Стив Олтън
Мегалодон (8)

Лагуната

— Ето го — възкликна Тери и посочи брега, докато се спускаха към блещукащия залив на Монтърей.

Джонас отпи глътка топла сода. Стомахът му все още не се бе оправил след въздушното шоу на Тери. Слепоочията му пулсираха и той вече бе решил да си тръгне веднага след срещата с Масао. Засега бе сигурен само в едно — че в никакъв случай не би препоръчал на приятеля си младата Тери Танака да се спусне на дъното на дълбочината „Челинджър“.

Джонас погледна надолу и видя празната изкуствена лагуна, разположена върху парцел от десетина квадратни мили край брега, южно от Мос Лендинг. От въздуха приличаше на гигантски овален басейн. Простиращата се успоредно на брега конструкция беше дълга около километър и широка около петстотин метра. Дълбочината в средата беше около трийсет метра, а стените бяха високи колкото двуетажна къща и по продължението им имаше огромни акрилни прозорци. Бетонен канал свързваше лагуната с океана.

Съоръжението все още не беше пълно с вода. По дъното и строителните скелета покрай стените като мравки пъплеха работници. Ако спазеха плана, след по-малко от месец масивният шлюз на канала трябваше да се отвори и лагуната да се напълни с морска вода. Това щеше да е най-големият аквариум на света, създаден от човешка ръка.

— Ако не го бях видял с очите си — каза Джонас, когато се подготвяха за кацане, — нямаше да повярвам.

Тери се усмихна гордо. За Масао Танака лагуната беше мечтата на живота му. Тази жива лаборатория трябваше да осигури на обитателите си — най-големите същества, живеещи на земята — условия, максимално близки до естествените, но едновременно с това и по-благоприятни. Всяка зима, през размножителния сезон, десетки хиляди китове мигрираха покрай бреговете на Калифорния. Съоръжението трябваше да ги посрещне — сивите, гърбатите, може би дори застрашените от изчезване сини китове.

Мечтата на Масао беше на път да се сбъдне.

Четирийсет и пет минути по-късно Джонас се усмихваше на създателя на лагуната.

— Джонас! Дявол да го вземе, радвам се, че те виждам! — възкликна Масао Танака, цяла глава по-нисък от Джонас. — Чакай да те погледна… Приличаш на лайно. И така миришеш. Какво се е случило? Да не би полетът с дъщеря ми да не ти допадна?

— Никак в интерес на истината. — Джонас изгледа Тери кръвнишки.

Масао се обърна към нея.

— Тери?

— Проблемът си е негов, татко. Нямам вина, че не му понася налягането. Ще се видим в залата за прожекции. Тя се отдалечи по асфалта към триетажната сграда в края на лагуната.

— Съжалявам, Тейлър сан. Тери е своенравна и има доста непокорен дух. Трудно се възпитава дъщеря без майка, на която да се старае да прилича.

— Остави това. Дойдох, за да видя теб и съоръжението, което правиш.

— Ще го разгледаме по-късно. Ела, ще ти дадем чиста риза, а след това ще се срещнеш с главния ми инженер Алфонс ДеМарко. Той проучва видеозаписа на Ди Джей. Джонас, наистина се нуждая от помощта ти.

Двамата тръгнаха към залата за прожекции. Когато влязоха, вътре беше тъмно и видеозаписът вече беше пуснат. Джонас седна до Тери, а ДеМарко поздрави Масао.

На екрана се виждаше лъч от прожектор, който прорязваше бистрата тъмна вода. Появиха се останките на подводния апарат. Беше полегнал на една страна до стената на каньона, затънал между камъни и тиня. ДеМарко гледаше кадрите съсредоточено.

— Ди Джей го е намерил на сто метра от първоначалното му положение.

Джонас стана от мястото си и се приближи до монитора.

— Какво е станало според вас?

ДеМарко продължи да се взира в изподрасканата метална повърхност на апарата.

— Най-простото обяснение е, че се е получило някакво свличане на дъното.

— Свличане ли?

— Знаете, че на дъното това се случва често. Вижте тези скали.

Джонас се приближи до масата. Изваденото от водата полукръгло парче от чинията на сонарната антена лежеше върху плота като смачкана абстрактна скулптура. Джонас докосна разкъсания метал.

— Титаниева обшивка и десетсантиметрови стоманени подпори — отбеляза той. — Виждал съм данните от излизанията на натиск…

— Възможно е на обшивката да се е появила пукнатина. Теченията долу са много силни.

