Стив Олтън
Мегалодон (38)

Скръб, скръб

Нямаше луна, нямаше звезди. Водата беше съвършено неподвижна. Бъд стоеше край парапета и чакаше. Подводните прожектори осветяваха корпуса на яхтата и околността. След това чу шепот.

— Бъд, скъпи… къде си?

— Меги? Меги, ти ли си? — Наведе се над парапета, вгледа се в черната вода. Побърквам се, помисли си.

— Бъд, любов моя, моля те, помогни ми! — долетя нежният шепот до ушите му.

— Боже мой, Меги, къде си!? — По бузите му потекоха топли сълзи. Видя как една капка падна в морето.

Чакаше. Видя как сиянието се издига. Блясъкът, после муцуната, все още там, под повърхността. Отворените челюсти, черната паст… Думите долетяха отново, пронизаха сърцето му:

— Бъд, моля те, не искам да умра!

— МЕГИИ!

Дотича сестрата и улови ръката му.

— Меги! Меги, недей… — Чудовището бавно се обърна и изчезна в дълбините. Бъд нададе смразяващ вик.

Санитарят го притисна към леглото, съдържанието на спринцовката се изпразни в ръката му.

— Всичко е наред, мистър Харис — зауспокоява го сестрата.

Санитарят пристегна глезените и китките му с коланите.

Бъд падна съвсем бавно назад върху палубата на „Магнат“ и се вгледа в небето напълно безпомощен. Появи се сивкавата светлина на утрото.

 

 

Джонас се унесе, когато изгря слънцето и птиците зачуруликаха позволението си да заспи. Морето беше сиво, вълните люлееха глайдера нагоре-надолу. Видя плувеца с черна коса, бадемови очи. Беше Ди Джей.

Глайдерът беше обърнат наопаки, нямаше захранваме Джонас чакаше надолу с главата да дойде Ди Джей и да ги извади. Гледаше в мъглата.

Появи се странният отблясък, огромната уста, острите зъби. Издигаше се бавно. Джонас не можеше да помръдне, беше парализиран от страх. Видя… Тери. Не Ди Джей! Ди Джей беше мъртъв.

— Бягай, Тери, бягай! — изкрещя той. Тя се усмихна, махна му. Чудовището отвори уста. — Тери! Неее!

 

 

Чукането го стресна и той скочи.

— Тери?

Почука се още три пъти. Джонас стана от канапето и разля чашата „Джак Даниълс“ на килима. Довлече се до вратата и отвори.

— Масао. — Ярката дневна светлина го заслепи.

— Джонас, изглеждаш ужасно. Пусни ме да вляза.

Джонас се отдръпна.

— Имаш ли кафе? — попита Масао и отиде в кухнята.

— Да, Масао, някъде по горните рафтове, струва ми се.

Масао направи кафе, подаде чашата на Джонас.

— Ето, изпий това, приятелю. Вече е три часът. Утрото свърши.

Джонас поклати глава и седна на кухненската маса.

— Не мога, Масао. Съжалявам, не мога повече.

— Не можеш? — Масао Танака се приближи до приятеля си и го погледна в очите. — Какво не можеш?

Джонас наведе глава.

— Твърде много смърт. Не мога да продължавам повече.

Масао седна.

— Джонас, поели сме отговорност. Чувствам го. Знам, че и ти го чувстваш.

— Вече нямам желание да преследвам това чудовище.

— Хммм. — Масао говореше тихо. — Джонас?

— Да, Масао.

— Чувал ли си за Сун Дзи?

— Не.

— Сун Дзи е написал „Изкуството на войната“ преди повече от две хиляди и петстотин години. Той казва, че ако не познаваш нито врага, нито себе си, ще губиш всяко сражение. Ако познаваш себе си, но не врага, за всяка спечелена победа ще понасяш и загуба. Ако познаваш обаче и себе си, и врага, няма защо да се безпокоиш, дори и да те очакват сто сражения. Разбираш ли?

— Не знам, Масао. В момента не мога да мисля.

Масао сложи ръка на рамото му.

— Джонас, кой познава това същество по-добре от теб?

— Масао, това е друго.

Масао поклати глава.

— Врагът си е враг. — Изправи се. — Ако ти обаче не се изправиш срещу него, ще го направи дъщеря ми.

Джонас скочи.

— Не, Масао! Не Тери!

