Стив Олтън
Мегалодон (13)

Спускане

Глайдерът на Ди Джей вече беше на десет метра под водата, когато Джонас излезе на палубата с неопреновия си костюм. Беше хапнал малко и бе взел две от жълтите си хапчета за спускането, а други две бе прибрал в джоба на гърдите си. Въпреки хапчетата продължаваше да се чувства неспокоен. Стигна до глайдера и пропълзя внимателно през задната част.

Стоманеният кабел от гигантската лебедка бе закачен за механичната ръка на глайдера на Ди Джей и сега бе потопен във водата. Самото окачване се бе оказало доста по-трудно, отколкото бяха очаквали, и в края на краищата се бе наложило да спуснат водолаз, който да закрепи накрайника както трябва.

От двете страни на кораба имаше две по-малки лебедки, предназначени за спускането на двата глайдера във водата. Апаратът на Джонас бе закачен за едната и тя започни да го спуска над вълните. Двама водолази, уловили се на въжето, го придружиха до долу. Голямата лебедка на кърмата трябваше да спусне стоманеното въже и след това да изтегли повредения UNIS. Легнал по корем в глайдера, Джонас видя как двамата водолази откачат въжетата. Видя и Тери — беше се облегнала на парапета на палубата и го наблюдаваше. Вълните заляха носа и лицето й изчезна. Единият от водолазите почука по конуса на носа и му даде знак, че всичко е наред. Глайдерът беше освободен от въжетата. Джонас запали двата двигателя, увеличи оборотите и насочи подводницата си към дълбините.

Апаратът реагира веднага. Джонас имаше чувството, че е доста по-тежък и дори по-тромав от плитководния вариант, който бе пилотирал преди години. Независимо от всичко нямаше друга подобна машина, която да съперничи на „Абис Глайдер II“. Настигна Ди Джей на четирийсет метра дълбочина.

Погледите им се срещнаха, Ди Джей се усмихна, а Джонас вдигна палец нагоре.

— Още сме далеч от красотата, професоре — долетя гласът на Ди Джей по радиото.

Джонас избута лоста за управление напред и четириметровият глайдер започна да се спуска. Ди Джей го последва. Кръжаха на трийсет градуса един от друг и бавно се спускаха в спирала.

След няколко минути водата започна да тъмнее, стана сивкава и накрая — съвсем черна. Джонас погледна дълбокомера — едва четиристотин метра. Положението на тялото му се струваше странно. Ако не бяха специалните колани, би се плъзнал напред и главата му щеше да се удари в стъкления конус. Успокой се и дишай, каза си, това е само началото.

— Всичко наред ли е, Тейлър? — чу той по радиото гласа на доктор Хелър. Сякаш намекваше нещо. Хелър трябваше да следи жизнените им функции на мониторите на кораба и Джонас си даде сметка, че няма как да не забележи учестения му пулс.

— Да, добре съм — отвърна той. Пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху чернотата напред. Бореше се с желанието си да запали прожектора — още нямаше смисъл да хаби енергия.

Пред очите му започнаха да се появяват странни морски създания, които излъчваха мека бяла светлина. Дълбоководни животни, каза си той. Това беше особена група риби, сепии и скариди. Еднометрова змиорка застана пред прозрачния конус и отвори уста, сякаш искаше да го нападне. Челюстта й се разтвори, показаха се многобройни остри зъби. Джонас почука с ръка по стъклото. Змиорката се отдалечи в тишината. Отнякъде се появи дълбоководна риба въдичар. Над устата й светеше странна светлина. Джонас знаеше, че този вид има дълго пипало, чийто край светеше точно както коремчето на светулка. Малките риби, привлечени от светлината, попадаха право в широко отворената уста на рибата.

Джонас почувства, че става студено. Погледна външния термометър. Температурата на водата беше около десет градуса. Завъртя копчето на термостата, за да затопли капсулата.

Тогава го обзе страхът — вълната тръгна от стомаха му, накара го да удари главата си в стената. Имаше чувството, че е погребан жив в ковчег, че не може да се измъкне, че не може да види каквото и да било. Тялото му се обля в пот, задиша учестено, неравномерно. Посегна към другите две хапчета, но се отказа, защото имаше опасност да превиши дозата. Вместо това запали прожектора.

