Йън Ървайн
Геомант (12)

Единадесет

Изминаха още два дни, през които Тиан трябваше да спи, яде и да бъде обгрижвана от прислужниците. Последните се появяваха три пъти дневно, за да се захванат с ръцете, кожата и ноктите й. Девойката не обръщаше внимание. Не бе спряла да мисли за баща си. Смяташе, че той е бил младеж от добро семейство. Той бе обичал новородената си дъщеря, а Марни му се беше отплатила, отпращайки го на смърт. Всеки път, когато си помислеше за това, по страните й се търкулваха сълзи. По какъв начин да узнае? Нямаше кого да пита. Баба й бе умряла преди девет години, а други роднини нямаше. Не я оставяха сама, така че девойката не можеше да се промъкне в кабинета на матроната.

Настъпи вечерта на третия ден. Тиан мълчаливо изчакваше слугините да приключат работата си над ръцете й. Тя напразно се опитваше да състави някакъв план. Утре щеше да приеме първия си клиент, значи трябваше да избяга тази вечер. В никакъв случай нямаше да се отдаде някому за пари. Все още помнеше прекалено много от романтичните истории, разказвани от баба й. Все още помнеше онези сънища. При тази мисъл образът на младежа изникна отново — застанал на балкона, умоляващ за помощ. Последваха и другите образи, които бе видяла в съня си.

Но дали наистина това бяха сънища? Тези видения не приличаха на породените от кристали — последните изчезваха при събуждане. А младия мъж бе видяла далеч по-ярко. Тиан помнеше всяка съзряна сцена, сякаш видяното се бе случило наистина. Той трябваше да съществува в действителност. Беше се обърнал за помощ към нея. Беше докоснал сърцето й. Тиан трябваше да открие кой е. Но имаше ли начин да го стори? Чрез сънищата?

Животът й на занаятчия можеше и да е свършил, ала девойката никога нямаше да работи в това противно място. Те нямаха права над нея, без значение какво казваше законът. Тя щеше да избяга и да започне нов живот, някъде далеч. Тази мисъл я прободе със страха от неизвестното. Цялото й досегашно съществуване бе организирано от други. Във фабриката не й се бе налагало да мисли за друго, освен за работата. И тук щеше да е същото. Но ако избягаше, как щеше да оцелее? Една бегълка не би намерила прием никъде. Наистина ли разполагаше с нужната смелост? Вече не беше сигурна.

Луната огряваше решетките на прозореца й. През целия ден бяха фучали вихрушки, но вятърът се беше успокоил и сега небето бе ясно. Вече беше късно, може би минаваше десет вечерта. Но Тиан не се чувстваше уморена, беше спала цяла седмица. Как да избяга? От дочутите разговори между прислужничките беше останала с впечатлението, че работата в размножителната палата продължава до ранните часове на утрото.

Седнала до прозореца, тя прехвърляше различни варианти през ума си. Решетките бяха вложени здраво, щеше да отнеме дни, за да ги разхлаби. Щяха да са й нужни пари и топли дрехи, защото зимата наближаваше. Дори по крайбрежието нощите бяха вледеняващи. Но първо трябваше да си върне занаятчийските инструменти. Те бяха най-ценното й притежание. Да можеше отново да има индикатора си…

Тази мисъл бе достатъчна, за да предизвика нов пристъп на абстиненция. Лишените от индикатора си занаятчии бяха готови на най-низки дела, за да си го върнат.

Вратата на стаята й се отвори. Беше матроната.

— Утре в един на обед ще се срещнеш с първия си партньор. Прислужниците ще те събудят в девет, за да закусиш. В единадесет ще те отведат в банята, за да те подготвят. Сега си лягай.

Затварянето на вратата бе съпроводено с изщракването на ключ. Тиан остана насаме с отчаянието си. Дали пристъпите на лудост щяха да я сполетят при следващата употреба на хедрон? Ами ако подобен пристъп я сполетеше навън, сред снега, когато нямаше кой да се погрижи за нея? Тя имаше бегли познания за света и как да оцелява в него. Не беше сигурна, че ще успее. Може би в крайна сметка приличаше на майка си повече, отколкото осъзнаваше?

Луната, огряла лицето й, я сепна. Сърпът вървеше към набъбване. Сигурно беше минало полунощ. Тиан запали фенера и на пръсти се приближи до вратата, за да огледа ключалката. Тя бе старомодна, достатъчна, за да задържи някоя обикновена пленница, но не и занаятчия.

