Йън Ървайн
Геомант (39)

Петнадесет

Тиан бе събудена от трясъци, от които ледената постройка трепереше. Слаба светлина се процеждаше през леда. Тя изтича до изхода, но леденият къс си оставаше небутнат.

— Рил? — изкрещя занаятчията през пролуката между импровизираната врата и стената. — Какво става?

Не последва отговор. Чуха се още удари, лиринкски рев на болка, пронизителни писъци. С просъскващо отекване нещо проби стената и потъна в мечата кожа на земята. Копие, изстреляно от кланкер.

Тиан не хаби време в предположения как е била проследена. Или как са успели да качат кланкери тук. По някакъв начин бяха успели, което свидетелстваше за крайната им решителност да си я върнат или убият. Защо? Със сигурност не беше заради размножителната фабрика. Дали защото бе спасила живота на враг? Възможно. В Историите на лиринкските войни се съдържаха множество истории за предателство, във всяка от които изменниците винаги биваха преследвани и наказвани. Съветът на скрутаторите вярваше в полезността на назидателните примери.

Занаятчийското й призвание също бе от значение. Информацията за контролерите би била безценна за лиринксите. Ги-Хад очевидно възнамеряваше да се убеди, че иноземните врагове няма да я получат.

Във всеки случай Тиан не можеше да се върне у дома. Сякаш това й беше малко, абстиненцията продължаваше да я измъчва. Когато я споходеше пристъп, не бе способна да мисли за друго, освен за кристала.

Тя си облече палтото, грабна копието и зачака. Отвън долитаха приглушени викове и лиринкски крясъци. Ледената постройка отново се разтресе като ударена от катапулт. От покрива паднаха ледени късчета.

Безсилието я влудяваше. Тиан започна да сече стената с копието. Бе издълбала дупка с големината на юмрук, когато чу пронизителния писък, несъмнено принадлежащ на лиринкс. Може би предсмъртен.

За момент заглушени, звуците на битката отново се превърнаха във фон. Тиан възобнови безплодната си работа. В този момент леденият къс бе отместен и главата на Рил изникна в помещението. Той се промуши вътре, върна леденото парче на мястото му и каза хрипливо:

— Приготви се!

— Сънародниците ми са тук! — В думите й нямаше радост.

— Те вече се опитаха да те убият.

Рил започна да дере стената: наляво, нагоре, надясно, надолу. В движенията му се забелязваше същата бясна енергия, с която бе избягал от лавината. Ударите му захвърляха парчета лед из цялата ледна стая. На лицето му се бе появило изражение, което Тиан не беше съзирала преди. Страх? Или ярост към случващото се навън?

Леденият къс започна да се плъзга навътре. С един скок безкрилият се озова до него и го блъсна обратно. Разнесоха се болезнени викове. Рил застопори леденото парче с копието, върза ръцете на Тиан с ивица кожа и възобнови трескавата си работа.

Блокът се раздвижи, удари копието и спря. Лиринксът вече бе издълбал квадратни очертания, големи почти колкото Тиан. Той опря рамо на стената и напрегна сили. Но нищо не се случи. Рил поклати глава и започна да дълбае още по-бързо.

Нов удар блъсна ледения къс и строши дръжката на копието. Импровизираната преграда се придвижи навътре. Дали щеше да е по-добре да се остави да бъде заловена, или да избяга с Рил? Нерешителността беше парализирала Тиан.

Откъм вратата изникна войнишка глава — яростно и окървавено човешко лице. Тиан се дръпна.

— Бягай, занаятчия! — провикна се ратникът.

Рил рязко я дръпна към себе си.

— Ако искаш отново да видиш кристала си — каза той, — ще дойдеш с мен.

Тиан се помъчи да преглътне. Имаше чувството, че сухият й език дращи по небцето.

Лицето на войника придоби сурово изражение и той повдигна арбалета си. От такова разстояние нямаше как да пропусне. Рил понечи рязко да се дръпне, само че пронизалият го болт го запрати към стената. Тиан се озова свободна. Войникът захвърли арбалета и повдигна копието си към стенещия лиринкс. Рил отби удара му и се отдръпна, стиснал раненото си рамо. Ратникът продължи да го преследва.

