Стив Олтън
Мегалодон (44)

Кърваво пиршество

Могъщата някога военна фрегата се наклони и водата в трюмовете й най-накрая я повлече към дъното. Двайсет и тримата от екипажа бяха успели да се качат на двете спасителни лодки и сега гребяха с всички сили, за да се отдалечат от водовъртежите, предизвикани от потъващия кораб. Не искаха да използват извънбордовите двигатели, за да не привлекат вниманието на чудовището.

Леон Бар гледаше с насълзени очи как кърмата на кораба му изчезва под вълните. Тери Танака не откъсваше поглед от повърхността, с надежда да види глайдера на Джонас. Дейвид Ейдашек трепереше и се молеше безмълвно, както и мнозина други от екипажа. До него беше ДеМарко, който очакваше чудовището да се появи всеки момент.

Леон Бар се изправи над гребците и огледа хаоса от лодки и отломки на половин миля разстояние.

— По дяволите — изруга той тихо. — Да запалим ли двигателите, или да чакаме? — Видя страха в очите на хората си. — ДеМарко?

— Не знам. Може би онези лодки ще привлекат вниманието на мегалодона. Каква скорост можем да развием?

— Както сме претоварени, ще стигнем до брега за десет до петнайсет минути. — Хората го погледнаха и кимнаха.

— Чакай — спря го Тери и погледна останалите. — Джонас каза, че мегалодонът долавя вибрациите на моторите. По-добре е да чакаме, докато чудовището се отдалечи.

— А ако не се отдалечи? — попита Стив Табот. — Имам жена и деца!

— Искаш да чакаме тук, за да ни изкльопа живи? — обади се друг член на екипажа.

ДеМарко вдигна ръка и погледна Тери.

— Тери, изслушай ме. Джонас е мъртъв и това може да сполети всички ни, ако стоим тук и се надяваме мегалодонът да не ни открие. — Чу се одобрителен шепот. — Виж какво става там. Чудовището обядва. Ако останем, ще ни хапне за десерт.

Откъм групата лодки се чуваха писъци.

Тери почувства, че на гърлото й засяда буца. Опита се да преглътне, да спре сълзите. Джонас беше мъртъв или ранен, а те щяха да го изоставят. Тя се вторачи напред и видя как една моторница се издига нагоре и се преобръща. Даде си сметка, че нямат избор — трябваше да се махнат от това място.

Двигателите забоботиха. Лодката на Леон Бар пое първа и направи широк завой, за да заобиколи лабиринта от лодки.

Франк Хелър бе успял да доплува до един от траулерите. Изтощен и изплашен до безумие, той остана във водата, вкопчен в рибарската мрежа, която висеше от борда. Чакаше със затворени очи да дойде смъртта. Времето минаваше.

— Ей!

Франк отвори очи и видя мускулест негър, който се бе навел през борда.

— Сега не е време да се къпеш в морето, старче. Качвай задника си на кораба.

Силната му ръка сграбчи Франк Хелър за спасителната жилетка и го изтегли.

 

 

Бъд Харис се свести, мокър до кости, на наклонения мостик на яхтата си. Надигна се и за малко не припадна от непоносимата болка в главата. „Магнат“ като по чудо все още беше на повърхността. Видя Мак, който се опитваше да се свърже по радиото с брега.

— Какво стана? — попита го, уловил главата си с ръце.

— Струва ми се, че мегалодонът малко се ядоса на бомбата ви — отговори Мак. — Бяхме в машинното, когато ни удари. Измъкнах окаяния ти задник тук, но яхтата потъва бързо.

— Лодката?

— Няма я. Приятелчетата ти предпочетоха да се възползват от нея сами.

— Мръсници. Дано пукнат!

Яхтата беше оборудвана с няколко вътрешни помпи. Бъд отиде до пулта и ги включи. Двигателите зажужаха и започнаха да изхвърлят водата навън.

Мак ги изключи.

— Вдигат много шум. Току-що говорих с бреговата охрана. Имат ни предвид за спасяване, но ще си чакаме реда.

— Да си чакаме реда?

— Виж какво става наоколо, приятел. Чудовището се развилня.

