си времето, рече трети глас, безстрастен, мъжки. Тя ще умре, ние също. Писано е.

Мълчете! — прошепна Минис. — Триор, Луксор, не говорете толкова силно. Аз също четох съдбите ни, имаме шанс. Тиан, покажи ни приспособленията, които използва, за да се свържеш с мен.

Тиан си представи шлема и сферата.

Невероятно, каза жената. Къде е намерила подобни артефакти?

Не зная, Триор. Последваха някакви приглушени разговори, които Тиан не чу.

Бързо, дете! — каза жената на име Триор. — Къде си намерила тези приспособления?

— Не съм дете! — Тиан се стараеше да звучи зряла и с достойнство. — Сама ги изработих.

Ти си ги изработила? — обади се третият глас, принадлежащ на името Луксор. — Как? Коя си ти?

Тя не каза нищо. Нямаше да позволи да се отнасят с нея като с хлапачка.

Ти я плашиш, Луксор. Това беше гласът на Минис. Моля ви, нека аз да разговарям с нея. Тиан, откъде си се научила да изработваш такива удивителни приспособления?

Похвалата окрили сърцето й.

— Аз съм занаятчия във фабриката за кланкери над Тикси. Минис…?

Какво е кланкер? — попита Триор.

Тиан обясни структурата на бойните машини.

— Аз изработвам контролерите, които черпят сила от полето и ги задвижват.

Какво е предназначението на тези кланкери?

— Воюваме с лиринксите.

Лиринкси? — провикна се Луксор. — Как е възможно това?

— Когато Забраната била нарушена и Майгрейт прекосила Пътя между Световете…

Тиан се поколеба, защото се боеше, че те няма да знаят за какво става въпрос.

Това е част от нашите Истории. Продължи.

— Това се е случило преди двеста и шест години…

Или триста и деветдесет по нашето летоброене, рече Триор. Но ние все още помним.

— Тогава лиринксите дошли на Сантенар, заедно с други зловещи създания, населяващи празнината.

Някои дойдоха и на Аахан, продължи Триор с мек глас. Но не се задържаха дълго. Разкажи ни за себе си, Тиан.

— Умея да работя с ценни метали и керамика, също и кристали. Всичко това е нужно за изработката на контролери.

Какви са тези контролери? — попита Минис.

— Мисловно управлявани механични системи, които позволяват на обикновен човек да управлява кланкер. — Тя си представи образа на осмокрака бойна машина.

Удивително! Безизразният глас на Луксор сега издаваше интерес. Лицето му изникна, макар че бе с много размити очертания. Много остроумно. Как точно постигат това тези устройства?

Тиан обясни за податливостта на определени кристали да извличат полето около възловите точки, също обясни и на какъв принцип получената сила бива преобразувана.

Значи ти сглобяваш контролери? А какво ви е послужило за образец?

Тиан започваше да се изнервя. Какво значение имаше? Но пък нали не бързаше за никъде…

— Схемата ми бе показана по време на чиракуването ми. Самата аз въведох известни усъвършенствания.

Покажи ни я, нетърпеливо рече Луксор.

— Вие не принадлежите към моя народ. Това би било измяна.

Тогава не можем да ти помогнем, остро рече той.

Моля те, Луксор, каза Минис. Тиан, има нещо, което не разбирам. Ти каза, че сама си построила устройствата, с които се свързваш с нас. Къде си видяла техните схеми?

— Нужно ми беше устройство, което да усилва сигналите от повреден контролер, затова ги изработих.

Това трябва да ти е отнело много време, може би месеци?

— Всъщност ми бяха нужни няколко дни — отвърна Тиан. — Това ми е работата.

Има ли и други занаятчии с талант като твоя? В гласа се долавяше възхищение.

— Не познавам всички занаятчии. Не съм посещавала другите фабрики. — И с лек оттенък на гордост добави: — Но казват, че нашата фабрика е най-добрата.

Какво захранва тези приспособления, Тиан? Пак ли кристал?

Тя си спомни, че още не бе показала бипирамидата.

— Специален хедрон. Него дори не се налагаше да обработвам.

И Тиан изпрати ясен образ на хедрона от рутилов кварц, сияещ, пронизан от иглици.

Последва мълчание. Удивено мълчание, осъзна Тиан.

Какво има? — разнесе се гласът на Минис. — Какво не е наред?

Останалите двама тихо говореха помежду си.

Кажете ми! — кресна Минис.

Това е амплимет! — рече Триор в удивен шепот, който очевидно не беше предназначен да бъде чут от Тиан. В продължение на хиляда години не е бил откриван друг. Само го погледни!

Тя изобщо знае ли какво притежава? Луксор леко се давеше от вълнение. Възможно ли е тя да е начеващ геомант?

Мълчете! Минис отново се обърна към нея. Тиан…

— Минис, защо зовеше за помощ? — прекъсна го тя.

Аахан умира, дрезгаво отвърна младежът. С красивия ни свят е свършено.

— Вие сте от Аахан? — невярващо рече девойката. Знаеше за тази планета — втори от Трите свята. Аахан заемаше самата сърцевина на Историите. И най-невръстното хлапе знаеше за него. Светът, приютявал аахимите, впоследствие поробен от малка група харони. Но след нарушаването на Забраната аахимите отново станали господари на света си.

