Стив Олтън
Мегалодон (12)

Свечеряване

Двайсет минути по-късно, след като взе душ и се преоблече, Джонас влезе в каюткомпанията, където десетина души от екипажа вечеряха шумно. Имаше печено пиле с картофи. Видя Тери и Ди Джей. Вляво от нея имаше свободен стол.

— Заето ли е мястото?

— Седни — каза тя.

Той седна и заслуша Ди Джей, който водеше разгорещен спор с ДеМарко и капитан Бар. Отсъствието на Хелър биеше на очи.

— Професоре! — извика Ди Джей и половината пиле изхвърча на дребни пръски от устата му. — Идваш тъкмо навреме. Нали за утре насрочихме тренировъчно спускане. Е, забрави за това.

Джонас почувства как стомахът му се свива от притеснение.

— Какво говориш, Ди Джей?

Капитан Бар се обърна към него, преглътна и каза:

— От изток се задава буря. Нямаме време за тренировки. Ако ще се спускате тази седмица, трябва да стане утре, още на зазоряване.

— Джонас, ако не се чувстваш готов, бъди мъж и го признай. Ще се спусна аз — намеси се Тери.

— Всичко ще бъде наред — намигна Ди Джей. — В края на краищата вече си се спускал в Марианската падина, нали?

— Кой ти каза това? — Джонас усети как помещението притихва. Всички погледи бяха приковани в него.

— Хайде, стига, професоре. Всички знаят. Някакъв репортер интервюира половината екипаж по радиото от остров Гуам час след като ти пристигна на кораба.

— Какво? Какъв репортер? Как, по дяволите… — Вече не беше гладен.

— Истина е, Джонас — каза Тери. — Това е журналистът, който те разпитваше на лекцията. Твърдеше, че са загинали двама души от екипажа на глайдера, който си пилотирал. Каза ни, че си се уплашил, защото си имал халюцинации. Сторило ти се е, че си видял мегалодон.

Ди Джей го погледна в очите.

— Е, вярно ли е това?

Настъпи мъртвешка тишина. Джонас бутна подноса с вечерята си настрана.

— Вярно е. Само че този репортер или какъвто е там е пропуснал да ви каже, че тогава бях физически изтощен, защото същата седмица вече бях направил две дълбоководни спускания. Принудиха ме да го направя, лекарят даде разрешение. И до днес не съм сигурен дали това, което видях, е било истинско или въображаемо. Що се отнася за утре, поех ангажимент пред Масао и смятам да го изпълня. Пилотирал съм повече дълбоководни мисии, отколкото са рождените ти дни, Ди Джей, така че ако по някаква причина не желаеш да се спусна с теб, кажи го още сега.

Ди Джей се усмихна смутено.

— Няма такова нещо, професоре. Успокой се. Всъщност с ДеМарко спорихме за твоята гигантска праисторическа акула. Според него е невъзможно същество с такива размери да издържи огромното налягане на такава дълбочина. Аз обаче съм на твоя страна. Според мен е възможно. Не че вярвам в теорията ти. Не вярвам. Виждал съм обаче десетки видове риби там, долу. След като онези малки рибки издържат на налягането, защо да не издържи и твоята мегаакула или както там я наричаш? — Ди Джей се усмихна до уши. Неколцина от екипажа също се засмяха.

Джонас стана, готов да си тръгне.

— Извинете ме. Мисля, че изгубих апетита си.

Ди Джей го улови за ръката.

— Чакай, професоре, не бързай толкова. Разкажи ни за тази акула. Наистина искам да знам. Как ще я позная, ако и видя утре?

— По това, че е с един зъб по-малко — обади се Тери. Всички се разсмяха.

Джонас седна отново.

— Добре, Ди Джей, ако наистина искаш да научиш нещо за тези чудовища, ще ти разкажа. Най-напред трябва да си даваш сметка, че семейството на акулите живее на земята от около четиристотин милиона години. Сравни това с хората, чиито предшественици са слезли от дърветата едва преди два милиона години. И сред всички акули, обитавали някога океана, мегалодонът е неоспорим господар. Малкото, което знаем за тези чудовища, е, че природата ги е дарила не само с удивителни способности да оцеляват, но и с несравнимо превъзходство над всички останали обитатели на океана. Това не е просто акула, а отлично екипирана бойна машина. Забрави за момент, че става дума за двайсетметрова разновидност на голямата бяла акула. Мегалодонът е най-добрият ловец, живял на планетата по времето на динозаврите. Ловните му инстинкти са се усъвършенствали повече от седемдесет милиона години. Освен огромните размери и страховитите двайсетсантиметрови трионообразни зъби това същество има и осем силно развити сетивни органа.

