Йън Ървайн
Геомант (6)

Пет

Казаното от Ги-Хад донесе огромно облекчение на Тиан, започнала да се съмнява в собствените си умения. Но след като изработени в други фабрики хедрони също отказваха, значи причината не се коренеше в лоша изработка. Дали врагът бе изнамерил начин да неутрализира действието им от разстояние, или ставаше дума за саботаж? Ако беше второто, как можеше един кристал да бъде повреден, а същевременно да изглежда непокътнат? Тиан никога не бе чувала за подобно нещо, останалите занаятчии — също. Така че все още не се бе измъкнала от неприятностите.

Докато всички обядваха, Тиан отново прерови стаите на майстора, този път в търсене на бележки по настоящия проблем. Не откри нищо. И също така не върна книгата на Нунар в скривалището. Още нямаше намерение да се разделя с нея.

Иризис я завари да заключва вратата.

— Какво правиш? — яростно изфуча русокосата.

— Опитвам се да разбера дали е възможно хедронът да бъде саботиран, а да не останат следи — отвърна Тиан и се отдалечи.

Нещо блесна в очите на Иризис. Тя остана загледана след дребната си съперница.

 

 

На Тиан й хрумваше само едно решение — да разгледа по-подробно дефектните хедрони, дори и ако с това ги разруши. Тя си окачи индикатора и посегна към първия кристал, но спря. Ами ако дефектите се разпространяваха? В гърлото й изникна буца при мисълта, че може да изгуби индикатора си. Не, не се осмеляваше да го излага на такъв риск. Вместо това тя извади схемата, която бе нахвърляла през нощта, и пристъпи към работа.

След три дни, включващи работа от зори до среднощ, Тиан беше готова. Изработеният от нея хедронов пробник се състоеше от две части. Първата представляваше сфера, изработена от медни жици, простиращи се по дължина, ширина и диагонал. Върху тях бяха нанизани малки топчета. Всяко от топчетата бе изработено от различни слоеве метал, керамика и стъкло. Сферата приличаше на орбитен модел.

Другата част представляваше шлем от емайлирани сребърни и медни нишки. От него се спускаха множество проводници, които, когато шлемът бъдеше поставен, обгръщаха главата й като паякови крачка. В предната си част приспособлението имаше отвор, предназначен да държи парче кристал.

Тиан разтвори сферата и постави вътре един от отказалите хедрони. Сетне вложи късче в гнездото на шлема, който постави върху главата си. Проводниците бяха хладни. Тя затвори очи, обгърна сферата с ръце и мушна пръсти между жиците, така че връхчетата на пръстите й да докосват страните на хедрона.

Занаятчията веднага усети нещо в сърцевината на кристала — дребна, нестабилна аура, мъглива и неясна, подобна на опашката на комета. Пръстите й започнаха да експериментират с разположението на топчетата: при някои подредби излъчването на хедрона се усилваше, при други се изгубваше съвсем. Тиан опита да завърти различни жици, сетне да промени ориентацията им спрямо компаса. И това не помогна. Изработеното от нея приспособление не беше достатъчно мощно, за да разчете аурата. Междувременно я сподиряше и неприятното усещане, че някой я наблюдава. Тиан отвори вратата на работилницата си, но фабриката си оставаше пуста.

Тя насочи вниманието си към малкия кристал, захранващ шлема. Той не беше особено силен. Просто бе взела първия попаднал й такъв. Тиан започна да търси сред намиращите се в кабинката й камъни, но не откри друг подходящ. Кофата с кристални отломки пък беше празна.

— Гол? — Тиан се огледа за невръстния метач, но той не се виждаше никакъв. Девойката го откри свит в една от нишите зад пещите, подложил под главата си зеблен чувал. Тези места бяха любимо скривалище на поколения деца, отраснали във фабриката. Самата тя също ги бе използвала няколко пъти като малка.

Тиан се загледа в спящото дете. То приличаше на малко ангелче — смугла кожа, жизнерадостно овално лице, червени устни и благородно чело, позакрито от черни къдрици.

— Гол! — Тя разтърси рамото му.

Хлапето се събуди бавно и се усмихна, преди да отвори очи. Ококори се, когато я видя пред себе си.

— Занаятчия Тиан! — Момчето се изтърси от кухината в комичен опит да изглежда нащрек и работещо разпалено. — Какво мога да направя за вас?

