Йън Ървайн
Геомант (55)

Тридесет и едно

Тиан продължаваше да накуцва. Оставяше се на инстинктите си. Надяваше се, че те ще я отведат до предишната полянка. Но те не оправдаха доверието й. Скоро тя попадна в мрачен гъсталак, който й изглеждаше непознат. Девойката спря, за да обмисли ситуацията си. Без огън я заплашваше смърт от измръзване. Хани със сигурност нямаше да преживее нощта. Но младата жена не разполагаше с нищо, с което да го запали — кремъкът и праханта бяха останали в лагера.

Неудобно стиснала амплимета, защото Хани вече започваше да й тежи, Тиан разсъждаваше трескаво. Първата полянка трябваше да се намира на не повече от хвърлей. Но в коя посока? Не смееше да се покачи на някое дърво, за да потърси огъня, защото тогава момиченцето можеше да избяга.

Хани простена и потръпна. Тиан я остави на земята, свали палтото си, уви детето, мушна краката му в ръкавите и ги завърза. С парче връв привърза вързопчето към себе си. Поне така ръцете й ставаха свободни.

Облегна се на едно дърво и се опита да вложи енергия в кристала. Нямаше ефект. Явно тази местност не попадаше в границите на поле. Тиан усещаше сила дълбоко в земята, ала твърде неясно, нямаше да й бъде от полза. Не можа да се сети веднага за причината — студът забавяше размисъла й. Без сферата и шлема, останали в лагера, нямаше как да използва амплимета.

Тя притисна детето по-близо към себе си и затвори очи. Двете се грееха една друга, но това не беше достатъчно. Зъбите на Хани тракаха.

Защо не се беше сетила да вземе шлема със себе си? Можеше да си го представи съвсем ясно. Това беше част от уникалния й талант, една от причините да се справя толкова добре със занаятчийската работа. В съзнанието си можеше да извърта всеки образ, да го оглежда от всички страни. Ако образът принадлежеше на механизъм, Тиан можеше да визуализира действието му, което й позволяваше веднага да открива евентуални дефекти.

И докато образът на шлема се извърташе в съзнанието й, Тиан усети слабо притегляне надясно. Тя обърна глава във въпросната посока — сега притеглянето идваше право пред нея. Възможно ли беше амплиметът да призовава шлема? Или беше обратното? Абсурдно. Когато занаятчията видя предната част на умствения модел на шлема си, инсталираният в него кристал сияеше. Тъй като моделът продължи извъртането си, сиянието отслабна.

Може би кристалът в шлема наистина зовеше бипирамидата. И защо не? Двата кристала бяха лежали близо един до друг в продължение на цяла вечност. Принципът на асоциацията диктуваше, че връзката между тях трябва да се запази, без значение на отдалечеността във времето и разстоянието.

Тиан завъртя образа на шлема така, че кристалът му да е обърнат към нея. Отново усети притеглянето. Тя направи крачка във въпросната посока, после още една. Усещането се запазваше. Да? — радостно си помисли занаятчията. Това ще ме отведе до лагера.

Тя продължи да следва усещането, ала след известно време — колкото бе трябвало на Тиан да открие Хани — момиченцето се размърда и изпищя. Образът в съзнанието на младата жена изчезна. Когато занаятчията най-сетне успя да успокои детето и отново опита да си представи мисловния модел, очакваше я неуспех. Все пак тя продължи да крачи с надеждата, че в тази посока ще се натъкне на огъня. Слаба надежда. Снегът започваше да вали на все по-едри парцали. В такова време можеше да мине на петдесет крачки от огъня и да не го забележи.

Кракът започна да я боли. На сутринта щеше да е още по-зле — ако доживееше до сутринта. Но тя не спираше да крачи. Вече би трябвало да е стигнала огъня. Хани не се бе отдалечила на повече от сто крачки. Тиан вече бе започнала да се чуди в коя посока да поеме, а също и още колко ще е в състояние да продължи, когато долови миризмата на дим.