— Тя може да пилотира глайдера. Дъщеря ми разбира своята отговорност. И не се страхува.

— Остави това. Ще отида аз.

— Не, приятелю. Както каза, това е различно. Смъртта на Ди Джей не бива да е безсмислена. Ние, семейство Танака, ще довършим всичко сами.

— Почакай минута, да се облека. — Джонас изтича в спалнята. Телевизорът работеше — Девети канал, новини. Показваха подводни кадри, кадрите на Меги, заснети от цилиндъра.

… удивителни кадри, заснети малко преди тя да загине в челюстите на хищника. Меги Тейлър отдаде живота си на своята професия, като остави след себе си тези незабравими кадри. Вчера се състоя траурната церемония, а Девети канал тази вечер от осем часа ще покаже специално предаване, посветено на мисис Тейлър.

Федералният съд днес постанови официално, че мегалодонът е сред защитените видове от резервата на Монтърей. Включваме нашия репортер пред Федералния съд…

Джонас седна на леглото и увеличи звука.

… надяваме се да успеем да поговорим с него… ето го. Мистър Дюпон, мистър Дюпон, изненада ли ви бързината, с която съдията обяви мегалодона за защитен вид, особено като вземем предвид последните смъртни случаи?

Андре Дюпон от дружеството „Кусто“ стоеше до адвоката си. Към двамата бяха насочени няколко микрофона.

… Не, не ме изненада. Резерватът край Монтърей е федерален морски парк, в който всички видове, от най-малките до най-големите, са защитени. Там има и други големи хищници — орки, акули. Всяка година белите акули нападат водолази и сърфисти, но тези случаи са изолирани. Изследванията показват, че голямата бяла акула понякога взема сърфистите за моржове. Хората не са основна храна за тези хищници, както и за мегалодона. Много по-важно е да впишем Carcharodon megalodon в списъка на застрашените видове, така че да го защитим и в международни води.

— Мистър Дюпон, какво е становището на дружеството „Кусто“ относно плановете на института „Танака“ да улови мегалодона?

— Дружество „Кусто“ вярва, че всички живи същества имат право на оцеляване и живот в естествените си хабитати. В случая обаче имаме работа с вид, с който хората досега не са се срещаш. Лагуната на института „Танака“ е достатъчно голяма, за да приюти същество с такива размери, така че според нас залавянето на хищника ще е в интерес на всички.

Отново се появи говорителят на Девети канал.

Нашият репортер Дейвид Ейдашек проведе неофициална анкета по улиците на града. Дейвид?

— Репортер? — Джонас стана и почувства как кръвта се оттегля от лицето му. — Този човек работи за канала на Меги? Боже! Меги!

Преобладават мненията в полза на залавянето на чудовището, отнело живота на толкова много смели хора, включително и на моята близка приятелка Меги Тейлър. Според мен това същество представлява заплаха за хората и аз разговарях с няколко биолози, според които звярът е развил апетит за човешко месо. Ако това е истина, можем да очакваме още жестоки смъртни случаи, особено след днешното решение на Федералния съд. Аз съм Дейвид Ейдашек, новини, Девети канал.

Джонас взе дистанционното и изключи апарата. Остана неподвижен на ръба на леглото. Опитваше се да подреди в главата си нещата, които току-що бе научил.

Боже, Меги, помисли си, с какво ти причиних толкова горчивина, толкова нещастие? Всъщност дълбоко в сърцето си знаеше — дългите часове работа, пътуванията, нощите, които прекарваше сам в кабинета си, отдаден изцяло на книгите си. От очите му потекоха сълзи.

— Съжалявам, Меги, толкова съжалявам!

Изпита такава любов към жена си, каквато не бе изпитвал през последните две години.

Клаксонът го накара да се раздвижи. Изми лицето си, грабна сака и го напълни с дрехи за няколко дни. После взе другия сак, в който беше неопреновият му костюм. Надникна вътре, за да се увери, че и талисманът му е там. Вгледа се в петнайсетсантиметровата вкаменелост, широка колкото дланта му. Докосна ръбовете на зъба и почувства колко са остри.

— Минали са петнайсет милиона години, а все още е остър като бръснач.

Прибра го в кожената торба, нея мушна отново на мястото й и после метна през рамо двата сака. Погледна се в огледалото.

— Добре, професор Тейлър. Траурът свърши. Време с да продължиш да живееш.

Излезе навън. Масао Танака го чакаше.