Йън Ървайн
Геомант (32)

Осем

Джал-Ниш се постара да компенсира забавянето, като не даде почивка чак до късно през нощта. Тук излъчването на полето беше силно, ала местността непозната, така че това донякъде бавеше придвижването им. На операторите раздадоха нига, за да останат нащрек — употребата на този наркотик бе често явление на фронта.

Всички бяха много изнервени, защото се чувстваха уязвими. Половин дузина лиринкси, връхлетели изневиделица, можеха да ги унищожат.

Призори, когато бяха прекосили по-голямата част от равен участък, отново се натъкнаха на следите.

— Те са! — изкрещя един от войниците.

— Не виждам нищо — мърмореше Ги-Хад, който се бе изкатерил на бойната платформа и разтягаше далекоглед. Ниш и Иризис излязоха от кланкера.

Перквизиторът беше приклекнал и разглеждаше по-дребните стъпки.

— Да, това несъмнено са следите на Тиан. Обаче има нещо странно. Сякаш тя върви заедно с лиринкса по своя воля.

Арпъл също проучваше дирите, прокарващ пръст по белязаната си устна.

— И можа да разбереш това само по едни стъпки? Трябва да си най-добрият следотърсач в Сантенар.

— Тя не е избягала! — изтъкна Джал-Ниш.

— Ти би ли направил опит да избягаш от същество, което е три пъти по-едро от теб и поне два пъти по-бързо? На нейно място щях да се постарая да изпълнявам всичко, което лиринксът ми нареди.

— Това е и причината да си сержант в гарнизона на Тикси — вместо генерал на бойната линия — озъби се Джал-Ниш Хлар.

А сержантът се приведе към него.

— Някога изправял ли си се срещу лиринкс, перквизиторе?

— Не. — Джал-Ниш се отдръпна.

— Тогава по-добре мълчи, преди да си се изложил още повече. Дрънкаш, без да имаш и най-малка представа. Знаеш ли колко обичам задници, които не се отделят от креслата, обаче не спират да плещят? Виждал съм как умират стотици от момчетата ми, перквизиторе! Как умират и как биват изяждани! Мъже, какъвто ти никога не би могъл да станеш, отишли да се сражават в името на близките и отечеството. Не ми обяснявай за лиринксите. Не ми казвай как да си върша работата. И не бързай да отправяш подмятания за смелостта ми, преди да си доказал собствената си храброст.

И той се отдалечи с отметната глава.

Ги-Хад тихо каза:

— Той може да е едва сержант, сър, но се е сражавал с лиринксите в продължение на петнадесет години. Убил е петима лиринкси, двама от които съвсем сам. Трудно ще срещнете по-корав човек.

Колоната ускори ход, следвайки дирите в снега. Войниците си бяха сложили ските, тъй като тукашният терен го позволяваше. Иризис се изкиска.

— Какво е толкова забавно? — попита механикът.

— Хубаво е да видя как някой най-сетне поставя баща ти на мястото му. Той е такъв лицемер.

Самият Ниш също бе извлякъл удоволствие от видяното, макар че заради семейната лоялност не посмя да го покаже.

— Още не се знае дали го е поставил. Баща ми е изключително злопаметен.

Разнесе се стържене и машината спря.

— Това не звучеше добре — каза Иризис.

Ниш излезе.

— Какво има? — обърна се той към Пур-Дид, който беше приклекнал до предния крак на машината.

— Май мотовилката е заяла. Ще трябва да разглобиш механизма.

Ниш изруга. Условията превръщаха манипулацията в отвратителна. Заради студа нямаше да може да носи ръкавици.

Туниз и Крил-Ниш прекараха следващия час и половина в разглобяването на крака. Действително се оказа неприятна работа, а на всичкото отгоре не откриха никаква повреда. Туниз приклекна, засмукала ожулено кокалче.

— Ето ти задача с повишена трудност — ухили се тя.

Ниш й отвърна с намръщване.

— Ще ми се да можех да споделям веселостта ти, старши механико.

— Просто Туниз. Мразя титлите. А що се отнася до другото… със смях всичко е по-лесно.

Ниш откриваше, че му е приятно да работи с нея.

— Ти си от Крандор, нали? Как така си се озовала толкова далече от вкъщи?

Туниз бе част от фабричния персонал в продължение на почти година, само че Крил-Ниш почти не я бе срещал.