Девойката се обърна по посока на вятъра и задуши като куче. Отново усети дима. Отправи се по посока на мириса. Понякога миризмата изчезваше, но когато се появяваше отново, бе доловимо по-силна. На Тиан й идеше да започне да ликува на глас. Скоро сред дърветата зърна блажения отблясък. Занаятчията прекоси оставащото разстояние тичешком, положи детето край огъня и извади краката му от ръкавите. Очакваше да зърне гнусната белота на измръзването, но за нейна радост крачетата, макар и измръзнали, бяха здрави. Девойката ги намести близо до огъня.

Собствените й крака бяха в по-лошо състояние, макар че поне беше носила чорапи. Тиан също протегна стъпала към огъня и наля по чаша бульон. Хани мълчаливо повдигна ръка и прие своята. Детето отбягваше да поглежда към Тиан — може би от срам, може би още й се сърдеше. Но това не беше от значение. Нали момиченцето беше в безопасност.

Скоро малката започна да клюма. Тиан я пренесе в спалния чувал и легна до нея. Макар че се остави да бъде прегърната, Хани лежеше скована. Най-сетне тя заспа, като се притисна по-близо до младата жена (за нейна радост).

Това определено не беше от най-добрите нощи, прекарвани от Тиан. Сънят й бе спохождан от образи на лиринкси, кошмарния нилатл, разочарован и корящ я Минис. Самата Хани също сънуваше кошмари. Веднъж дори се събуди с писъци, но Тиан я държеше здраво. Скоро детето отново заспа.

На сутринта момиченцето беше по-добре, макар че все още мълчеше. На Тиан не й оставаше нищо, освен да чака.

Кракът на занаятчията не се беше влошил особено, само че мускулите я боляха. Двете закусиха набързо, след което се спуснаха по реката и пътуваха цял ден. Хани видимо имаше нужда от физическото натоварване — винаги скачаше първа и спираше едва след Тиан. Занаятчията трябваше да полага големи усилия, за да не изостава.

Младата жена размишляваше за случилото се снощи. Осъзна, че липсата на сияние на амплимета се е дължала на отдалечеността му от Калисин — наоколо нямаше други възлови точки. Ето защо не бе могла да се свърже с Минис. Все още имаше вероятност той да е жив.

Измина ден, после още два. Това беше най-лесното спускане със ски в досегашния живот на Тиан: гладък лед, покрит с тънък слой сняг. Напредваха с отлично темпо, някъде около седем левги на ден. Често минаваха край селца, но винаги ги подминаваха. Хани не проявяваше интерес към непознатите, Тиан също. Може би момиченцето също бе срамежливо, отраснало само.

Някъде в средата на седмия ден селцата около реката започнаха да стават по-чести и по-големи. Наоколо започнаха да се мержелеят овощни градини и заснежени пазари. По-късно в следобеда на същия ден достигнаха покрайнините на голям град.

Внезапно навсякъде около тях имаше хора. Стотици деца си играеха на леда. Носачи, понесли товари на гърбовете или главите си, шареха между бреговете. Парцаливи момчета за доставки се промъкваха сред богато облечените хора, плъзгащи се по брега. Зиме реката се превръщаше в основна пътна артерия, далеч по-удобна от затрупаните пътища.

Двете продължиха пътя си чак до самото пристанище, което се намираше в центъра на Гисмел. Прилежните разпитвания донесоха на Тиан информацията за разположението на пътническите бюра. Девойката влезе в най-близкото и се поинтересува за пътуване на запад. Отзовалата се висока русокоса жена й отвърна:

— Имате късмет. През последните няколко седмици времето беше меко. „Норвал“ отплава утре. Заминава за Трис и Флаха.

— Тези места не са ми особено познати — отвърна Тиан. Забеляза избеляла карта на стената и си избра мнима крайна цел на пътуването, защото несъмнено щяха да я разпитват за това. Войната не се беше простряла толкова на юг, така че не би трябвало да са въвели пропускателен режим за желаещите да отпътуват. — Бих желала два билета до Флаха.

Това беше град в северната част на Милмиламел, на около двеста левги.

— Каюта, хамак в трюма или места на палубата? — попита я русокосата жена.

