Стив Олтън
Мегалодон (3)

„Златният орел“

Пътуваха по протежение на полуостров Коронадо с лимузината на Бъд Харис. Джонас седеше отзад, с лице към тях. Бъд мърмореше нещо по телефона и опипваше конската си опашка като ученичка. Меги се чувстваше като у дома си на широката кожена седалка. Седеше с кръстосани крака, в ръцете си държеше чаша шампанско. Вече е свикнала с парите му, помисли си Джонас. Представи си я как се пече на слънце, по бикини, на яхтата на Бъд.

— Някога се страхуваше от слънцето.

— Какво имаш предвид?

— Тенът ти.

Тя се вторачи в него.

— Изглежда добре на екрана.

— Меланомата не изглежда чак толкова добре.

— Не се заяждай с мен, Джонас. Не съм в настроение. Това е най-голямата вечер в кариерата ми, а се наложи едва ли не да те измъкна насила от онази аудитория. Знаеш за тази вечеря от месец. Въпреки това пак си с този ужасен вълнен костюм.

— Меги, това беше първата ми лекция след повече от две години прекъсване. Не беше нужно да нахълтваш така, по средата на…

— Ей, стига вече — обади се Бъд, след като затвори телефона, — хайде да се успокоим за момент. Меги, тази лекция беше важна за Джонас. Може би наистина трябваше да го изчакаме в лимузината.

Джонас не каза нищо.

Меги обаче не беше приключила.

— Очаквам тази възможност от години, скапвах се от работа, докато ти проваляше кариерата си с всички сили. Сега е мой ред и ако не искаш да си тук, нямам нищо против. Можеш да чакаш в шибаната лимузина. Бъд ще ме придружи, нали?

— Не ме забърквай в това — обади се Бъд.

Меги се намръщи и погледна през прозореца. Атмосферата беше напрегната. След няколко минути Бъд наруши мълчанието.

— Хендерсън смята, че си фаворитка. Ако победиш, това наистина може да се окаже повратна точка в кариерата ти.

Меги се обърна към него, като някак успя да не погледне съпруга си.

— Знам, че ще победя. Налей ми още шампанско.

Бъд се усмихна, напълни чашата на Меги и предложи бутилката на Джонас. Той поклати глава, отпусна се на седалката и се вгледа замислено в жена си.

Джонас Тейлър се бе запознал с Меги преди близо девет години в Масачузетс, когато се обучаваше за дълбоководен пилот в океанографския институт „Удс Хоул“. Тогава Меги беше студентка в Бостънския университет, последна година журналистика. Преди това дребничката блондинка бе искала да стане манекенка, но не беше достатъчно висока. После бе решила да стане телевизионна журналистка.

Меги бе прочела за Джонас Тейлър и приключенията му със спускаемия апарат „Алвин“ и бе решила, че темата е добра за университетския вестник. Знаеше, че той е знаменитост в своята сфера. Бе й се сторил хубав, имаше атлетично тяло.

Джонас Тейлър се изненада, че момиче като Меги може да проявява интерес към дълбоководното спускане или към човек като него самия. Кариерата не му бе оставила време за светски живот и когато красивата блондинка му подсказа, че е заинтригувана, той се постара да не пропусна благоприятната възможност. Започнаха да излизат заедно почти веднага. По-късно, през пролетната ваканция, я бе поканил на Галапагоските острови, където беше с екипа на „Алвин“. Веднъж дори я взе със себе си при спускането в Галапагоската падина.

Меги бе впечатлена от авторитета на Джонас пред колегите му, а възбудата от приключението й допадаше. Ожениха се десет месеца след това и се преместиха в Калифорния, където той бе сключил договор за съвместна работа с Военноморския флот. Меги хареса Калифорния. Много бързо се пристрасти към живота на знаменитостите и сама замечта да направи кариера в телевизията. Знаеше, че с помощта на мъжа си ще успее да влезе в бизнеса.

Но стана нещо лошо. Джонас трябваше да пилотира подводен апарат при една свръхсекретна експедиция на Военноморския флот за изследване на Марианската падина. При третото спускане бе изпаднал в паника и бе издигнал апарата на повърхността твърде бързо, за да настъпи нормална декомпресия. Двама души от екипажа му бяха умрели, а за инцидента бе обвинен Джонас. В официалния доклад бе записано, че нещастието се дължи на „дълбочинни аберации“. Това сложи край на репутацията му на добър подводен пилот. Повече не бе участвал в експедиции.