Тиан направи две крачки, ала бе връхлетяна от пореден пристъп, повалил я на колене. Копнежът я накара да изреве от болка. Вече дори не виждаше единоборството в другия край на помещението.

На прага изникна още едно лице. Иризис пролази вътре, стискаща окървавен меч, и се нахвърли върху раницата на Тиан. След като не откри търсеното, тя допря оръжието си до гърлото на доскорошната си колега. Пристъпът позачезна.

— Къде е? — процеди Иризис. — Къде е кристалът?

— Взеха ми го — прошепна Тиан. — Не виждаш ли? — И тя повдигна треперещата си ръка.

Кървясалите очи на Иризис я гледаха мрачно. Тиан затаи дъх, очаквайки да бъде пронизана, ала другата се извърна.

— Какво правиш? — провикна се войникът, който се бореше с Рил. — Отвеждай я!

— Тя не е от значение — озъби се през рамо Иризис, докато отново пролазваше, само че навън. — Само кристалът.

Рил изтласка войника назад с поредица замахвания със здравата си ръка. Ратникът подири укритие в тунела, като крещеше:

— Насам! Намерих занаятчията!

Тиан наблюдаваше вцепенено, стиснала раницата си. И за нея единствено кристалът беше от значение — трябваше да си го върне.

Безкрилият срита лед в лицето на войника, грабна Тиан и се засили срещу мястото в стената, което бе подкопавал. Очертаният от него блок рухна навън. Веднага лъхна леден въздух. Рил обгърна занаятчията и скочи с гръб към стената. Войникът нахлу отново вътре, размахал копие. Безкрилият скочи към покрива и се приземи тежко. Ледените блокове започнаха да се сриват надолу и затрупаха войника. Самият Рил за малко да падне долу. Не рухна там, но пак залитна настрани и изпусна Тиан.

Тя съзря шанса си да избяга от всички преследвачи. Започна да тича, ала краката отказваха да й се подчиняват. Мускулите й бяха станали безполезни заради абстиненцията. Явно бе избрала посока, в която се отдалечаваше от кристала.

Рил изникна в полезрението й, трескаво въртящ глава. Не видя рухналата край стената Тиан и продължи в друга посока, като скоро изчезна сред снега.

Къде ли държаха кристала й? Вероятно в най-голямото иглу. Тя започна да се прокрадва, за да се натъкне на Ги-Хад. Двамата сепнато спряха и се вторачиха един в друг. Отговорникът беше ранен зле. През следите от нокти по гърдите му се белееха ребра. Връхната му дреха беше покрита със замръзнала кръв.

Въпреки това той просия.

— Тиан! — Отговорникът понечи да я прегърне. Едната му окървавена ръка бе изгубила два пръста.

Тя остана неподвижна, зазяпана. Реакцията му беше абсурдна.

Ги-Хад със залитане направи крачка към нея.

— Какво има, занаятчия?

Тя се задави.

— Не… мога — изхриптя Тиан. — Трябва да намеря кристала…

Младата жена започна да отстъпва.

— Защо, Тиан, защо? — Ги-Хад рухна на колене.

Тя рязко се обърна, тъй като не можеше да понесе погледа му, но се блъсна в Рил, който веднага я грабна и я понесе, без да обръща внимание на вялата й съпротива. Очите й отново се спряха на отговорника, който се беше подпрял на един от рухналите ледени блокове. Той гледаше след нея. Отчаяната Тиан знаеше, че никога вече няма да го види. Презираше се.

Рил подири прикритието на една от ледените постройки.

— Къде ме водиш? — промълви тя.

— Далеч.

— Ами останалите лиринкси?

— Те ще умрат, за да ни защитят — тъжно отвърна Рил.

— Дори децата?

Лицето му изразяваше неприкрита болка, вероятно изострена от осъзнаването за малката вероятност той да има свои малки.

— Уви! Има прекалено много войници, също и четири кланкера. Вие, човеците, притежавате смъртоносна изобретателност. Нямаме шанс. Катапултите са убили трима от нас в съня им.

