Йън Ървайн
Геомант (37)

Тринадесет

Следващи насоките на Юлия, преследвачите се отправиха право към последната от пещерите. Иризис вървеше начело. Двама войници внимателно се приближиха до завесата от меча кожа, повдигнали копия. Иризис, дръзка от отчаяние, се хвърли напред, с един замах откъсна кожата и скочи вътре. Пещерата беше празна.

— Няма я! — мрачно каза занаятчията.

— Но съвсем неотдавна е била тук. — Арпъл разравяше все още червенееща жарава сред пепелта.

— Сега ясна ли ти е ценността на перцептора? — долетя гласът на Ниш. — Признаваш ли заслугата й?

— Да — отвърна перквизиторът. — Тя доказа полезността си. Убеден съм, че ще й намерим широко приложение във войната.

Юлия трепна и се притисна по-близо до приятелите си. Джал-Ниш грубо се изсмя и нареди всички пещери да бъдат претърсени. После се обърна към кланкерите и даде знак останалите отряди да се съберат около тях.

Скоро откриха пресни следи, които отвеждаха нагоре по склона. Войниците ги последваха, а бойните машини продължиха по протежение на долината. В късния следобед преследвачите отново се събраха.

Привечер започна да вали сняг. Опитаха се да продължат преследването, като разчитат следите на светлината на факли, но смрачаването и натрупващият се сняг преустановиха тази им дейност. Затова преследвачите останаха да лагеруват в подножието на един склон и за пръв път от много дни насам всички можаха да се наспят. На сутринта отново се обърнаха към Юлия. Този път тя посочи по̀ на юг. Тъй като вече не можеха да разчитат на следите, в течение на следващите дни многократно им се налагаше да се обръщат към нея.

В такива трудни условия кланкерите можеха да се придвижват единствено с бавен ход. Често се случваше маслото им да замръзне. Непрекъснато възникваха дребни повреди, които Туниз и Ниш трябваше да отстраняват. Едва сега Крил-Ниш установи колко мрази професията си. Всяка авария неизменно включваше окървавените му пръсти, обгорени от студа, както и крясъците на баща му. Всяка манипулация тук бе десетки пъти по-трудна в сравнение с фабриката. Дори невъзмутимата Туниз на моменти започваше да ругае.

Вятър нямаше, но пък беше страшно студено, особено през ясните нощи. На третия следобед ги връхлетя снежна буря. През целия следващ ден бяха принудени да останат на място, а петото утро довлече със себе си вятър, който веднага се зае да разхвърля преспите. Напредъкът на преследвачите ставаше все по-бавен и по-бавен, докато в един момент кланкерите просто спряха.

— Какво става? — изпищя Джал-Ниш. Трябваше да пищи, за да надвика вятъра. Всички се събраха зад бойните машини.

— Полето е прекалено слабо — обясни Зимо, чийто кланкер вървеше втори. — През последния четвърт час вървяхме на маховици, само че и те се изхабиха.

— Тоест, затънали сме тук? Ама че некомпетентни глупаци!

— Пред нас има друг възел, сър, и то силен, но изпитваме затруднения с включването към полето му. Което е странно. Никога не ми се е случвало нещо подобно, перквизиторе.

— Какво искаш да кажеш?

Зимо се посъветва с останалите оператори, преди да отговори.

— Изглежда това е двоен възел. Преди не сме се натъквали на нещо подобно и то ни е непознато.

— Накарайте занаятчията да ви обясни. Нали затова е тук. Занаятчия Иризис, ела.

Иризис се вцепени. Сякаш някой бе сграбчил вътрешностите й. Моментът на разобличаването й бе настъпил, никога нямаше да успее да заблуди Джал-Ниш. Тя плъзна отчаян поглед по обградилите я изпити лица и забеляза, че Ниш я гледа измъчено.

Иризис си наложи обичайното арогантно изражение. Нямаше намерение да се предаде без бой. А когато се случеше най-лошото, щеше да повали и перквизитора заедно със себе си. Тя хвана индикатора си и се приближи.

— Прогнозирам, че ще се наложи да внеса изменения в контролерите.

— Колко време ще ти е нужно?

— Модификациите са прекалено важни, за да си позволя да прибързвам, сър. Толкова, колкото е необходимо.

— Започвай.

Тя се качи в кланкера и започна да разглобява контролера. Ки-Ара беше приклекнал до нея и я наблюдаваше толкова напрегнато, сякаш тя оперираше собственото му дете. Операторът изскимтяваше при отделянето на всяко пипало, пречеше й да се съсредоточи.

— Ки-Ара — рече тя с мил глас, — ще бъдеш ли така добър да ми донесеш и останалите контролери?

Той неохотно се изправи и се отдалечи. На всеки няколко крачки обръщаше слузящите си очи към нея.

