Стив Олтън
Мегалодон (30)

Северният бряг

Десетметровите вълни заливаха плажа Сънсет в Оаху и изхвърляха на пясъка огромни парчета черен дроб и други вътрешности от кит. Имаше повече от двеста туристи, които сякаш не им обръщаха внимание. През целия ден се тълпяха по брега и гледаха как местните сърфисти се борят с най-опасните вълни на света — и най-малката грешка тук означаваше почти сигурна смърт в острите подводни рифове.

Осемнайсетгодишният Зак Ричардс караше сърф на северния бряг на Оаху още от дванайсетгодишен. По-малкият му брат Джим едва напоследък бе започнал да тренира в големите вълни, които всяка зима идваха от посоката на Аляска и Сибир. Следобедът вълнението се бе усилило с прилива, а сега, с наближаването на вечерта, белите гребени се издигаха на повече от десет метра височина. Парчетата останки от китове бяха нещо повече от неприятна гледка — през целия ден се бяха появявали и перки от акула. Независимо от всичко сърфистите имаха публика, предимно момичета, а за Зак и Джим това бе предостатъчно, за да поемат риска.

Джим се зае да навлече неопреновия си костюм, а Зак и двама приятели, Скот и Раян, тръгнаха към вълните, за да заемат позиция. Зак се обърна назад към Мери Макгуайър и й махна. Брюнетката му махна в отговор и той за малко щеше да се спъне. Забърза, за да настигне приятелите си.

Майкъл Барнс, двайсет и четири годишен младеж с татуировки по всички мускули, се носеше на гребена на нишата. Видя сърфиста, който гребеше с ръце, за да влезе навътре, и промени посоката, за да го засече. Джим вдигна поглед в последния миг и си даде сметка, че сърфът на Барнс ще го удари по главата. Веднага се изтърколи от собствения си сърф, сви се на кълбо и прикри главата си с ръце. Връхлитащата вълна го блъсна по корема, събори го на дъното и го влачи десет метра до брега. Джим стана и видя, че Барнс се смее.

— Ти си задник, Барнс! — извика Джим, но Барнс беше твърде далеч, за да чуе. Джим придърпа сърфа си с късото въже, за което беше завързан, и бързо загреба навътре, към брат си. Зак го чакаше, възседнал сърфа си, малко преди мястото, където започваше прибоят.

— Добре ли си, Джими?

— Какво иска тоя тип, Зак?

— Барнс се е родил тъпанар и ще си умре като такъв — обади се Скот.

— Да, надявам се само да стане скоро.

— Гледай да стоиш настрана от него — предупреди го Скот. — Не си струва да се занимаваш с това говедо.

— Хайде, Джим — каза Зак. — Да пояздим вълните. Не забравяй, трябва да се пуснеш без никакви колебания. Навеждаш глава и гребеш с всички сили. Когато усетиш, че вълната те подема, изправяш се и се пускаш напред. Краката ти сигурно ще треперят. Ако паднеш, гледай да стоиш далеч от дъното, защото коралите ще…

— Ще ме срежат. Знам, мамичко…

— Ей, момичета — подразни ги Скот, — стига приказки. Да тръгваме.

Джим легна върху дъската и загреба с ръце към прибоя. Вълната поде тримата сърфисти и те се понесоха по гребена й. Джим се изправи на дъската си изящно, но започна спускането под прекалено остър ъгъл, не успя да запази равновесие и полетя напред с главата. Вълната го завъртя като в огромна пералня.

— Ха! Погледнете тоя смотаняк! Баба ми е по-добра от него — извика Барнс от плажа и се намести между Мери и приятелката й Кармен.

— А защо не ни покажеш как се прави? — обади се Карол Ан с надеждата Барнс да се махне.

Той изгледа момичето, после се вторачи в Мери.

— Ще го направя — каза той. — Само че не за теб, Карол Ан. Ще го направя за Мери.

Той грабна сърфа си и хукна към водата като ученик.

Малко след това петимата сърфисти отново заеха позиция на около осемстотин метра навътре в океана и зачакаха поредната голяма вълна на дълбочина около трийсет метра.

Само за седемдесет и два часа женският мегалодон беше нападнал осемнайсет различни стада китове, като беше убил четиринайсет екземпляра и бе ранил смъртно още три. Стоновете на китовете се чуваха на мили разстояние. Почти като по команда стадата започнаха да променят миграционните си пътища и да се насочват на запад, встрани от крайбрежните води на Хаваи. Сутринта ни третия ден край островите не се виждаше нито един кит.