— Дай да сглобяваме крака. — Тя пристъпи към работа, като същевременно обясняваше. — Да, аз съм от Ророс, един от най-големите крандорски градове. Съпругът ми е механик във флота. Не съм го виждала от три години, а децата… — Туниз замълча, насочила усилия към упорстващ елемент, отказващ да влезе в гнездото.

Ниш й помогна.

— Колко деца имаш?

Тя прехапа устна.

— Две момчета и едно момиче: на седем, пет и на четири години. Пристигнаха сведения, че мъжът ми е изчезнал. Корабът бил заседнал край крайбрежието, недалеч от Тикси. Впоследствие научих, че той не е загинал, а пленен. Тъй като не се предвиждаха спасителни операции, реших сама да го потърся.

— Но как си получила разрешение?

— Не съм искала. Оставих децата при баба им и дядо им и дойдох. — Кафявите й очи подириха неговите. — Но беше прекалено късно. Оказа се, че съпругът ми действително е погинал, изяден. Опитах да се върна, но с тази война… и без документи…

Тя замълча.

— Наложи се да се предам. Вашата фабрика се нуждаеше от старши механик, затова бях изпратена там.

— Сигурно децата много ти липсват.

— Не спирам да мисля за тях. Или за съпруга си. — Веселостта й беше изчезнала. — Да свършваме по-бързо.

Сглобеният наново крак работеше и те можаха да продължат. Заради работата с ледения метал от ръцете на Ниш липсваха парчета кожа.

— Ето в такива моменти мразя да съм механик — каза той на Иризис.

— Щеше да е различно, ако влагаше малко усилие — вметна баща му, който в този момент минаваше наблизо.

Подновиха ход, този път по-бърз. Един от краката на кланкера удари някаква неравност и раненият Дир се свести. Очите му трепнаха. А Иризис сръга Ниш в ребрата. Механикът се огледа.

— Какво?

Юлия се бе втренчила в ранения войник, извила гръб като котка.

— Какво има, Юлия? — попита Ниш.

Тя се отдръпна колкото се може по-далече от ранения. Лакътят й изкънтя в металния корпус на кланкера. Дребната жена трескаво повдигна антифоните си и си сложи запушалките. После свали очилата и отново се втренчи в Дир, преди да превърже очите си и на сляпо да потърси ръката на Ниш. Той й я подаде. Юлия взе дланта му и я притисна към носа си. Изглежда това я успокои.

Кланкерът продължаваше да трополи, спускащ се по нанадолнище. През предния илюминатор се виждаше само сивота.

— Какво има? — повтори Ниш, като леко отмести превръзката от очите на Юлия, за да може тя да вижда движението на устните му.

Тя свали ръката му, но не я пусна.

— Виждам болката му.

— Болката му? — попита Иризис.

— Кървавочервено петно в решетката, цялото обсипано с куки. Разкъсващи куки. Опитах се да му помогна, но под червеното имаше ослепителна жълтина. Тя прогаряше. Той ме мрази! — Гърбът й отново започна да се извива. — Просто исках да бъда добра с него — рече тя с гласа на Иризис.

— Дир не осъзнава какво прави. Измъчва го прекалено силна болка — обясни Иризис, споходена от внезапно и рядко разбиране. После се обърна към Ниш и тихо добави: — Може би той притежава талант за Тайното изкуство. Мнозина така и не осъзнават заложбите си. Възможно е тя да е надникнала прекалено дълбоко в него и подсъзнанието му да я е отблъснало в опит да се защити.

Кланкерът рязко спря, с което ги накара да залитнат напред. Войникът простена. Ниш и Иризис слязоха, за да открият причината за спирането. Този път Юлия също скочи долу, точно когато механикът се канеше да затвори люка.

— Пак е предният крак — каза Ки-Ара. — Ще трябва отново да го разглобите.

— И този път да го поправите — навъси се Джал-Ниш. — Ако чудовището се измъкне заради некомпетентността…

— Намеквате, че съм некомпетентна? — озъби се Туниз, свела поглед към перквизитора.

— Не — отвърна онзи с вече не толкова тръбен глас.

Уморителната процедура отново се повтори — и отново не откриха повреда.

— Би ли проверила контролера, Иризис? — каза Туниз.

— Май е един от твоите, нали? — добави Ниш между две всмуквания на клетите си пръсти.

Действително се оказа, че проблемът е в контролера: постоянното тресене бе разхлабило едно от пипалата му. За минута Иризис отстрани неизправността.