Той внимателно подаде глава, но почти веднага я дръпна.

Двама войници притичаха през просеката между иглутата. Те зовяха свой другар, когото Тиан не можеше да види.

— Покривът падна. Тя сигурно е затрупана — каза единият.

— Иризис също беше там — рече вторият.

Ръката на Рил затули устата на Тиан. Безкрилият я повлече в обратната посока.

— Къде е кристалът ми? — промълви тя. Той бе станал смисъл на съществуването й.

— Бесант го отнесе със себе си. С нея е в безопасност. Скоро ще го видиш отново.

Това обещание веднага облекчи състоянието й. Тиан се огледа. Ивица лилавееща кръв се стичаше от рамото му. Зад тях вятърът промени посоката си и за миг разблъска снежните облаци.

— Ето ги! — изрева някой.

 

 

Нещо блесна между две от най-далечните снежни постройки. Ниш присви очи.

— Това е Тиан! Някакво чудовище я отнася. Давай след него, Ки-Ара!

Пур-Дид удари с юмрук по покрива и кланкерът се раздвижи, тромаво и със скърцане. Сетне стрелецът понечи да се прицели с копиемета, само че двамата бегълци вече не се виждаха. А Ниш отвори горния люк и викна към оператора:

— Някакъв проблем ли има?

— Маслото е изстинало. Докато не загрее, няма да мога да ускоря.

— С нещо да помогна?

— Няма с какво! — Насечените движения на Ки-Ара издаваха неспокойството му. — Няма с какво!

Юлия се беше свила в задния край и трепереше. Всякакво насилие за нея беше нетърпимо.

Ниш с тревога си спомни за Иризис. Беше я изгубил от очи след началото на битката. Нищо чудно тя вече да не се намираше сред живите.

Кланкерът описа голям кръг, преди Пур-Дид да открие следите, отвеждащи към края на платото, който впрочем не беше далеч.

— След тях! — разпалено и ненужно се провикна Ниш. Пур-Дид се подсмихна на новашкия му ентусиазъм.

Ки-Ара поде неуверено:

— Длъжен съм да уведомя сержанта…

— Няма време! — кресна механикът. — Излезе ли вятър, ще ги изгубим. През това време те ще са слезли. Докато спуснем кланкерите обратно долу, ще са изчезнали сред планините.

Ако изобщо са останали хора, които да се включат в преследването, кисело си помисли Ниш. Битката бе същинска касапница. Нищо чудно само те да преследваха лиринкса. И ако действително се окажеше така, щяха да се озоват на един неуспешен изстрел от гибелта. Колко бързо бяха изгубили превъзходството си!

Кланкерът летаргично последва следите. Крил-Ниш мислено наруга бавното темпо. Бе видял, че лиринксът накуцва, но със сигурност пак се придвижваше по-бързо от техния ход.

Дирите завиваха, потъваха в дълбока падина, запълнена с преспи, и излизаха от другата страна, където снежният слой беше по-тънък. А операторът продължи право напред.

Ниш скочи долу, без да обръща внимание на свитата в ъгъла Юлия.

— Следвай дирите! — кресна той и посочи. — Сляп ли си?

— Снегът там е прекалено дълбок — отвърна Ки-Ара. — По-бързо ще е, ако минем по ръба.

Самият кланкер също беше ускорил ход, очевидно загрял механизма си от движението. А и снегът тук не беше толкова дълбок.

— Виждам ги! — кресна Ниш и мушна глава през горния люк. Стреляй! Какво чакаш?!

Пур-Дид не помръдна.

— Проклет идиот! — Механикът отново се изкачи на платформата. — Защо не стреляш?

— Не мога да насоча копиемета толкова ниско.

Ниш се обърна към оператора.

— Спусни предницата! Иначе копието ще прелети над главите им!

— Знаем си работата, механико — студено каза Ки-Ара. — Успокой се и ни остави да си я вършим.