Меги бързо си бе дала сметка, че шансовете й да стане звезда са силно застрашени. След като вече не беше в състояние да понася стреса на дълбоководните мисии, Джонас се бе отдал изцяло на палеонтологията — пишеше книги, изучаваше праисторическите морски обитатели. Приходите му бързо намаляха и начинът на живот, към който Меги толкова бързо бе привикнала, трябваше да се промени. Наложи й се да работи на хонорар за няколко местни списания, но това беше временно и безперспективно занимание. Мечтите й да стане знаменитост сякаш се бяха изпарили, животът й неочаквано бе станал непоносимо скучен.

След това Джонас я запозна със състудента си Бъд Харис, с когото бяха живели заедно в продължение на три години в апартамент под наем, недалеч от Пенсилванския университет, и след това бяха продължили да поддържат връзка. Харис бе наследил корабния бизнес на баща си в Сан Диего.

По това време Меги работеше на хонорар в неделното списание „Сан Диего Реджистър“ и непрекъснато търсеше теми за публикациите си. Двамата с Джонас прецениха, че за фирмата на Бъд може да се напише чудесен материал. Меги прекара месец с него на пристанището, в доковете му на Лонг Бийч, в Сан Франциско, в Хонолулу. Взе интервю от него на яхтата му, присъства на заседание на борда на директорите, повози се в кораба му на въздушна възглавница, дори взе няколко урока по ветроходство.

Статията, която написа, стана основен материал на броя, а буйният, загорял от слънцето милионер се превърна в знаменитост. Бизнесът му в Сан Диего се разрасна многократно. Бъд, който не беше от хората, които забравят направената им услуга, помогна на Меги да стане репортер в една местна телевизионна станция. Шефът й Фред Хендерсън беше приятел на Бъд, защото често излизаха заедно с яхтата. Меги започна с двеминутни репортажи за запълване на новините, но съвсем скоро успя да влезе в основния екип и продължи със седмични предавания за Калифорния и Западното крайбрежие. Сега беше неин ред да стане местна знаменитост.

 

 

Бъд слезе от лимузината и подаде ръка на Меги.

— Може би аз трябва да получа награда? Какво ще кажеш, Меги? Изпълнителен продуцент?

— За нищо на света — отвърна Меги и подаде чашата си на шофьора. Алкохолът я бе поуспокоил. Тя се усмихна на Бъд и тримата се заизкачваха по стълбите. — Ако започнат да дават награди на теб, за мен няма да остане нито една. — Минаха през главния вход на прочутия „Хотел дел Коронадо“, под златен транспарант, на който бе изписано: 15-И ЕЖЕГОДНИ ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ НАГРАДИ, САН ДИЕГО

От сводестия дървен таван на бална зала „Силвър Странд“ висяха три огромни кристални полилея. В ъгъла тихо свиреше оркестър. Богатите гости опитваха ордьоврите и се разхождаха с чаши в ръка между масите, покрити с извезани бели покривки. Скоро щяха да сервират вечерята.

Джонас не бе предполагал, че ще се почувства зле облечен в костюма си. Меги бе споменала за събитието още преди месец, но не му беше казала, че ще се изисква смокинг.

Сред тълпата разпозна няколко души от телевизията — провинциални звезди от местните новини. Харолд Рей, петдесет и четири годишният помощник-водещ на новините по Девети канал, поздрави Меги и й се усмихна широко. Беше й помогнал да получи пари от големите телевизионни мрежи за специалното й предаване относно влиянието на крайбрежните нефтени сонди върху миграцията на китовете покрай калифорнийския бряг. Филмът й беше един от трите номинирани за най-високата награда в документалната категория „Околна среда“. Шансовете на Меги бяха най-големи.

— Може би ще отнесеш „Орела“ със себе си тази вечер, Меги.

— Кое те кара да мислиш така?

— Женен съм за член на журито — отвърна Харолд и се засмя. После хвърли поглед към опашката на Бъд и попита: — Този млад човек твой съпруг ли е?

— Боя се, че не съм — поклати глава Бъд и стисна ръката му.

— Какво не сте? Млад или съпруг? — Харолд се разсмя пак.