Пак продължиха. Но само няколко минути, защото кланкерът спря за пореден път.

— Сега пък какво? — изрева Джал-Ниш, който пътуваше в следващата машина. Вече настъпваше привечер.

— Изгубих полето — каза Ки-Ара и свали трънения венец. Той слезе, за да се събере с колегите си в поредно съвещание. Останалите също слязоха.

— Къде е тя сега, перцепторе? — попита Джал-Ниш.

Юлия не го чу. Ниш я потупа по рамото. Тя повдигна маската си, а механикът й направи знак да извади тапите.

— Къде е Тиан? — гръмко повтори Джал-Ниш. Видимо започваше да се изнервя. Той не беше човек, склонен да понася провалите.

— Не я виждам — тихо отвърна Юлия.

— И защо не, мътните да те вземат?! — Той я заплаши с месесто юмруче.

Дребната жена побърза да се скрие зад Ниш.

— Заради Дир е — веднага обясни механикът, преди Юлия да е изпаднала в някой от пристъпите си. — Смятаме, че той притежава неосъзнат гадателски талант. Заради агонията му Юлия се затруднява да вижда модела си.

Джал-Ниш изсумтя и с тежки крачки пое към началото на колоната. Останалите го последваха. Войниците се подредиха в кръг, като пристъпваха на място, за да се сгреят. Небето все така си оставаше ясно, ала вятърът се бе изострил.

— Изгубихме ги! — изръмжа ядно перквизиторът, отхапвайки парче наденица.

— Не може да са отишли далеч — каза сержант Арпъл. — В следите им няма сняг. Ще ги настигнем по-надолу. Там има голяма река. Оператори, бъдете внимателни. Тя би трябвало да е замръзнала, но дори и тогава не бива да отвеждате машините към леда, преди с хората ми да сме го проверили. Възможно е да има участъци, които да са опасни за кланкери.

— Ами полето? — обърна се Ниш към Иризис.

— Надали е нещо сериозно. Виж, Ки-Ара вече отива към машината си, усмихнат.

Операторът действително зае мястото си.

— Отново го усещам — провикна се той.

Джал-Ниш се беше оживил.

— Това за реката са отлични новини. Имам скрит коз за подобен непредвиден случай.

— Какъв? — попита сержантът.

— Ще видиш. — Перквизиторът изглеждаше изключително самодоволен. Явно беше, че няма да каже.

Арпъл се обърна към войниците си.

— След не повече от час ще се смрачи. Ако искаме да ги хванем…

— Видях ги! — долетя викът на един разузнавач, който се спускаше към тях на ските си. — Не са далеч. От тази страна на реката са.

Сержантът тихо даде напътствия и заключи:

— И не щадете сили. Перквизиторът обещава буца сребро за онзи, който залови жената, и още една за кристала й.

— И смърт чрез разчекване за всеки, който я нарани! — добави самият Джал-Ниш. — Затова стреляйте над главите им, ако тя е близо до звяра.

— Предният отряд да вземе тежките арбалети и да ги заобиколи — заповяда сержант Арпъл. — Бъдете готови да ги спрете, ако опитат да побегнат встрани.

Всички се затичаха напред. Машините поеха надолу по склона. За пръв път се движеха с пълен ход и бързо набраха преднина пред войниците. Склонът стана по-стръмен. Лавини бяха помели снега и го бяха струпали на купчини край бреговете на реката. Юлия отново започна да надава онзи вой. Ниш се опитваше да надникне през предния илюминатор, само че главата на Иризис му пречеше.

— Какво става? — раздразнено рече той. — Мръдни да погледна.

Занаятчията го избута обратно.

— Настигаме ги. Сега лиринксът я е грабнал и тича. Нямах представа, че някое живо същество е в състояние да се движи толкова бързо. Само че скиорите са още по-бързи. Притискат ги от двете страни. Дръзки са. Лиринксът като нищо би могъл да скочи и да ги разкъса.

Иризис замълча. Ниш отново се опита да я измести и отново бе избутан.

— Престанете! — възмути се Ки-Ара. — Пречите ми да се съсредоточа.

Ниш мълчаливо се оттегли.

— Иризис? — Тъй като тя беше замълчала, механикът я подкани да продължи.

— Сега лиринксът изчезна между скалите. Ако реши да се отбранява, ще стане кърваво. А, ето го отново.

Над тях се разнесе остър и отсечен звук. Кланкерът подскочи, раздвижен от отмятането на катапултния лост.