Нужни й бяха усилия, за да запази сериозността си. Гол винаги се отзоваваше с готовност, но никога не изпълняваше очакващото се от него. Не само мързелив, но и прибързан, той не познаваше разликата между добре свършена работа и претупана такава. Някой по-суров ръководител щеше да се погрижи да отстрани тези му черти, като го напердаши хубаво, но Тиан не можеше да се насили да го стори.

— Къде си оставил парчетата кристали от работилницата ми?

— Изхвърлих ги зад фабриката — лъчезарно отвърна Гол. — Сипах ги върху купчината сгурия. Искате ли да ви покажа?

— Казах ти да ги изсипеш в кофата в хранилището за материали! — остро каза Тиан. — Ако нещо подобно се случи отново, Гол, ще те изпратя обратно при майка ти.

Сякаш можеше да го стори. Клетата жена беше малоумна и имаше седем деца, до едно годни единствено за храна на лиринксите.

— Простете! — Личицето му изрази вцепенение.

Емоциите на Гол признаваха само крайности. Тиан се чудеше дали в главата му изобщо има мозък.

— По-бързо, не разполагам с време!

Двамата поеха край ковачниците, където група полуголи младоци размахваха чукове. Ейрин Мас се бе облегнал на една наковалня и зяпаше работещите, ухилен като тиква. Зад гърба му двама чираци го имитираха, като пресилено се плезеха и крещяха. Интересно дали от хора като Мас също изискваха да се чифтосват?

Докато преминаваше покрай работните маси на механиците, Ниш й хвърли изпепеляващ поглед. От онази случка не бе спрял да я гледа така. Тя ускори крачка, вторачена право пред себе си, и излезе през задния вход.

Пространството зад гърба на фабриката бе отвратително място. Тук се изливаха тръби, от които се издигаше пара и убийствена воня — човешки отпадни продукти, смолисти и серисти боклуци. Тази комбинация се бе погрижила за отсъствието на растителност. Пепел и сгурия се трупаха из цялото дефиле. Най-пресните добавки можеха да се разпознаят по слабото си димене. В дъното на долината се бяха натрупали дебели слоеве мръсотия. В продължение на почти три левги реката течеше отровена. Дори самият й черен вид бе достатъчен да отврати живота.

Гол я поведе сред смрадливите купчини, за да спре внезапно.

— Няма ги! — възкликна ужасено.

Тиан се приближи до ръба на клисурата. Смрадливите амониеви пари я блъснаха в очите. Пепеливата планина бе слегната заради седмиците дъжд и суграшица. Сред тези гигантски свлачища беше невъзможно да намери ценните отрязъци.

Занаятчията обърса потеклия си нос.

— Стига си хленчил, Гол. Защо никога не правиш това, което ти се казва?!

Хлапето заскимтя още по-силно.

— Бягай да си вършиш работата. И ако това се повтори, ще накарам да те набият с камшик!

Ридаещото момче избяга обратно по пътеката. Тиан се облегна на парче стена, останала от някогашния манастир. Свещената обител се бе издигала тук в продължение на хиляда години. А преди това, в продължение на други хиляда години, поклонници бяха идвали тук, за да отдадат почитта си към свещения кладенец, понастоящем затрупан под купища отпадъци. Дали това имаше някаква връзка с тукашния възел?

Тя се върна в занаятчийското отделение и огледа работните маси на колегите си. Техните кристални отпадъци също бяха почистени. В склада имаше неизползвани кристали, само че тях трябваше да изрязва, а на Тиан й беше нужен кристал с естествено съответстваща големина. Още утре сутрин щеше да отиде в мината.

 

 

— Добро утро, Лекс. Търся Джо. Той още ли работи на пето ниво?

Лекс изникна от кухината си. Дребното топчесто човече приличаше на онези усмихващи се кукли, които, прикрепени към нещо, винаги отскачаха обратно след удар.

— Не съм го виждал, Тиан — рече той. Днес говореше ясно, очевидно си носеше ченетата. — Не мисля, че днес е идвал.

— Дано не е болен.

— Дъртият Джо? Той е корав като миньорски гащоци. Не, сигурно е отишъл в Тикси.

— За всеки случай ще го потърся и в колибата му. Благодаря ти, Лекс!