— Зависи от цената — предпазливо отвърна Тиан.

Оказа се, че цената на каютата е разумна — една златна монета и две сребърни. Тиан можеше да си я позволи. Освен това още не беше прибягвала до колана на Джоейн. Не би могла да понесе да пътува седмици наред в общо помещение с десетки други хора, вероятно смрадливи и безсрамно любопитни. Не бе спала в една стая с други, откакто бе станала занаятчия.

— Каюта, ако обичате.

Чиновничката се убеди, че монетите не са фалшиви, претегли ги на малки везни, след което написа билет. Имаше красив почерк с множество извивки.

— Къде отивате? — небрежно попита жената, все още пишеща.

— Моля? А, Татусти. — Това беше градът, който Тиан си бе избрала, за да не разкрива същинската си цел.

— Татусти? — невярващо повтори чиновничката.

— Там е мъжът, за когото съм сгодена. — Тиан се изчерви при тези думи. Често ги бе помисляла, но досега не бе ги изричала гласно.

Чиновничката разтопи зелен восък върху билета и го подпечата.

— Благодаря ви! — Занаятчията взе билета. — В колко часа е приливът утре?

— В Талаламел няма приливи. Откъде сте? Сигурно не от тези места.

Напълно невинен въпрос. Без да се замисля, Тиан каза истината: Тикси. Чиновничката кимна:

— Така и предположих по говора ви. Тук се отбиват много хора, но рядко имаме посетители от Ейнунар. „Норвал“ отплава в девет сутринта. Или десет. Или дори единадесет, ако капитанът отново е пиян, какъвто навик има. Най-добре елате в осем, за всеки случай.

Тиан й благодари и понечи да излезе, но в последния момент се сети да попита:

— Ще ми препоръчате ли някоя добра странноприемница, която да не е далеч?

— Идете в „Събирачката на миди“, на няколкостотин крачки по-надолу. Попитайте за Пвим. Той е по-малкият ми брат и ще ви уреди.

Въпросният любезен младеж действително оказа неоценима помощ. След няма и час Тиан и Хани бяха настанени в дребна, но уютна стая на третия етаж, от която се откриваше изглед към пристанището. Донесоха им метална вана и кофи с гореща вода. Така двете можаха да отмият трупалата се със седмици мръсотия.

Привечер излязоха да напазаруват дрехи за пътуването, защото Хани приличаше на диваче. Освен това Тиан купи игли и конци, а също и други дреболии, които можеха да влязат в употреба. После, нетипично за себе си, похарчи голяма сума за специален тоалет, предвиден за първата среща с Минис.

На сутринта се отправиха към кораба, където бяха заведени в полагащата им се каюта: дребна и задушна, но пък чиста. Очевидно капитанът не беше пиян, защото корабът разгърна платна и отплава в девет.

Пътуването до Флаха отне петнадесет дни. През първата седмица корабът не спираше, но след това често започна да пуска котва в различни пристанища, понякога две в рамките на един ден.

Тиан и Хани повече стояха в каютата си. Понякога излизаха да се разходят из претъпканата с хора палуба, студена и ветровита. Сега Хани не се отделяше и на крачка от Тиан — смущаваше се сред хора и не отговаряше, когато някой се опиташе да я заговори. Младата жена разбираше на какво се дължи поведението на детето, макар това поведение да стесняваше и нея самата.

На третия ден Тиан зърна сред облаците позната летяща форма, макар и само за миг. Може би враговете още я преследваха? Или това беше просто съвпадение? Във всеки случай оттогава тя стоеше предимно в каютата и изработваше нови ботуши за Хани (старите й вече се бяха износили напълно). Работата й доставяше удоволствие — отдавна не бе използвала занаятчийските си умения. Освен това й помагаше да подготви пръстите си за една друга задача, към която възнамеряваше да пристъпи веднага след изработката на ботушите.

Хани инстинктивно разбираше кога Тиан има нужда от помощ и често й помагаше. Младата жена оценяваше това, макар че и съвсем сама би могла да се справи. Бе свикнала да работи самостоятелно. Беше й странно да споделя стаята си с друг. Що се отнася до помощта на Хани, това се дължеше на начина, по който детето бе възпитано, а не на някаква симпатия. Тиан беше убедена, че Хани не я харесва.