Лъчът не откри пред погледа му нищо, само още повече подчерта тъмнината. Все пак свърши работа, защото му даде възможност да се ориентира. Джонас пое дъх и забърса потта от челото си. Намали температурата, хладният въздух също му помогна.

— Защо ти е светлината, професоре — обади се Ди Джей по радиото. — Нарежданията са ясни.

— Проверявам дали работят прожекторите — отговори Джонас. — Ти как си?

— Всичко е наред, струва ми се. Стоманеното въже се омота около ръката като телефонен кабел.

— Ди Джей, ако проблемът е сериозен, би трябвало да се върнем…

— Не е необходимо, професоре. Всичко е наред. Когато стигнем дъното, ще завъртя машината пет-шест пъти и ще го размотая.

Ди Джей се засмя, но Джонас долови тревогата в гласа му. Обади се на ДеМарко.

— Ди Джей каза, че стоманеното въже се е усукало около механичната ръка. Можете ли да направите нещо там, горе?

— Не. Ди Джей е овладял проблема. Ще следим ситуацията. Ти се съсредоточи върху това, което правиш. Край.

Джонас погледна часовника си. Вече се спускаха четирийсет и пет минути. Разтри очи и се опита да раздвижи долната част на тялото си, пристегната в коланите.

В капсулата беше ужасно тясно. Единствено червените отблясъци от пулта за управление му даваха усещане за посоката, помагаха му да не изгуби разсъдъка си. Джонас усети отново признаците на клаустрофобията, но този път не запали 7500-ватовия прожектор. Погледът му се плъзна по тъмната вътрешност на капсулата. Налягането на водата вън беше достигнало осем тона на квадратен сантиметър. Вторачи се в тъмнината и потрепери от ужас. Вече преминаваше 10 500 метра дълбочина — никога не се бе спускал толкова надолу.

Почувства, че леко му се вие свят. Надяваше се това да се дължи на богатата на кислород смес, която дишаше, а не на хапчетата. Погледът му се премести от мастилената вода върху пулта за управление. Температурата вън беше осем градуса, но се повишаваше. Осем и пет десети, девет…

— Пристигаме, Ди Джей — извика Джонас по микрофона на шлема си.

— След малко ще навлезем в топлите течения, професоре — отговори Ди Джей. — Когато минаваме над подводните кратери, ще стане много горещо. Виждаш ли онази колония светещи червеи?

— Къде? — попита Джонас. Вгледа се внимателно, но не видя нищо.

— Малко вдясно. Поизчакай. Черният облак от онзи кратер ги е закрил.

Джонас имаше чувството, че сърцето му ще изскочи. Черният облак от кратера. Напомняше гъсто кълбо смог, надвиснало над металургичен завод. Тук черната вода се стелеше като гъста пелена. Ето защо бялото видение беше изчезнало така внезапно от погледа му преди години! Просто го бе скрила черната пелена от някой подводен кратер!

— Тейлър! — стресна го гласът на Хелър. — Какво става с теб? Пулсът ти ще счупи монитора!

— Добре съм… просто съм възбуден, това е всичко. — Джонас погледна термометъра. Ставаше все по-горещо. Двайсет градуса, двайсет и пет… продължаваше да се покачва. Двайсет и осем. Вече бяха в горещата зона, поддържана от термалните извори.

— Професоре, запали прожектора си — обади се Ди Джей. — Не бива да приближаваш кратерите, защото водата, която изпускат, може да стопи обшивката на глайдера.

— Благодаря за предупреждението, Ди Джей. — Джонас запали прожектора и видя пет-шест кратера, някои от които високи по десет метра. Кратерите… Джонас познаваше много добре причудливите геологически образувания. Когато свръхнагорещената вода от термалните извори излизаше нагоре, по стените на пукнатината се отлагаха сяра, мед, желязо и други минерали, които постепенно образуваха издатини, подобни на малки вулкани. Водата, която излизаше от тях, изглеждаше черна заради високото съдържание на сяра и приличаше на дим.

Докато минаваше през черния пласт между два от кратерите, Джонас не виждаше буквално нищо. Температурата изведнъж стана осемдесет градуса. След това се отдалечи и лъчът на прожектора проряза пътека в тъмнината.

Джонас Тейлър отвори широко очи, стъписан от гледката. Ди Джей беше нрав — намираха се в друг свят.