Стив Олтън
Мегалодон (4)

UNIS

Джонас се качи с нея в колата. Докато пътуваха, охлаждаше ръката си на въздушната струя през прозореца. Погледът му беше прикован в пътя, но снимката не излизаше от ума му.

Направена на 11 800 метра под повърхността на Западния Пасифик в бездната на Марианската падина, черно-бялата снимка показваше сферичен UNIS (Unmanned Nautical Informational Submersible^[1]) — апарат за изследване на морското дъно. Джонас беше добре запознат с последните изследвания с тези забележителни роботи. В един съвместен японско-американски проект за изследване и предсказване на морската сеизмична дейност институтът „Танака“ бе използвал двайсет и пет такива титаниеви апарата в Марианската падина, простираща се на 200 километра. Те трябваше да регистрират треморите в най-дълбокия подводен каньон на земята.

— Спуснахме ги успешно — каза му Тери, когато излязоха на магистралата. — Дори и баща ми беше доволен.

Апаратите UNIS бяха построени от Масао Танака от океанографския институт „Танака“ в Монтърей специално за съвместния проект. Две седмици след началото на експедицията от „Кику“ вече се получаваше солиден поток информация и учените от двете страни на Пасифика се заеха да я изучават усърдно.

След това нещо се обърка.

— Три седмици след потапянето — обясни Тери — японците се обадиха и съобщиха, че един от роботите е престанал да предава данни. След още една седмица спряха други два. Няколко дни по-късно спря четвърти и баща ми реши, че трябва да предприемем нещо. — Тери погледна към Джонас и добави: — Изпрати брат ми. Спусна се с „Абис Глайдер“.

— Ди Джей?

— Той е най-опитният ни пилот.

— Човек не бива да се спуска сам на такава дълбочина.

— Така е. Казах на татко, че е по-добре да сляза с него, в другия глайдер.

— Ти?

Тери го изгледа.

— Безпокои ли те нещо? Ако искаш да знаеш, аз също съм добър пилот.

— Сигурен съм в това, но на такава дълбочина? До колко метра си стигала сама?

— Пет хиляди без никакъв проблем. Два пъти.

— Не е зле — съгласи се Джонас.

— Не е зле за жена, искаш да кажеш.

— Исках да кажа, че не е зле за никого. Дявол да го вземе, малко хора са се спускали на такава дълбочина. Успокой се.

Тя се усмихна.

— Извинявай. Дразня се. Баща ми е старомоден японец. Според него жените трябва да се гледат, но не и да се слушат.

— Е, продължавай — кимна Джонас. — Как се справи Ди Джей?

— Добре. Намери робота, засне всичко. Снимката е от неговата камера.

Джонас я погледна отново. Апаратът беше полегнал на една страна на дъното на подводния каньон. Сферата беше пукната и отворена. Трите й крака бяха смачкани, включващата скоба беше откъртена, а титаниевата обшивка беше изподраскана и смачкана.

Джонас се вгледа внимателно.

— Къде е сонарната антена?

— Ди Джей я откри на четирийсет метра по течението. Извади я и сега е в института в Монтърей. Затова всъщност съм тук. Баща ми иска да я видиш.

Джонас я погледна скептично.

— Можеш да дойдеш с мен утре сутринта. Ще излетим със самолета на института в осем.

Потънал в мисли, Джонас едва не пропусна разклона към къщата си.

— Ето тук, вляво.

Тя сви по дългата, осеяна с накапали листа алея и спря пред красивата сграда в испански колониален стил, потънала в зеленина.

Тери изключи двигателя, а Джонас я погледна с присвити очи.

— Само това ли иска баща ти?

Тери остана мълчалива известно време.

— Доколкото знам. Нямаме представа какво се е случило там, долу. Татко смята, че ще можеш да ни помогнеш с някои от отговорите, да ни дадеш професионалното си мнение.

— Професионалното ми мнение е, че трябва да стоите настрана от Марианската падина. Прекалено опасно е да се правят изследвания там, особено с едноместни апарати.

— Един момент, Джонас. Възможно е след такава дълга почивка да си започнал да се страхуваш, но не и ние с брат ми. Какво е станало с теб? Когато се запознахме, бях само на седемнайсет, но много добре помня, че не се боеше от нищо.

— Тери, Марианската падина е твърде дълбока, твърде опасна.

— Твърде опасна ли? От какво се страхуваш? От двайсетметрова бяла акула ли? — Тери изсумтя презрително. — Ще ти кажа нещо, Джонас. Данните, които получихме през първите две седмици, са безценни. Ако системата за предсказване на земетресения проработи, ще спасим живота на хиляди хора. Толкова ли си зает, че да не можеш да отделиш ден, за да дойдеш до института? Баща ми те моли да му помогнеш. Ще разгледаш сонарната антена, която извади брат ми, и ще видиш видеозаписа от спускането. Ще си бъдеш у дома при милата си съпруга утре вечер, и толкова. Сигурна съм, че баща ми ще те разведе лично из лагуната за китове.

Джонас въздъхна. Смяташе Масао Танака за приятел, а напоследък тази стока не му достигаше.

— Кога ще тръгнем? — попита той.

— Чакай ме утре точно в седем и половина на летището за частни самолети.

— Летището за… Да не би да летим с някой от онези раздрънкани ковчези? — Джонас преглътна.

— Успокой се. Познавам пилота. До утре.

Тя го погледна още веднъж и се отправи към колата. Джонас я изчака да се отдалечи.

Когато влезе и запали лампата, за миг се почувства чужд в собствената си къща. Беше много тихо. Във въздуха все още се долавяше парфюмът на Меги. Ще се върне много късно, помисли си той.

Влезе в кухнята и извади бутилка водка от шкафа, но размисли и се отказа. Смени филтъра на кафемашината, сипа кафе, наля вода в резервоара, пусна крана и изплакна устата си. После застана неподвижно пред мивката, загледан навън през задния прозорец. Беше съвсем тъмно и виждаше само отражението си в стъклото.

Когато кафето стана, Джонас грабна каничката и една чаша и отиде в кабинета си.

Светилището. Единствената стая в къщата, която бе само негова. Стените бяха скрити зад карти на океаните с техните подводни планини, бездни и дълбоки падини. На масата имаше вкаменели зъби от мегалодон. Някои бяха изправени в стъклени контейнери, други затискаха изпитани листа като преспапие. Зад бюрото му висеше рисунка на голяма бяла акула в рамка, а до нея се виждаше анатомичен разрез на чудовището с вътрешните му органи.

Джонас остави кафето на масата до компютъра и седна пред монитора. От стената му се зъбеха челюсти от шестметрова бяла акула. Натисна няколко клавиша, за да влезе в Интернет, и набра електронния адрес на океанографския институт „Танака“.

Титан. Дори на него му бе трудно да повярва.