Тиан се отправи към миньорското селище, намиращо се на една трета левга по-надолу. То представляваше петдесетина каменни колиби, скупчени по терасите от двете страни на пътеката. Домът на Джоейн се намираше по-встрани, сред дърветата. Длъгнеста гранитна постройка с две стаи, с тръстиков покрив, покрит с мъх, заобиколена с плет.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Тиан бутна портичката му и влезе в двора. Посрещна я веранда, чиято мебелировка се изчерпваше с грубоват стол. Из дворчето надничаха маргаритки. Тук-таме се виждаха и минзухари. От другата страна на пътеката имаше малка зеленчукова градина — тя можеше да се похвали с чесън, кромид, праз и няколко червени зелчици.

Вратата беше затворена, коминът димеше. Тиан почука, но отговор не последва. Тя потропа отново и този път й се стори, че е дочула слаб ответ. Занаятчията бутна вратата — притесняваше се, че нещо му се е случило.

Вътре беше тъмно, тъй като нямаше прозорци. Единствено откъм огнището долиташе слабо сияние. В самото начало погледът на девойката не можа да различи нищо.

— И това ако не е Тиан! — долетя хрипкав глас откъм огъня. — Влизай, мила.

Сега тя можа да различи очертанията на силует, настанен край огъня. Джоейн понечи да се надигне, но внезапен пристъп на кашлица дръпна дъното на панталоните му.

— Добре ли си, Джо? — Тиан притича до него.

Възрастният мъж обърса очи в ръкава си.

— Минни дробове! — успя да обяви и се изхрачи в огъня. Продължи с по-чист глас: — Винаги ми става така сутрин.

— Бях се притеснила, че нещо ти се е случило.

— Изпълнил съм си квотата и днес не ми се ходеше на работа.

— Но…

— Аз съм на седемдесет и шест, Тиан. Продължавам да работя, защото не би имало какво да правя, ако спра. Има и дни, в които не ми се работи.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не съм инвалид — усмихна се той. — Но не бих отказал чаша гил, щом си така любезна. В гърненцето на полицата.

Тиан свали указания съд, извади няколко ивици кора от гил и сложи чайника над огъня.

— Слаб или силен?

— Като катран. Сложи около пет ивици и ги остави да пуснат вкус. Ела да излезем на верандата.

Джоейн отнесе стола си, а Тиан се настани в онзи, който вече стоеше отвън. Двамата се загледаха в мъглата, диплеща се сред иглолистните клонки. Вятърът тихо фучеше сред плетената ограда. Най-сетне миньорът наруши мълчанието.

— Винаги ми е приятно да те виждам, Тиан, но съм уверен, че не си дошла, за да си убиваш времето.

— Джо, как ще си намеря съпруг?

Той я погледна и се усмихна.

— Не мисля, че ще срещнеш затруднения.

— Страхувам се…

— Не е толкова неприятно задължение, Тиан.

— Нямах предвид това. Отивам да взема чая.

Девойката рязко се изправи и се върна с две дървени чаши. Парата се отличаваше с канелено-ментово ухание.

Докато отпиваха от отварата, Тиан разказа за проблема си с кристала.

Джоейн стоеше замислен.

— Значи искаш да ти намеря нов.

— Колкото се може по-силен. Предишният не беше достатъчен.

— Предполагам е спешно?

— Ги-Хад заплаши да ме изпрати в размножителната палата, ако не намеря решение на проблема до края на седмицата.

— Празни приказки! Ти си прекалено ценна за него, Тиан.

— Защо му е да казва подобно нещо, ако не го е решил наистина? — Тиан не умееше да преценява хората и да пресява сериозните приказки. — Самият той е под па̀ра заради отказалите кланкери. А и надзирател Грист току му нашепва за мен. Грист не ме харесва.

— Грист не харесва никого, Тиан. Особено откакто…

— Откакто?

Джоейн отпи.

— Грист се готвеше да стане отговорник на фабриката, но Ги-Хад му отне този пост, когато се завърна като герой. После и самият Грист отиде на фронта, беше обвинен за разгром, за който нямаше вина, и бе понижен до редник. Оттогава целият свят му е крив. Порокът му също не му помага.

— Листата от нига?

— Да. Те подсилват гнева. Освен това никак не са евтини.

— Страх ме е от него. Войната върви много зле, Джо. Отчаяните хора вършат глупави неща.

— Войната е тръгнала на зле още откакто бях малък. След известно време човек престава да вярва на нещата, които му казват. Достатъчно стар съм, за да съм виждал пренаписани Истории.