Мегалодонът усети отдалечаването на жертвите си, но не тръгна след тях. Във водите край островите откри други стимули. Докато плуваше с лекота в зоната между нагряваната от слънцето вода и ледените пластове отдолу и движеше главата си странично, водата навлизаше в ноздрите на хищника, а те му даваха възможност да определя посоката, от която идват миризмите. Късно следобеда той долови човешка миризма в залива Уайалуа, в северните крайбрежни води на Оаху, и се насочи натам.

— Къде, по дяволите, са вълните! — извика Барнс.

Петимата сърфисти чакаха върху дъските си близо петнайсет минути. Слънцето вече залязваше, ставаше хладно, а Барнс започваше да губи публиката си, защото плажуващите полека-лека се разотиваха.

— Ей, точно под мен се надигна вълна — каза Скот.

— И аз я усетих — подвикна Зак.

Като един петимата легнаха върху дъските и загребаха към брега. Барнс сграбчи въжето, което подсигуряваше сърфа на Джим, и го дръпна, за да се засили, като намали скоростта на Джим. Четиримата се изправиха на гребена на вълната, точно когато тя се разби, а Джим Ричардс изостана.

— Дяволите го вземат, мразя това копеле! — изруга Джим и загреба назад, за да изчака следващата вълна. На шейсет метра навътре в океана видя огромна бяла гръбна перка, която се показа за миг над надигащата се вода и отново се скри.

— По дяволите! — прошепна той тихо, качи краката си на дъската и замръзна. Главата на чудовището изригна от вълната сред сърфистите съвършено неочаквано. Зак, Раян и Скот, които вече бяха в долната част на вълната, изобщо не разбраха какво става.

Барнс все още беше горе, когато пред очите му, сякаш от небитието, изникна огромната бяла стена. Нямаше време да реагира. Върхът на сърфа му, тласкан от вълната, се заби в еднометровите хриле на мегалодона, а самият Барнс се блъсна в бялата преграда, хлъзна се назад от удара и клокочещата вода го повлече надолу към кораловия риф.

Загубил сили и ориентация, Барнс все пак успя да покаже главата си над водата. Сърфът му все още беше завързан за глезена му с въженцето и той се вкопчи в него с двете си ръце. От ноздрите му течеше кръв. Гърдите го боляха. Барнс изруга тихо и се озърна, за да види в какво се е блъснал — беше му се бе сторило, че е лодка.

— Ще убия тоя кучи син — изруга той.

Опита се да се изправи върху дъската, но залитна от болка и падна назад. Беше си счупил поне две ребра, но най-много го боляха гърдите, отвън. Погледа надолу и с изненада откри, че почти цялата кожа е смъкната — отдолу се виждаше подкожната тъкан, през която се процеждаше кръв.

— По дяволите! — изруга той още веднъж, обърна се назад и видя, че се надига нова вълна и закрива червения хоризонт. Качи се на сърфа си предпазливо, като се опираше на лакти и колене.

Секунди преди вълната да го подеме, триметровата уста на мегалодона се устреми към него отдолу, сграбчи го и го вдигна пет метра във въздуха. Вълната блъсна мегалодона странично и чудовището стисна сърфиста и дъската му с челюсти, като стоманен капан, с невероятна сила. Мегалодонът разтърси глава инстинктивно, за да разкъса стърчащия от устата му труп, и навсякъде наоколо се разлетяха пръски розова пяна, плът и фибростъкло.

Хората на брега се разпищяха ужасени. Почти всички бяха видели случилото се. Десетки скочиха на крака и се завзираха в спускащия се мрак. Раян, Скот и Зак бяха слезли от сърфовете си и крачеха през плитчината към крещящата тълпа.

— Какво им става на тези? — попита учудено Скот.

— Сигурно искат още — засмя се Раян.

— Не, кретени такива. Искат да излезем на брега. Ей, къде е Джим?

Все още гладен, женският мегалодон мина пак през кървавото петно, за да долови нови вибрации. От двете страни на туловището си имаше два канала. В горната им част се намираха сетивни клетки, наречени невромасти. Течността, която се съдържаше в долната част на каналите, предаваше вибрациите от водата към сетивните клетки и така мегалодонът се ориентираше в околността.