Тя разговаряше със същества отвъд празнотата — струваше й се невероятно. Може би несъзнателно бе разбирала, че Минис е от друг свят, но едва сега го осмисляше. Всичките й мечти се стопиха, снежинка сред кипящо олио. Тя нямаше да може да му помогне. Никога нямаше да го срещне.

— Какво се случва с Аахан? — печално попита тя.

Целият свят изригва. По кората са плъзнали пукнатини, дълги стотици левги! Аахан ще оцелее, но не и ние! Светът ни ще остане необитаем за около десет хиляди години. Или десет милиона.

— Как се е стигнало до това?

Смятаме, че е последица от нарушаването на Забраната, защото започна по същото време.

— И колко време ви остава?

По наши изчисления — няколко месеца. А в най-добрия случай — година. Лавата настъпва към нас от всички посоки. Скоро няма да ни остане място, където да отстъпим.

Тиан клюмна. В гърлото й се бе образувала лепкава буца.

Минис щеше да умре.

Тиан?

По страните й се стичаха сълзи, замръзващи почти на момента.

— Да? — задавено попита тя. — Ти ще умреш, аз също. Всички сме обречени.

Тиан се тресеше. Мечешките челюсти на отчаянието я поглъщаха на големи хапки.

Може и да има начин! Гласът на Минис съблазнително шепнеше в ума й.

— Какъв?

Бихме могли да ти помогнем през амплимета ти. А в замяна ти ще помогнеш на нас.

— Ще направя всичко! — с готовност рече тя. — С какво бих могла да ви помогна?

Първо трябва да те спасим. Слушай внимателно. По някакъв начин ти си се натъкнала на древното изкуство геомантия.

— Геомантия? Предсказване по пясък? — Тя дори не направи опит да скрие презрението си. Това бе най-долното фокусническо мошеничество.

Не тази жалка пародия, рече Триор. Същинската геомантия е най-могъщото Тайно изкуство, защото черпи мощ от самата земя. Гадаенето винаги е ограничено от силата, предоставена на разположение. Повечето гадатели я съхраняват у себе си или в различни приспособления. Или пък извличат нищожни количества от места, които не разбират. А геомантията предлага неограничено могъщество за онзи, който притежава амплимет и знанието да го използва. Представи си силата, която кара планетата да се разтърси, която я запазва в орбита. Силата на ветровете, на континентите, на изригващата сърцевина. Ето с такава сила разполага един геомант.

Но това е и опасна сила, заяви Луксор. Геомантията е най-трудното Тайно изкуство, също и най-смъртоносното. Твоят амплимет е ключът. Единствено тромавата ти настройка те е спасила. Ти си извлякла незабележимо количество енергия, иначе не би оцеляла от преноса. Ала самото ти постижение говори, че притежаваш вроден талант.

— Има много случаи на загинали по време на работа занаятчии — каза Тиан. — Прогорени отвътре. Откакто изработих тези приспособления, главоболията ми станаха далеч по-силни. Крайниците ми пламтят и потрепват, освен това започнах да виждам чудати, невъзможни неща.

Какви неща? — многозначително попита Триор, като погледна към Луксор.

— Трудно е да го обясня — каза занаятчията. — Плаващи във въздуха цветни форми, които се раздуват и се свиват, изчезват и изникват другаде. Напомнят ми на… — Тя млъкна. — Полудявам, нали? Имам кристална треска.

На какво ти напомнят? — настоя Триор.

— На някакви съставни части — промърмори Тиан иззад дланите, с които беше покрила лице. И се засмя.

Не си луда, Тиан. Просто виждаш отвъд.

— Отвъд какво? Искаш да кажеш, че поглеждам в празнотата?

Не точно. В хиперплоскостта.

— Не разбирам.

Двете с теб живеем в свят с три измерения, Тиан, каза Триор. Всеки предмет се отличава с височина, ширина и дълбочина. Но вселената притежава много повече измерения. Някои философи казват, че бройката им достига десет, но ние сме неспособни да си ги представим и осмислим.

— Все още не разбирам.

Трябва да притежаваш забележителен ум.

— Мисля в образи — отвърна Тиан. — Преди смятах, че това е нещо съвсем обикновено и по силите на всеки. Едва впоследствие научих от останалите, че е нещо необичайно.

Така е. Амплиметът трябва да е усилил тази ти способност и тя е започнала да долавя хиперплоскостта. Започнала си да виждаш четвъртото измерение.

Това все още й звучеше безсмислено.

— И какво по-точно?

Фрагменти от силното поле, изпълващо етера.

— То действително изглежда по-силно от полето, което съм свикнала да усещам.

Защото е така. Именно по тази причина то е тъй полезно. А след като си в състояние да го виждаш, вероятно ще можеш и да го използваш.

— И слабото поле ми предоставя достатъчно сила, стига да съм в границите му.

И в този момент Тиан си припомни за изчезването на полето в Миниен, причинило загубата на петдесет кланкера. Дали лиринксите го бяха пресушили?