— Историите са истина! — възмутено викна тя. Не само истина, те бяха фундаментът на света. Усъмняването в тях граничеше с богохулство.

— Не се съмнявам. Обаче чия истина?

— Не разбирам за какво говориш.

— Малцина разбират. Вече почти никой не доживява до моите години. Чувала ли си за Сказанието за огледалото?

— Зная, че е пълна лъжа.

— Когато бях малък, не се считаше за лъжа, а беше част от Великите сказания. Лилан Чантедски пък бе смятан за един от най-почитаните хроникьори. Сега е известен като Лилан Лъжеца, осквернил Историите. Защо?

— Предполагам някой е доказал…

— Най-великите люде на тогавашната епоха са били съвременници на неговото сказание: Надирил Библиотекаря, Игур, Шанд, Малиен от аахимите. В продължение на сто и тридесет години никой не е казал и дума против сказанието. И тогава Съветът на скрутаторите повелява то да бъде пренаписано. Защо, Тиан?

— Не зная.

— Тази война потъпка всичко, пред което някога благоговеехме.

Тя неспокойно се размърда на стола си.

— Този разговор не ми харесва, Джо.

Миньорът се върна към предишната тема.

— Не смятам, че размножителната палата ще ти се понрави. — Той се подсмихна. — Макар че е живот сред лукс и удоволствия…

— Дори и не се шегувай, Джо! Няма да позволя да ме третират като разплодна свиня! — Лицето й бе придобило червенината на тухла. — Обичам работата си. Мога да я върша по-добре от всеки друг. Просто искам да работя и да живея живота си.

— Всички искаме това. Но войната…

— Проклета война!

— Все пак се съмнявам, че Ги-Хад действително ще те прати там, Тиан. Ти си най-добрата в работата си.

— Наистина изглежда, че притежавам необичаен талант — замислено рече тя.

— Имаш ли представа откъде си го придобила?

— Майка ми твърди, че съм го наследила от нея. Макар че тя всячески се стараеше да го потъпче.

— Така ли?

— За пръв път осъзнах наличието му на първия преглед, когато бях на шест. В един от тестовете бегло ми показаха рисунка и после ми задаваха въпроси за нея. Можах да отговоря на всичките. Те бяха удивени, а аз не разбирах какво толкова чудно има — в ума си я виждах съвършено ясно. И сега мога да я видя: семейство сред морава. Майка, баща, момиче, две момчета и куче! — Тя тежко въздъхна. — После започнаха да ми показват най-различни изображения. Карти на места, за които не бях чувала, схема на часовников механизъм, гоблен с Историите. Отговорите ми бяха съвършени, защото всеки образ се запечатваше в ума ми.

— Какво друго те питаха? — удивено попита Джоейн. — Мен не са ме подлагали на тази процедура. Още не я бяха въвели, когато бях малък.

— Така ли? — изненада се Тиан, а сетне отговори. — Най-различни неща. Четене, правопис, памет, хвърляне, стрелба с лък, математически загадки. — Тя се усмихна на спомена. — Един от тестовете дори не приличаше на изпитание. Екзаминаторите поставиха малко парченце медена пита пред мен и ми казаха, че ако го оставя недокоснато докато се върнат, ще ми дадат огромно парче.

— А ти изяде ли го?

— Не, макар че ми се искаше. Други тестове изискваха да конструирам неща от разни зъбчати колела и метални части. С тях се справих зле.

— Това е странно за човек, изработващ контролери.

— Като малка нямах такива играчки. Майка ми гледаше отвисоко на хората, работещи с ръцете си. Не би допуснала дъщеря й да прави подобно нещо. Във всеки случай екзаминаторите изглеждаха разочаровани, сякаш този ми неуспех елиминираше таланта ми. Помня, че тихо разговаряха помежду си, отдръпнати, и поглеждаха към мен, поклащайки глави.

— Тогава как се озова във фабриката? — Джоейн отпи нова глътка от чашата си и се отпусна на стола.

— Последният тест включваше кристали, предполагам са били различни хедрони. Поне някои от тях, а другите трябва да са били фалшиви. Поставиха един в ръката ми, тъмнозелен, после ми вързаха очите и ме накараха да опиша какво виждам. — Тя замълча, за да надигне чашата си.

— И какво видя?

— Не видях нищо. Сметнах, че съм се провалила отново. Някой взе кристала от ръката ми и постави друг. Съсредоточих се, но нямах представа какво трябва да видя.

