Стив Олтън
Мегалодон (11)

Хелър

— В края на коридора, вдясно — каза Ди Джей, посочи напред и метна на рамо сака на Джонас. — Ще го оставя в каютата ти. Номер десет. Точно отдолу.

Джонас кимна, а Ди Джей заслиза по тясната стълба.

Джонас премина по дългия коридор и стигна до врата, на която имаше табела „Контролна зала“. Влезе в тъмната каюта, в която жужаха компютри, видеомонитори, радари и ехолоти. Слаб мъж с късо подстригана коса и дебели черни очила седеше пред един от мониторите и натискаше клавишите на клавиатурата с дългите си пръсти. Той се обърна към Джонас и го изгледа мълчаливо. Сивите му очи зад дебелите лещи бяха влажни и подути. След секунда пак се обърна към екрана пред себе си.

— За риба ли си тръгнал пак, Тейлър?

Джонас се вгледа в него мълчаливо и отговори:

— Не това е причината да съм тук, Франк.

— Каква тогава, дявол да го вземе, е причината да си тук?

— Тук съм, защото Масао поиска да му помогна.

— Тези японци не разбират от ирония.

— Ще трябва да работим заедно, Франк. Единственият начин да разберем какво е станало долу, е да изтеглим повредения апарат. Ди Джей не би могъл да се справи сам…

— Знам. — Хелър стана и отиде в другия край на стаята, за да си налее още кафе. — Не мога да разбера обаче защо вторият човек трябва да си ти.

— Защото никой друг не се е спускал там през последните трийсет години.

— О, не — отвърна Хелър язвително. — Спускали са се и други. Само че когато излязоха на повърхността, умряха.

Джонас извърна лице.

— Франк, искам да поговоря с теб за това. Аз… — Замълча, за да намери думите, които търсеше. — Слушай, през последните седем години не е минал и ден, без да мисля за инцидента със „Сийклиф“. Истината е, че и сам не знам какво точно се случи. Бях убеден, че нещо се надига от дъното и се кани да нападне глайдера ни. Затова реагирах.

Хелър се приближи до него и го погледна в очите от няколко сантиметра. В зениците му гореше омраза.

— Може би според теб тази изповед е достатъчна, за да те оправдае, но за мен нещата не са се променили. Ти си сънувал, Тейлър. Имал си халюцинации, сторило ти се е, че виждаш праисторическо чудовище и не знам още какво. Ти уби двама души, Тейлър, след като реши да пренебрегнеш години обучение. Изпадна в паника. Знаеш ли кое ме възмущава най-много? През последните седем години направи какво ли не, за да покажеш, че е възможно този праисторически мегалодон все още да съществува, защото искаш да дадеш плът на изфабрикуваното си оправдание, така че да не изглеждаш зле в очите на хората. — Хелър трепереше от възмущение. Направи крачка назад и се облегна на бюрото си. — Тейлър, гади ми се от теб. Онези хора не заслужаваха да умрат. Минаха цели седем години, а ти все още отказваш да приемеш истината.

— Франк, аз не знам каква е истината. Ако вече има някакво значение, възможно е да съм видял колония светещи червеи и да съм халюцинирал. Не знам. Наясно съм, че се провалих. Аз самият за малко не умрях. Сега това петно ще е с мен до края на живота ми.

— Не съм твоят свещеник, Тейлър. Не съм тук, за да слушам изповедите ти или за да успокоявам гузната ти съвест.

— Ами собствената ти отговорност за инцидента? — извика Джонас. — Ти беше отговорният лекар. Ти каза на Даниелсън, че съм физически годен за трето спускане под водата. Трето спускане за осем дни! Не смяташ ли, че това претоварване може да има нещо общо със способността ми да реагирам адекватно?

— Глупости!

— Защо да са глупости, доктор Хелър? — Джонас се приближи до него. Кръвта му кипеше. — Нали собственоръчно написа в официалния доклад „психоза от дълбочината“. Ти и Даниелсън ме принудихте да се спусна под водата, без да съм почивал достатъчно, а след това струпахте всичко на моята глава и си измихте ръцете.

— Вината беше твоя!

— Да — прошепна Джонас. — Допуснах грешка като пилот, само че ако не бяхте ти и Даниелсън, тогава нямаше да съм такъв. Сега, седем години след онзи случай, най-накрая реших да се върна там, долу, да се изправя лице в лице със страховете си, да разбера веднъж завинаги какво се е случило. Може би е време и ти да поемеш собствената си отговорност.

Джонас се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай малко, Тейлър. Може би действително не е трябвало да се спуснеш в бездната тогава. Истината е, че бях подчинен на Даниелсън, но въпреки това аз не се съмнявах във физическата ти годност. Беше дяволски добър пилот. Все едно. Важното е сега да разбереш, че ще се спуснеш с Ди Джей, за да му помогнеш, а не за да търсиш някакъв проклет зъб.

Джонас отвори вратата и се обърна към Хелър.

— Знам отговорността си, Франк. Надявам се ти да не си забравил своята.