Йън Ървайн
Геомант (14)

Тринадесет

Тиан не сънува нищо. Събуди я Джоейн, внасящ дърва. Тя се прозина, протегна се и приседна на леглото.

— Нощта ще бъде студена. — Миньорът разръчка огъня. — Имаш късмет, че няма да спиш навън, облечена с тези парцали.

— Къде са дрехите ми? — попита тя, докато се грееше на огъня.

— В раницата под леглото.

Тиан измъкна вълнени панталони, риза, бельо, чорапи и ботуши, тежко палто от непромокаема тъкан, четки за зъби и за коса, няколко дребни принадлежности, книгата на Нунар, а на дъното се намираше най-ценното: занаятчийските й принадлежности. Тя разгърна специалното платнище, чиито джобове бяха приютили инструменти. Девойката още помнеше деня, в който ги бе завършила. В същия ден бе преминала в занаятчийска степен. Ръцете й неволно се задържаха върху инструментите. Възможно беше никога вече да не ги пусне в употреба, но в никакъв случай нямаше да се раздели с тях. Това платнище представляваше цялото й достойнство.

— Нещо друго? — попита тя.

— А, да. — Иззад вратата Джо измъкна кожена торба.

Тиан разхлаби вървите и надникна вътре. Пръстите й напипаха шлема. Споходи я образът на красивия млад мъж, зовящ за помощ.

Тя се вцепени и погледна към Джоейн. Понечи да каже нещо, но се отказа. Извади шлема и сферата и ги положи в скута си.

— Красива изработка — отбеляза старецът. — За какво служат?

— Направих ги, за да изпробвам контролерите. Кристалът, който намерихме онзи ден, влиза в това гнездо. — Дори споменаването беше достатъчно, за да припали абстиненцията. Трябваше да си изработи нов индикатор. Буквално се тресеше от желание.

— Не намерих кристал в стаята ти — каза Джоейн.

— Сигурно Иризис го е взела.

— Интересно защо не е взела и тези приспособления.

— Изработих ги за себе си, не би могла да ги използва.

— Взех и още нещо. — Джоейн доближи парче плат към носа й.

Миризмата я накара да се отдръпне.

— Това е мехлемът ми против главоболие.

— Откъде го взе?

— От аптекаря. Работата с кристалите ми причиняваше отвратително главоболие.

— Сигурна ли си, че това е била причината за главоболието?

— Да, защо?

— Баба ми беше много добра билкарка. Помня, че веднъж изрично ме предупреди за това растение — калуна. Оттогава съм запомнил миризмата. Корените му причиняват видения, пристъпи и лудост. Ако приемеш голямо количество, може да умреш от задушаване.

— Но защо му е на аптекаря да слага подобно нещо в мехлема ми?

— Не зная. Да не би да е бил твой разсърден любовник? — подсмихна се Джо.

— Не съм имала любовници — напомни му тя. — Аз едва го познавам.

— Може би той те люби тайно.

— Съмнявам се. Говори се, че той е… неспособен.

— Възможно ли е друг да е пипал мехлема?

Тиан се намръщи замислено:

— Помня, че бях прекалено заета да го изчакам да го направи… Чакай! Иризис ми го донесе. Тя много би се зарадвала на отстраняването ми.

— Ето че го е постигнала, а ти не можеше да докажеш нищо. Не можеш и да я лишиш от мястото й.

— Мислех си…

— Тя е твой враг, Тиан. Никога няма да ти позволи да се върнеш.

Очите й се наляха със сълзи.

— Не зная защо продължавам да тая надежда. Ще тръгна утре, макар да нямам представа къде.

— Ще говорим за това по-късно. Сега е време за вечеря.

Джо повдигна капака на котела, при което се разнесе великолепно ухание. Тиан неволно облиза устни. От друг съд миньорът загреба варен ориз, сипа купчинка, в чийто кратер добави от яхнията, и подаде чинията на гостенката си.