Бъд слезе от мостика и се спусна в апартамента си. Помещението бе пълно с вода. Пое въздух, гмурна се и се появи задъхан трийсет секунди по-късно. В ръката си държеше запечатана бутилка „Джак Даниълс“. Качи се отново горе, разтреперан от студ. На стената в дневната висеше портрет на баща му, в рамка. Бъд го свали. Отзад имаше малък стенен сейф. Набра шифъра, отвори го и извади пистолет магнум, четирийсет и четвърти калибър. Взе го и се върна при Мак.

Мак го видя и се засмя.

— Ей, Мръсния Хари, да не смяташ да убиеш акулата с това?

Бъд насочи пистолета към главата му.

— Не, летецо, но бих могъл да убия теб.

 

 

Безжизненият глайдер бе увиснал на метър под повърхността. По-тежката предна част бе наклонена надолу, към дъното. Джонас бе плувнал в пот. Дишаше все по-трудно, защото запасите от въздух бяха на изчерпване. Бе открил откачилия се кабел, бе го сложил на мястото му и сега се опитваше да затегне ръждясалата гайка само с пръсти. Успя да я навие един оборот и тя заяде.

— Дано това е достатъчно — изсумтя той и се провря към носа. Почувства как кръвта нахлува в главата му.

— Хайде, скъпа, задвижи се!

Глайдерът оживя. От климатичната инсталация повя хладен въздух към лицето му. Джонас натисна напред лоста за управление, изравни апарата и го издигна на повърхността. Огледа се.

„Кику“ не се виждаше никъде. Вдясно забеляза „Магнат“. Яхтата бе силно наклонена, но не потъваше. Тогава съзря флотилията.

 

 

Андре Дюпон и неколкостотин други, останали край входа на лагуната над подводния каньон, гледаха с ужас как мегалодонът разкъсва нещастниците, дръзнали да се приближат, за да го видят по-добре. Дори и от това разстояние, повече от километър, чудовището изглеждаше кошмарно. Нещата сега се бяха променили — вече не ставаше дума за игра, звярът убиваше хора!

Всички си помислиха едно — оставането във водата означаваше, че и те могат да бъдат изядени. Лодките се обърнаха и забързаха към брега. Без колебание капитаните преминаваха в плитчините и лодките им заораваха в пясъците на залива.

Андре Дюпон наблюдаваше това масово бягство. След малко риболовният траулер остана сам. Етиен се приближи до него и го дръпна за ръкава.

— Андре, капитанът иска да останем тук.

Дюпон продължаваше да гледа през бинокъла си.

— Не иска ли да излезем на брега като другите?

Етиен се усмихна.

— Каза, че скоро е боядисвал корпуса и не иска да го издраска.

Дюпон свали бинокъла от очите си и погледна своя помощник.

— Онези хора там ще умрат. Трябва да направим нещо.

— Бреговата охрана вече е тръгнала.

Траулерът изведнъж завибрира и двигателят му забоботи.

Дюпон вдигна бинокъла и видя двете спасителни лодки на „Кику“, които приближаваха бързо.

— Приятелю, кажи на капитана да спре двигателя, освен ако не иска да бъде изяден.

 

 

Джонас ускори мотора до трийсет възела и стабилизира глайдера на дълбочина шест метра. След няколко минути видя касапницата.

Три малки моторници се бяха устремили към вечния си пристан с раздрани корпуси. Джонас направи кръг. Хората от тях или бяха успели да се спасят, или бяха изядени. Издигна глайдера на повърхността, изпълнен със страх от това, което очакваше да види.

Флотилията се бе превърнала в лабиринт плуващи отломки, раздробени корпуси, палуби и каюти. Джонас преброи осем лодки, които изглеждаха незасегнати. На палубите им се виждаха примрели от страх хора. Един хеликоптер на бреговата охрана висеше във въздуха и издигаше с въже изпаднала в истерия жена. Останалите се блъскаха и крещяха, защото искаха да са следващите.

Къде беше мегалодонът?

Джонас се спусна на десет метра и огледа околността. Видимостта беше лоша, навсякъде плуваха отломки. Кръвта запулсира в слепоочията му.

След това видя опашката.

Мегалодонът се отдалечаваше. Джонас излезе на повърхността и видя гръбната перка, която пореше вълните.

