Йън Ървайн
Геомант (36)

Дванадесет

— Ставай! Тръгваме.

Тиан се сепна. Рил я гледаше, застанал на входа на пещерата. Младата жена се изтърколи от кожата. Чувстваше се прекалено паникьосана, за да се притеснява за голотата си. През нощта явно лиринксът беше обърнал дрехите й, защото те бяха почти сухи — с изключение на палтото. Тя бързо нахлузи четири слоя дрехи, и четирите умирисани на дим. Ботушите също влажнееха, но пък бяха топли.

След пет минути беше готова.

— Защо е това бързане? — попита Тиан, докато се приближаваше до входа на пещерата.

Отговорът на Рил се състоеше в посочване надолу. В далечината се виждаха две колони войници и четири кланкера: сиви гъсеници, плъзнали сред снега. След себе си оставяха права диря. Ужасният спомен отново избухна в съзнанието й: четири бойни машини, обградили ги, готови за стрелба, след миг стрелящи. Отправили копията си към нея. Собствените й сънародници бяха готови да я погубят, само и само да не позволят на Рил да я отведе! В онзи момент от лоялността й към фабриката не бе останала и следа. Тиан беше сама в света и сама щеше да се оправя. Временно трябваше да се съобразява с Рил, защото нямаше как да избяга от него.

— Как са ме открили? — промърмори лиринксът. — Добре прикрих следите си.

— Заради огъня? — предположи Тиан, макар че димът беше малко, а и отворът на пещерата не беше обърнат към реката. — Или лешояди?

— Виждаш ли колко категорично са се насочили? Трябва да разполагат с някакъв метод да проследяват теб или кристала ти.

— Не ми е известно да съществува подобен метод.

Но пък тя знаеше толкова малко за Тайното изкуство, макар че с години бе изработвала системи, които вплитаха особеностите му. След като лиринксите бяха в състояние да долавят излъчването на хедроните…

— Да завържа ли ръцете ти отново? — попита Рил.

Усещането за безпомощност, изпълвало я по време на скока му в реката, бе ужасяващо.

— Няма да се опитвам да избягам.

— Да, не би имало смисъл.

Рил измина известно разстояние, като се прикриваше из сенките, а после пое нагоре. Тук склонът беше стръмен. В сегашното си състояние Тиан въобще не можеше да се катери. Още след първото й залитане лиринксът я грабна под мишница. Допълнителната тежест не го притесняваше. Но пък той разполагаше с остри нокти, които му помагаха.

По-нагоре той я привърза към гърдите си.

— В случай, че се изхлузиш — обясни.

Тиан се опита да не мисли за това, което щеше да последва, ако самият той полетеше надолу.

 

 

Вече три дни вървяха по подбрания от Рил маршрут. На Тиан не бе предоставен избор. Тя си нямаше представа за конкретната посока, в която се бяха отправили. Виждаше само, че вървят на югозапад, а това в общи линии съвпадаше с желанието й.

По време на първия ден кланкерите на няколко пъти изникваха след тях, но после престанаха да се виждат.

Иначе дните протичаха монотонно. За начало имаше закуска с мечешко — печено за нея, сурово за него. Следваше преход, чиято продължителност биваше определяна от Тиан. Когато тя се умореше, даваше знак, спираха, занаятчията се подкрепяше, Рил я качваше на гърба си и продължаваше да крачи до здрач — или след здрач, ако теренът позволяваше. Накрая спираха за нощувка в някоя пещера или под завета на някой скален ръб.

— Смятам, че им избягахме — заяви Рил вечерта на третия ден.

Тиан се бе облегнала да почине на един загладен от вятъра камък. Досега бяха случили на добро време, само че на хоризонта отскоро се събираха мрачни облаци.

— Добре ще е тази нощ да нощуваме на закрито. Същото важи и за утре вечер.

— Зная едно място. — Лиринксът посочи стръмностенно плато, издигащо се в далечината.

Тя прецени на око приближаващата буря.

— Няма да успеем.

— Няма друго място.

