Йън Ървайн
Геомант (29)

Пет

През цялата нощ Юлия не спря да се поклаща. Вилнеещата навън буря беше толкова силна, че ревът й проникваше през антифоните. Това я лиши от единственото пълно спокойствие, достъпно за нея — съня. А тя остро се нуждаеше от сън. Последните няколко седмици представляваха рязко отклонение от обичайната й себевглъбеност, подложило я на изпитание. Години наред Юлия бе обитавала ума си. Там беше безопасно, стига да внимаваше да не потъва прекалено дълбоко и да не разгръща сетивата си. Сред сияещите възли, изникващи в решетката й, имаше и такива, които не биваше да бъдат разплитани — опитът й причиняваше ужасна болка. Те я бяха наранявали в началото, когато още не се бе научила кои от тях са добронамерени (или поне безразлични) и кои са зли. Кои бяха неподозиращи и кои дебнеха, застанали нащрек за шпиони, любопитковци или за хора като нея, правещи първите си колебливи стъпки в живота на ума. Могъщите грижливо пазеха уединението си.

Сега това убежище й беше отнето. Тя щеше да се озове във външния свят, където я очакваше безжалостното слънце. И потоци неспирно заливаща я информация, които щяха да я удавят в океан от болка. И това не беше най-лошото. Щяха да я принуждават да разгръща един от онези лоши възли в решетката, за да разкрие какво лежи в сърцевината му. И тогава? Силните неизменно нападаха слабите. А нейната защита се изчерпваше с един млад мъж, който не владееше никакви особени способности.

Ниш се отнасяше мило към нея, но Юлия усещаше у него някакъв плам. Какво всъщност искаше той? За жената на име Иризис изобщо не мислеше. Бе срещала десетки като нея, хора, които се държат добре, когато им изнася, и стават груби в мига, когато от това биха имали полза. Иризис бе храбра и дръзка, но беше прекалено себична.

А какво щеше да стане, когато Юлия им предоставеше онова, което искаха те? Дали щяха да я изоставят? Навън? Изложена на този сетивен кошмар, тя щеше да изгуби разсъдъка си.

Тогава защо се бе съгласила да отиде? Защото Ниш се бе държал добре с нея и с това си беше спечелил лоялността й. Нищо повече. Юлия никога не се бе надявала да открие обич, макар и да знаеше какво представлява тя. Любовта беше друг кошмар, неразбираем и ужасяващ.

Но тя копнееше за добротата му. Помнеше я под формата на прекрасен аромат на мускус, подправки и машинно масло. Като внимателния допир на нежна тъкан. Като покровителствена защита от внезапни отблясъци светлина. Като восъчни запушалки в ушите. Като абсолютна тишина.

Споменът за добротата му не й позволяваше да трепери. Юлия искаше отново да изпита това чувство. И щеше да даде на Ниш всичко, което той поискаше.

 

 

Някакви крясъци събудиха механика. Джал-Ниш ревеше след някой клетник в коридора. Явно наближаваше време да тръгват. Ниш се измъкна от завивките. Толкова беше студено! Израснал в голям дом с централно отопление, механикът така и не можеше да свикне с това място.

Той нахлузи пет ката дрехи и мрачно пое към столовата, където завари Иризис. Двамата закусиха обилно, през което време сивата зора вече надничаше сред тесните прозорци. После Ниш изведе Юлия. Баща му отново се беше разкрещял — заради натрупания от бурята сняг портите не можеха да бъдат отворени. Налагаше се огромните преспи да бъдат разхвърляни, за да могат кланкерите, снабдени с приспособления за стъпкване, да излязат. Точно бяха започнали с разчистването на снега, когато зазвъня камбаната на наблюдателната кула.

— Какво има пък сега? — ревна Ги-Хад.

— Вражеско раздвижване в гората, сър.

— Всички да заемат позиции! — отсечено нареди отговорникът. Всички се разтичаха. — Численост, войнико?

— Най-малко шест, сър.