Джоейн беше отпуснал глава на стената, затворил очи. Тиан продължи.

— Тогава ми дадоха трети кристал. Той беше много студен. Понечих да кажа, че и у него не виждам нищо, когато някаква розова вълна трепна в съзнанието ми. Трябва да съм извикала в старанието си да я видя отново, защото нечий глас настойчиво ме запита какво съм видяла.

— Кристалът се стопли в ръката ми. Внезапно изпитах усещането, че наблюдавам отвисоко езеро, върху което е разляно масло. Времето сякаш спря, когато се загледах в последователностите. Имаше цветни слоеве, подвижни, които се разместваха и се сливаха. На места те се завъртаха като оттичаща се вода, за да изникнат отново от нищото и отново да се слеят. Беше толкова красиво! И тогава всичко изчезна — екзаминаторите бяха взели кристала. Оказа се, че съм го използвала в продължение на час!

— Трескаво започнах да се оглеждам за него. Трябваше да го взема обратно. Пищях, ритах — нещо, което не бях вършила никога през живота си. За пръв път изпитах абстиненция. Единствено кристалът имаше значение за мен.

— Казах им какво съм видяла, а на тях очите им блеснаха от вълнение. Исках да подържа и останалите кристали, но те си ги прибраха и ме пратиха обратно при майка ми. След няколко седмици договорът бе изготвен и аз бях изпратена във фабриката. Марни беше побесняла. Тя ми беше подготвяла друга съдба, такава, която да й донесе далеч по-голяма полза, само че екзаминаторите вече бяха взели решението си.

— Да започнеш да изработваш контролери?

— Да, макар че през първите две години само метях и почиствах. Вече не бях умничката Тиан, а мърлата от плодилнята. В известен смисъл все още съм дете. Така и не успях да си намеря приятели тук.

— Котката, която ходеше, където си ще — промърмори Джо. — Ти си прекалено различна, Тиан.

— Какво?

— Създаваш впечатлението, че не се нуждаеш от никого. Хората, с които работиш, вероятно намират тази самостойност за отблъскваща.

— Предполагам желая… различни неща. Както и да е, майстор Баркъс положи начало на чиракуването ми, когато станах на осем. Тогава се почувствах наистина безполезна. Всички останали бяха така сръчни, а моите пръсти сякаш бяха от кашкавал. Цяла вечност ми беше необходима, преди да усвоя и най-простите манипулации.

— И ти какво направи? — попита миньорът, като се поусмихна, сякаш предварително знаеше отговора. Пък може и така да беше — голяма суматоха бе възникнала в онова време.

— Не можех да спра да мисля за кристала и онова, което бях видяла в него. Отчаяно го исках. В занаятчийските работилници изобилстваше от хедрони, само че на мен не ми беше разрешено да докосвам кристалите. И не само на мен. Преди да са навършили дванадесет, на чираците не се позволява да работят с хедрон. Ровех се из кристалните отломки, но те бяха парчета от още несъбудени кристали и бяха безполезни.

— Един ден, няколко месеца след началото на чиракуването ми, намерих парче хедрон, изхвърлено по погрешка. По онова време бях се отказала, така че просто изхвърлях на боклука кофата с кристали. И тогава усетих цветния блясък.

— Отне ми часове да намеря въпросното парченце сред тази купчина, но щом пръстите ми го докоснаха, видях. Зърнах неща, които никой друг не можеше да види, красиви цветове и подредби, вплетени в неспирно движение. Не разбирах нищо от тях, затова започнах да се промъквам на лекциите на майстор Баркъс. Убедена съм, че той знаеше. Нито веднъж не се издаде, но понякога прекъсваше обясненията си за поредната абстрактна теория, за да изрече тъй елементарни напътствия, че обучаемите се почесваха по главите и си мислеха, че наставникът им започва да изкуфява. Така можах да науча доста неща.

— Какво научи?

— Разбрах за какво са нужни хедроните. Вманиачих се. Кристалът ми се превърна в мой най-близък приятел. Държах го по цял ден. И цяла нощ. Научих се как да разчитам променящото се поле около тукашния възел. Деветгодишна нарисувах поредица картини, показващи как се изменя то в продължение на месец. Полето не беше произволно, както бяха смятали досега. Съществуваше последователност, макар че никой не бе могъл да види полето достатъчно ясно, за да я разкрие.