Онези отново се спогледаха. Имаше нещо, което не й казваха.

Това е по-безопасен метод, каза Луксор.

Много по-безопасен, добави Триор. При него силата се влива по-директно в амплимета. И си способна да използваш геомантията на места, където не си в състояние да виждаш слабото поле.

— Съжалявам, наистина не разбирам — объркано рече Тиан. — Не мога да ви помогна. Не разбирам за какво говорите.

Последва напрегнато мълчание. Триор тихо говореше с Луксор, който скриви лице. После тя доближи устни до ухото на Минис, който поклати глава. Тя го хвана за ръката и просъска нещо. Минис се освободи и изчезна от образа. Скоро изникна отново, тъй близо, че скриваше останалите двама.

Той я погледна в очите й се усмихна. Тиан почувства как сърцето й пламва. Тиан, любима. Минис протегна ръка към нея, диреща да я докосне. Моля те, помогни ми. Не искам да умра. Аз… За момент той не можа да намери думи. Затова само въздъхна и я погледна, като отново промълви името й с обич.

Тя бе поразена. В този момент никое обещание не й се струваше прекалено прибързано.

— Разбира се, че ще ти помогна, Минис.

Триор изникна в образа. Никой не може да разбере хиперплоскостта, Тиан. Тя е извън границите на разума ни. Но това не ни пречи да я използваме — както ти можеш да използваш полето, без да го разбираш.

— Ами ако абсорбирам прекалено много сила? — Това се беше случвало често, когато ескадрон кланкери навлизаше в слаба възлова точка: пораждаше се странност. Бе имало случаи на изчезнали машини, затова количествата сила, допустима за изтегляне, бяха строго регламентирани. — Ами ако разкъсам стената между Сантенар и хиперплоскостта?

Триор се запъна. Луксор открито зяпна.

— Какво има? — нетърпеливо възкликна Тиан.

Триор придърпа останалите двама и в продължение на няколко минути те разговаряха разгорещено, преди отново да се обърнат към нея.

Не се тревожи за това. Просто прави точно каквото ти казваме и ще бъдеш в безопасност.

— Струва ми се, че главата ми гори.

Енергията, която използваш, протича през теб, каза Триор. Трябва да работим бързо. Когато за пръв път видя Минис, ако не се лъжа, ти имаше слаб, обработен кристал? Намерила си амплимета наскоро?

— Преди по-малко от седмица. Още не съм го използвала… с изключение на сега. — Започваше да се чувства слаба.

Не го използвай! Този кристал може да пренасочва толкова много енергия, че да те изпепели на мига. Но ако си послужиш с него внимателно, точно според насоките ни, той ще те спаси.

— Как?

Заплашва те смърт, Тиан, и тя не се изчерпва само със заплахата от замръзване. По отслабването на сигнала ти преценяваме, че над теб има около десет дължини сняг.

Тиан потръпна. Та това си беше височината на едно обичайно дърво. Нищо чудно, че студът я притискаше по такъв начин.

Докато бурята не престане, няма да си в състояние да помръднеш. А дори и тогава ще те заплашва срутване или лавина. Това означава, че трябва да чакаш с дни. Разполагаш ли с храна?

— Достатъчно за седмица. Но студът ще ме е довършил много преди това.

Слушай внимателно. Можеш да извлечеш енергия с помощта на кристала, за да се сгрееш.

Тиан опита да се съсредоточи, за да не изпусне нищо от инструкциите на Триор. Те бяха дълги, сложни и трудни за разбиране, тъй като съдържаха непознати за нея концепции като „топологически морфометрики“ и „хиперизмерни червейни дупки“. Ръката й започна да потрепва. Беше й много студено.

— Не мога да удържам връзката — изхриптя младата жена.

Само още…

Триор изчезна. Тиан се чувстваше прекалено слаба, за да я потърси отново. Вече не чувстваше пръстите на краката си. Тя си свали обувките и чорапите, за да ги разтрие — доколкото това бе възможно с вкочаняващи се ръце. Измръзването беше неминуемо.

Заради изтощението се затрудняваше да мисли. Как точно трябваше да използва амплимета? Опита се да последва инструкциите на Триор, но скоро разбра, че й липсват няколко стъпки.

Първо трябваше да установи наличието на енергиен източник. Това не беше трудно — навсякъде около нея имаше енергия. Снежната маса върху склона съдържаше достатъчен потенциал, за да разтопи скала. Само че би било изключителна глупост да опитва да черпи от такъв нестабилен източник, дори и да имаше опит.

Тиан си сложи шлема и започна да търси други излъчвания. Търсеше енергия, от която да е безопасно да се възползва, например горещ поток. Но не откри. Всички евентуални източници бяха или твърде дребни, или твърде едри, или твърде опасни, или твърде непонятни.

Силна болка я прониза в гърдите. Девойката изкрещя задавено и се преви, при което си удари ухото в камъка. Сферата се изтъркаля и се блъсна в снежната стена. Не й достигаха сили, за да се протегне и да я вземе. Тиан отпусна глава на земята, без дори да усеща студа. Вече беше станало прекалено късно.