Като изви един от зъбите на вилицата си, Тиан отвори ключалката за минута. Коридорът беше тъмен. Само една лампа светеше в далечния му край. Девойката закрачи тихо. Трябваше да намери дрехи и обувки, но първо искаше да погледне в книгата.

Кабинетът на матроната също бе лесен за отваряне — ключалката бе почти същата. Тиан пипнешком намери фенера и го запали. Търсеният от нея регистър вече не беше на бюрото. Шкафът беше заключен, а неговата ключалка беше прекалено малка за зъба на вилицата.

Тя подири с поглед за нещо, с което да строши вратичката. Погледът й светна, когато попадна на една саксия в ъгъла. В пръстта бе забита метална пръчка, около която да се увива растението. Тиан изтръгна парчето метал, пъхна единия му край и натисна. Дървото изпука и поддаде. Младата жена бързо извади книгата и трескаво започна да прелиства.

В коридора се разнесе нечий вик. Трябваше да побърза. Отделните пера бяха подредени по дата, само че Тиан не знаеше в коя година е пристигнала Марни. Почеркът на матроната бе труден за разчитане, особено на бледата светлина. Едва когато зърна познато име (Джаски), осъзна, че се намира на страницата на майка си. Джаски бе една от сестрите й, четиригодишна. Девойката погледна към горната част на страницата. Нямаше име. Марни бе тук толкова отдавна, че бе обхванала няколко страници. Тиан отгърна назад, дирейки своето име. Край детайлите за раждането й и първите й години бе прибавена неясна бележка в полето за коментари. „Дали го притежава?“ А друг почерк бе добавил: „В момента е невъзможно да се определи. Първо трябва да бъде настанена на подходяща работа.“ За какво ставаше въпрос?

Сепнаха я стъпки, някой идваше. Името, бързо! Тя се вторачи в полето, само че мастилото бе избледняло, почеркът бе невъзможен за разчитане. Омарти ли беше собственото име? А може би Аманте? Аранти? Фамилното име пък представляваше неразчитаема драскулка. Може би Улерди, Менодин… или пък нещо съвсем различно. Не, нито един от тези варианти не й звучеше познато. Под името, с друг цвят мастило бе отбелязано, че човекът е „Починал“.

Тиан неволно възкликна. Значи беше мъртъв. Никога нямаше да се срещне с баща си.

Тя духна фенера, взе книгата под мишница и се промъкна извън кабинета. Край ъгъла надникна съвсем леко — едра сянка се приближаваше към нея. Приличаше на матроната.

Тиан се стрелна към нощната лампа в коридора и я угаси. После се притисна към стената и продължи по коридора. Не беше преполовила пътя до стълбите, когато чу шляпането на матронените чехли.

— Дърта неблагодарна свиня! Крайно време е да й бия шута! Скътала е достатъчно злато, за да покрие разходите по войната, а седнала да иска половината от приходите по новия договор! Хърбавата кощрамба няма да изкара и година. Сигурно ще полудее след месец. И какво ще правя аз тогава? Никой не би платил и нид за нещо подобно.

Тиан застина. Значи Марни, не по-бедна от магистъра на Туркад, очакваше да извлече още приходи от дъщеря си? Тя се почувства предадена.

Затаи дъх, когато едрата жена мина край нея, дишайки тежко.

— Безполезна повлекана! Казах й да провери лампите. — Тя спря точно край Тиан. — Странно. Има ли някой?

Сърцето на девойката биеше оглушително. Струваше й се, че самата матрона може да го чуе. Но другата жена продължи пътя си. Тиан отново пое към стълбите. Дали се беше сетила да затвори вратата след себе си? Нямаше значение. Пък и вече беше късно.

Горната част на стълбищната площадка бе осветена от лампа, намираща се във фоайето. Тиан надникна през перилата и зърна портиера, застанал в подножието на стълбището. Нямаше как да мине край него.

Девойката отстъпи назад, само че пропусна да забележи саксията, в която растеше огромен жасмин. С трясък, който несъмнено проехтя из цялата сграда, саксията падна от поставката си и се разтроши на късчета. Книгата отхвърча от ръката на Тиан. Тя опипом започна да я дири.

— Кой е там? — провикна се пазачът и се затича по стълбите.