— Изтичах да занеса рисунките си на майстора… — Тиан замълча и леко потръпна. — Нахълтах право на съвещание, на което присъстваха предишният отговорник и един перквизитор!

Джоейн се закиска.

— Настъпи пълна тишина, после перквизиторът взе рисунките ми и ги окачи на стената. Стаята бе запечатана, на вратата поставиха пазач, а аз бях разпитана от най-строгия възрастен мъж, когото до момента бях срещала. Откъде съм била взела картините? Бях ужасена, че той ще нареди да ме бият. Той действително го стори, ала това не беше най-лошото, което можа да ми причини. Той ми взе хедрона. Месеци наред не се бях разделяла с кристала си и абстиненцията беше покъртителна. Мислех, че ще умра. Четири дни имах треска.

— Перквизиторът не можеше да повярва, че сама съм нанесла схематиките на полето, не и докато лично не разпита и последния занаятчия и оператор на фабриката. Бях направила карта, по-добра от армейската. Това беше безценна информация, особено за врага.

— Когато му казах, че мога да влияя върху последователността на полето, перквизиторът замълча и ме погледна много внимателно. Именно по такъв начин гадателите извличат сила, това е строго пазена тайна. Той се страхуваше, че с детинската си несъобразителност ще издам нещо. Също така се притесняваше, че може несъзнателно да изтегля енергия и да убия някого — или себе си. Перквизиторът бе в състояние да стори само едно.

— Същинската ми подготовка започна същия ден, три години предсрочно. Впрочем свършекът далеч не беше предсрочен. Баркъс веднага ме накара да работя с хедрони, но талантът ми с нищо не облекчаваше нещата. Е, лесно ми беше да работя с кристалите, но само толкова. Същински кошмар беше да се науча да изработвам дребните части на контролера. В механичните дейности се справях най-зле от всички. Стараех се изключително силно, но не изглеждаше да има полза.

— Само че накрая си усвоила умението — отбеляза Джоейн.

— Да. Моите контролери не стават красиви като онези на Иризис, но работят по-добре. — Тя се приведе, за да вдъхне миризмата на есенните минзухари. — Останалата част от обучението беше също толкова мъчителна.

Джо я изчакваше да продължи.

— Лесно е да виждаш през хедрон. Но да настроиш проклетия контролер към хедрона, а после и към полето — това беше най-трудното нещо, което съм правила.

Миньорът отпи и леко примлясна с устни.

— Лек привкус на плесен.

— Съжалявам — веднага рече тя. — Не…

— Кората си е такава, Тиан, вината не е твоя. Продължи.

— Като ученици не ни се полагаха собствени хедрони. Трябваше да използваме онези, изработени за обучение още преди години. Те никога не съвпадаха. Освен това ми се случваше да долавям странни екоти от множеството различни воли, които ги бяха използвали по всевъзможни начини, някои от които не особено уместни. Пък и като цяло самите кристали си бяха дефектни.

— Никой не би дал хубави кристали на чираците — вметна Джоейн. — Чиста загуба.

— Несъмнено. — Тиан се изправи, приближи се до портичката и се загледа в гората.

— Беше започнала да говориш за настройването на контролера — подкани я той след малко.

Занаятчията се сепна.

— Да. Почти всички хедрони имат определени недостатъци, така че десетките части на контролера трябва да бъдат съобразени с тях. Понякога нямаш представа как. Ако някой от елементите бъде прекалено изместен, всичко отива на вятъра. И тогава ти е нужен цял ден само за да се върнеш в изходна позиция, даже и ако вече ти е ясно къде е била грешката. Само че чиракът никога не знае къде е. А боят определено не помагаше.

— Нямах представа, че Баркъс бие учениците си — свъси се Джоейн.

— Той беше много мил старец. Става дума за по-големите чираци. Те ме презираха. Но това беше отдавна. Трудно ми беше да се науча, но след като веднъж усвоих нещата, вече почти не ми се налагаше да мисля, докато извършвам съответните манипулации. Още по-лесно стана, когато си изработих собствен индикатор, тогава направо се родих. Внезапно можех идеално да виждам полето. Сякаш…

— Сякаш си се сдобила със собствен чифт очила, вместо да използваш чужди — предложи Джо.

— Точно. Не зная какво бих правила без индикатора си. — Тиан притисна ръка под шията си, където обикновено висеше медальонът, и се сети, че го е оставила на тезгяха си. Почувства безпокойство. Но пък никой нямаше да се осмели да го докосне.