— Ниш! — каза Иризис. Механикът изникна. — Застани на люка и не пускай никого.

— Дори и Ки-Ара?

— Особено този хленчльо. Или баща ти.

Юлия също беше последвала Ниш. Тя пъхна глава под ръката му и надникна в кланкера. Механикът въпросително кимна към нея, загледан в Иризис.

— Да, нея може. Ела, Юлия. Но ще пазиш тишина, става ли?

Юлия се промъкна вътре и седна.

Иризис работи повече от час. С помощта на индикатора си виждаше странния двоен възел. Стараеше се да синхронизира контролера с полето. Макар да беше студено, беше плувнала в пот. Тази двойна точка бе най-странното нещо, с което до момента се беше сблъсквала: голямо сияещо кълбо и друго, по-малко. Орбитите им се преплитаха. Обгръщаше ги оранжева мъгла, която пулсираше. Именно тази мъгла притесняваше Иризис. Опитите да съзре съответстващото поле й причиняваха болка, както когато вдишваше зловонен дим. То бе прекалено нестабилно и тъкмо тези му неспирни изменения я измъчваха.

Тя се отдръпна с разтуптяно сърце. Нещо не беше наред. Дори и ако успееше да пренастрои контролерите, страхуваше се от неясните последствия, които щяха да произтекат при опита за почерпване на енергия от този източник.

Някой потропа по люка.

— Какво става там? — долетя викът на Джал-Ниш.

— Не го пускай, Ниш.

Люкът рязко бе отворен.

— Докладвай, занаятчия?

— Срещам неочаквани затруднения.

— Защо? — В очите на перквизитора блестеше опасно пламъче.

— Никога не съм попадала на двойна възлова точка. Останалите от експедицията също не са. Има голяма вероятност хедронът да изгори и тогава кланкерът ще остане тук.

— Ха! Фин-Мах винаги е казвала, че си измамница.

 

 

Изминаха още няколко часа, през които Иризис не спираше с опитите си, макар все още да нямаше представа относно опасните изменения в интензитета. Сама не можеше да проведе теста, защото не можеше да извлича сила от полето. Възнамеряваше да накара оператора да го стори. Това беше единственият начин да избегне разобличаването. Но ако Ки-Ара откажеше…

Но той, естествено, гореше от желание да помогне. Би се съгласил на всичко, стига да бъдеше допуснат отново на обичното си място. Точно на това разчиташе Иризис. Това беше и причината първо да се заеме с неговия кланкер. Останалите оператори бяха по-издръжливи.

Тъкмо беше застанала до Ки-Ара и му обясняваше необходимите манипулации, когато Джал-Ниш избута сина си и влезе в кланкера.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — кресна той.

По гърба й полазиха тръпки.

— Показвам на Ки-Ара как да проведе теста.

— Мътните да те вземат! Това е работа за занаятчия. Не бих излагал оператор на риск, дори и ако имах излишни!

— Но той… — отчаяно понечи да са оправдае Иризис.

— Мълчи! Теб можем да си позволим да изгубим. Но не и него.

Гърлото й беше пресъхнало.

— Но поне би могъл да ми помогне.

— Ще изпълниш всичко сама, занаятчия. Какъв е проблемът? Само преди няколко седмици на практика получи майсторско звание. Стотици пъти трябва да си правила подобни неща.

— Но не и с такъв възел… — почти беззвучно рече тя. Погледна към Ниш, сякаш за помощ, само че той бе забол поглед в земята и остъргваше леда от ботушите си в един ръб. Е, това е то. Кошмарът ми се сбъдна. Ако можех да го направя, бих изтеглила толкова много енергия, че да изпепеля всички на борда на кланкера.

Но този апокалипсис, макар и злостно привлекателен, бе само блян.

— Всички да се отдръпнат, за всеки случай — продължи Иризис. — Не мисля, че подобна възлова точка е била използвана преди.

— Стига отлагания. Просто го направи. Ако можеш — додаде Джал-Ниш.

Може би той искаше да я унижи пред всички. Тъкмо отмъщението, което би си избрал един перквизитор.

Все пак Джал-Ниш последва съвета й и се отдръпна на значително разстояние. А следовател Фин-Мах не помръдна, може би нарочно. И тя ли искаше да я унижи?

— По-добре и вие се отдръпнете — каза Иризис на Ниш и Юлия. Механикът отбягваше погледа й — усилие да се разграничи от предстоящото й унижение? Е, не можеше да го вини.

Но той остана. Юлия също, което беше изненадващо. А може би не. Може би перцепторът знаеше, че не съществува опасност. Иризис започна процедурата. Този път не използваше индикатора си, а насочваше сетивата си директно през контролера, та с негова помощ да усети полето. Това многократно усили чувствителността й. Очаквано — контролерът беше много по-мощен, иначе не би могъл да захранва толкова тежка машина.