Тиан не намираше книгата. Тъй като портиерът вече изникваше на нейния етаж, тя дръпна нощницата си и побягна. Гърдите й подскачаха болезнено. Коридорът свършваше с разклонение. Девойката сви наляво, само за да се блъсне в някаква стена. Тиан веднага се обърна и затича в другата посока, като разтриваше ударения си нос. Ако само не беше изпуснала книгата…

Този коридор не беше осветен и тя трябваше да напредва по-бавно. Тук бе по-тясно. Тя се запромъква напред, но внезапно кракът й хлътна под някакво стъпало. Успя да се хване за перилото в последния момент.

Тя остана край това стълбище, за да си поеме дъх. Но скоро дочу викове и стъпките на пазача, така че трябваше да продължи. В дъното на стълбището имаше някакви стаички, чието предназначение Тиан успя да определи пипнешком — перални, гладилни, килери. Сетне последва огромна кухня. Тя бе осветена от две огнища, които винаги горяха денонощно.

Девойката подуши оставено да втасва тесто. Скоро пекарите щяха да изникнат, за да започнат да приготвят хляб и сладкиши. Отвеждащата навън врата бе с прекалено сложна ключалка, с която Тиан може би нямаше да се справи, а складчетата не бяха подходящи за криене — щяха да бъдат пуснати в употреба веднага с пристигането на слугите. Тиан почувства паника. Струваше й се, че е преследвана престъпничка.

Долетя гласът на матроната, раздаващ нареждания. Тиан се скри в пералното помещение, което луната осветяваше през високо прозорче. Тук имаше медни котли, в които да се нагорещява вода за пране, както и голям правоъгълен кош за мръсни дрехи — предимно нощници и чаршафи. Тук също имаше врата. И също така заключена. Тиан тъкмо опитваше да се справи с ключалката, когато някой дотича в кухнята. Врати на шкафове биваха разтваряни с трясък. Много скоро щеше да дойде ред и на пералнята. Тиан се мушна в коша и се притисна на дъното.

Обгърнаха я парфюм, масажно масло, пот, а също и други, по-неприятни миризми. Един чаршаф целият лепнеше от разлятото върху него шери. Кошът беше без дъно. Тиан се намери върху плочките на пода. Тя се сви в най-далечния ъгъл и зачака.

Горещо беше, защото зад коша се намираше една от кухненските печки. По гърба й започнаха да се стичат струйки пот.

— Още нищо! — остро заяви мъжки глас. — Матис, провери в пералното. Хисо, виж килерите. Аз ще се заема с кухнята. Матроно, нека във всеки коридор да има човек. Тя все някога ще изникне и тогава ще я пипнем. Матис?

— Търся! — отвърна раздразнено някаква млада жена.

Търсенето представляваше поредица затишия, накъсвана от трополене и сгромолясване. Тиан се чудеше, дали слугата си е отишъл, или мълчаливо я изчаква да изникне от скривалището.

След един дълъг интервал последва изкънтяване. Прането се притисна над главата й. Сигурно Матис се бе качила в коша. Дали щеше да извади цялото му съдържание? Стореше ли го, Тиан щеше да бъде разкрита. И щеше да й се наложи да зашемети прислужницата. Би сторила всичко (без убийство), за да избяга.

Притискащата я тежест изчезна. Но Тиан продължи да стои неподвижно — дори и затрупана, движението й щеше да размърда прането и прислужницата щеше да забележи. Стана по-светло, явно Матис беше доближила фенер. Занаятчията бе обгърната от пристъп на паника. Ами ако слугинята изпуснеше лампата? Мръсното пране щеше да пламне моментално.

Тиан усети как момичето се отмества в другия край на коша. Шаването се проточи сякаш цяла вечност, сетне се чу изтрополяване — прислужницата бе изскочила навън.

— Матис! — гневно се провикна матроната.

— В пералнята съм, матроно.

— Още ли се мотаеш тук? Мърла с мърла! — Звук от сочен шамар, проплакване. — Прегледа ли коша с прането?

— Да — намусено отвърна момичето.

— Всичко ли извади?

— Да — излъга Матис. — Точно го връщах обратно.

— Остави, има още сума ти стаи за претърсване. Ела. И заключи вратата след себе си.