Насочваше се към брега.

 

 

Двете спасителни лодки бяха на триста метра от брега, когато зад втората се появи огромната гръбна перка. Приближаваше бързо. След миг изчезна. Бар стана и погледна към втората лодка. Махна с ръка и посочи на юг, после кимна на Паскуале, който бе на кърмата и му посочи север. Щяха да се разделят.

Мегалодонът, на трийсет метра дълбочина, разклати главата си объркано. Сетивата му бяха доловили една жертва, сега долавяха две. Издигна се, за да нападне.

Тери и ДеМарко зърнаха бялото сияние миг преди светът да се завърти пред очите им като калейдоскоп. Експлозия, яркосиньо небе, човешки тела, ледена вода. Лодката се преобърна, моторът угасна. На повърхността се показаха дванайсет глави на кашлящи и стенещи хора.

Всички се добраха до дървения корпус на спасителната лодка, който блестеше на слънцето. Вкопчиха се в него отчаяно.

Огромната бяла гръбна перка обикаляше на десетина метра, тежкият хищник преценяваше следващата си жертва. Туловището предизвика течение, което завъртя обърнатата лодка и хората около нея. Главата на хищника се появи на повърхността. Отвори леко уста и вътре нахлу вода. Хората гледаха занемели, неспособни да откъснат поглед от чудовището.

Един от екипажа изпусна хлъзгавия корпус и Тери изохка. Нещастникът изкрещя и течението го отдалечи от лодката. Заплува срещу течението с всички сили. Видя отворената паст.

Мегалодонът застана неподвижно, отворил уста, сякаш чакаше жертвата сама да се приближи. Мъжът почувства, че течението не е толкова силно, и заплува още по-енергично. След това чу виковете на другите. Обърна се.

Триъгълната глава закриваше слънцето. Мъжът зашепна молитва на испански и потопи главата си във водата, а в това време огромната паст го погълна цял.

 

 

Като давещи се плъхове останалите запълзяха с нокти по мокрия корпус на лодката. Ейдашек успя да стъпи на двигателя и се изправи по-високо. Пръстите на ДеМарко кървяха. Знаеше, че няма да се задържи дълго. Хищникът обикаляше бавно, течението, което предизвикваха перките му, отново се усили. Този път ДеМарко се остави да го повлече. Замисли се за жена си — щеше да го чака на паркинга. Беше й обещал това да е последната му експедиция. Тя не му бе повярвала.

Тери видя ДеМарко и изпищя.

— Ал! Ал! Плувай! — Тя се оттласна от лодката, улови го за ръката и заплува с всички сили.

— Тери, недей. Остави ме. Качи се на лодката…

— Млъкни, по дяволите!

— Тери… за бога…

Мегалодонът се приближи до тях, носещ се лениво по повърхността. Устата му отново беше леко отворена и вътре нахлуваше огромно количество вода. Тери видя дебелата бяла муцуна, отворените челюсти, зъбите, по които все още имаше човешка плът, розовите венци. Устата се отвори още повече, за да побере жертвите. Тери Танака погледна назад, парализирана от ужас. Имаше чувството, че губи съзнание. Не чу познатото тихо жужене.

Тристакилограмовият глайдер изскочи от водата и се заби в горната челюст на мегалодона. Триъгълната глава се издигна над водата. От окото потече кръв.

Глайдерът се преобърна във водата, ускори, застани зад звяра.

— Хайде! — извика Джонас. — Ела, хвани ме, ако можеш!

Като разярен бик мегалодонът се гмурна под водата, за да се впусне в гонитбата. Джонас се обърна, видя голямата колкото гараж уста и сви рязко вляво, за да мине покрай нея.

Челюстите се затвориха, но жертвата успя да избяга. Хищникът смени посоката моментално и се понесе напред като торпедо, устремено към целта.

Джонас погледна скоростомера — трийсет и четири възела. Мегалодонът го настигаше. Накъде? Отведи го далеч от Тери, далеч от останалите. Опашката на чудовището удари по повърхността и глайдерът се залюля. Джонас сви вдясно и рязко нагоре.