— Шест — промърмори Ги-Хад, докато тичаше към портите. — И са навсякъде. Предишното нападение не беше случайно. Не, това е внимателно изготвена стратегия, пред която сме безсилни. Но каква е целта им? Занаятчиите или контролерите? Бедната Тиан. За нищо на света не бих искал да бъда на нейно място.

Цял следобед, а после и цяла нощ, хората стояха нащрек. Лиринксите бяха зървани няколко пъти. Веднъж катапултите им стреляха по стената. Но атака не последва. На сутринта нямаше и следа от тях.

Това никак не се хареса на Ги-Хад.

— Дали възнамеряват да нападнат, или се опитват да ни попречат да тръгнем след Тиан?

Бяха изгубени още часове, докато кланкерите проправят пъртина между мината и селото. Едва по обед отпътуващите се събраха пред портата, която все още биваше поправяна.

Групата, в която влизаше Иризис, се състоеше от шестнадесет души и бе предвождана от сержант Арпъл, професионален войник от Тикси. Със себе си той бе довел десет пехотинци — това беше максималната бройка, от която можеше да се лиши и без това изпитващият затруднения с кадрите градски гарнизон. Те стояха край кланкер с очукана броня. Негов оператор бе младият красавец Ки-Ара, комуто Тиан някога бе хвърлила око. До него стоеше стрелецът му, набит брадавичест мъж на име Пур-Дид, чиято прошарена коса бе вързана на опашка.

Още две групи бяха готови за път, всяка застанала до чисто нов кланкер, оператор, стрелец и десетима войници. В състава на експедицията влизаха още Джал-Ниш, който щеше да ръководи всичко, Ги-Хад в ролята на негов помощник, следовател Фин-Мах и един старши механик. Цивилните бяха длъжни да се придвижват зад кланкерите или вътре в тях. Ниш се молеше машините да са изработени добре, защото иначе на него и на другия механик щеше да се падне да ги поправят, а сред студа това си беше убийствено задължение.

Сега валеше лек снежец. Добре беше, че сред преспите от отминалата буря бе прокарана пъртина до мината, само че отвъд нея трябваше да се придвижват със ски.

Войниците стояха строени зад Арпъл. След тях бяха застанали Ниш и старшият механик, висока и смугла жена на име Туниз, родом от Крандор. С тесните си бедра тя по-скоро приличаше на младеж. Косата й бе къдрава и подстригана ниско, не повече от нокът. Вратът й бе обгърнат от емайлирани гривни. Зъбите й бяха изострени, което придаваше заплашителност на честата й усмивка.

После идваха Иризис (не по-ниска), стройната Фин-Мах и жилестият Ги-Хад. Занаятчията бе застанала колкото се може по-далеч от следователя, без да прикрива ненавистта си. Фин-Мах от своя страна се правеше, че не обръща внимание. Дребничката Юлия бе застанала най-отзад. Навлечена в зимните си дрехи, тя приличаше на бъчвица. Шапка с широка периферия прикриваше антифоните, очилата и маската й. На лицето си носеше покривало от паяжинен плат и нервно пристъпваше от крак на крак.

Стомахът на Ниш се беше свил от притеснение. Дузина лиринкси съвсем спокойно можеха да ги унищожат, ако ги нападнеха изневиделица. По лицата на околните личеше, че те също са тормозени от подобни притеснения.

Ги-Хад изглеждаше разсеян, загледан в портата, като току потропваше с крак.

— Мисията ни е проста — каза Джал-Ниш. — Занаятчия Тиан е била заловена от лиринкс, а ние трябва да я освободим на всяка цена. Сторилият това ще бъде възнаграден богато. Тя притежава талант, който тази фабрика не може да си позволи да изгуби.

Иризис шумно тропна с крак, с което си спечели отровен поглед от страна на Джал-Ниш.

— Как се е случило това, сър? — попита сержант Арпъл. Горната му устна бе разсечена от такъв белег, че той приличаше на човек с две усти една над друга.