Рил я метна на раменете си и се затича. Тиан вече беше свикнала с този метод на придвижване. Притисна бедра около врата му и се постара да не обръща внимание на разтърсването. Видно беше, че ще изгубят надпреварата с облаците. Така и стана. Още не бяха достигнали подножието на платото, когато започна да вали сняг.

Лиринксът спря в основата на жълтеникава скала, чийто склон се простираше несъзримо нагоре.

— Най-добре да потърсим пещера — предложи Тиан.

Рил я остави на земята и започна да обикаля край подножието на платото, което рязко изникваше от равнината. Неспирният вятър бе вдълбал стръмнините.

— Например тук — високо каза тя, надвиквайки бурята. В момента минаваха край поредица дребни пещери, приличащи на килийките на медена пита, вложена в скалата.

— Зная къде отивам.

Тиан усети леко неспокойство, ала бурята продължаваше да се усилва. Бе принудена да последва Рил. След няколко минути, когато видимостта им бе спаднала до разстоянието, на което би могла да бъде изплюта сливова костилка, лиринксът се вмъкна в кухина, не по-широка от раменете на Тиан. Други цепнатини също разсичаха камъка. Занаятчията се опитваше да запомни пътя, но бързо се обърка, защото всичко тук изглеждаше еднакво. Най-накрая лиринксът се вмъкна в една още по-тясна цепка и спря.

Тук беше спокойно. Снегът валеше вертикално. Рил сграбчи въже, което Тиан до момента не беше забелязала, и го подръпна няколко пъти.

— Качи се на раменете ми.

Тя се подчини, сега разтревожена по-силно. Въжето трепна два пъти. Лиринксът се вкопчи здраво и бе изтеглен. Земята под краката им се изгуби в снежните вихри.

Внезапно въжето спря. Лицето на Рил издаваше напрежение. Възлестите ръце започваха да треперят. Той нервно погледна над себе си. Въжето тръгна нагоре, толкова рязко, че пръстите на лиринкса се хлъзнаха. Рил нададе вик. Тиан едва не се изпусна, но Рил успя да се задържи.

Близо до върха въжето отново спря движението си. Безкрилият лиринкс полагаше големи усилия. Ново потрепване и Тиан видя равна земя: ръба на платото. В този момент някакъв повей ги разлюля. Тъмнокосата жена беше убедена, че ще паднат.

Тя изпищя. Някакъв лиринкс, много по-едър от Рил, го грабна от въжето. Тиан почувства как се изхлузва от раменете му, само че ръката на безкрилия я улови за глезена. Тя за малко не си размаза главата в скалите.

Безкрилият я остави на крака, ала трябваше да я подпре, защото нозете на Тиан се подкосяваха. Трима лиринкси стояха пред тях, двама много по-големи от Рил. И тримата стояха приклекнали, извили ръце, присвили пръсти. По кожата и на тримата синхронизирано блестяха цветове. Ослепителни оттенъци на жълто и червено. Предупредителни цветове.

— Тлррпит миржип? — с агресивен тон рече средният.

— Мирлишмир, плат воззр! — оправда се Рил.

— Склиззипт моксор! Тчхарр!

Лиринксът от лявата страна на Тиан посегна рязко и я хвана за ръцете. Другата му ръка улови краката й и я издигна, за да я разгледа. Или се канеше да й откъсне крайниците, или да й отхапе главата.

— Тламптер риш! — ревна Рил. — Тламптер риш наррл.

Хваналият я лиринкс застина, погледна към двамата си другари, после отново към Рил.

— Риш наррл? — Хватката му леко отслабна.

Рил посочи към снега, който стихиите разнасяха. Известно време създанията разговаряха помежду си, после един лиринкс остана на място, а останалите двама поведоха безкрилия нанякъде. Тиан все така бе носена.