Леон Бар се засмя.

— Ей, професоре, откъде знаеш всичко това за една отдавна измряла риба, която никой никога не е виждал? — След малко смеховете утихнаха и всички зачакаха отговора на Джонас.

— Разполагаме с вкаменели зъби — каза той. — От тях можем да съдим не само за огромните размери на това същество, но и за хищническия му нрав. Освен това разполагаме с вкаменели останки от видовете, с които мегалодонът се е хранел.

— Искам да чуя за сетивата — настоя Ди Джей с искрено любопитство.

— Добре — кимна Джонас и подреди мислите си. Забеляза, че всички са притихнали и слушат внимателно. — Мегалодонът, както и съвременната голяма бяла акула, е притежавал осем сетивни органа, които са му позволявали да открива, улавя и разпознава жертвите си. Първо ще спомена най-изумителния от тях, наречен ампули Лоренцини. Това са малки, пълни с пихтиеста маса подкожни капсули, разположени по муцуната на мегалодона, които могат да долавят електрически импулси във водата. Казано просто, мегалодонът е можел да регистрира слабото електрическо поле на биещото сърце на жертвата на стотици километри разстояние. Това означава, че ако е на мястото на нашия кораб, мегалодонът би могъл да долови пулса на животно, което плува край брега на Гуам.

Всички мълчаха и чакаха да продължи.

— Обонянието на мегалодона е било не по-малко удивително. За разлика от бозайниците ноздрите на това същество не само са долавяли невероятно малки концентрации кръв, урина или други секрети във водата, от порядъка на едно на милиард, но и безпогрешно са определяли точното местоположение на източника на миризмата. Затова големите бели акули плуват, движейки главата си настрани. Правят го, за да долавят миризмите, които идват от различни посоки. Предполага се, че ноздрите на възрастния мегалодон са били колкото грейпфрут. Кожата е следващият сетивен орган, който едновременно с това е и оръжие. По протежение на туловището е имало две ивици, наречени странични линии. Всъщност това са канали, в които са били разположени сетивни клетки, способни да долавят и най-леките вибрации във водата.

ДеМарко стана и го прекъсна:

— Извинете ме, но ме чака работа.

— Стига, Ал — упрекна го Ди Джей, — утре не си на училище. Ще те оставим да спиш до късно.

ДеМарко го изгледа строго.

— Утре е голям ден за всички ни. Трябва да сме отпочинали.

— Ал е прав — кимна Джонас. — Все едно, вече изредих най-същественото. Искам обаче да отговоря на първия ти въпрос. Мегалодонът е имал огромен черен дроб, който може би е съставлявал една четвърт от теглото му. Освен че е изпълнявал нормалните функции на черен дроб, този орган би позволил на мегалодона да се приспособява и към промените в налягането на водата, да се спуска до огромни дълбочини, дори като тази в Марианската падина.

— Добре, професоре — каза ДеМарко, — да допуснем условно, че в падината наистина има мегалодон. Защо не се е появявал на повърхността? В края на краищата горе има много повече храна, отколкото долу.

— Много просто — обади се Тери. — Ако излезе от тази дълбочина, просто ще се пръсне.

— Не съм съгласен — възрази Джонас. — Промените в налягането, дори резките, не влияят на акулите така, както на човека. Мегалодонът може да се приспособи към убийственото налягане в дълбочината. Един възрастен екземпляр може би тежи около двайсет тона, седемдесет и пет процента, от които са вода, съдържаща се предимно и мускулите и хрущялите. Черният му дроб е огромен и позволява да се променя вътрешното налягане на организма, като по този начин компенсира външното. Едно подобно изкачване на повърхността би било мъчително, но не и невъзможно.

— Тогава къде е проблемът? — попита Тери.

— Очевидно не си слушала лекцията ми внимателно — отвърна Джонас. — Хипотезата ми, че е възможно видът да е оцелял до наши дни, почива на факта, че близо до дъното има топли течения, предизвикани от подводните термални извори. Над тези топли течения има километри леденостудена вода. Мегалодонът е изчезнал преди сто хиляди години поради падането на температурата на океана, след последния ледников период. Ако в Марианската падина са останали живи екземпляри, това би се дължало на факта, че са успели да се спасят от студената вода горе. Те биха издържали промяната на налягането, но не и студа.