— Не мога да изям толкова много!

— Разбира се, че можеш. На път се тръгва само с пълен тумбак.

— Тръгвам чак утре.

— Може да мине дълго време, преди отново да се нахраниш подобаващо.

Това беше вярно. Тиан нападна храната. Варено месо и зеленчуци — гореща и ароматна пища. Тя яде бавно, потънала в мисли за предстоящия ден. Беше изгубена, също като мъжа от кристалните й сънища.

Дали този младеж не бе рожба на халюцинациите от калунов корен? Дело на измъчения й мозък, без съответствие в реалността? Не, това не й се вярваше. Сънищата бяха единствените хубави неща, останали в живота й. Пък и за пръв път го беше сънувала в нощта преди да получи мехлема.

Джоейн замислено я наблюдаваше.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. Просто е хубаво да споделиш храната си с някого. Не съм вечерял с друг откакто съпругата ми почина.

В колибата му беше много приятно. Уютно. Тук Тиан се чувстваше като у дома си.

— Аз също се храня сама. Трудно ми е да измислям какво да кажа на хората. Те ме намират за странна.

— Хората са странни. Погледни нас двамата: аз, на края на живота си; ти, в неговото начало.

— Не говори така! — викна Тиан. — Ти си единственият ми приятел, Джо.

— Тогава по-добре си намери и друг. Малко са миньорите, които доживяват до седемдесет и шест. Зная, че няма да завъртя осемдесет. И не искам. Какви са плановете ти, Тиан? Зная, че си планирала нещо, защото изглеждаш умислена. И току се усмихваш, като че размишляваш за някой далечен любим.

— Реших да следвам това, което ми показаха виденията. — Тя не даде разяснения. Нямаше как да обясни за младежа, дори и на Джоейн. — Има само един проблем…

Той отопи остатъка от яденето и мушна топчето ориз в устата си.

— А именно?

— Трябва ми нов кристал, Джо.

— Защо? — Той престана да дъвче.

— Шлемът и сферата са безполезни без кристал. Все едно… все едно ти да си без очилата си за четене. Можеш да виждаш думите, но не и да ги прочиташ.

Джоейн я погледна замислено.

— Крепежът, който оставих, все още стои. Не би трябвало да е прекалено опасно да взема друг кристал.

— Какъвто и да е ще ми свърши работа. — Виновно каза Тиан. — Не държа да е особено чист…

Копнежът се бе възобновил, по-силен — кристал, кристал, кристал! Тя трябваше да се сдобие с нов, на всяка цена.

— Не мисля така. За пътя, който ти предстои, ще се нуждаеш от най-доброто, което би могла да намериш. — Миньорът замълча. — Излизам да се разтъпча. Обичам да ми се слегне храната преди сън. Пък и предполагам, че ще искаш да се измиеш и преоблечеш.

— Благодаря.

След като той излезе, Тиан изми чиниите и ги сложи над камината, за да се изсушат. Сетне свали чаршафите и нощниците и си облече кюлоти и фланела. Легна край огъня, зави се с парцалите и скоро заспа.

Отново сънува красивия младеж, застанал на балкона, и катастрофата, сполитаща света му, ала този път образите бяха откъслечни и унили, сякаш той бе изгубил надежда. После сънят преля в една от приказките, които бе разказвала баба й — млада жена, поела на приключение, за да спаси любовника си, само че в случая младата жена беше самата Тиан. Тя се събуди, въздъхна, обърна се и отново заспа.

Разбуди се втори път при влизането на Джоейн. Приседна, усмихна му се занесено и пак се унесе.

Поклащайки глава, Джо си свали ботушите и се отправи към леглото си.

 

 

Тиан се събуди призори и видя, че леглото му е празно. Тя се облече — блаженствайки в удобството на собствените си дрехи, а не онези противни нощници — и закуси с остатъците от снощното меню, ориз и ментов чай. Едва след като се нахрани, забеляза съобщението, написано с тебешир върху парче дъска, оставено до вратата.