Вратата на пералното помещение се затръшна. Щракна ключ. Тиан изчака малко, за да се убеди, че те наистина са си отишли, а не й погаждат номер. След пет минути, през които не последва никакъв звук, тя прецени, че е безопасно да излезе. Изникна изсред прането бавно, като пеперуда от пашкул. Действително беше празно. Девойката се промъкна до другата врата и се зае с ключалката й. Оказа се трудно. Механизмът не беше смазван от години. Един от зъбите на вилицата й се счупи.

Тиан огъна друг и продължи с опитите си, но по-предпазливо — ако счупеше и този зъб, с нея щеше да е свършено. След няколко минути ключалката най-сетне щракна. От открехналата се врата нахлу леден въздух. Нощница като нейната съвсем не беше подходяща за подобно време. Трябваха й топли дрехи, а също и храна. Дали щеше да намери — това вече бе друг въпрос. И от двете нужни й неща я делеше заключена врата. Дали да опита да отключи и нея?

Приглушен гневен вик я убеди да не пробва. За момента трябваше да се оправя гладна. Разряза вълнено одеяло на две, сгъна парчетата и ги уви около нозете си с ивици чаршаф. Навлече осем нощници една върху друга, надявайки се, че този пласт ще компенсира слабостта на отделните си елементи.

Тя седна да търси друго одеяло, но не откри. Задоволи се с три чаршафа, които пристегна около кръста си. Един кремък, оставен на лавицата над казаните, привлече вниманието й. Тиан пристегна и него в шарфа си, можеше да й бъде от полза. Взе и малко прахан. Накрая излезе и се зае да заключи вратата отново — учеше се от предишните си грешки.

Това се оказа дори по-трудно от отварянето, но в крайна сметка се увенча с успех. Девойката се затича към изхода. Под краката й хрущеше чакъл. Студът бе мразовит, локвите от падналия неотдавна дъжд бяха замръзнали. Облаци се бяха наслоили пред луната. Явно бе около четири сутринта.

Съмваше се около седем и половина, което значеше, че тя не разполага с много време, за да избяга от Тикси. Девойката се придържаше близо до зданието. Входът за карети беше отворен, там стояха портиерът и матроната, които разговаряха. Наблизо изчакваше карета. От ноздрите на коня излизаше пара. Купчината тор зад него също димеше. Пълзяща сред сенките, Тиан се промъкна на улицата.

А тя беше празна — дори и редките бродници, които прекарваха летните нощи под мостове и свити из чуждите прагове, бяха подирили закрила от ужаса на наближаващата зима. Тиан се отправи към западната порта, като внимаваше да не попада в кръговете светлина, които фенерите захвърляха.

Скоро край нея изтрополя карета. Приличаше на онази, спряла пред палатата. Тиан изчака преминаването й, скрита зад един храст. Не бе забелязана. Кочияшът, потънал в шубата си, се взираше право пред себе си. Несъмнено мислеше само за едно, как в момента се намира между завивките си.

Странно усещане беше да бъде сама по това време. Нощта изглеждаше почти нереална. По улиците пълзеше мъгла и размиваше всички очертания — сън, може би кошмар. Суровите постройки на Тикси се сливаха в неясна форма, замъци в някаква преизподня.

Но Тиан не изпитваше страх. В Тикси престъпност нямаше, тъй като всяко лице над шест години бе ангажирано минимум по дванадесет часа дневно. Мъглата и сенките бяха нейни приятели.

Край едно разклонение тя дочу тропота на подковани ботуши. Побърза да се скрие при един плет и затаи дъха си, за да остане незабелязана от патрулиращия стражник. Личеше, че на последния службата му бе втръснала — вървеше с бавно примирение, без да се оглежда.

Внезапен повей се промъкна под слоевете й одежди, докосвайки я със студ. Голите й ръце вече боляха.

Тиан бързо продължи напред. Трябваше да е достигнала планинския път преди зазоряване. Превозвачите щяха да поемат още с първите лъчи на зората. Несъмнено за нея щеше да е обявена награда, което означаваше, че ще трябва да избягва срещите. Тукашните пътища не бяха много. По това време на годината бе малко вероятно да оцелее извън тях. А с такива одежди? Шансът ставаше нулев.

Девойката се добра незабелязана до западната порта. Но бе нападната от суграшица, която я измокри бързо. Подгизнаха само косата и най-горният слой от дрехите й, ала импровизираните ботуши бързо се изпълниха с течен студ.

Пред самата порта я чакаше ново предизвикателство. Войник стоеше на пост точно пред входа. Нямаше как да премине незабелязана.