Кланкерът забави ход, зави и пристъпи отвъд ръба. Механичните крака застинаха. Лиринксът изникна — тичаше през долината, повлякъл Тиан след себе си. Чудовището накуцваше силно. Ако само Ниш имаше арбалет!

Стреляй, идеше му да изкрещи. Сега, стреляй!

Пур-Дид не стреляше, отново ъгълът не беше подходящ.

— Пак не е достатъчно — провикна се надолу стрелецът. — Дай малко по-ниско, Ки-Ара.

Операторът дръпна машината назад. Широките метални стъпала със стържене се допряха до скалата под снега. Надолу по склона се посипа чакъл. Кланкерът зави и бързо закрачи по протежение на ръба, дирейки нова позиция. Тук склонът позволяваше да се спуснат по-надолу. Ки-Ара спря машината и те зачакаха.

Тиан и лиринксът се появиха отново. Ръцете й бяха вързани, само че ако поискаше, можеше да надбяга накуцващото създание. Може би тя наистина беше предателка?

Още секунди на изчакване, превърнали се в непоносима агония.

— Стреляй! — кресна Ниш и удари с юмрук по тавана.

— Проклетията заяжда.

Скоро щеше да бъде прекалено късно. Лиринксът бе спрял само за миг. Сега Ниш можа да разбере защо това създание му се бе видяло странно. То нямаше криле.

— Готово! — възкликна стрелецът. — Обърни, Ки-Ара. Ще го прострелям в гръб.

— Проклети стрелци! — изруга операторът. — Палячовци!

Той завъртя машината, отстъпи назад, отново я завъртя. Ниш не откъсваше очи от илюминатора. Бегълците минаха точно под тях. А сърцето на механика трепна. Той не желаеше смъртта на Тиан.

— Смъкни предницата още малко — викна Пур-Дид.

Ки-Ара се поколеба.

— Прекалено близо сме до ръба.

Ниш кипна. Той ли беше единственият, който искаше да ги залови?

— Ако не искаш да бъдеш оператор на кланкер, просто кажи! — заплашително рече той. — Убеден съм, че баща ми, перквизиторът, ще ти намери заместник…

Ки-Ара се задави, нервно се огледа и придвижи машината напред, встрани и отново напред. Зъбите му започнаха да тракат от напрежение. Нетърпеливо чакаше стрелецът да каже, че това е достатъчно.

Но стрелецът така и не се обади, защото в този момент скалата от дясната страна на кланкера се отрони и хлътна. Бойната машина започна да се накланя. Ки-Ара простена и трескаво започна да насочва кланкера назад, но беше прекалено късно. Машината се наклони още повече, рухна и започна да се търкаля.

Юлия изпищя. Операторът също. Ниш покри главата си с ръце и се приготви за най-лошото. Кланкерът се претърколи три пъти, преди да се приземи по гръб. Разнесе се стържене на метал. Машината се плъзна още известно разстояние, преди да спре. От сблъсъка със земята таванът се беше огънал. Всичко, което не бе застопорено, се бе разпръснало из вътрешността, включително очилата на Юлия, които се бяха строшили.

Ки-Ара беше увиснал в предпазните колани и издаваше най-страховитото виене, което Ниш някога бе чувал: като заек, разкъсван жив. Кланкерът беше унищожен и операторът никога нямаше да получи друг.

— Кьопав глупак! — каза Ниш, стараейки се да забрави собствения си принос за случилото се. От лявата ноздра на Ки-Ара се стичаше кръв.

Юлия се беше свила в ъгъла и все още пищеше. Беше изгубила превръзката и антифоните си. Механикът пролази до нея и доближи ръка до лицето й. След като няколко пъти вдиша дълбоко, тя престана да пищи. Ниш й постави предпазителите и маската, после опита да отвори задния люк, който бе заял и трябваше да бъде сритан. Двамата с Юлия се измъкнаха.

Кланкерът се беше блъснал в канара. Копиеметът и катапултът бяха унищожени. Пур-Дид лежеше по-нагоре по склона, размазан. Машината го беше смачкала.

