Стив Олтън
Мегалодон (14)

Дъното

Джонас дръпна лоста и намали ъгъла на спускане. Увисна на пет метра над дъното, за да изчака Ди Джей.

Пред себе си видя купища гигантски миди, съвсем бели и блестящи, по около трийсет сантиметра в диаметър. Около кратерите имаше хиляди такива — сякаш се молеха на своя бог. Прожекторът освети дъното и Джонас видя стотици съвсем бели светещи членестоноги, крабове и омари албиноси, съвсем слепи.

Джонас знаеше, че много водни видове, населяващи тъмните дълбини, излъчват своя собствена светлина било чрез вещества, наречени лусиферини, било чрез бактерии, които живеят в телата им. Природата беше дарила тези същества със светлина, за да могат да привличат плячката си и да се откриват помежду си.

Живот. Разнообразието на видовете в големите дълбочини бе изумило учените, които до откриването им бяха смятали, че животът е невъзможен без слънчева светлина. Джонас се изпълни със страхопочитание. Намираше се в дълбочината „Челинджър“. В това най-усамотено място на земята природата бе намерила начин да създаде живот.

До една колония големи миди и стриди Джонас видя колония едри светещи червеи, които се носеха като спагети в топлото течение. Бели и флуоресциращи, освен в двата края, които бяха червени като кръв. Бяха дълги по три метра и дебели десетина сантиметра и толкова много, че не бе възможно да се прецени дори съвсем приблизително броят им. Хранеха се с бактерии от водата. С тях на свой ред се хранеха змиорки и други дълбоководни риби. Странна хранителна верига на дъното на океана, потънал във вечна тъмнина. Кой вид беше на върха на тази верига? Някакви гигантски сепии? Неизвестни организми? На повече от десет километра под повърхността на океана, защитен от огромното налягане само от няколко сантиметра свръхустойчив материал, Джонас се почувства благодарен, че се е заблудил за съществуването на мегалодона.

Намали скоростта. Виждаше лъча на другия глайдер, който приближаваше отзад. Включи радиостанцията.

— Можеш да застанеш пред мен, Ди Джей. Води.

Глайдерът на Ди Джей „прелетя“ над Джонас — на достатъчно разстояние, за да не го закачи със стоманеното въже, но все пак да имат визуална връзка помежду си.

— Стената на каньона трябва да е вдясно от вас, приблизително на петдесет метра — долетя гласът на ДеМарко по радиото.

Джонас тръгна след Ди Джей малко над дъното и скоро видя отвесната стена на подводната планинска верига. Влязоха в клисура, оградена от високи стени. Сякаш Бог бе взел Големия каньон от Съединените щати и го бе потопил тук, на единайсет хиляди метра дълбочина. Джонас се замисли за времето — тези планини бяха поне на 200 милиона години. Продължи да маневрира в каньона, без да изпуска от поглед глайдера на Ди Джей.

— Тук морето не е много спокойно, професоре — каза Ди Джей по радиото. — Внимавай. — Сякаш по сигнал опашката на глайдера му започна да се клати като опашка на куче. — Възможно е да има и ново срутване.

— Надявам се да не си прав — отвърна Джонас. — Виждаш ли нещо?

— Още не, но на радара улових сигнал от повредения апарат. На север по каньона. Ще го видиш. След малко ще стане по-широко. Преди да излезе от строя, роботът беше на около трийсетина метра от отвесната стена, вляво от нас.

Джонас погледна вдясно. Стените се раздалечиха и на тяхно място се появи вездесъщата тъмнина. Стената вляво все още се виждаше и се губеше от погледа високо нагоре.

На таблото замига червена лампичка.

— Ето го — каза Ди Джей след дълго мълчание.

Черупката на повредения апарат напомняше купчина старо желязо. Беше погребана под няколко скали. Ди Джей намести глайдера си над останките и ги освети.

— Ти си на ред, професоре. Разгледай всичко както трябва.

Джонас се приближи. Насочи лъча си към обшивката и бавно премина от другата страна. Нещо се е променило, помисли си той, когато огледа отломките наоколо. Апаратът бе променил положението си.

— Виждаш ли нещо? — попита Ди Джей по радиото.

— Още не — отговори Джонас и затърси с поглед нещо бяло. Приближи се още. Ето го! — Ди Джей! Не мога да повярвам! Мисля, че открих зъба. — Джонас едва сдържаше вълнението си. Протегна механичната ръка на глайдера си, намести я над триъгълния бял предмет, после го вдигна внимателно от купчината сяра и желязо.

— Ей, професоре — подвикна Ди Джей и се разсмя истерично.

Джонас се вгледа в бялото нещо, което бе открил на единайсет километра под водата.

Беше останка от морска звезда, албинос.