Ги-Хад обясни за сражението в пещерата, представлявало по-скоро клане. По-младите войници не останаха никак въодушевени от чутото.

— Изпратих Гъл и Хърни да предупредят фабриката, а аз поех по заобиколен път, за да последвам Тиан.

— Смела постъпка, сър — одобри Арпъл. — Малцина биха проявили подобна храброст.

— Бях изплашен — призна Ги-Хад. — Само че мой дълг е да отговарям за нея и за всички мои подопечни.

— Стига празни приказки — обади се със стържещ глас перквизиторът. Той никак не обичаше героите. — С всяка изминала минута чудовището я отнася все по-далече.

— Тиан я нямаше на мястото на битката — обясни Ги-Хад. — Един лиринкс, когото смятах за мъртъв, също бе изчезнал. Раницата й липсваше. Значи трябва да я е отвел със себе си.

— Защо му е да прави подобно нещо, сър? — Арпъл чоплеше белега.

— Може би искат да научат от нея повече за контролерите — рече перквизиторът. — Ще стигнем до онази пещера по пряк път. И тогава нашият перцептор — кимна към Юлия — ще ни каже в коя посока да продължим с търсенето. А сега всички по местата си, тръгваме!

Не бяха изминали и десетина крачки, когато някой изхвърча от портата, крещейки:

— Тате, тате!

Дребно тъмнокосо момиченце на около шест години, с червени панделки в косата. То притича до отговорника и го прегърна.

Ги-Хад прегърна и повдигна детето, а междувременно изникнаха още пет по-големи момичета, сякаш умишлено подредили се по възраст. Всяко от тях прегръщаше баща си и се отдръпваше. Пълничка, бледа жена беше застанала на входа. Изглеждаше много разстроена.

Тя също плахо пристъпи напред, само че перквизиторът каза с рязък тон:

— Това не е вечеринка, отговорник на пробация Ги-Хад. Движение!

Ги-Хад, който бе направил крачка към жена си, спря, махна й и се извърна. Жената придоби още по-тъжен лик, а най-малкото момиченце заплака. Отговорникът, наложил си безизразна физиономия, не се обърна.

 

 

Юлия трябваше да пътува в последния кланкер заедно с Иризис, Ниш, Ки-Ара и Пур-Дид. Последният неизменно стоеше на пост в бойната си кула — освен когато времето ставаше непоносимо.

Никога досега не се беше качвала в кланкер. Тъй като носеше и превръзка, и очила, Юлия и сега не можеше да го разгледа. Но не й беше нужно — другите й сетива бяха пламнали заради атакуващите ги странни възприятия. Машината вонеше: очистена смола, зловонна смазка и рибено масло. Всичко това се примесваше с миризмата на метал, дажби и онази остра смрад, обгръщаща движещите се части на кланкерите. Миризмата на войниците, които вече започваха да се строяват, надделяваше.

Макар и неподвижен, кланкерът беше изненадващо шумен. Двигателният му механизъм потракваше — шум, който съвсем леко се долавяше през антифоните и бе дразнещ като сърбеж на недостижимо място върху гърба. Маховиците виеха, просъскваха тръби, на моменти се разнасяше потропване.

Но всички тези впечатления бледнееха пред това, което Юлия възприемаше. От толкова близо кланкерът се сливаше в сияещ възел, прекалено ярък, за да бъде въобразен. Възлите на останалите машини се сливаха в него. В сърцето на тази яркост се намираше хедронът, изтеглящ енергия от полето, за да я насочи към контролера. Там силата се предаваше към маховиците и задвижваше лостовете, зъбчатките и валовете, вливащи неуморно движение към металните крака.

Контролерът и хедронът се захранваха от аспекти на Тайното изкуство, макар и различни от онези, които използваха гадателите. И двата елемента сияеха силно в решетъчния й модел. Дори и ако изместеше предното ветрило, Юлия продължаваше да усеща хедрона и излъчването му. Също както бе усетила горещия полъх от пещите, край които сутринта Ниш я беше превел.