— Май трябва да вървим. — Джоейн видя дъното на чашата си.

Занаятчията не помръдна.

— Притеснена съм, Джо. Иризис се опитва да си припише заслугите за добрата ми работа и приписва на мен всичко, което се обърква. Мрази ме, защото аз съм по-добра от нея. Страхува се, че аз ще получа майсторската степен. Само защото чичо й преди е заемал тази длъжност…

— А също баща й и дядо й. Мнозина считат потеклото за право.

— Аз обаче не съм от тях. Особено след като нямам баща.

— Липсващото откъм потекло ти компенсираш с пот и ум. Да вървим в мината и да видим какво ще открием.

 

 

Двамата достигнаха отвора за пето ниво, но Джоейн продължи да отпуска кошницата надолу.

— Мислех, че шесто ниво е затворено — рече Тиан, когато спряха на едноименното.

— Така е.

— Не е ли опасно?

— Определени места действително са. За щастие зная точно кои.

Девойката погледна надолу. Шахтата продължаваше сред мрак.

— Какво има под нас?

— Седмо, осмо и девето ниво. Никога не отивай там.

— Камъкът се рони навсякъде?

— Не само това, някои места са и наводнени. Което е жалко, защото там има много руда — много плодовити жили.

— А кристал?

— Не зная дали тамошните са добри. Не съм бил тук, когато са добивали от тези нива. А по онова време никой не се е интересувал от кристали. Поне не и тук. Струпвали са ги на купчини, които са оставали забравени, освен ако някой по-лъскав кристал не се е харесвал някому.

— Може би трябва да потърся там?

— Няма смисъл. Вече слизах — когато Баркъс за пръв път ме прати да търся кристали. Нищо не усетих. Може би само прясно извадените кристали са от полза.

— Чудя се дали проблемът не се крие именно в това? — замислено рече Тиан. — Може би операторите са оставили контролерите на слънце. Последните кристали бяха изключително чувствителни към светлината му.

— Възможно. А може да се дължи на горещина, мраз или влага. Идваш ли?

Тунелът се виеше ту на една страна, ту на друга, следвайки пластовете руда. Често се натъкваха на слепи разклони, където залежите бяха изчерпани или изникваха пластове глина. След известно време пред двамата се изправи купчина натрошени камъни. Джоейн я огледа внимателно, повдигайки фенера си високо, за да погледне към тавана.

— Виждаш ли пукнатините? Точно тук преминава древен разлом. Само няколко пласта кварц удържат всичко.

Погледът й проследи загрубелия му пръст. Таванът бе покрит с мрежа цепнатини. Друга, по-голяма пукнатина, се виеше по страничната стена на тунела и изчезваше в мрака.

— Ами ако…?

— Ако ни завари срутване, ще умрем! Ако падне зад нас, вероятно ще можем да отместим достатъчно отломки, за да пропълзим към изхода. Зависи от срутването. Все още ли искаш да продължим?

— Можем ли да намерим нужния кристал другаде?

— Не и бързо. — Възрастният миньор повдигна вежда, вече съумяла да се изцапа със скален прах.

— Ще правя всичко, което кажеш.

— Тук е пълно с кости на миньори, които са смятали, че тунелът ще удържи. Но смятам, че този проход за момента го бива. Ще вървим внимателно. И тихо. Следвай ме на десет крачки, така че ако раздвижа нещо…

Тиан потръпна. Вече можеше да си представи как таванът зейва над главата й. Джоейн я потупа по рамото.

— Започнах да пълзя из мините, когато бях на осем. Човек се сдобива с усет към опасностите, стига да остане жив достатъчно дълго, за да го развие.

Тя пое на оказаното разстояние след него, поглеждаща нервно пукнатините сред камъка. По врата й се стичаха песъчинки. Вървяха дълго, преди да достигнат крайната цел. Минаха през още няколко нестабилни зони, преди Джоейн да спре на мястото, където тунелът свършваше сред три задънени прохода — три ампутирани пръста.

— Ето! — Миньорът посочи с длетото си.

