Йън Ървайн
Геомант (51)

Двадесет и седем

Първият й импулс бе да побегне. Със ските лесно можеше да набере преднина и да се отскубне. Но жените и детето нямаше да имат никакъв шанс, ако бъдеха нападнати.

Нея ли преследваше създанието, или амплимета? Тиан бе запомнила погледа му, насочен към бипирамидата. Тя извади ножа, почти безнадеждно оръжие, и пое обратно. Това изискваше цялата й налична храброст.

Стараеше се да не се замисля над това, което прави. Ако се замислеше, нямаше да е в състояние да продължи. Съществото може би се намираше на другия бряг на реката и преследваше заек или елен. Ако преследваше нея, с връщането си в колибата Тиан щеше да го отведе при жените. Тя спря, разкъсвана от колебание. Тогава чу писъка.

Женски писък, пронизителен и внезапно секнал. Изпълнен с агония, с болка, изпитвана от самата жена или заради неин много близък човек. Дребното чудовище беше там, в колибата.

Тиан стремглаво се плъзна натам. Чуваше единствено бученето на сърцето си. Реката бе пуста. Сякаш целият свят се беше изпокрил.

При последния завой коленете й вече се подкосяваха. Тя профуча през участък, където нарядко растяха борови дръвчета и отвъд който започваше поляна. От това място колибата вече се виждаше, полускрита от следващите иглолистни. Нищо не изглеждаше променено. Тиан продължи напред, но пак не видя жива душа.

— Флууни? — тихо подвикна тя. — Джини? Лиса?

Никакъв отговор.

— Хани? — прошепна занаятчията. Момиченцето също не отговори. Може би те бяха отишли до езерото, за да наловят риба или да изпробват новата лодка.

Тиан се плъзна още малко по-напред. Тя се приближаваше откъм задната част на колибата. Кожената лодка все така си беше опряна на стената. Някакво отвратително предчувствие прободе сърцето на младата жена. Занаятчията внимателно се огледа: дърветата, реката… Не видя нищо, но пък лабораторният звяр можеше да мени цвета на кожата си досущ като лиринкс. Тиан отново се приближи и зърна някаква неподвижна фигура да лежи в сянката зад колибата. Приличаше на една от жените.

Занаятчията трескаво започна да освобождава крака от ските. В бързината си тя залитна, спъна се и в последния момент се подпря на ръце. Ножът се плъзна по снега, за да спре досами лицето на лежащата. Красивата зелена коса покриваше земята. Тиан позна жената по палтото.

— Джини? — прошепна тя и внимателно протегна ръка, за да открие лицето й. То беше почервеняло, също като земята под нея и дрехата й. От него не беше останало много, за да бъде разпозната. Беше мъртва.

Приклекналата с нож в ръка Тиан долови някакъв странен звук да долита откъм колибата. Звук на месно откъсване. Тъй като колибата имаше само един вход, Тиан се засили и вихрено нахлу вътре.

Разкрилата се пред очите й гледка бе още по-отвратителна. Лиса лежеше на пода, дори по-ужасно наядена. Почти целите стени бяха оплискани с кръв. Вътрешността на колибата бе разхвърляна. Флууни лежеше до отсрещната стена, оцъклена, цялата окървавена. Пръстите й все още стискаха каменен чук за месо.

Отвратителният месен звук долиташе откъм тялото на Лиса, което продължаваше да се движи, макар това да не изглеждаше възможно. Тиан настръхна — създанието разяждаше клетата жена отвътре. А къде ли беше малката Хани?

Тя бавно заобиколи огнището, без да откъсва очи от тялото. Кракът й докосна нещо — нож за кормене. Тиан го взе в другата си ръка и го протегна пред себе си.

Нещо се раздвижи в торса на Лиса. Изсред мъртвата плът блесна скотски поглед. Тиан едва сдържа писъка си. Трябваше да си напомни, че Лиса вече не усеща нищо.