В гърлото й се зараждаше писък. Изпитваше все по-силен порив да хвърли встрани антифоните, маската и дрехите, за да се свие в снега. Разбира се, това само щеше да влоши нещата, ала в паниката рядко се среща разумност. Юлия бавно си пое дъх.

Към дупката за носа на балаклавата й се приближи ръка. Ниш. Тя я хвана и я притисна към лицето си. При втория дъх се успокои и обърна глава към него.

— Сега съм по-добре — тихо промълви Юлия. Наистина се беше успокоила, макар да изпитваше някаква непозната топлина да се разлива из нея. Устните й нервно потръпнаха.

— Трябва да вървим — каза Ниш. — Войниците вече почти не се виждат.

Юлия можеше да усети раздвижването на кланкерите по разтърсването на земята. В решетката си виждаше, че първите два кланкера потеглят. Люкът в задната част на третия все още бе отворен. Там бе застанала Иризис и нетърпеливо им правеше знаци да влизат.

— Трябва да го опозная — каза Юлия.

Ниш започна да я разхожда около кланкера. Дребната девойка докосваше металните плочи, краката, бойната кула на върха. Машината й приличаше на броненосец, любимото й животно. Гадател Фламас бе отглеждал броненосец в работилницата си. Юлия бе започнала да се свива именно по негово подобие. Сега споменът я накара да се усмихне и тя с охота се качи в бойната машина.

Дългите пръсти на Ки-Ара се убедиха, че контролерът е поставен добре и че всяко от двадесет и четирите му пипала прави връзка. Сетне си сложи „трънения венец“ (метална диадема, в която на равни разстояния бяха вложени осем малки кристала), пъхна ръце в ръкавици, обвити с проводници, и хвана две заоблени ръчки. Раздвижи дясната, при което решетъчният модел на Юлия се изпълни с дъги. Воят на маховиците стана пронизителен — операторът фиксира полето и плавно изтегли енергия от него.

Блажената физиономия на Ки-Ара указваше, че връзката между него и машината е установена. Долната му челюст леко се отпусна — мухоловната фаза, както подигравателно я наричаше Ниш. По време на целия път операторът щеше да бъде по-скоро машина, отколкото човек. А ако бъдеше отделен прекалено дълго от контролера си, щеше да изпадне в абстиненция.

Удивлението на Юлия бързо изчезна с раздвижването на бойната машина, изпълнено със стържене и подрънкване. Всички тези звуци си намериха път край антифоните й и потъваха право в ума й. Тя се опита да пререди решетъчния модел, само че металната какофония не й позволяваше да разсъждава. Дребната девойка притисна длани над предпазителите. И това не помогна. Тя изпищя — право до ухото на оператора.

Сепнат, Ки-Ара мигновено се отърси от унеса и спря кланкера. Все така зяпнал, той се извърна и я погледна втренчено. Също изглеждаше измъчен.

— Някъде тук съм сложил тапите й за уши — замърмори Ниш, тършуващ из раницата си. — Можеш да махнеш ръце — обърна се той към Юлия. — Никой не говори.

Тя бавно го стори. Механикът й подаде запушалките. Перцепторът ги грабна от ръцете му и си ги сложи, след което отново намести антифоните. Крил-Ниш направи знак на оператора.

С резки движения Ки-Ара отново установи връзката. Кланкерът залитна, спря, сетне отново залитна. Ръцете на Юлия инстинктивно полетяха към ушите й, но после тя спря, защото не чуваше нищо. Усмихна се занесено, сетне започна да преподрежда решетката си, за да може да направи поносимо яркото сияние на контролера.

 

 

Иризис опря ботуши върху продълговатата метална кутия, пълна с нажежени камъни, сгряваща вътрешността на кланкера.

— Колко е приятно тук.

— Радвай се, докато можеш — отвърна Крил-Ниш. Самият той се бе намръзнал в неотоплявани кланкери.

