Стив Олтън
Мегалодон (27)

Нападението

Пълната луна се отразяваше в предното стъкло на хеликоптера и осветяваше вътрешността на кабината. В продължение на четири часа бяха обиколили четирийсеткилометрова зона на височина около седемдесет метра. Бяха открили около двайсет стада китове, но нямаше и следа от мегалодона. Първоначалното въодушевление на Джонас се бе превърнало в отегчение и сега той си даваше съвсем ясно сметка колко трудна ще се окаже задачата им.

— Това е безумие, Джонас — изрева Мак, за да надвика шума от двигателя.

— Как сме с горивото? — попита Джонас.

— След още петнайсет минути трябва да се прибираме.

— Добре. Погледни напред, малко вляво. Виждам още едно стадо. Да летим над тях известно време, и се прибираме.

— Ти си шефът. — Мак обърна машината към стадото.

Джонас насочи към океана военния бинокъл за нощно виждане, който усилваше светлината чрез фотокатод с покритие от галиев арсенид. Черната повърхност на океана изглеждаше светлосива. Когато се показваха на повърхността, китовете се виждаха съвсем ясно.

Мак бе взел „назаем“ от крайбрежната охрана прибора „Термовижън 1000“, чиято камера бе монтирана на специална жироскопна поставка под корема на хеликоптера. В кабината имаше монитор и видеомагнетофон, който записваше получените топлинни образи. Китовете се появяваха като червени петна на фона на студения океан. Мегалодонът щеше да остави малко по-бледа следа, защото температурата на тялото му беше по-ниска. Джонас се безпокоеше. Беше много важно да открият мегалодона бързо. С всеки изминал час периметърът на възможното му местопребиваване се увеличаваше с по трийсет километра. Съвсем скоро площта щеше да стане твърде голяма дори и за сложното оборудване, с което разполагаха.

Джонас беше много уморен. Имаше чувството, че танцуващата по вълните, лунната светлина го хипнотизира; почти не забелязваше бялото петно, което се мержелееше в периферното му зрение. Луната сякаш освети нещо под водата. За момент му се стори, че вижда отблясък.

— Видя ли нещо, Джонас?

— Не съм сигурен. Къде е стадото?

— Точно пред нас, на около триста метра.

Джонас откри пръските вода, после фокусира бинокъла.

— Виждам два мъжки, една женска и едно малко… не, не, женските са две, общо пет кита. Отиди над тях.

Хеликоптерът увисна над китовете. Те свиха на север, Мак също смени посоката.

— Какво става, Джонас?

Джонас се вгледа в черната вода.

— Там!

На юг се появи бял отблясък, който се движеше под водата като някакво светещо торпедо.

Мак го видя на монитора.

— По дяволите! Не мога да повярвам! Наистина я намери. Браво. Какво прави?

Джонас го погледна.

— Мисля, че ще нападне малкото.

 

 

На трийсетина метра под повърхността на океана се разиграваше зловеща игра на котка и мишка. Китовете бяха доловили присъствието на хищника отдавна и тъкмо за да избегнат срещата с него, бяха променили посоката си. С приближаването на мегалодона двете женски бяха застанали отляво и отдясно на малкото, а мъжките — отпред и отзад.

Мегалодонът заплува по-бавно и мина вдясно от китовете. Те бяха по-едри и близостта им не позволяваше пряко нападение. Китовете плуваха на повърхността, често се показваха, неспокойно наблюдаваха нежелания посетител. Мегалодонът направи още един кръг, за да огледа жертвите си и да прецени по-точно мястото на малкото.

Когато хищникът мина пред първия мъжки кит, той рязко се спусна напред. Макар че нямаше зъби, а само костни плочки, той бе не по-малко опасен, защото би могъл да нанесе силен удар с глава. Колкото и бързо обаче да се спусна напред, мегалодонът беше по-бърз — успя да се отдалечи от стадото и да се върне отново след широка обиколка.

 

 

— Какво виждаш?

Джонас продължаваше да гледа през бинокъла.

— Като че ли единият от мъжките прогони мегалодона далеч от стадото.

— Какво? Китът е прогонил мегалодона? — Мак се засмя. — Как така? Нали това бил най-страшният звяр на земята?

Джонас мушна пригодената да изпраща сигнали стреличка в специалната цев на пушката.

— Не се заблуждавай, Мак. Не се заблуждавай.

 

 

Китовете промениха посоката си още веднъж и се насочиха на югоизток, за да избегнат нападателя. Широката траектория на мегалодона обаче пресичаше тази на двете женски. Мъжкарят отново опита да го прогони, само че този път хищникът се оттегли назад и китът се отдалечи значително от стадото.