Тя позволи на противните кълба да се въртят из ума й и се съсредоточи над мъглата, която се стелеше между тях. Отдръпната, занаятчията търсеше облак, който да притежава силно излъчване — но не прекалено силно. Съществуваше вероятност липсващият й талант да се появи отново.

Подмина един, втори, после и трети. Очите на Ниш и Юлия не се отделяха от лицето й. Иризис вече си представяше какво ще последва. Пълно унижение. Джал-Ниш щеше да я задържи — бе възможно да изникне нужда от уменията й по време на обратния път, — но щом се озовяха обратно във фабриката, перквизиторът щеше да се погрижи за организирането на подобаващ спектакъл. Щяха да бъдат призовани хроникьори и разказвачи от сто левги околовръст, които да разпространят историята за провала й и с пълни подробности да опишат наказанието й.

— По-бързо, занаятчия. — Перквизиторът надничаше през задния люк.

Сега или никога. Иризис насочи погледа си към един от облаците мъгла и с все сила се опита да изтегли енергия. Нищо не се случи. Тя стисна зъби, обърса ледената пот, изникнала на челото й, опита отново. Пак нищо.

Джал-Ниш се изсмя. Какво ли наслаждение изпитваше…

— Не можеш да го направиш. Ти си измамница, Иризис. Винаги си била. Поне от теб ще излезе прекрасна поучителна история. Нямам търпение да зърна физиономиите на рода Стирм, когато я чуят!

— Мога! — процеди тя. И смееше да напада семейството й! Той, чиито предци бяха жалки парвенюта, пробили си път с подкупи и груба наглост? Ако можеше да го изпепели, би го сторила на мига.

Тя опитваше отново и отново. Мускулите по врата й едва не скърцаха от напрежение. Иризис неволно простена. Но никаква енергия не потичаше към контролера.

А Джал-Ниш отново се изсмя. Много й се искаше отново да му размаже лицето. Но нали точно това й бе навлякло сегашните проблеми.

Иризис трескаво се огледа. Юлия беше свалила очилата си и я гледаше със стряскащо съсредоточение. По някаква причина занаятчията си помисли за драскулки върху ветрила.

Тя затвори очи и се приготви за един последен опит. Отново се потопи във възела на онази мъгла, само че сега под него се разгръщаше ветрило. Пред очите й възелът започна да се разтваря, като розова пъпка, а вътре в него се виждаше път, какъвто Иризис не беше съзирала досега.

Внезапно тя видя онова, което по-рано бе оставало недостъпно. Дръпването й беше толкова силно, че за момент й причерня и тя си удари главата в корпуса.

Кланкерът не помръдна. Пипалата на контролера дори не трепнаха. Провал. Иризис погледна към лицето на Джал-Ниш. Очакваше да види жестокото му злорадство.

Перквизиторът беше наклонил глава настрани.

— Какво е това?

В ушите си Иризис чуваше само бучене.

— Не зная — долетя гласът на следователя.

— Маховото колело се върти — каза Юлия.

Недоловимото потракване се превърна във вой с все по-нарастваща настойчивост: маховите колела се ускоряваха. По някакъв чудодеен, невероятен начин, контролерът черпеше енергия от полето.

— Ти успя! — възкликна Ниш, прегърна я силно и я целуна по челото. — Знаех си, че ще успееш!

— Това й е работата — студено отвърна Джал-Ниш. — Не виждам причина за подобна суматоха. Настрой и останалите, занаятчия, за да продължим преследването си.

Иризис се зае с останалите три контролера и даде насоки на операторите. Накрая, когато беше готова, тя се върна в своя кланкер и докосна Юлия по бузата в мълчалива благодарност. Нямаше представа какво бе направила дребната жена или как й бе показала пътя, но това нямаше значение. Беше сторено. Беше й спечелило мъничко отлагане. Но нищо друго не се бе променило. Иризис усещаше, че все още не си е върнала умението. На всяка цена трябваше да се сдобие с онзи кристал.

 

 

През следобеда на петия ден настъпи кратко проясняване и можаха да зърнат плато със стръмни стени. Юлия бе казала, че лиринксът е поел право към него. Преследвачите останаха на място, за да изчакат нощта. Едва тогава поеха предпазливо. Джал-Ниш възнамеряваше да нападнат врага изневиделица. Прекарваше дълго време с Рустина, червенокосата предводителка на войниците, които ги бяха пресрещнали на реката. И в момента двамата бяха приклекнали встрани. Той говореше, а тя чертаеше нещо с ножа си по снега.

— Очевидно татко планира поредния си триумф — кисело каза Ниш на Иризис.