В мината. Връщам се за обед. За всеки случай стой нащрек. Оставил съм ти някои дрехи. Бяха на жена ми.

На леглото бяха оставени жакет и широки панталони. До дрехите бе сгънат и топъл спален чувал. Бяха с далеч по-добро качество от нейните. Тиан му благодари мълчаливо.

Стражниците от Тикси можеха да нахълтат по всяко време. Тя си приготви багажа, като взе и един от чаршафите — човек никога не знае кога може да му потрябва някакъв парцал. Тъй като знаеше, че Джоейн не би я изпратил на път без припаси, девойката взе един корав самун, козия бут, няколко топки ориз и парче сирене.

Тя изтри неговото съобщение, за да остави свое. Благодаря, Джо. Приключила с приготовленията, Тиан предпазливо огледа около къщата и пое към гората. Изкачи се на едно дърво, от което се откриваше добър изглед към пътя, и зачака.

Беше ясно, ветровито утро — и вятърът се усилваше с напредването на деня, брулейки колибата. Сред клоните Тиан също бе изложена на поривите му. Тя се радваше за новите си дрехи. Не се случи нищо. По пътя преминаваха само обичайните минувачи. Пладне дойде и отмина, а Джоейн не се появяваше. Вече започнала да се притеснява, девойката отскочи до къщата, за да се подкрепи, сетне възобнови наблюдението си.

Последва още чакане. Тиан тъкмо бе решила да слезе и да отиде да потърси приятеля си, когато на пътя изникна дребен човек, крачещ тъй наперено, сякаш целият друм му принадлежи. Беше облечен в униформата на механик. Това беше противният Ниш.

Дали търсеше нея? Новините за бягството й вече би трябвало да са достигнали фабриката. Нощниците, с които бе дошла, все още се намираха под леглото на Джоейн, но вече беше късно да ги прибере.

Джо все така не идваше. Тиан затича към мината, като се стараеше да оставя колкото се може по-малко следи. Входът беше пуст. Само Лекс беше вътре и отбелязваше нещо върху някаква плочка. Приведена, девойката можа да прибяга край него, взе фенер, запали го и забърза към асансьора, където влезе в кошницата и се спусна до шесто ниво.

Тя слезе и освободи спирачката. Ако преследвачите откриеха, че тя е в мината, лесно щяха да разберат на кое ниво да я търсят. Но и за това не можеше да стори нищо.

Издигнала високо фенера си, Тиан тръгна по тунела, като се молеше да намери Джо. Съществуваше възможност той да е решил да намине през фабриката, преди да се прибере — и двамата да се разминат. Потънала в тези притеснения, тя не обръщаше внимание на опасните участъци. Само каква разлика с първото й идване тук.

Почти стигна. Промуши се през тясно място, направи завой. Ето и тройното разклонение. Измъчвана от абстиненцията си, тя ясно усещаше полето. Бе готова да отскубне някой кристал със зъби. Тя се затича напред, после спря. Средният проход бе изпълнен с отломки, наполовина затрупали крепежите. Таванът беше рухнал отчасти.

Тиан започна да си проправя път напред, изпълнена с ирационална надежда. Може би срутването не беше станало сега, а някъде по-рано. Тогава разлюляният й фенер освети ботуш, стърчащ изпод отломките. Сърцето я прободе.

— Джо? — прошепна тя. — Джоейн?

Тиан дотича до купчината. Миньорът лежеше по корем, притиснат от една от гредите. Целият беше покрит с камъни. Девойката рухна на колене до него и го погали по бузата. Тя беше топла. От носа му се стичаше кръв.

Старецът простена тихо и гръдно. Очите му се отвориха.

— Тиан?

— Да, аз съм! — Тя стисна ръката му. — Какво стана?