Последва изключително неприятен преход в студа, който продължи около час и в крайна сметка ги отведе пред извита ледена стена. Вървящият най-отпред лиринкс отвори няколко кожени завеси, висящи последователно, и ги поведе, лазещ, по протежението на някакъв тунел. След отмятането на поредна завеса от кожа те се озоваха в голямо куполообразно помещение — огромно иглу, изработено от замръзнали снежни блокове. Това помещение беше празно. Само на пода се въргаляха няколко кожи. Стените му бяха надупчени с още проходи. Предвождащият лиринкс изчезна в най-левия.

Лиринксът, който държеше Тиан, я остави на земята. Отново последва разговор на неразбираем за нея език. Все пак на занаятчията й беше ясно едно: през цялото време Рил бе вървял именно насам. Не бе имал никакво намерение да я отвежда през планините. Всичките му приказки за кодекс на честта се бяха оказали лъжа. Тиан се чувстваше много огорчена и разочарована — както от постъпката му, така и от собствената си наивност. Та лиринксите бяха врагове!

— Какво искаш от мен? — обърна се тя към Рил.

— Да ни помогнеш да спечелим войната, разбира се.

— Но… ти каза, че си ми длъжник.

— И изплатих дълга си, като те спасих от лавината. После, на леда, спасих живота ти повторно, когато собствените ти сънародници се канеха да те убият.

Тя се вторачи в страховитото му лице.

— Но ти не ми каза, че вече сме квит.

— Нима сама не можеш да определяш задълженията си? Ние сме във война, женски човеко!

Тиан се чувстваше пълна глупачка. Какво я беше прихванало, за да му се довери по такъв начин?

— Ти не ми каза! — просъска отново тя.

— След първото ти спасяване те оставих без надзор. Имаше възможността да избягаш, но не се възползва от нея. А след всичко, което сторих за теб впоследствие, вече ти си тази, която ми е длъжница.

— Няма да предам вида си — каза тя, само че той вече беше изчезнал.

Тиан започна да обмисля незавидната си позиция. Лиринксите винаги щяха да бъдат врагове на човечеството. Какво ли я очакваше сега? Рил не би я довел тук случайно.

Голям лиринкс изникна през прохода, разположен право насреща й. Гребенът му беше зелен, а гърдите му бяха заоблени, поради което Тиан прецени, че въпросният лиринкс е женски. Гребенът й беше белязан. Първите три шипа липсваха, а ципата около белезите бе изгубила способността да променя цвета си. Женските лиринкси не отстъпваха по големина на мъжките, понякога дори ги надвишаваха. Наизлизаха още създания, сред които беше и Рил. Скоро Тиан се оказа обградена от осем същества. Безкрилият се обърна към едрата женска и започна да обяснява нещо. Сред присъстващите имаше още два женски лиринкса (прецени по зелените гребени), които носеха малки. И всички имаха ципести криле, които в момента бяха сгънали.

— Покажи ни приспособленията си, Тиан — каза Рил.

Тя поклати глава. Лиринксът, който беше понечил да я нападне на върха на платото, с един скок се озова до нея, сграбчи я за гърлото и я разклати.

— Глиннх! — повелително изрече едрата женска.

Лиринксът пусна Тиан. Рил изсипа раницата й на земята и й подаде сферата, кристала и шлема. Погледът му я лиши от склонността за съпротива.

Тиан провери целостта на жиците, сетне се убеди, че кристалът в шлема не се е разместил. Сферата бе леко сплескана, което занаятчията коригира. Накрая се увери, че топчетата се движат с предишната си лекота. През цялото време лиринксите не откъсваха очи от нея.

Сега тя взе хедрона — амплимета. Той беше затоплен, дори повече от обичайното. Значеше ли това, че мястото попадаше в излъчването на възлова точка? Във всеки случай кристалът й се струваше по-тежък от обичайното. Рил повдигна ръката й, за да могат всички да видят кристала.

Във вътрешността на бипирамидата блесна искра. Жълтото сияние накара Тиан да присвие очи. Беше прекалено ярко. Лиринксите възкликнаха едновременно.

— Тламптер риш! — каза Рил. — Кристалният ключ. А тя е негов носител.