Глайдерът изскочи от водата като летяща риба. Мегалодонът беше непосредствено отзад. Челюстите изчатка ха напразно, туловището се показа изцяло. Глайдерът се блъсна в повърхността. Хищникът падна странично зад него.

Джонас натисна лоста напред, за да се насочи надолу. Нищо не се случи. Вероятно при падането кабелът се бе откачил отново. Джонас светкавично се обърна и го намести. Двигателят заработи отново.

Джонас знаеше, че няма никакво време. Ускори глайдера максимално, с крака си, и той отскочи напред миг преди да попадне между острите зъби. След това Джонас пак се обърна напред, като се надяваше кабелът да не се откачи отново.

Мегалодонът бе почти до него. Джонас сви вляво. Муцуната се плъзна вдясно. На пулта замига червена светлина — акумулаторът свършваше.

Джонас направи кръг, но не видя хищника. Намали скоростта и чу в далечината боботене на мотор.

 

 

Цели десет минути бяха необходими на Андре Дюпон, докато убеди капитана на траулера, че институцията му ще плати всички щети, причинени на плавателния му съд. Капитанът най-накрая се съгласи и траулерът се понесе към преобърнатата лодка, за да търси оцелели.

Дюпон изтегли на борда Тери Танака. Тя се опита да се задържи на крака, но не успя и се свлече на палубата. Ейдашек повърна от преживения ужас. ДеМарко и неколцина други паднаха на колене и благодариха на създателя си, че ги е пощадил.

Мегалодонът стисна обърнатата лодка с челюстите си, издигна я на десет метра над водата и я счупи като кибритена кутийка. По палубата на траулера се посипаха трески, след това го удари огромната вълна от падащото туловище.

Андре Дюпон нямаше време да реагира. Вълната го блъсна в гърдите и го събори във водата. Тери изпищя и видя глайдера, който се плъзгаше по повърхността. Спря на десет метра от кораба. Двигателят не работеше.

Джонас изрита акумулатора, но знаеше, че няма смисъл. Волтметърът показваше нула. Глайдерът нямаше захранване. Постепенно по-тежкия прозрачен конус потъна във водата и глайдерът застана като рибарска плувка.

Джонас се вгледа в сивкавата вода пред себе си. Чувстваше как кръвта пулсира в слепоочията му. Движение вляво… някаква малка фигура плуваше към борда на траулера.

— Къде сте? — прошепна Джонас. — Трябва да се измъкна от глайдера и да се добера до този кораб.

 

 

Женската се издигна бавно от дълбините, усетила, че нападателят й е ранен. Започна да се ускорява на трийсет метра дълбочина, разтвори челюстите си, ноздрите й се разшириха, за да доловят миризмата.

Джонас видя бялата муцуна, сатанинските зъби. Беше преди седем години. Намираше се в „Сийклиф“, но този път нямаше как да бяга, нямаше път за отстъпление. Странно, но не чувстваше страх.

Тогава си спомни думите на Масао: „Ако познаваш врага и познаваш себе си, няма защо да се безпокоиш, дори да ти предстоят и сто сражения“.

— Познавам врага си — каза той гласно. Мегалодонът беше само на двайсетина метра.

Петнайсет метра.

Десет. Джонас улови лоста с дясната си ръка и го завъртя обратно на часовниковата стрелка.

Осем метра. Пое дълбоко въздух, за да успокои биенето на сърцето си.

Пет метра! Челюстите се отвориха.

Джонас изкрещя неволно и дръпна лоста към себе си. Горивото се възпламени и глайдерът се превърна в реактивна ракета, която полетя към отворената уста на мегалодона.

Черната пещера закри хоризонта. Джонас насочи глайдера право в средата. Успя да зърне за миг зловещите, почти готически хрущялни арки на огромните ребрени образования, после го обгърна пълен мрак. Глайдерът се плъзна по езика и се заби дълбоко в гърлото.

Крилата на апарата се врязаха дълбоко в меката тъкан и отрязаха големи парчета месо, преди да се откъснат. Подобен на торпедо, глайдерът продължи напред, тласкан от струята горящ водород.

След миг глайдерът заседна и Джонас изключи реактивната струя. Въздъхна, защото си даде сметка, че още е жив.

Джонас Тейлър бе минал през портите на ада.