— Уцелихме ли? — попита Ниш.

— Не виждам… За малко! Снарядът разтроши върха на една канара. Не бих искала да съм под подобен обстрел.

Откъм бойната кула на гърба на кланкера долиташе потракване. Стрелецът отново подготвяше катапулта за стрелба. Друг кланкер стреля.

— Досами лиринкса! — провикна се Иризис. — Започват да рискуват.

— По-добре Тиан да умре, отколкото да остане жива и да ни предаде.

 

 

Тиан и Рил бяха прекарали целия ден, както и голяма част от следващия, в прекосяването на обширно плато, накъсано от стърчащи скали. По преспите личеше, че бурята бе вилняла и тук. Но следи от лавини нямаше. Занаятчията дебнеше подходящ за бягство момент, само че такъв не идваше. Рил непрекъснато я наблюдаваше. Освен това неговият вървеж се равняваше на най-бързото й тичане.

Някъде към средата на втория ден той спря, за да може Тиан да се нахрани. Самият Рил понастоящем не се нуждаеше от храна, затова се покатери на една канара, та да стои на пост. Очите му започнаха да се насълзяват заради яркото слънце, дори и след като ги присви до цепки. На Тиан й се стори, че за момент той изглежда объркан. Може би и лиринксите все пак притежаваха слабости?

Тя разопакова пакет оризови топчета. Бяха започнали да зеленясват — отвън и отвътре. Но Тиан се насили да яде. Не разполагаше с излишна храна. Освен това бе привикнала стомаха си да смила всичко — единствените случаи, когато й се удаваше да вкуси хубава храна, бяха посещенията при Марни.

И все пак от ориза й се повдигна. Затова тя си взе парче сушено месо. Това й напомни разговора за човешкото. Челюстите я заболяха. Месото й се струваше отвратително. Тя го изплю на земята. Несъмнено Рил не би могъл да разбере и това. Тя покри изплютия залък със сняг.

Отново продължиха, ала девойката започна да изостава. Лиринксът налагаше темпо, което би я затруднило дори и в най-доброто й състояние, та какво оставаше за сега. Стомахът й закъркори като казан, гадене плъзна по гърлото й. Погълнатата храна се изстреля внезапно.

Повръщането не й донесе облекчение. Остра болка остана да пълзи сред червата й. Налагаше се да полага огромни усилия, за да не се изпусне.

Лиринксът я наблюдаваше внимателно. Струваше й се, че той в детайли запомня и подрежда всичко видяно. Може би действително беше така. Явно Рил обичаше да проучва човеците.

Повторен спазъм я накара да се превие отново. Докато тя си промиваше устата с глътка от манерката, Рил приклекна край нея:

— Този процес често явление ли е?

— Храната е лоша — обясни тя, бършейки сълзите от напъване.

Той започна да разгръща дажбите й и да души.

— Мен не би ме наранила.

— Предвид какво ядеш, твоят стомах е много по-здрав — тросна се тя. Преструваше се, че вече се чувства добре. Ако лиринксът узнаеше същинското й състояние, като нищо щеше да я изяде.

Продължиха, но след половин левга Тиан бе принудена да спре отново. Тя се усамоти зад един камък, което пооблекчи болката във вътрешностите й. Тъкмо беше изникнала и мрачно гледаше към оставената си раница, когато Рил скочи от канарата, на която се бе покачил, върза ръцете й с парче кожен ремък, грабна я под мишница и затича.

Силата му беше феноменална. Кънтящите му стъпки поглъщаха огромни разстояния — бързина, за каквато Тиан не можеше и да си мечтае.

— Какво правиш? — кресна тя, докато се мяташе безпомощно.

Рил не отговори, само че при прекосяването на едно възвишение Тиан можа да види войници, които ги преследваха.

Лиринксът ускори ход. Войниците започнаха да изостават. Той търча в продължение на половин час, поне по преценката на Тиан, после се покатери на върха на един хълм.

В далечината долиташе кънтене, твърде познато на занаятчията. Иззад едно възвишение надникна муцуната на кланкер, стъпващ с ритмизирана неуморимост. Втори изникна от едната му страна, от другата се появи трети. След тях се появиха и войниците, най-малко тридесетима.

