Стив Олтън
Мегалодон (40)

Бий се или бягай

— Сър, улавям сигнал — извика Паскуале възбудено. Джонас, ДеМарко и Масао отидоха при него. — Ето тази линия тук. Много бледа е. Момент… вече чувам. — Той притисна слушалката към ухото си. — Да, вече е по-силно. Ето, на другия монитор.

Посочи съседния екран. Червената точка се появяваше, когато зелената светеща линия, въртяща се обратно на часовниковата стрелка, минаваше върху нея.

— В каква посока се движи, Паскуале? — попита капитан Бар, който също гледаше монитора.

— Изглежда, се отдалечава от нас. На две мили в източна посока — отговори Паскуале.

Бар го тупна по рамото и нареди:

— Променете курса пет градуса дясно на борд, забавете до десет възела. Къде е пилотът ти, Джонас?

— Тук съм — обади се Мак, все още полузаспал.

— Мак, засякохме мегалодона. Готов ли си за полет? — попита Джонас.

— Разбира се, Джонас — отговори Мак и разтри очи. — Само ми дай трийсет секунди, за да се освестя. Имам нужда от глътка кафе.

— Джонас, Алфонс, по местата — нареди Масао.

— Тръгвам — каза Мак и се отправи към изхода. След няколко минути хеликоптерът излетя от палубата на „Кику“.

 

 

Туристите от корабчето вече виждаха сушата съвсем ясно, но дотам оставаха най-малко две мили. Червенокосата жена седеше отпуснато на стола си. Косата й беше мокра от водните пръски.

— Мис, защо се прибираме? — попита Наоми. — Ще получим ли компенсация?

— Мадам, не знам какво…

БАММММ. Ударът събори червенокосата от стола и тя падна на палубата. Пасажерите се разпищяха. Наоми сграби Рик за ръката и заби нокти в плътта му.

Мегалодонът бе блъснал корабчето с муцуна, за да се изпробва. Сетивата му установиха, че не става за храна, и той се отправи към останките на предишната жертва. По голямото нещо не представляваше заплаха.

Капитанът знаеше, че корабчето му е нападнато, стисна руля и започна да прави резки завои през еднометровите вълни.

Мегалодонът спря. Новите вибрации бяха различни. Съществото беше ранено. Инстинктът надделя, обърна се рязко, издигна се на повърхността и се устреми към жертвата още веднъж.

 

 

— Джонас, чуваш ли ме?

— Действай, Мак — извика Джонас по портативната радиостанция. С ДеМарко бяха на кърмата, край монтирания там харпун, готови да го използват.

— Намирам се на седемдесет метра над кораба. Не се вижда много добре, защото слънцето блести в океана. Ще сменя ъгъла. Изчакайте.

Мак обърна хеликоптера на юг и застана вдясно от кораба. Инфрачервеният визьор през деня беше безполезен.

— О, по дяволите, виждам го.

— Къде, Мак?

— Зад кърмата е. Боже мили! По-голям е от кораба поне два пъти!

„Кику“ се движеше зад кърмата на туристическия кораб и го настигаше.

— ДеМарко! — извика Джонас в силния вятър. — Кажи на Бар да застане отстрани. Не мога да рискувам да стрелям от този ъгъл. Мога да не улуча и да пострада някой пътник.

ДеМарко извика по вътрешния телефон, който бе свързан директно с капитанския мостик. „Кику“ зави вдясно и започна да настига по-малкия кораб.

Джонас завъртя харпуна обратно на часовниковата стрелка и погледна през мерника. Борът на „Кику“ беше с около седем метра по-висок от този на туристическия кораб. Освободи предпазителя.

— Мак, къде е? — извика в микрофончето пред устата си.

— Приближава бързо. Бъди готов.

Разстоянието между двата кораба сега беше десет метра.

 

 

От мястото си край кърмата Рик Мортън видя как бившата военна фрегата приближава корабчето. Носът на „Кику“ се издигаше високо над палубата.

— Наоми, пусни ръката ми. Искам да снимам този кораб.

Тя пусна ръката му и се улови за кръста му, защото корабчето отново направи рязък завой.

Когато вдигна камерата, в окуляра се появи нещо друго. В началото реши, че е носът на фрегатата — бял и триъгълен. После автоматичният фокус сработи и Рик изпусна камерата.

Наоми изпищя. Към виковете й се присъединиха и други. Главата на мегалодона се издигна на пет метра над палубата на корабчето и се стовари върху кърмата с невероятна сила. Двете витла се счупиха като сламки, парапетът стана на трески.

Рик и жена му излетяха във водата, откъм срещуположната страна на „Кику“. От студа дъхът им секна, пронизаха ги болезнени тръпки. Вълните от кърмата на „Кику“ се разляха над главите им.

Рик измъкна жена си на повърхността. Туристическото корабче, останало без витла, почти бе спряло. Двамата видяха с ужас как чудовището се отделя от съда и се насочва към тях.