Малката никога не искаше нищо. През по-голямата част от времето мълчеше, а когато Тиан я запиташе за нещо, отговорите на Хани бяха възможно най-сбити. Скоро занаятчията преустанови опитите си да завърже разговор. Чувстваше се виновна, но все по-често виждаше бреме в лицето на натрапеното й дете. Може би Хани осъзнаваше това. Когато ботушите бяха готови, тя благодари, но продължи да си носи старите.

Втората задача бе да изработи подарък за Минис, пръстен от златна и сребърна нишка. С материал се сдоби от колана на Джоейн. Първо оформи жълтия метал, после и сребърния. Чукчетата й звънтяха часове наред. Работата беше трудна, но това не притесняваше Тиан. Важното беше да е готова преди достигането на планината. Изработването на пръстена нанесе значителен удар върху запасите й от ценни метали, все още й предстоеше дълго пътуване. Но тя трябваше да има годежен дар, въпреки че всичките й опити да се свърже с Минис се оказваха неуспешни. Във все по-голяма степен започваше да й се струва, че пътуването й е напразно.

След втория ден Хани започна да скучае, защото не можеше да помогне при изработката на пръстена. Тиан започна да я учи да чете — с помощта на трактата на Нунар, който бе носила през цялото време. Оказа се трудно. Хани не виждаше смисъл в четенето, а и Тиан откри, че в преподаването далеч не е тъй умела, липсваше й търпение. Но пък момиченцето прояви добър слух и бързо усвояваше говоримия език. Говорът й неизменно ставаше все по-чист и по-ясен.

Свикнало да прекарва целия ден навън, детето буквално бе започнало да се катери по стените по времето, когато най-сетне достигнаха Флаха — сивкав и неприветлив град, в който преобладаваха дървените постройки.

Връх Тиртракс се намираше на север, на около сто и петдесет левги. Тиан бе възнамерявала да прекара остатъка от зимата тук, но впоследствие научи, че в тази изненадващо населена земя е възможно придвижването с ветроходни шейни — стига да тръгнеше по-бързо, защото скоро щеше да започне топенето на ледовете.

— Искате да отидете в Иципитси? — попита човекът, към когото се беше обърнала. Това беше град в северния край на едноименно езеро, намиращ се на около десет левги от планината. — Лесна работа! Ако времето е добро, шейна тръгва за там на всеки три дни. А по това време на годината вятърът духа от юг, така че дневно ще изминавате я десет, я петнадесет левги. Само че ако ви настигне буря, ще трябва да спирате, като нищо за по седмица.

Бури ги настигаха повече от веднъж, но отминаваха бързо. След три седмици пристигнаха в Иципитси, пограничен град, чиито дървени къщи бяха измазани с кал. Въпреки този си вид на временен лагер, градът се оказа по-голям от очакваното. Когато започнеше топенето, хиляди хора щяха да се появят, за да промиват пясък в търсене на сапфири и циркони, довлечени от планините. Но през зимата жителите бяха малко.

Златото на Тиан вече беше свършило, ала тя пак разполагаше с достатъчно сребро, за да стигне до планините. А озовеше ли се сред аахимите, пари нямаше да са й необходими.

Затова тя не се притесняваше, че закупуването на провизии я остави със съвсем малко сребро. Но всеки път, когато използваше колана, тя се сещаше за Джоейн. Милият Джо. Споменът за него все още я караше да се насълзява.

Естествено, щеше да й е нужно време да намери аахимите. Тиртракс беше огромен връх. Но когато наближеше планината, несъмнено представляваща мощен възел, Тиан щеше да е в състояние отново да използва амплимета и да се свърже с любимия си. Минис щеше да я напъти. Ако… ако беше още жив. В противен случай не би могла да намери входа. Храната й щеше да свърши и девойката щеше да се озове насред нищото, на около седмица път от място, където би могла да поднови припасите си.