Подобна сила с лекота можеше да убие лиринкс, особено безкрил. Кланкерите бяха бронирани и по-добре въоръжени, а освен това можеха да вървят с пълен ход неопределено време, ограничавани единствено от границите на полето. Лиринкските бронирани плочки не представляваха проблем за каменните снаряди и копията.

Рил я грабна и отново се понесе. Ала не бяха се отдалечили много, когато той с рев се хвърли встрани. Тиан падна, като се удари лошо. Сблъсъкът със снега й изкара въздуха. Дълго копие потрепваше в земята пред тях. Бе прелетяло право над главите им.

Занаятчията с мъка се изправи на крака. Коремчето отново я болеше. Може би сега й се откриваше идеална възможност да избяга? Тя понечи да се стрелне, но лиринксът я събори с крак и тя рухна по лице. Второ копие потъна в скалите вдясно.

Рил я нарами и затича, като се прикриваше сред канарите. Кланкерите продължаваха да крачат бързо подире им. Стрелците трескаво зареждаха копиехвъргачките. Метателните копия бяха със същата дължина като войнишките, само че бяха по-дебели, с много по-тежък и усилен наконечник. Каквото удареха — унищожаваха.

Лиринксът се движеше с бързината на препускащ кон. Дъхът бързо свистеше из дробовете му. Така силно бе сграбчил Тиан, че заплашваше да изстиска останалото в корема й съдържание през някой от двата противоположни отвора. Самата тя едва можеше да диша. От очите й се стичаха сълзи, замръзващи върху бузите.

Рил започна да набира преднина, защото сред тукашния каменист пейзаж кланкерите се движеха по-бавно. Ново копие полетя към тях, но падна далеч. Лиринксът търча още половин час, но след това бе принуден да спре и да се превие, за да си поеме дъх. За момент Тиан зърна паника в очите му.

Той отново продължи, спускащ се по платото, което бяха прекосявали през последните два дни. Тук вече ставаше стръмно, имаше следи от снежни свличания. Кланкерите се бяха разпръснали, а скиори притискаха бегълците от двете страни. Рил можеше да продължи единствено напред. Ако спреше, щеше да бъде прострелян. Бойните машини вече почти го бяха включили в обсега си. Нямаше как да избяга.

Тиан започна да премисля съдбата, очакваща я след убиването на лиринкса (то й се струваше неизбежно). Ако я обявяха за колаборационистка, щеше да бъде екзекутирана на място. Или пък щяха да я върнат в размножителната палата, пред която орис тя би предпочела смъртта.

Склонът ставаше все по-стръмен. Рил търчеше с безразсъдна бързина. Снегът се хлъзгаше под краката му. Една погрешна стъпка щеше да е достатъчна, за да докара смъртта им.

С трясък скален снаряд гръмна от дясната страна на Тиан, обсипал ги с каменни отломки. Лиринксът тихо извика и започна да разтрива едното си око със свободната ръка. За момент залитна и едва не рухна. Тиан изпищя.

Рил възстанови равновесие и побягна още по-бързо. Нов снаряд профуча над главите им, като остърга върха на недалечна канара. Лиринксът се стрелна наляво. Там той се прикри сред скалите, за да си поеме дъх. Погледът му срещна очите на Тиан, само че тя не можа да разгадае изражението му.

Кланкерите се бяха разгърнали и бързо стопяваха разстоянието между тях. Скиорите също набираха скорост. След минути преследвачите щяха да са ги догонили. Защо Рил не я изоставяше?

Надолу склонът ставаше невъзможен: канари, довлечени дървета, нестабилни струпвания. Макар на места да личаха стабилни участъци, по-нататъшното слизане в тази посока граничеше със самоубийство. По-надолу се издигаше хребет, скриващ пътя. От лявата им страна блестеше замръзнала река.

Нов снаряд премаза самотно дърво, намиращо се по-надолу. Рил отново се затича, все така понесъл Тиан. Тук за кланкерите щеше да е трудно да ги последват. Лиринксът лъкатушеше надолу, към реката, която бе почти изцяло замръзнала. Само в средната част на ледената широта тъмнееха течни хлътнатини. Отвъд другия й бряг платото продължаваше. Кланкерите щяха да настигнат Рил, когато поемеше по отсрещния склон. Накъдето и да тръгнеше, щеше да бъде настигнат.

В главата й отново бе започнал да звучи въобразеният отчаян възклик на Минис. Тиан, Тиан, защо ме изостави?