Джим Ричардс потрепери от студ и абсолютен ужас. Бе станал свидетел на кървавата смърт и сега можеше само да гледа безпомощно към чудовището, което кръжеше на по-малко от трийсет метра пред него. По сърфа му полепнаха малки парченца кървава плът. Почувства как му се повдига и запреглъща, за да не повърне. Вълните се разбиваха на десетина метра пред него, но не смееше да отиде дотам. Знаеше, че и най-малкото движение привлича вниманието на акулите. Огледа се наоколо — не се виждаха никакви лодки или хеликоптери.

Джим освободи въжето от глезена си безшумно, но въпреки това огромната бяла акула сякаш долови помръдването му. Гигантската бяла гръбна перка се обърна и се насочи напред. Джим замръзна. Напрегна волята си, за да успокои нервите и мускулите си, но въпреки това целият трепереше.

Мегалодонът се издигна на повърхността. Близо двуметровата бяла перка пореше водата. А огромната му маса създаваше силно течение, което изтласка сърфа и момчето още десетина метра назад. Опашката на акулата, която се издигаше по-високо от главата му, мина на сантиметри от хлапака.

Джим почувства, че нещо го повдига. Сърцето му се разтуптя в очакване на огромната уста, пълна с окървавени зъби, но акулата продължи да се отдалечава — беше го повдигнала вълната. Тя го изтласка около два метра напред. До началото на прибоя все още оставаха пет-шест метра, акулата беше на десет метра назад.

Сега или никога… Джим легна тихо по корем и загреба бавно, предпазливо. Оставаха му три метра, но нямаше вълна. Погледна назад. Имаше чувството, че сърцето ще изскочи през гърлото му.

Мегалодонът долови движенията му и се обърна. Бялата муцуна се появи на повърхността на пет метра зад него.

Без да се колебае нито за миг, Джим закрепи глезени те си от двете страни на сърфа и загреба с ръце като бесен. Усети как челюстите на чудовището се затварят на сантиметри от босите му крака и в този момент вълната го понесе напред. Измъкна се от зейналата паст на мегалодона, издигна се високо нагоре и полетя стремглаво надолу, в пълен мрак. В последния миг успя да се изправи на изтощените си крака, приклекна, улови с дясната си ръка дъската и се спусна към долния край на петнайсетметровата вълна. След като по чудо запази равновесие при спускането по стръмната водна стена, Джим почувства силата й, тласъка на соления въздух зад гърба си. Поколеба се, после протегна назад ръка и я мушна в движещата се стихия, вдигайки фонтан от пяна и пръски.

Мегалодонът щеше да налапа жертвата си само след секунди, когато долови новия шум от ръката на момчето и промени посоката на нападението си. Джим направи рязък завой и в този момент главата на мегалодона проряза нишата. Джим погледна през дясното си рамо и видя уста, голяма колкото врата на автобус, която се затвори, без да улови каквото и да било, освен вода. Мегалодонът се стовари надолу през вълната, момчето направи още един рязък завой вдясно и мина покрай мястото, на което за последен път бе видяло светещото бяло чудовище.

Джим знаеше, че акулата ще го открие отново само след секунди. Когато вълната се разля напред, той скочи от сърфа и заплува с всички сили напред. До плитчината му оставаха поне още сто метра.

На това място дъното се издигаше рязко нагоре и дълбочината беше само около десет метра, но мегалодонът не обръщаше внимание на опасността и се спусна след жертвата си. Настигна я след секунди. Отвори челюстите си и смачка сърфа, сякаш беше сламка. Фибростъклото се раздроби на стотици парченца.

Джим Ричардс изпищя, когато спасителите го поеха. Последните петдесет метра бе преплувал със затворени очи и глава под водата. Брегът вече бе осветен от множество фенери, беше се събрала огромна тълпа. Всички го окуражаваха:

— Джим, Джим, Джим…

Зак го прегърна, потупа го по рамото и го поздрави. Джим бе страшно уморен, трепереше от страх, приливът на адреналин едва не го накара да повърне. Овладя се, когато се появи Мери и му се усмихна.

— Добре ли си? — попита го тя. — Така ме изплаши!

Джим се прокашля и пое въздух.

— Да, добре съм. Няма проблем. — Тогава съзря шанса си и попита: — Какво ще правиш тази вечер?