— Той е моят… изпълнителен продуцент — каза Меги с усмивка и кимна към Джонас. — Това е съпругът ми.

— Джонас Тейлър. Радвам се, че ви виждам, мистър Рей.

— Професор Джонас Тейлър?

— Да.

— Не снимахме ли нещо с вас преди две години? Нещо за динозавърски кости в Солтън Сий?

— Възможно е. Тогава имаше доста журналисти. Находката беше необикновена…

— Извинявай, Джонас — прекъсна го Меги, — но просто умирам за едно питие. Имаш ли нещо против да ми донесеш?

— За мен джин и тоник, приятелю — обади се Бъд и вдигна пръст нагоре.

Джонас погледна Харолд Рей.

— За мен нищо, благодаря — каза Харолд. — Тази вечер съм конферансие. Ако изпия още едно, ще започна да чета новините там, горе.

Джонас отиде до бара. В залата нямаше прозорци и въздухът беше влажен. Вълненият му костюм боцкаше. Беше му непоносимо горещо. Поиска бира, чаша шампанско и джин с тоник. Барманът извади бутилка бира от леда. Джонас охлади с нея челото си и отпи дълга глътка. Обърна се към Меги. Тя продължаваше да се смее с Бъд и Харолд.

— Желаете ли още една бира, сър? — Питиетата бяха готови. Джонас вдигна бутилката си и видя, че я е пресушил.

— Ще взема едно такова — отвърна той и посочи джина.

— Аз също — чу глас зад себе си. — С лимон.

Джонас се обърна. Беше плешивият с рошавите вежди. Надничаше над телените си бифокални очила и се усмихваше по същия начин, с присвити устни.

— Не очаквах да ви видя тук, докторе.

Джонас го изгледа подозрително.

— Проследихте ли ме?

— Не, за бога! — отвърна мъжът, взе шепа бадеми от бара и махна неопределено с ръка. — Аз съм от медиите.

Барманът подаде чашата на Джонас.

— Да не би да сте номиниран за някоя награда? — попита Джонас скептично.

— Не, не. Просто публика. — Протегна ръка и добави: — Дейвид Ейдашек, от „Сайънс Джърнъл“.

Джонас стисна дланта му навъсено.

— Лекцията ви ми хареса много. Удивително. Това за мега… как го нарекохте?

Джонас отпи от чашата си и изгледа журналиста.

— Какво искате, господине?

Онзи сдъвка шепа бадеми и отпи глътка от чашата си.

— Казаха ми, че преди седем години сте се спускали по поръчение на Военноморския флот в Марианската падина. Това истина ли е?

— Може би да, може би не. Защо искате да знаете?

— Носят се слухове, че военните търсят място за заравяне на радиоактивните отпадъци от някакви остарели ядрени оръжия. Струва ми се, че редакторите на списанието ми ще проявят голям интерес към подобна история.

Джонас се стъписа.

— Кой ви каза това?

— Е, не че някой конкретен човек ми го е казал, но…

— Кой!?

— Съжалявам, професоре. Не разкривам източниците си. Като вземем предвид секретния характер на операцията, сигурен съм, че ще ме разберете. — Ейдашек мушна един бадем в устата си и задъвка шумно. — Все пак има нещо странно. Опитах се да поговоря с човека за това преди четири години. Тогава не успях да измъкна и дума от устата му. Сега, като гръм от ясно небе, той сам ми се обади и ми каза, че ако искам да знам какво точно се е случило, трябва да се обърна към вас… Нещо нередно ли казах, докторе?

Джонас поклати бавно глава и вдигна очи към мъжа.

— Нямам какво да ви кажа. А сега ще трябва да ме извините. Струва ми се, че вече сервират вечерята.

Обърна се и тръгна към масата.

Ейдашек прехапа устни и го проследи с присвити очи.

— Още едно питие, сър? — попита барманът.

— Да — отвърна Ейдашек рязко и грабна още една шепа бадеми.

 

 

От другия край на залата го следяха две тъмни азиатски очи. Джонас Тейлър прекоси балната зала и седна до блондинката.

Четири часа по-късно и след шест питиета Джонас се бе втренчил в „Златния орел“, кацнал върху покривката, стиснал в ноктите си телевизионна камера. Филмът на Меги бе спечелил в конкуренция с репортажа на канал „Дискавъри“ за Фаралонските острови и филма на „Грийнпийс“ за японската китобойна промишленост. Речта на Меги при получаването на наградата в общи линии се свеждаше до страстния апел „Спасете китовете“. Бе казала, че загрижеността й за съдбата на тези бозайници и е вдъхновила да направи филма си. Джонас се питаше дали единствено той в цялата зала не вярва на нито една дума от това, което тя казва.