Лиринксите се скупчиха и потънаха в оживена дискусия, пълна с ръкомахане, удари по чуждите гърди и бесни цветови изменения. Рил изглеждаше необичайно покорен — останалите го млатваха толкова силно, че той залиташе назад, докато неговите собствени удари бяха по-скоро потропвания, изпълнени със сведена глава.

От езика на тялото им и начина, по който разговаряха с него, Тиан можа да разбере, че Рил не се ползва с особено уважение. Може би това се дължеше на нечифтосания му статус, а може би на липсата на криле? Каквато и да беше причината, всезнаещият и всемогъщ неин защитник тук се оказваше безсилен.

 

 

Тиан не разбра и думица от последвалия дълъг дебат. След известно време тя бе отведена до по-малко помещение, чийто вход запушиха с леден къс. Ако Рил не й беше взел ножа, тя би могла да си проправи път през снежните блокове. А леденото парче на входа беше прекалено тежко, за да може да го отмести.

Тя започна да се разхожда напред и назад. В средата на снежната стая бе постлана някаква бяла кожа. Беше прекалено голяма, за да принадлежи на дива котка. Беше и прекалено рунтава, за да е от планинско говедо. Сигурно беше от снежна мечка. Тиан се настани отгоре й и се замисли.

Или Рил щеше да изгуби спора, за каквото и да настояваше, и лиринксите щяха да я изядат, или щяха да я принудят да им покаже всички тънкости на изработването на контролери. След като научеха всичко възможно за тях и за амплимета, щяха да я изядат. И какво щеше да стане с Минис тогава? Очите й се наляха със сълзи.

Вече усещаше зараждането на абстиненцията. Ако лиринксите й отнемеха кристала за прекалено дълго, тя щеше да се съгласи на всичко — само в замяна на едно докосване до него. Но нима можеше да си позволи подобно нещо? Тя се омота в кожата, легна на леда и се опита да заспи.

 

 

Ледният къс беше изместен и един лиринкс, чиято кожа блестеше в лилави цветове, я извлече обратно в предишното помещение. Създанието я държеше здраво, така че за бягство не можеше и дума да става.

— Покажи ни как работят устройствата ти — каза Рил.

Какво обхващаха границите на предателството? Измяна ли беше, ако тя разкриеше информацията си, докато бива измъчвана? Една истинска героиня би ги принудила да я убият, за да отнесе със себе си в гроба тайните на човечеството. Но това изискваше повече храброст и благодарност от тези, които Тиан притежаваше в момента. Освен това беше дала обещание на Минис. Беше му дала и любовта си.

— По-бързо! — гръмна едрата женска.

Тиан не беше героиня, а много изплашена. Шлемът й се стори леден. Тя го сгря с ръце, сетне постави амплимета в сферата. Съсредоточи се. Пръстите й започнаха да движат топчетата, дирейки някаква подредба, която да й позволи да се включи в тукашното поле. В главата й започваше да се оформя смътен план.

Ами ако използваше излъчването и го насочеше срещу лиринксите, за да ги обездвижи или убие всички едновременно? Вероятно не беше възможно. Слабото поле не съдържаше достатъчно енергия за подобно дело. Тази й цел можеше да бъде постигната единствено с геомантия, ала Тиан се плашеше от това Изкуство. Случилото се в ледения мехур й бе разкрило нищожността на познанията й. А когато ставаше дума за нещо толкова опасно…

Тя беше потънала в подобни мисли, а междувременно пръстите й работеха сами, настройващи произволни подредби. Започна да долавя някакво поле. Поне го определи като такова, макар това излъчване да не приличаше на онези, които бе долавяла преди. Тиан го визуализира като две червени слънца, обикалящи едно около друго, обгърнати от оранжева мъгла. Красива, но някак иноземна гледка. Занаятчията замислено оглеждаше съзираното. Можеше ли да го използва по някакъв начин? Червените слънца изглеждаха опасни. Не се осмеляваше да се приближи до тях. Ами мъглата? В нея Тиан усещаше известна сила.