— Непрекъснато трябва да се изтъква колко е… — Тя замълча, защото Джал-Ниш се приближи.

— Ами ако там има лиринкски град? — обърна се механикът към перквизитора.

— Толкова високо? Най-много някоя малка група.

Стигнаха подножието на платото няколко часа преди зазоряване. Вече не следваха следите на лиринкса директно, за да не се натъкнат на наблюдатели. За момента нямаше опасност, тъй като носещите се във въздуха снежни пелени скриваха върха на платото. Преследвачите разположиха лагера си в падината зад един хълм — скривалище, в случай че времето внезапно се оправеше. Там проведоха съвещание, на което присъстваха всички, дори и Юлия, макар че на нея разрешиха да наблюдава от отворения люк на кланкера.

— Какво знаеш за това място? — обърна се Фин-Мах към сержанта.

— Чувал съм за него — отвърна Арпъл, подпрял се на жълтеникавата скала. Вятърът бе оформил причудливи ъгловати форми, които бяха по-кафеникави на цвят. — Някога там било пасбище, имало овчари и козари. Но преди около четиридесет години времето започнало да застудява, лятото изчезнало. Стадата измрели от глад. Онези от хората, които оцелели, се махнали. Сега нищо не може да живее там.

— С изключение на лиринксите! — вметна перквизиторът. — А те не се хранят с камъни. Кой сред вас се е качвал горе? Говорете, ще бъдете възнаградени!

— Мисля, че Вули познава мястото — каза Арпъл, след като се поколеба. — Вули…

Як ветеран заговори откъм сенките. Гласът му беше маслено мек и не надвишаваше шепот. Иризис насочи погледа си към него. Войникът беше едър и мускулест, макар и с дребни крака. Лицето му бе покрито с ритуални белези, посочващи клана му. Върху гърлото му също имаше белег, надали доброволно нанесен. Това обясняваше гласа му. Как ли беше оцелял подобна рана?

— Бях по тези места като дете, сър. После бях част от бандитска шайка. Жълтовлъз, Консумин, Волфрамат и останалите селца трепереха от нас.

— Не ми е известно там да има някакви поселища — каза Джал-Ниш.

— Вече няма. Гладът и чумата довършиха започнатото от обирджиите.

— Какво друго знаеш за това плато, войнико?

— Нарича се Гариън, сър, което на местен диалект означава „плоска планина“. Или поне означаваше. Аз съм последният, който го говори, а като си отида…

Той замълча.

— Как изглежда върхът, Вули? — попита Арпъл.

— Оформен е като яйце, сър. Както сме застанали сега, острият край сочи към нас. Заради снега би ни отнело ден, за да го прекосим.

— Около три левги дълго — каза следовател Фин-Мах, разгърнала карта. — И две широко. Немалко сили биха били необходими, за да се разположат наблюдатели, обхващащи всички посоки. Значи върхът е плосък? Горе е равно?

— Почти — отвърна Були. — В другия край има ниски хълмове и дерета. Но няма високи места, от които да се наблюдава.

— Къде биха разположили лагера си лиринксите? — попита перквизиторът.

— В отсрещния край. В падините е завет. Освен това там има вода, когато е по-топло.

— Изглежда именно край онзи край трябва да се изкачим — каза Джал-Ниш, — ако времето се задържи лошо. Покажи ни на картата, войнико.

Вули пристъпи напред. Приличаше на мечок, изправен на задни лапи. Огрубелият му, лишен от нокът пръст посочи към източната част на облия край и каза:

— Преди, когато разбойниците се разполагаха, тук имаше стълба. Ако чудовищата не са я унищожили, то най-малко я пазят. На тях стълби не им трябват. Селото беше тук. Навсякъде другаде вятърът не се трае.

— А има ли място, където човек може да се изкачи незабелязано? — поинтересува се сержантът. Вули отговори веднага:

— Ето тук, от другата страна на стълбата. Тук склонът е начупен и камъните не позволяват да се види. Но и изкачването си е трудничко.

— Подготвени сме — самодоволно каза Джал-Ниш. — Войниците от четвъртия кланкер са катерачи. Готови сме за всяка ситуация.

За юмрука в лицето не беше готов, помисли си Иризис с известно удовлетворение. Красивият нос на перквизитора беше изкривен. Всяко вдишване хъхреше през синусите му.

Съобщението на Джал-Ниш изненада всички, включително и Арпъл, защото присъединилите се войници бяха мълчаливи.

— Ще се преместим там — продължи Джал-Ниш — и катерачите ще се приготвят. Когато се развидели, те ще поемат нагоре по скалата, за да разузнаят и приготвят пътя за останалите — освен ако времето не се изясни. Утре вечер за лиринксите ще говорим в минало време.