Зверчето изскочи, покрито с кръв и вътрешности. Стрелна се право към Тиан. Беше бързо, макар и не колкото преди. Може би нараняванията все още го измъчваха. Освен това изглеждаше по-голямо: колкото дребно куче.

Тиан се дръпна вляво, оставяйки огъня и казана между тях. Създанието скочи към лицето й, а девойката повдигна ножа тъкмо навреме. Успя да отблъсне атаката, но не и да го рани. Главата й се изпълни с болезнено пулсиране. Карфиците отново започнаха да я ослепяват. Създанието пак се опитваше да навлезе в ума й.

То се превъртя във въздуха, приземи се на задни лапи и отново скочи. Тиан се хвърли встрани. Нокти закачиха ръкава й. Намерило тази опора, създанието се извъртя и посегна да разкъса с предни лапи гърлото й. За щастие нишките се разпраха, то полетя надолу и пропусна. Докато съществото падаше, Тиан с все сила го изрита по муцуната.

Съществото се блъсна в стената, падна на пода и остана да лежи там. Тиан остана на мястото си, подозирайки преструвка. Измина минута. Занаятчията направи предпазлива крачка към него, приготвила ножа за удар, сетне още една. Точно посягаше да го наръга, когато зърна задните крака да се напрягат.

Тя застина. Зверчето скочи, но вместо да атакува лицето й, както бе очаквала, то полетя към крака й. Зъбите му пробиха ботуш, панталон, чорап, кожа и плът. Тиан усети как един зъб докосва костта. Младата жена стовари тока на ботуша си върху мястото, където главата и тялото му се съединяваха. Макар да вложи цялата си тежест в този удар, създанието не я пусна веднага.

Тиан се опитваше да го премаже. Създанието нададе болезнен рев. Нещо изхрущя под крака й. Ноктите му задраскаха по пръстения под и то се хвърли встрани. Самата Тиан също изпитваше прекалено силна болка, за да разсъждава. Бе движена изцяло от инстинкти — да го нарани толкова, колкото то бе наранило нея; да го убие, преди то да я е убило.

Очевидно беше успяла да го засегне, защото зверчето се движеше със забележимо провлачване. Преди то да е успяло да атакува отново, тя го изрита. Съществото полетя към казана, блъсна се в него и падна в огъня. Изпищявайки оглушително, нилатлът скочи към нея. Отстъпващата Тиан неволно стъпи в дървена чаша и тежко се стовари на земята. Лакътят й се удари лошо, при което ръката й изтръпна, а ножът изхвърча.

Това рухване й беше изкарало въздуха. Тя почти не можеше да помръдне. Създанието се приближи, стъпващо бавно. Миризмата му на мърша бе примесена с тази на обгоряно. То я наблюдаваше напрегнато. Тиан очакваше съществото да се нахвърли и да отхапе ръката й, ала то продължаваше да стои на крачка от лицето й.

Гладно!

Дали си играеше с нея, или действително се страхуваше? Девойката стисна малкото острие в другата си ръка. Зверчето се намираше от другата й страна, което щеше да затрудни удара й.

Създанието изви гръб. Очите му изглеждаха омайни. То отвори устата си, почервеняла. Синият език започна да потрепва. Тиан се чувстваше скована. Може би беше хипнотизирана?

Съществото се канеше да я залее с отрова, за да я погълне на спокойствие. Занаятчията принуди ръката си да се раздвижи. От върха на езика започваше да се стича онази прозрачна течност. Тиан стисна очи.

Разнесе се удар и зверчето полетя. Полумъртвата Флууни се поклащаше над нея, стиснала чука.

Зверчето се надигна със скимтене и излезе, влачейки се по пода. Слузеста бледоморава диря остана да бележи пътя му.

Флууни рухна на колене. Макар и цялата покрита в кръв, лицето й бе смъртнобледо.