Наоми изпищя. Рик я притисна към себе си и затвори очи.

Джонас стреля. Стрелата излетя заедно със стоманеното въже и се заби на метър в дебелата кожа на хищника, на сантиметри от гръбната перка. Чудовището се сгърчи от болка, изви гръб и стовари главата си странично върху борда на „Кику“. Корабът се плъзна вдясно. ДеМарко изгуби равновесие, залитна, преметна се през парапета и полетя към водата. Джонас се спусна след него в последния момент и успя да го улови за глезена с две ръце. Задържа го със сетни сили и го обърна, така че да се закачи за парапета с колене. ДеМарко протегна ръце улови се за тръбата и се изтегли на борда.

Лицето му бе почервеняло, очите му бяха изцъклени.

— По дяволите! — закашля се той. — Добър рефлекс.

Последва нов удар, мегалодонът удари с глава левия борд и изкриви ламарините. Джонас и ДеМарко паднаха на палубата.

 

 

— Дясно на борд — изръмжа капитан Бар и стана от пода. — Масао, кога ще заспи проклетата акула?

— Не знам, Леон. Само отдалечи кораба от туристическото корабче.

— Всички чухте! — извика Бар. — Отдалечете се от проклетото корабче!

 

 

Рик заплува като обезумял и задърпа жена си към корабчето. Един от пътниците му подаде ръка и скоро той и Наоми отново бяха на палубата. Двамата се прегърнаха. Донесоха им одеяла и ги завиха, за да се стоплят треперещите им от студ и ужас тела.

 

 

От хеликоптера, който сега беше на триста метра височина, Мак видя как „Кику“ се отдалечава. Мегалодонът го последва. Стоманеното въже от харпуна все още не беше изпънато. Триъгълната глава се надигна и удари борда на фрегатата още веднъж.

— Джонас, как сте?

— Мак, добре сме, но ядем бой.

— Обадих се на бреговата охрана да прибере туристите. Предлагам да отведете звяра навътре в морето.

— Добре. Виждаш ли го още? — попита Джонас.

Тишина.

— Мак, чуваш ли ме?

— Джонас, изчезна.

Джонас изтича в командния център, като остави ДеМарко при харпуна.

— Паскуале, къде е? — извика Джонас.

Паскуале се вслуша в звуците от морето и отговори:

— Мисля, че се спусна надолу.

Джонас погледна монитора, който показваше пулса на мегалодона по данните от предавателя, и възкликна:

— По дяволите! Двеста и дванайсет удара в минута. Мисля, че не реагира добре на упойките.

Вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— ДеМарко, каква част от въжето е развита?

— Около шестстотин метра. Да започвам ли да…

— Излиза! — извика Паскуале. — Чакайте!

Минаха няколко секунди в мълчание.

БУМ! Ударът дойде отдолу. „Кику“ се надигна и отново падна във водата.

— Май е малко ядосана — отбеляза Джонас.

— Ядосана? Ще направи кораба ми на парчета! — извика Бар и вдигна телефона. — Машинно!

— Капитане, имаме проблем. Можете ли да слезете?

— Идвам. — Бар даде знак да го заместят на руля, спря за момент, колкото да изгледа Джонас кръвнишки, и излезе.

— Джонас — каза Тери, която се размина с Бар на вратата. — Тези упойки ще подействат ли някога?

Джонас погледна монитора.

— Мисля, че вече подействаха.

 

 

Мозъкът на мегалодона гореше, кръвта му бушуваше, сърцето му биеше бясно. Голямата доза пентобарбитал беше блокирала сетивата му и хищникът можеше да следва само основния си инстинкт — да напада врага си.

Спусна се на петстотин метра дълбочина, обърна се и полетя нагоре като бяла мълния. Мегалодонът бе доловил звуците, които носът на „Кику“ създаваше при поренето на вълните, и се насочи към предната част на кораба.

Ако бе блъснал плоското дъно, „Кику“ вероятно щеше да потъне за няколко минути, но ударът бе в предната, наклонена част и муцуната на мегалодона се плъзна встрани. От силата на удара гигантският хищник загуби съзнание, пентобарбиталът и кетаминът започнаха да действат и блокираха централната му нервна система.

 

 

— Пулсът му спадна на осемдесет и три удара в минута — каза Джонас. — Не мога да кажа със сигурност дали това е нормално, но опиатите несъмнено вече действат. — Изправи се. — Нямаме много време. — Взе слушалката на вътрешния телефон.

— Какво трябва да направим, Джонас? — попита ДеМарко.

— Прибери свободното въже веднага. Мегалодонът губи съзнание. Трябва да започнем да го теглим, преди да потъне и да се задуши. Тери, освободи мрежата, която е на кърмата, а аз ще се спусна с глайдера, за да я прокарам под него.

Тери явно се разтревожи.