Бъд бе раздал пури. Харолд Рей вдигна тост. Фред Хендерсън се отби при тях, за да изкаже поздравленията си и да отбележи, че трябвало да внимава, защото някоя от големите телевизионни станции в Лос Анджелис можела да прилапа Меги като нищо. Тя се престори, че подобно предложение не би я заинтересувало. Джонас беше повече от сигурен, че тя знае за слуховете — беше ги пуснала сама.

После всички станаха да танцуват. Меги улови Бъд за ръката и го поведе към дансинга, сигурна, че Джонас няма да възрази. Как би могъл? Той не обичаше да танцува.

Джонас остана сам на масата, лапна бучка лед от чашата си и опита да си припомни колко джина е погълнал през последните четири часа. Почувства се уморен, заболя го главата, а по всичко личеше, че вечерта няма да приключи скоро. Стана и отиде до бара.

Там видя Харолд Рей, който тъкмо вземаше бутилка вино и две чаши.

— Е, как беше Байя, професоре?

За момент Джонас се зачуди дали Рей не е пиян.

— Моля?

— Имам предвид пътешествието. С кораб.

— Какъв кораб? — Подаде чашата си на бармана и му кимна да я напълни.

Рей се засмя.

— Казах й, че три дни не са никаква почивка. Вижте себе си. Вече не помните.

— И… имате предвид… миналата седмица. — Тогава си спомни. Пътуването до Сан Франциско. Слънчевият загар. — Боя се, че не ми достави чак толкова голямо удоволствие, колкото на Меги.

— Прекалили сте с коктейлите?

Джонас поклати глава.

— Не пия.

Барманът му подаде чашата джин с тоник.

— Аз също — засмя се Рей и се върна на масата си.

Джонас се загледа в чашата си продължително, после претърси с очи дансинга, за да открие Меги. Оркестърът свиреше „Крейзи“. Осветлението беше слабо, двойките танцуваха прегърнати. Откри Меги и Бъд, притиснати един към друг като двама пияници. Ръцете му галеха гърба й, спускаха се надолу. Джонас продължи да гледа, а Меги премести разсеяно ръцете на Бъд върху хълбоците си.

Джонас остави чашата и тръгна непохватно към тях. Двамата продължаваха да се прегръщат със замечтано затворени очи, без да обръщат внимание на околния свят.

Джонас потупа Бъд по рамото. Двамата престанаха да танцуват и се обърнаха към него. Бъд се вторачи в приятеля си и в погледа му се появи смущение.

— Джонас?

Джонас замахна и стовари десния си юмрук в челюстта му. Няколко жени изпищяха, Бъд се блъсна в близката двойка и се свлече на пода. Оркестърът замлъкна.

— Дръж ръцете си настрана от задника на жена ми.

Меги го изгледа ужасено.

— Полудя ли?

Джонас разтри кокалчетата на ръката си.

— Направи ми една услуга, Меги. Следващия път, когато се качиш на кораба за Байя, не се връщай.

Обърна се рязко и тръгна към изхода. Залата се завъртя пред очите му.

Излезе навън и свали рязко вратовръзката си. Униформен пиколо поиска квитанцията му от паркинга.

— Нямам кола — отвърна Джонас.

— Да ви повикам ли такси?

— Няма нужда. Ще го закарам. — Беше Тери Танака.

— Ти!? Боже! Злото не идва само. Какво има, Тери? Искаш да ме потормозиш още малко ли?

Тя се усмихна.

— Добре де, заслужих си го. Само не ми посягай, защото ще се намериш проснат по гръб.

Джонас седна на бордюра и прокара пръсти през косата си. Слепоочията му пулсираха.

— Какво искаш?

— Проследих те. Съжалявам, но идеята не беше моя. Извинявай. Баща ми настояваше.

Джонас погледна назад, към вратата.

— Моментът не е най-подходящият за…

Тя му подаде една снимка.

— Става дума за едно нещо.

Джонас погледна снимката и вдигна очи към жената.

— Как, по дяволите, е станало това?