Тиан повдигна фенера си. Огромна жила, куха в средата, разсичаше средния проход. Тя изобилстваше от кристали, повечето големи колкото човешки юмрук, други по-едри. Бяха по-съвършени от всички, които бе съзирала досега. Освен това занаятчията усещаше нещо — полето. Искаше й се да си беше взела индикатора, за да може да го усети по-ясно. Ако затвореше очи, почти можеше да види познати цветни струи, багрени нишки на мъгла, които се придвижваха из трите измерения. Трябваше да има тези кристали. Тиан се стрелна напред.

Джоейн успя да я улови за яката.

— Чакай!

Тя едва не рухна заради внезапното спиране. Разтри врата си, болезнено зачервен от яката. Джо й помогна да запази равновесието си.

— Извинявай. Не исках да те нараня, но там е опасно.

Покривът над жилата бе разкъсан от няколко вписани една в друга пукнатини. Формата им бегло напомняше паяжина.

По кожата й полазиха тръпки.

— Нямам представа защо се втурнах така, Джо. Просто усетих някакво привличане.

— Аз също съм го усещал при слизанията си тук, макар че нито веднъж не съм се изкушавал. Не виждам как бихме могли да се доберем до кристалната жила, Тиан. Таванът изглежда далеч по-зле от последния път, когато го видях. Много скоро ще падне.

— Няма ли някакъв начин да го укрепим?

Миньорът огледа скалата.

— Няма да е лесно. Ще са нужни дни, за да донесем достатъчно греди и подпори. Много е вероятно таванът да се стовари върху главите ни, докато се опитваме да ги поставим.

— А ако предизвикаме падането умишлено?

Той поглади челюст.

— Не се знае какво ще повлече със себе си. Може да срути целия тунел.

Тиан посърна, лишена от надежда. А Джоейн продължаваше да обхожда мястото, загледан в тавана.

— Не бързай да униваш — рече той.

Като седна на земята, миньорът измъкна макара корда от раницата си и в единия край върза примка. Нея остави да стърчи в края на дръжката на кирката, омота останалата корда около дървото и започна да лази край стената, докато не се приближи колкото се може по-близо до жилата, без да навлиза под напуканата част.

Помъчи се да протегне кирката нагоре, но не беше достатъчно. Промъкна се още малко напред, озовавайки се точно под пукнатините. Ала пак не успя да достигне. Затова пролази още, повдигна кирката и се опита да улови с примката един от кристалите. Кордата увисна.

Джоейн предпазливо се отдръпна на безопасно място и поправи примката, за да опита отново — и отново нямаше резултат. Трети опит. Този път кордата обви кристала. Джо дръпна кирката надолу, за да стегне примката, сетне рязко изви ръка назад. Кристалът не помръдна. По-рязко движение — кордата се скъса.

Възрастният миньор изруга, което породи изблик кашлица от възмутените му дробове. Той се преви на две.

— Моля те, не стой там. Отдръпни се! — Тиан вече можеше да си представи как скалите се стоварват върху главата му. Никой кристал не оправдаваше подобен риск.

Пристъпът отмина. Джоейн обърса уста, ухили се, макар и слабо, и погледна към нея.

— Още не ми е дошло времето, Тиан.

— Колцина миньори са изричали тези последни думи?

— Хиляди. — По-добра усмивка.

Възрастният мъж захвърли кордата, притисна се към стената, промъкна се напред и с дръжката на кирката отчупи кристала. За нещастие камъкът отскочи и падна сред отломките. От тавана започна да се рони прах. Тиан затаи дъх. Джоейн подхвърли кирката във въздуха, улови я по предназначения начин и с едно движение накара кристала да полети. Улови го с другата си ръка, оттласна се назад. Миг по-късно от тавана на тунела се посипаха още отломки.

В стъпките му, с които се приближаваше към нея, се забелязваше младежка живота.

— Милейди.

Той й подаде кристала и се поклони. Тиан го прегърна. Ръката на Джо, държаща кристала, се озова до ухото й и девойката внезапно застина.

— Нещо не е наред ли? — попита Джоейн, усетил вцепенението й.

Тя потри ухо.

— Усещането беше като ужилване.

Тиан взе кристала. Той беше по-малък от онези, с които обикновено работеше, дебел колкото палеца й. Нямаше да може да бъде използван за хедрон, но за сензорния й шлем щеше да бъде идеален. Отличаваше се от останалите кристали с пълната си яснота. Единствено в средата имаше шестоъгълник, образуван от дребни мехурчета.

Кристалът не жилна ръката й, ала Тиан пак можеше да усети потенциала му — далеч по-силен от всички кристали, с които беше работила досега.