Когато мъжкарят се обърна, за да се върне при останалите, огромната акула се спусна напред и нападна отделения от стадото кит странично. Устата й се отвори рязко, радиусът на захапката й достигна пълния си размер от три метра, зъбите й се впиха в огромната опашка на безпомощния гърбат кит. За част от секундата, преди жертвата да разбере какво става, острите като бръснач зъби срязаха мускулите и отделиха опашката от тялото. Китът се сгърчи от болка, а мегалодонът глътна цялото парче наведнъж. Раненото животно нададе мощен, агонизиращ стон.

 

 

— Какво, по дяволите, беше това?

— Не съм сигурен — отговори Джонас, без да сваля бинокъла от очите си. — Струва ми се, че мегалодонът откъсна опашката на единия кит.

— Какво?

— Мак, искам да летиш над ранения мъжкар. Остави стадото.

 

 

От задната част на мъжкия кит бликаше огромна струя кръв, докато животното се опитваше да се придвижи със страничните си плавници. Следващото нападение дойде отпред и беше още по-жестоко от първото. Мегалодонът захапа кита странично, в края на устата, и отръфа грамаден къс от гърлото му, като въртеше чудовищната си глава. Огромно парче кожа се обели от тялото на жертвата като ципа на праскова.

Понесен от вълните, умиращият кит нададе предсмъртен вой. Уплашени, останалите се отдалечиха светкавично. Мегалодонът не тръгна след тях, а продължи да пирува с плячката си. Поглъщаше десетки килограми месо наведнъж, без да обръща внимание на нищо.

Тогава усети вибрациите отгоре.

 

 

— Какво става, Джонас?

— Трудно е да се каже, Мак, има твърде много кръв. Какво виждаш на монитора?

— Нещо кошмарно. Кръвта се лее наоколо и е толкова топла, че скрива всичко. Ще трябва да се сниша.

— Не прекалено, Мак. Нямаме никаква представа какво може да направи мегалодонът.

— Спокойно. Нали искаш да се прицелиш добре? — Макс сниши машината на двайсет метра. — Виждаш ли нещо сега?

Джонас се вгледа през бинокъла. Да, долови очертанията на мегалодона, макар и неясно, заради кръвта на кита. След миг, докато се взираше, те изчезнаха.

— По дяволите!

— Какво има?

— Спусна се надолу. Може би го е уплашило бръмченето на хеликоптера. Или не харесва присъствието ни край плячката си.

Джонас погледна към морето. Видя кита, който се носеше на повърхността сред собствените си вътрешности. Мегалодонът го нямаше.

— Мак, имам лошо предчувствие. Издигни машината.

— Да я издигна?

— Да, Мак, издигни машината! Веднага!

Мегалодонът излетя право нагоре като балистична междуконтинентална ракета. Летеше по-бързо, отколкото Мак би могъл да издигне хеликоптера. Джонас се измъкна от седалката — кракът му се подхлъзна на пода, защото при рязкото странично изкачване инерцията го тласни към отворената врата. Единствено коланът му попречи да падне в голямата колкото гараж уста, с окървавени зъби, която сега беше само на метър. Като в забавен каданс Джонас видя как горната устна се издава напред от устата и открива алените венци и белите зъби, които би могъл да ритне с увисналия си надолу крак. Но беше парализиран от страх и имаше чувството, че не е в състояние да помръдне. Все пак някак успя да прибере крака си тъкмо навреме, миг, преди зъбите да изчаткат зловещо. Видението на бялата гибел продължаваше да се издига. Машината беше на трийсет метра височина, когато муцуната на звяра я блъсна отдолу и я запрати встрани. Мак изгуби контрол. Кабината се завъртя.

— Хайде, мътните да те вземат! — изруга Мак и се вкопчи с две ръце в лоста за управление.

Хеликоптерът се понесе към океана под ъгъл от трийсет градуса и едва след няколко секунди роторът отново поде машината, само миг преди да се вреже в черната повърхност на океана. Мак въздъхна облекчено, когато се издигнаха на безопасна височина.

— По дяволите, Джонас! — извика Мак. — За малко да напълня гащите!

Джонас се мъчеше да си поеме дъх. Крайниците му трепереха, езикът му бе вдървен. След минута успя да проговори с пресъхнало гърло:

— Тя е… тя е… по-голяма, отколкото смятах. — Опита се да преглътне. — Мак, колко високо… на каква височина бяхме, когато ни удари?

— На около трийсет метра. Мамка му! Още треперя като ученичка. Успя ли да стреляш?

Джонас погледна пушката, която все още стискаше в едната си ръка.

— Свари ме неподготвен. Имаме ли достатъчно гориво, за да опитаме пак?

— Не. Ще се обадя на кораба, за да ни чакат, после ще тръгнем по следата.

Няколко минути летяха, без да говорят.

— Кажи ми нещо — каза най-накрая Мак. — Това чудовище ли видя в Марианската падина преди седем години?

Джонас го погледна.

— Да, Мак. Това чудовище видях.