Денят отиваше към края си, ала спасителният мрак все не идваше. Лиринксът продължаваше да тича. Храбростта му не можеше да не бъде призната. След още едно възвишение реката изникна изцяло пред тях. Рил изрева гърлено и спря.

Под тях, на другия бряг на реката, стоеше четвърти кланкер, обграден от десетима войници. Зареденият катапулт бе насочен право към двамата бегълци. Внезапно снарядът изчезна. Нещо с вой прелетя над главите им и потъна зад тях. Надолу полетя лавина.

Рил се стрелна по изнанадолнището, като правеше безумни скокове върху камъните, крещейки. Една погрешна стъпка щеше да докара гибелта му. Тиан усещаше вълнението на заплахата, съпровождащо изправянето срещу превъзхождащ противник.

Той направи четири скока, един подир друг, изстрелващ тялото си във въздуха, залавящ се в последния миг, тласкан от мощните бедрени мускули. Три пъти Тиан очакваше рухването. Три пъти Рил успяваше на косъм. Четвъртият скок го понесе към реката.

Лиринксът почти я прекоси. Щеше, ако един от преследващите ги кланкери не се бе втурнал надолу също тъй лудешки и не беше открил подходящ път до реката. Нарушил заповедта на сержанта, кланкерът вече стъпваше тежко по заснежения лед.

Рил нададе оглушителен боен вик и се затича по замръзналата река. Тя бе хлъзгава, защото тук вятърът бе издухал снежната пудра. Бойните машини не изпитваха затруднения. Те бяха изникнали от четири посоки и правеха бягството невъзможно, живителните усилия на лиринкса бяха отишли напразно. Преследвачите ги бяха заобиколили.

 

 

Кланкерът подскачаше по неравната твърд и забави ход.

— Сега виждаш ли ги? — викна Ниш.

— На моменти — отвърна Иризис. — Лиринксът изчезна сред канарите. Ще трябва да заобиколим. Тук е лошо място за атака. В момента не ги виждам… Ето го. От другата страна е. Още я носи под мишница. Направо хвърчи. Вие се сред огромните преспи. Там е прекалено тясно за нас.

Ниш буквално подскачаше от неспокойствие.

— Дръпни се да видя, егоистична брантийо!

Тя не го пускаше.

— Престани! Разстройваш оператора. — Отново се обърна към илюминатора и продължи с безизразен глас. — Измъква се. Подскача върху канарите сред снега. Като планински козел — рече тя с известно възхищение в гласа. — Единствено с копие ще можем да го спрем.

— Чувам, че стрелецът ни зарежда едно — рече Ниш. И насън можеше да разпознае тракането на зъбчатия механизъм — едно от задълженията му на механик бе да поддържа копиехвъргачките. Тези оръжия бяха в състояние да изстрелват копие на разстояние от една трета левга. В ръцете на опитен стрелец копиеметът се превръщаше в хвърчаща смърт. Само че прицелването от движещ се кланкер беше трудно. Особено от движещ се по неравен терен.

Край оператора прозвуча звънец. Кланкерът спря. Насочващият механизъм проскърца, сетне се чу изстрел. Бойната машина отново се разтърси, макар че откатът беше далеч по-слаб. Отново тръгнаха. Започна да вали сняг, вятърът се усили. Времето бързо се влошаваше.

— Е? — нетърпеливо викна Ниш.

— Твърде късно. Лиринксът вече е на леда…

Тя замълча. Може би обмисляше последиците от провала им. Механикът поне правеше точно това.

— На реката е. Ледът трябва да е тънък, защото на места виждам вода. Арпъл никога няма да рискува да пусне кланкерите по такава ледена кора.

— Изгубихме — кухо промълви Ниш.

— О, брилянтно! — внезапно възкликна тя. — Баща ти действително е имал коз. О, да.

— Какво? — сепна се механикът.

— От другата страна на реката има кланкер и група войници. Трябва да ги е изпратил тайно, преди началото на бурята.

— Щастливо съвпадение! — обяви Крил-Ниш. Криво му беше, че в крайна сметка успехът щеше да принадлежи на баща му.

— Може би. Лиринксът все някъде би трябвало да прекоси реката. Вероятно те са видели светлините ни през нощта и са имали предостатъчно време да заемат позиция. Лиринксът спря — продължи Иризис. — Разбра, че е обграден.

Кланкерът също спря.

— Близо ли сме? — Ниш едва не крещеше от нервност.

— Почти на ръба на реката.