— Доста удобна теория, Тейлър — отбеляза ДеМарко иронично. — Творческият ти подход обаче не ни казва нищо по въпроса с какво се изхранват тези гиганти долу.

— А може би вече са останали без храна и затова изяждат апаратите ни — вметна Тери язвително.

Ди Джей се засмя, но изведнъж стана сериозен.

— Професоре, мегалодонът може ли да изяде UNIS?

Тери и ДеМарко се разсмяха.

— Не, Ди Джей — отвърна Джонас. — Тези същества не са лишени от вкус. Ако потрият муцуната си в нещо, могат да определят дали става за ядене, или не. Апаратите обаче излъчват електрически импулси, които мегалодонът би уловил без проблем. Подобни сигнали биха го раздразнили и биха предизвикали агресивната реакция.

— Е, след като не ядат титаниеви роботи, тогава какво? — попита Ди Джей с усмивка.

Джонас се поколеба.

— Честно казано, не знам. Възможно би било източникът на храна също да е мигрирал към по-дълбоки води, както и мегалодонът, за да се спаси от застудяването. Природата често позволява на видовете да се адаптират към някои ограничения в продължение на хиляди, дори милиони години. Мисля, че водите в дълбочините, в които се съдържа много по-малко кислород, отколкото на повърхността, биха забавили значително метаболизма на обитателите им, което пък сериозно би намалило техния апетит. Възможно е, тъй като мегалодоните са хищници, обитаващи определени територии, по-силните да са изяждали по-слабите и болните, така че броят им да не е голям. От друга страна, колониите червеи са отличен източник на протеин…

— Наистина ли смяташ, че един двайсетметров хищник би могъл да се храни само с някакви си червеи? — изсумтя и ДеМарко. — Това са глупости. Много добре знаем, че в Марианската падина няма никакви живи същества, които да изхранят дори един мегалодон.

— А откъде знаем това, ДеМарко? — попита Джонас. — За нещастие това тесногръдо отношение е характерно за немалко хора, които наричат себе си учени. Струва ти се невъзможно на такава голяма дълбочина да има живи същества само защото не си ги виждал с очите си. Много по-лесно е да критикуваш хипотезата ми, отколкото да се замислиш сериозно над възможността тя да е правилна. Ако си спомняш, до съвсем скоро хората смятаха, че животът е невъзможен без фотосинтеза, но се оказа, че това не е така. Кой може да каже със сигурност какви форми на живот има в неизследваната дълбочина „Челинджър“? За твое сведение автоматичният апарат „Каико“ наскоро регистрира в Марианската падина ята неизвестни риби. Знаем също така, че в бездната живеят гигантски сепии, достигащи до два тона. Несъмнено те биха могли да изхранят ограничен брой мегалодони. Ами ако долу са се запазили и други подобни видове, без да знаем и без нашата благословия?

ДеМарко поклати недоверчиво глава.

— Всичко това са само предположения, Тейлър, подхранвани от развитото ти въображение и от чувството ти за вина. Е, за тази вечер слушах достатъчно безсмислици.

ДеМарко стана и излезе.

Ди Джей подсвирна.

— Е, професоре, лично аз се радвам за тези халюцинации — каза той и намигна на сестра си. — Сега всички ние ще можем да спим както трябва. Лека нощ, Тери.

Той я целуна и последва ДеМарко. След миг от коридора долетя смехът им.

Джонас се почувства унизен.

— Лека нощ, Тери — каза той, стана и тръгна към палубата, без да докосне вечерята си.

Морето беше спокойно, но от изток се задаваха облаци. Джонас се загледа в отражението на луната, което танцуваше по тъмните води на Тихия океан. Замисли се за Меги. Още ли я обичаше? А нима това имаше вече някакво значение? Продължи да гледа водата, а стомахът му се сви отново. Не си даваше сметка, че доктор Франк Хелър го наблюдава от горната палуба.

Събуди се малко преди разсъмване. Каютата му беше съвсем тъмна и за момент той не можа да си спомни къде се намира. Когато си спомни, го обзе страх. Само след няколко часа щеше да е на също толкова тъмно място, но над главата му щеше да има повече от десет хиляди метра вода. Затвори очи и се опита отново да заспи. Не можа. Час по-късно на вратата му почука Ди Джей, за да го събуди.

Беше време.