Тиан и лиринксът бяха изчезнали. Ниш беше побеснял на Ки-Ара — и на себе си, задето го беше притиснал. Цял месец работа бе отишъл за изработката на този кланкер. Цялото му състрадание към Тиан беше изчезнало.

 

 

Откъм падналия кланкер долитаха писъци, изнервящо пронизителни. Не звучеше като войник.

Тиан го остави зад себе си. Зад следващия завой пред нея се изправи платформа от греди, която потракваше на вятъра. Към нея отвеждаше път, също дъсчен. Бесант стоеше на самия й ръб, заедно до странна конструкция, напомняща птиче крило. На гърдите й висеше торбичка, несъмнено съдържаща безценния кристал.

Тиан се затича напред с радостен вик, ала още не бе сварила да стъпи върху пътеката, когато последната бе разрушена от внезапно долетял катапултен снаряд. Рил я дръпна назад. Каквото и да беше планирала Бесант, вече не можеха да я достигнат.

Втори кланкер бе изникнал върху склона от дясната им страна, на ръба на платото. Стрелецът насочваше копиемета към Бесант, а операторът трескаво подготвяше катапулта за нов изстрел. Тиан познаваше и двамата, Зимо и Ранд.

— Вървете! — изкрещя Рил. — Отлитайте, Бесант!

В отговор тя направи някакво движение с ръката си, което Тиан не можа да разбере, повдигна крилото и се стрелна, точно когато копие пронизваше платформата.

Тиан затаи дъх. Крилото трепна, улови въздушен поток и се издигна. Огромните криле на Бесант също се разгърнаха. Занаятчията усети леко потръпване зад слепоочията си, като шербет, топящ се върху езика й. Макар да не го беше усещала преди, знаеше какво е. Бесант използваше своята разновидност на Тайното изкуство, за да удържа тежестта си над земята.

Тя описа дъга във въздуха. Крилото се понесе под нея, привързано. Екипажът на кланкера трескаво се опитваше да насочи катапулта към нея. Бесант посочи към едно равно място по-надолу по склона.

Рил пое с най-голямата бързина, която му позволяваше накуцването. Тиан се влачеше подире му. Безкрилият внимаваше да се прикрива сред канарите, така че тя вече не виждаше кланкера. Но пред очите й непрекъснато изникваше измъченото лице на Ги-Хад. Той беше добър човек. Дали наистина бе наредил на войниците да я убият, или самата Тиан си беше наумила това? Изпитваше вина, срам. Искаше да избяга, да се предаде, да понесе последиците.

Тя опита да се отскубне, но лиринксът я задържа без проблем.

— Кристалът ти е у Бесант. Ако не дойдеш, никога вече няма да го зърнеш.

Вече достигаха равното място, когато кланкерът стреля. Копието се понесе към небето, за да профучи между Бесант и увисналото крило. Тиан си отдъхна. Бесант зави и се понесе към тях.

— Когато тя мине край нас, скочи към крилото и си сложи коланите, които висят под него — каза Рил. Той сграбчи потъналия в рамото му болт и с болезнен стон, придружен с яростно цветово трепване, го извади.

— Добре — каза Тиан. Бе принудена да следва амплимета. Без него щеше да си изгуби ума.

Тя се загледа в измъченото лице на Рил.

— Ами ти?

Безкрилият оглеждаше окървавения болт.

— Аз ще остана тук, за да те защитя.

— За да умреш!

— Да изпълня дълга си, за да живеят други, по-достойни.

Бесант доближаваше. Тиан се напрегна, само че внезапно въздушно течение блъсна крилото нагоре.

— Готова ли си? — каза Рил.

— Ръцете ми са изтръпнали. — Всъщност цялата Тиан се чувстваше изтръпнала. А и само акробат би могъл да изпълни подобен скок.

Той освободи ръцете й. Занаятчията раздвижи пръсти, ала те си оставаха безчувствени.

— Скачай! — ревна безкрилият, когато крилото се стрелна край тях.

— Не мога. Ще пропусна!

В това беше сигурна — крилото се беше вдигнало прекалено високо. А и каква съдба можеше да я очаква в леговището на лиринксите, че да е за предпочитане пред собствените сънародници?