Той отвори люка и изскочи навън. Юлия, мълчала по време на цялото преследване, извика отчаяно и се опита да сграбчи ръката му, но бе закъсняла. Иризис също излезе, последвана от перцептора. Видимостта бе спаднала заради настъпващата нощ и сгъстилия се снеговалеж. Джал-Ниш правеше някакви знаци към четвъртия кланкер.

— Не съм сигурна доколко това е добра идея — отбеляза Иризис, залитаща на леда.

— Не е добра — съгласи се Ниш. — Само че след целия този път нямам намерение да треперя вътре. Искам да видя как ще ги заловят.

— Тиан не се опитва да избяга — каза русокосата жена. — Може би тя действително е предателка.

— Да не чувам подобни приказки! — процеди Ги-Хад, притиснал далекоглед до окото си. — Ръцете й са вързани.

— Тя се страхува повече от нас, отколкото от него. — Рядка реплика от страна на Юлия, стояща до Ниш.

Само механикът я чу, а той беше прекалено разсеян, за да обърне внимание. Вятърът развяваше снежни пелени по леда. Стихията с фучене се стрелваше край механизма на копиемета. Крил-Ниш потръпна. Каквото и да се случеше, предстоеше отвратителна нощ.

С бързо движение лиринксът повдигна Тиан пред гърдите си. Ги-Хад му кресна да се предаде, но създанието не помръдна.

— Какво ще правим? — рече Ниш. — Ако стреляме, ще убием и Тиан.

— Искам я жива — просъска Джал-Ниш и направи знак на Фин-Мах да се приближи. — Няма ли нещо, което бихме могли да направим?

— Не и от такова разстояние — каза следователят. — Пък и има наблюдатели. Тайното…

— По дяволите правилата! Опитай!

Фин-Мах сви рамене, сетне оформи кръг с пръсти и погледна през него. Звучно издиша през зъби, при което черната й коса се изправи, а на няколко крачки пред нея се образува сферична мъгла.

Последва мощен трясък, прозвучал едновременно с вика на Юлия. Край лиринкса изригна сняг, разхвърлян от попадението на облачния снаряд. Миг по-късно се разнесе рев. Фин-Мах отхвърча назад и падна по гръб.

Ниш й помогна да се изправи. Устната на следователя кървеше.

— Прекалено е силен — рече тя със замаян поглед. — Отрази атаката ми.

Иризис се бе вторачила в индикатора си, който за момент беше засиял в зеленикаво, преди отново да угасне.

— Какво има? — попита механикът.

— Нямам представа. Но нещо току-що задейства индикатора ми. Съвсем ясно видях полето, разгръщащо се във всички посоки.

— Чудовището ли го направи, или кристалът на Тиан? — рязко запита перквизиторът.

— Няма как да разберем — каза следователят. — Но във всеки случай лиринксът е много добър в употребата на Изкуството. Прекалено силен е за мен.

Признанието достави удоволствие на Иризис. Ето че надутата Фин-Мах не беше толкова силна, колкото опитваше да се изкара.

— Искаме и кристала — напомни им Иризис.

Джал-Ниш я погледна особено.

— Да, но Тиан ни е нужна повече. Ще обезглавя всеки, който я нарани. Ако скотът не се предаде, Арпъл, стреляте по мой знак. В краката.

— Ами ако уцелим Тиан? — попита Ги-Хад.

— За работата й не са нужни крака.

 

 

Рил беше спрял между две локви. Тук ледът беше по-тънък. Тиан усещаше как се огъва под тежестта им.

— Освободи пленницата! — изрева Ги-Хад. — И вдигни високо ръце!

Рил я притисна до гърдите си. Тя чувстваше как мускулите му потрепват.

— Ако стреляте, тя умира! — ревна той в отговор.

Тиан местеше поглед между кланкерите. Копиехвъргачките им бяха насочени право към нея. Но… не, те не биха стреляли.

— Огън! — остро каза Джал-Ниш.

И тогава разбирането я връхлетя. Ако не можеха да си я върнат, по-скоро биха я убили, отколкото да позволят талантите й да попаднат във вражески ръце.

Кланкерите стреляха. Наистина се опитваха да я убият.

Рил се раздвижи тъй бързо, че Тиан не можа да осъзнае случващото се. Изведнъж ги обгърна течен студ. Внезапният шок буквално спря сърцето й. Дробовете й се сгърчиха. Сякаш светът около нея бе изчезнал, за да бъде заменен от лед.