— Джини? — прошепна тя.

— Навън е — тихо рече Тиан. — Мъртва. Съжалявам.

Занаятчията се чувстваше безпомощна. А погледът на най-голямата сестра се насочи към Лиса. За нея нямаше нужда да пита.

— Къде е Хани? — попита Тиан.

Окървавена ръка посочи към вратата на мазето. Тиан с куцане се приближи до указаното място и повдигна капака. Хани се беше свила в най-далечния ъгъл на плиткото подземие и трепереше. Занаятчията не знаеше как да я успокои. Нима нещо можеше да накара детето да забрави тези ужаси? Тя побърза да покрие тялото на Лиса с една от кожите.

— Хани, излез! — повика Флууни.

Момиченцето предпазливо се изкачи и изтича в обятията на Флууни. Жената я остави да се наплаче, преди да я побутне към Тиан.

— Тиан ми. Тиан муму нис! — Тя погледна към занаятчията. — Върви с Тиан. Сега Тиан е майка.

Хани изпищя и се отскубна от ръцете й.

— Тиан муму нис. Ми! — с мъка изрече Флууни.

Тиан бе не по-малко удивена.

— Ами семейството й…?

— Мъртви! — Ръката на пълничката жена вписа колибата в замаха си. — Сега Тиан майка. — Тя я погледна умолително.

Младата жена не знаеше какво да каже.

— Да — прошепна тя. — Ще бъда майка на Хани. Ще я взема със себе си.

Флууни леко простена. От носа й бликна кръв и тя се отпусна встрани. Тиан знаеше, че тя е мъртва, но все пак провери. Така беше — създанието я беше изкормило.

Занаятчията остави Хани да прегръща леля си и започна да събира багаж: намери раница, дрехи и кожи, принадлежащи на детето. Взе тарелка и още няколко дребни неща, които щяха да потрябват на момиченцето, както и още храна. Две от големите кожи бяха останали неоцапани. Тиан взе тях, а също и една палатка, оказала се далеч по-тежка от полагащото й се. Пеш никога не би могла да пренася толкова багаж, но със ските щеше да се оправи, стига да се плъзгаше по равна земя.

За мъртвите не можеше да направи нищо. Колибата нямаше да пламне, а земята беше прекалено твърда, за да се поддава на разкопаване. Тя склопи очите им и изрови Хани изпод кожите, сред които малката сега се беше скрила. Момиченцето изпищя и отново понечи да се покрие. Изровилата я отново Тиан откри, че в ръката си Хани стиска малка кожена кукла, натъпкана със слама. Тя изобразяваше животинче с издължено тяло, дребни кръгли уши, патешка човка и плоска, широка опашка. Не приличаше на нито едно от познатите на Тиан животни, но пък щом носеше утеха на малката…

Тиан отведе детето до двете мъртви жени, за да му позволи да се сбогува с тях. После си сложи раницата, хвана Хани за ръка и я изведе навън.

Хани сама си сложи ските. Единият й ботуш беше много износен. Тиан отряза парче кожа от дъното на лодката, прибави го към и без това огромния си багаж, сложи си ските и поведе момиченцето надолу по брега, без да се обръща. Едва по-късно осъзна, че не бе оставила Хани да се сбогува с майка си.

Недалеч нилатлът беше открил дупка, пронизваща брега, отвеждаща към удобно и топло леговище. То бе обитавано от някакво създание с човка, но нито то, нито безпомощните му малки представляваха проблем за сътвореното от лиринксите същество.

Заситено, зверчето се настани на най-топлото място и потъна в дълбок сън. Бе понесло множество рани и отстраняването им щеше да отнеме време. А когато се събудеше, щеше да иде на лов. Чернокосата жена и отвратителният, изкусителен кристал нямаше да му избягат. Където и да го отнесеше тя, зверчето щеше да я открие. И тогава щеше да я накара да страда заради мъченията, които понасяше самото то.