— Исках да ти дам за из път… най-добрия кристал.

Девойката веднага си помисли за сияещия кристал, който бе видяла при последното им идване, онзи, затрупан много навътре. Джоейн беше разкопавал жилата директно. Десетки кристали бяха струпани край стената. Тя едва се удържаше да не се хвърли към тях — отвращаваше се от слабостта си.

— Не е трябвало да го правиш, Джо. Който и да е от тези кристали е щял да свърши работа. Впрочем как изобщо си се надявал да го достигнеш?

Очите му посочиха дълъг прът с дървени щипци в единия край, задвижвани от корда.

— Джо! — Тиан го погали по челото. — Сега ще те измъкнем.

Тя започна да отмества камъните. От тавана се отрони прахоляк.

— Спри! — изхриптя миньорът. — Мястото е нестабилно, Тиан. Нищо чудно да рухне изцяло.

— Няма да те оставя тук.

— Тиан. — Дъхът му клокочеше. — Не си чувствам краката. Гръбнакът ми е счупен. Освен това карантиите ми са премазани. Умирам.

— Не! — изпищя тя. — Няма да те оставя.

— Така е било писано да се случи. Аз съм единак, прекарал целия си живот в тези мини. Нима мислиш, че искам да стана сакат, който дори не може да си избърше задника?

— Искам да живееш — промълви Тиан.

— Това е жестоко. Но има нещо, което би могла да направиш за мен.

— Каквото кажеш.

— Свали колана ми. Искам да го вземеш.

— Не ти искам проклетия колан.

— Слушай ме, Тиан.

Заради отломките не беше лесно да изпълни молбата му, но Тиан в крайна сметка успя. Коланът беше дебел и тежък.

— В него има пари — прошепна той. — Достатъчно злато и сребро, за да не ти липсва нищо по време на пътуванията ти.

— Няма да ти взема златото — упорито заяви Тиан.

— Там, където отивам, злато няма да ми трябва. Нямам роднини. Слагай проклетията!

Победена от настойчивостта му, тя прокара колана около кръста си, установи, че ще й трябва нова дупка, сетне започна да я пробива с върха на ножа му.

— Вземи и ножа. Хубав е.

Тиан закопча колана и окачи ножа. Това беше непоносимо. Тя започна да обикаля напред и назад по тунела. Погледът й попадна върху купчината кристали, за които миньорът бе платил такава цена. Тя си избра най-добрия и го повдигна. Кристалът по никакъв начин не облекчи абстиненцията й, разбира се. Първо трябваше да бъде събуден, което щеше да е много мъчителна задача без индикатора й. Девойката отново приклекна до Джоейн.

— Как се чувстваш, Джо?

— И по-добре съм бил. Не бих отказал да пийна нещо.

— Имам вода…

— Не ти ща проклетата вода. По-скоро бих умрял, отколкото да пия вода.

Тиан се усмихна тъжно и потърси раницата му. Откри я подпряна на отсрещната стена. Извади манерката, повдигна главата му и доближи манерката до устата. Джо отпи.

— Още! — Той се опита да се усмихне. — Не се тревожи, няма да ме убие.

— Как може да се шегуваш за това? — Тиан обърса насълзените си очи.

— А ти как може да не се шегуваш?

Тя отново наклони манерката, този път по-продължително.

— Това е вече друго нещо — въздъхна старецът. — Винаги съм искал да си отида именно така, Тиан. Би ли донесла чука, кирката и длетото ми? Искам да са наблизо.

Девойката ги остави на земята до него.

— Двамата с вас се познаваме отдавна — продължи Джоейн. — Нека направим заедно и последната крачка. — Лявата му ръка се протегна, за да погали дръжката на кирката. — Служихте ми добре. — Очите му се затвориха. Той промърмори куплет от песен, популярна от младините му. — Още ли си тук, Тиан?