Мъглата се повдигна, разгърна се и се затвори около нея, тъмна и заплашителна. Оранжевата облачност я обгърна. Вълна жежкост пресече тялото й, а амплиметът засия във виолетово. Един от лиринксите нададе вик. Останалите заслониха очи. В главата й зазвуча звън. Тиан се отпусна на пода, притиснала ръце над ушите си, опитваща да заглуши звука (напразно, защото той долиташе от съзнанието й). Тя се удари в леда, при което шлемът отхвърча и блясъкът угасна.

Рил я повдигна. От покрива на помещението капеше вода.

Зрението на Тиан бързо се възвръщаше и тя можа да види, че лиринксите се оглеждаха объркано, насълзили очи. Занаятчията си отбеляза тази им слабост.

Амплиметът беше върнал предишното си меко сияние. Тиан нямаше представа към каква сила се беше включила.

— Сега вярвате ли ми, Бесант? — каза Рил.

Бесант, едрата женска с белязания гребен, раздвижи мускулите на лицето си. Може би не й се искаше да признае правотата на един деформиран и нечифтосан?

— Справил си се добре, Рил — отвърна накрая тя. Дълбокият й гръден глас се отличаваше с труден за разбиране акцент. — Приспособлението й се включи към непознат източник на енергия. Много може да научим от този женски човек. Ще я изпратя в Калисин.

— Ами аз? — попита Рил със зле прикрита настойчивост. — Това ли е шансът ми? Ще ми бъде ли позволено да се чифтосам?

— Твоето постижение би трябвало да повиши привлекателността ти. Давам ти разрешение да си потърсиш партньорка, макар силно да се съмнявам, че някоя партньорка ще избере теб.

Позволиха на Тиан да си вземе багажа — с изключение на амплимета, ножа и арбалета. После бе отведена в малката стая. Там й занасяха вода и овъглени късове мечешко. Освен това Рил я извеждаше навън, където тя използваше по предназначение дупка, издълбана в снега. При едно подобно излизане те минаха край двама лиринкси, приклекнали над нещо дребно, приличащо на гъба. Ръцете на създанията се движеха във въздуха в сложни поредици движения.

— Какво правят? — попита Тиан.

— Наблюдават — отвърна безкрилият, с което изчерпа отговора си.

През първата нощ занаятчията очакваше кристални сънища. Надяваше се те да включват любимия й. Само че съновиденията се оказаха невъобразими ужаси. В съня си тя виждаше хиляди клетки, всяка от които съдържаше някаква смътна представа за диво животно.

А сред тези клетки пълзеше оранжева мъгла и се увиваше около зверчетата, за да ги стисне в безплътен, но болезнен обръч. Те пищяха от болка, кръв бликаше от устите им и от други отвори. И започваха да се променят. Месото и костите се деформираха, кожа и мускули се изопваха. Зъбите гнило се отронваха от устите им, за да бъдат заменени от други, далеч по-остри.

Скоро Тиан бе заобиколена от чудовища. И всички те я гледаха.

Остатъка от нощта тя прекара будна, обикаляща из затвора си, само и само за да не заспи отново.

На втората нощ отново я споходиха сънища, само че вече предизвикани от абстиненцията, ставаща по-силна с всеки час, който Тиан прекараше отделена от амплимета. Тялото й биваше раздирано от болките на копнежа. По цял ден мислеше единствено за кристала и как да си го върне. Нощем го сънуваше. Това беше най-мъчителната характеристика на абстиненцията — че минаваше прекалено бавно. А имаше хора, които така и не се отърсваха.

— Какво има? — попита я Рил на втория ден, когато Тиан лежеше в кожата и буквално трепереше от желание. — Болна ли си?

В сегашното си състояние тя не можеше да измисли с какво да се оправдае.

— Трябва да взема кристала си — прошепна тя. — Моля те. Не мога да понеса да съм отделена от него.

— Аха — каза Рил и излезе.

Едва впоследствие Тиан осъзна каква власт над себе си им бе предоставила.