Някъде около половината път до мината дочуха далечен грохот и кланкерът застина, сякаш блъснал се в невидима бариера. Невидима вълна удари машината, като за миг изкриви всички контури.

— Какво става? — изпищя Ки-Ара, напразно местещ ръчките. Изглеждаше на ръба на умствен срив. — Изгубих полето.

На всички им беше известно случилото се в Миниенската равнина: унищожените кланкери, избитите войници. Ниш отвори задния люк и изскочи навън, изтегляйки меча си. Иризис стори същото. Някакви ивици светлина се мятаха пред очите й. Земята се тресеше, дърветата се люлееха. Войниците бяха приклекнали, вдигнали щитове над главата си.

— Заеми позиция! — изкомандва Арпъл.

Все така приведени, с насочени копия, ратниците заобиколиха кланкерите. Иризис огледа гората. Ако това беше засада, щеше да им е трудно да удържат нападението. Но такова не последва. Арпъл нареди войниците да се скупчат около първия кланкер. Светът спря да се тресе. Занаятчията стисна индикатора си, който се беше загрял неприятно. Никога не бе присъствала на подобно явление.

— Какво беше това? — изкрещя Джал-Ниш.

— Врагът… — Ги-Хад замлъкна, споходен от мисли за семейството си.

— Тиан го направи с кристала си — каза Юлия. — Той я изгаря. — Тя бе замряла, надничаща от люка.

— Отново виждам полето — долетя гласът на втория оператор, Зимо.

Фин-Мах погледна към перквизитора, който от своя страна я придърпа встрани.

— Ти притежаваш известни гадателски умения — тихо каза той. — Какво според теб беше това?

Иризис, която можеше да се похвали с остър слух, незабележимо се приближи.

— Излъчване на сила — отвърна следователят, — каквато никога не съм усещала преди. И не беше далеч.

— Така си и мислех. Но Тиан е само занаятчия. Не притежава гадателско обучение.

— Но ако погледнете произхода й… — поде следовател Фин-Мах.

— Тихо! Не споменавай това! — Перквизиторът притеснено се огледа, но не видя Иризис, която се беше прикрила зад едно дърво. — Тя се е натъкнала на нещо ново.

— Какво искате да кажете?

— Подобна мощ, способна да разтърси планина, не може да е дошла от слабото поле.

— Отдавна е известно, че съществуват и други излъчвания. Но не са записани случаи, в които някой е съумял да ги използва и впоследствие е останал жив.

— Древните! — натърти той. — Историите са пълни с чудесата на Рулке и Ялкара! Не разбираш ли? Това може да е отговорът на онзи провал в Миниен. Нова, по-силна енергия!

— Нунар действително споменава за подобни неща — бавно рече следователят.

— Подобна сила превръща невъзможното в напълно възможно. Не просто ще спечелим войната, ще успеем да изличим врага от лицето на Сантенар! Това е великолепна възможност, Фин-Мах. Ако успеем да предоставим подобно откритие пред скрутаторите, ще сме осигурени до живот! Трябва да я намерим и да я върнем на всяка цена, каквото и да ни струва. Трябва да разберем какво е открила.

— Да — съгласи се следователят. — Да не говорим и за кристала й. Не бива да допускаме тя да умре и да отнесе тайната му със себе си.

Джал-Ниш я погледна любопитно, сякаш доловил някакъв сарказъм в думите й, сетне даде знак за продължаване. Останалите двама оператори помогнаха на колегата си да заеме място.

— Помислих, че полето е изчезнало — повтаряше той на кланкера си. Гальовно притисна буза до контролера. — Реших, че съм те изгубил.

Иризис се качи до Ниш и Юлия и седна мълчаливо, трескаво размишляваща над подслушаното. Дали самата Тиан бе направила някакво удивително откритие, или всичко това се дължеше на самия кристал, който бе намерила? За пръв път от години Иризис си позволи да изпитва надежда.