— Да — прошепна тя, едва сдържаща риданията си. — Никъде няма да ходя.

— Би ли ми дала още една глътка?

Тя наклони манерката, макар че този път Джо преглътна с мъка.

— Джо? — Тиан стисна ръката му.

— Да?

— Има ли и друг изход от мината?

— Защо?

— Търсят ме. На тръгване видях механик Ниш да върви по пътя.

Той мълча толкова дълго, че Тиан го помисли за издъхнал. Ръката му се бе вцепенила, стиснала нейната. Девойката леко раздвижи пръсти и тогава той заговори.

— Навремето имаше изход от девето ниво. Много дълъг проход, отвеждащ на юг до мината Бху-Гил. Входът му бе затрупан, макар че това беше отдавна, възможно е междувременно да е отворен отново. Ние, миньорите, сме алчна пасмина. През свободното си време вършим потайни неща.

— Това ли е единственият път?

— Единственият, който… ми е познат. Не е хубаво към една мина да има прекалено много входове. Вреди на златната руда. — Той тихо се изкикоти. — Впрочем долните нива вероятно са наводнени. Длъжко плуване, момичето ми.

Тя си припомни, че Джо и преди беше споменавал за това.

— Значи няма изход?

— Кой знае? Сред миньорите има и крадци, а крадците не са сред бъбривите.

Това не й беше от голяма полза.

— Още бренди, Джо?

— Мъничко. Да си наквася езика.

Тиан отново капна в устата му. Течността се разля навън. Пръстите му погладиха дръжката на кирката, после застинаха.

— Джо! — проплака тя. Нямаше отговор. — Джо…

— Още нещо за теб — рече той с шепот, тих като въздишка. — Да ти помага по пътя.

— Вече ми даде колана си.

— Друго…

Миньорът се опита да се усмихне, но дъхът му изчезна. След едно последно потръпване тялото му застина.

Беше мъртъв. По бузите на Тиан потекоха сълзи. Бедният Джо, той се бе отнасял така добре с нея. Тиан го целуна по челото, склопи очите му и намести кирката в ръката му. Тогава нещо се отрони от другата му ръка, нещо, чието сияние се разливаше маслено.

Това беше кристалът, който бе зърнала онзи път. Кварцова бипирамида, със съвсем нежен розов цвят. В двата върха се бяха скупчили иглени кристали, по-тънки от човешки косъм. От тях се простираха други иглици, разсичащи дължината на призмите. Те почти се докосваха, но в средата на кристала имаше кухина, отчасти пълна с течност.

Когато докосна кристала, в съзнанието й избухнаха разноцветни дъги, разпрострели се във всички посоки — те се извиваха, преплитаха и сливаха в безкрайност. Струваше й се, че тя се намира в самото поле, само че никога не бе го виждала по такъв начин. Изникнаха кръгове, сфери и криви, неспирно променящи големина и форма. Изчезваха, за да се появят отново. Сякаш съзираше откъслеци от структури, чиито измерения не можеха да бъдат изцяло пресъздадени в този свят.

Кристалът вече беше буден — трябваше, защото от абстиненцията й не остана и следа. Усещането бе екстатично, ала и притесняващо. Тиан буквално се замая от опита си да подири обяснение.

Беше виждала рутилов кварц много пъти, в тази мина се срещаше често. Някои от най-добрите хедрони биваха изработвани именно от такъв кристал. Ала никога досега не бе попадала на толкова съвършена и симетрична форма. Полазиха я тръпки при мисълта за потенциалните възможности, които мощта на подобен кристал предоставяше.

Тиан уви хедрона в парче кожа и внимателно го прибра в раницата си, след което целуна Джоейн по челото. След като се нахрани за последно със стария си приятел, споделяйки хляба и сиренето от раницата му, девойката почете паметта му с остатъка от манерката, взе фенера си, като остави неговия да догори, и пое обратно, без да се обръща назад.