— Джонас, сигурен ли си, че…

— Тери, нямаме много време. — Улови я за раменете и я погледна в очите. — Всичко ще бъде наред. Хайде.

Тя го последва на палубата.

 

 

Мегалодонът бе престанал да чувства опашката си. Спря да се движи и увисна на около четиристотин метра под „Кику“.

ДеМарко и помощникът му Стив Табот застанаха на кърмата и включиха лебедката, която трябваше да прибере стоманеното въже.

— Забави оборотите, когато достигне триста метра — каза ДеМарко. — Когато въжето се изпъне, блокирай лебедката и тогава ще изтеглим тази кучка на повърхността.

ДеМарко погледна надясно. Глайдерът беше готов за спускане. Джонас, облечен в неопренов костюм, стоеше наблизо и чакаше.

Тери се приближи до него, придърпа го към себе си и прошепна в ухото му:

— Няма да забравиш за пътуването ни, нали?

Джонас й се усмихна и пропълзя в глайдера. След малко главата му се появи зад прозрачния конус на носа. Намести се на мястото на пилота и усети как глайдерът се издига над палубата и се спуска във водата. Затегна коланите разсеяно. Споменът за Тери по бикини не излизаше от главата му.

— Престани, глупак — изръмжа сам на себе си.

Когато освободиха глайдера от въжетата, той натисна лоста за управление напред и надолу. Апаратът се устреми в огромния син свят.

— Джонас, чуваш ли ме? — попита Масао по радиото и прекъсна мислите му.

— Да, Масао, чувам те много добре. Намирам се на двеста метра дълбочина. Видимостта е лоша.

— Виждаш ли мегалодона?

Джонас се вгледа. Отдолу имаше нещо. Видя някакъв отблясък, но по-малък, отколкото очакваше.

— Все още не. Чакайте.

Ускори глайдера и се заспуска под ъгъл от 45 градуси. Почувства, че температурата спада. Отново погледна дълбокомера. Триста метра. Тогава видя мегалодона.

Беше леко наклонен, с главата нагоре, опашката се губеше някъде надолу. Не мърдаше.

— Масао, мегалодонът не се движи. Ако не започнем да го теглим веднага, за да вкараме вода, която да циркулира през устата, ще се задуши. Трябва да действаме веднага. Разбра ли ме?

— Да, Джонас. Бъди готов.

Машините на „Кику“ заработиха и водата около Джонас завибрира. Въжето се изпъна и мегалодонът тръгна нагоре, към глайдера.

В първия момент Джонас се изплаши, защото необмислено бе застанал над упоения хищник. Подкара напред и се отдалечи на безопасно разстояние, после застана успоредно на туловището и се вгледа в петте отвора на хрилете. Бяха затворени, не се движеха. След малко обаче поради движението постепенно затрептяха. Мегалодонът дишаше отново, през хрилете му минаваше вода.

— Добре, Масао, вече диша. Сега трябва да сложа мрежата, но още е много дълбоко. Кажи на ДеМарко да прибере още двеста метра въже, много бавно, за да не се извади харпунът.

— Разбрано, Джонас.

Туловището започна бавно да се издига. Джонас движеше паралелно и се възхищаваше от размерите и страховитата красота на това същество. Като палеонтолог, мислеше за мегалодона като за продукт на еволюцията, усъвършенстван от природата в продължение на седемдесет милиона години. Това бе истински господар на океаните и Джонас бе щастлив, че ще го спасят.

На седемдесет метра дълбочина мегалодонът престана да се издига. Джонас се изкачи на повърхността, за да поеме мрежата, която трябваше да придържа туловището. Улови края на мрежата с механичната ръка. Съвсем бавно, за да не се заплете във въжетата, потопи апарата и разстла мрежата под водата. Това бе обикновена рибарска мрежа, която потъваше равномерно. По краищата й бяха прикрепени надуваеми шамандури, които можеха да се пълнят с въздух и изпускат от борда на кораба. Така щяха да освободят мегалодона, след като го закарат в лагуната — просто щяха да изпуснат шамандурите и мрежата да потъне.

Джонас слезе на двеста и осемдесет метра дълбочина, доста под упоеното чудовище. След това ускори напред и прокара мрежата отдолу.

— Масао, готов съм. Надувайте.

— Готово, Джонас.

Мрежата започна да се издига и обхвана корема на мегалодона, след което тежкото му туловище започна бавно да се издига. Опънатото докрай стоманено въже се поотпусна.

— Така е добре, достатъчно — извика Джонас. — Чудесно, Масао. Не бива да я издигаме твърде високо. Аз излизам.

— Джонас, капитан Бар иска, преди да излезеш, да огледаш повредите по корпуса.

— Няма проблем. Чакайте.

Джонас освободи мрежата от механичната ръка и се заизкачва в спирала. Чувстваше се замаян заради успеха, гореше от нетърпение да се върне на борда и да поговори с Тери.

Тогава видя корпуса.