— Има ли някакви данни за подобно нещо?

— Около две минути, преди да загубим връзка, апаратът е регистрирал турбулентни потоци.

Джонас замълча за момент, после се обърна към ДеМарко.

— А другите апарати?

— Два от изчезналите са регистрирали подобни турбулентни смущения. Ако този е пострадал от свличане, бихме могли да предположим, че и с останалите се е случило нещо подобно.

Джонас се вгледа в монитора.

— Загубили сте четири апарата. Не е ли малко прекалено да се твърди, че всичките са били унищожени от свличания?

ДеМарко свали очилата си и разтри клепачите си. Вече бе водил този разговор с Масао няколко пъти.

— Знаем, че падината е сеизмично активна. Кабелите, които преминават през другите подобни каньони, непрекъснато се късат от свличания. Според мен това означава, че Марианската падина е по-нестабилна, отколкото предполагаме.

— Преди свличанията на земни маси на дъното често се наблюдава промяна в теченията — отбеляза Тери.

— Джонас — обади се Масао, — целият проект зависи от това дали ще успеем да определим какво е причинило всичко това и дали ще съумеем да отстраним причината незабавно. Реших, че трябва да извадим този апарат. Синът ми не би могъл да се справи сам. За това са нужни два глайдера, които да действат заедно. Единият трябва да разчисти отломките и да закрепи апарата неподвижно, а другият да закачи кабела…

— Татко! — Тери разбра защо баща й толкова бе настоявал да доведе Джонас.

— Стопирайте лентата — каза Джонас. Беше забелязал нещо. — Върнете малко назад. — Така е добре. Пуснете.

Вторачиха се в изображението на екрана. Лъчът на прожектора освети другата страна на сферата, частично затънала в тинята.

— Ето! — извика Джонас и посочи едно бяло парче в основата на апарата. Стопираха кадъра.

Операторът натисна няколко бутона и на монитора се появи квадратна рамка. Намести я върху предмета с помощта на джойстик и я изтегли в едър план.

Сега триъгълното парче беше по-голямо, но не се виждаше ясно. Джонас се втренчи в него.

— Това е зъб — каза той.

ДеМарко се приближи и се вгледа в екрана с присвити очи.

— Вие сте луд, Тейлър.

— ДеМарко — намеси се Масао с авторитетен глас, — настоявам да показваш нужното уважение към гостите ми.

— Съжалявам. Само че това, което твърди професорът, е невъзможно. Виждате ли това? — Той посочи болта, който висеше от стоманената подпора. — Този болт е десет сантиметра. — Премести пръста си върху бялото парче и продължи: — Следователно това тук… каквото и да е… е поне осемнайсет или двайсет сантиметра. — Инженерът погледна Масао. — На земята няма животно с толкова големи зъби.

Джонас тръгна след Масао и Тери по коридора, който водеше към гигантския аквариум. В ръката си държеше снимката от записа. Тери му бе намерила униформена фланелка като тези, които носеха хората от персонала.

— Ако наистина е зъб, не е ли възможно да се е показал от тинята при свличането? — попита Тери.

— Възможно е. Само че изглежда бял. Всички вкаменени зъби от мегалодон, открити досега, са сиви или черни. Това е от времето. Белият зъб би означавал, че собственикът му е умрял скоро и дори, че още е жив.

— Тази идея ти се струва вълнуваща, нали? — каза Тери. Бързаше, за да не изостане от баща си.

Джонас спря.

— Тери, трябва да извадя този зъб. За мен това е много важно.

Тя го изгледа ядосано.

— Няма начин. Ако изобщо някой слезе в бездната с брат ми, това ще съм аз. И защо е толкова важно за теб, Джонас?

— Престанете — подвикна Масао, преди Джонас да успее да отговори. — Не съм бавачка. Ако искате да разгледате лагуната, вървете по-бързо.

— Разговорът не е приключил, Джонас — каза Тери.

Стигнаха до една врата във високата стена и излязоха на дъното на басейна. Джонас спря, стъписан от размерите му. Масао Танака застана пред тях и се усмихна гордо.

— Добра работа, а, какво ще кажеш?

Джонас успя само да кимне в знак на съгласие.

— Мечтая за това съоръжение от шестгодишен — продължи Масао. — Четирийсет милиона долара, почти седем години проектиране и четири години строеж. Направих каквото е възможно. Дадох всичко от себе си. — Вдигна към тях насълзени очи и добави: — Жалко, че никога ням да проработи.