Стив Олтън
Мегалодон (39)

Любители на китове

В продължение на два дни и две нощи „Кику“, хеликоптерът и два катера на бреговата охрана обикаляха залива на Монтърей и се опитваха да уловят сигнала от предавателя. Устройството, закрепено за кожата на мегалодона, имаше обхват от три мили, като сигналът се чуваше по-силно при по-близки разстояния. Засега обаче, след като бяха обиколили четиристотин мили крайбрежни води, от сигнала нямаше и следа.

Стотици китове продължаваха да мигрират през резервата без видими промени в поведението. На третия ден бреговата охрана се отказа от издирването. Предположиха, че или предавателят се е повредил, или мегалодонът е напуснал района.

Минаха още два дни и дори екипажът на „Кику“ започна да губи надежда.

 

 

Рик и Наоми Мортън празнуваха десетата годишнина на брака си в Сан Франциско, доволни, че за момента са се отървали от студа на Питсбърг и трите си деца. Всъщност никога досега не бяха виждали жив кит и решиха, че би било любопитно, ако през деня погледат китовете. Облечен в жълто яке, въоръжен с видеокамера, бинокъл и стария надежден 35-милиметров фотоапарат, Рик последна жена си на борда на „Наблюдател“, петнайсетметров кораб за разходки, пуснал котва на кея в Монтърей. Двамата намериха свободно място до кърмата и зачакаха нетърпеливо останалите двайсет и седем пътници да седнат на дървените пейки.

Първоначално новината за мегалодона бе намалила интереса към разходките с кораб в залива, но постепенно туристите започнаха да се връщат, най-вече защото никой не беше виждал хищника от седмица и защото се знаеше, че се появява на повърхността само нощем. На свой ред всички собственици на туристически кораби бяха прекратили пътуванията по залез, защото не желаеха да рискуват.

— Дами и господа — заговори красива червенокоса жена, облечена в моряшка униформа, — добре дошли на борда на „Наблюдател“. Днес ви очаква истинско приключиние. Китовете са ни подготвили страхотно представление, така че пригответе камерите си!

Корабчето забоботи и потегли. Пелената синкав дим накара седналите край кърмата да се разкашлят.

— Господа — разнесе се глас по високоговорителите, наблюдаваме нещо наистина интересно. Вляво от нас има необикновено голямо стадо орки. — Всички се струпаха край левия борд, фотоапаратите защракаха. — Орките са вид хищни китове, много интелигентни ловци, способни да убиват значително по-големи от самите тях нехищни китове. Изглежда, в момента ловуват.

Рик насочи бинокъла си към стърчащите над водата черни гръбни перки, които се движеха успоредно на кораба на около двеста метра от него. Имаше поне трийсет екземпляра, десет от които преследваха някакво по-малко същество. Останалите плуваха отстрани и чакаха реда си. Рик ги наблюдаваше, възхитен от тактиката им. След това видя акулата. Беше съвсем бяла. Еднометровата и гръбна перка беше наполовина отхапана, а орките продължаваха да късат парчета от кожата й.

 

 

Малкият мъжки мегалодон плуваше на повърхността, защото под водата имаше нападатели, които не му позволяваха да се спусне към дъното. Първоначално го бяха открили шест орки, недалеч от Фаралонските острови, където ловуваше. След това към шестте се бяха присъединили още две по-големи стада. Желанието на бозайниците беше съвсем просто — мегалодонът не трябваше да живее.

С невероятна бързина и сила мъжките орки се нахвърляха върху малкия мегалодон и късаха плът от тялото му. Той също захапа една орка и откъсна гръдната й перка. Битката свърши, когато дванайсет орки се спуснаха към мегалодона едновременно и сложиха край на бъдещото му властване над морските обитатели.

 

 

Бъд Харис събра вещите си и ги сложи в кафявия книжен плик, който му бе дал санитарят. Беше небръснат, мечтаеше за душ. Гордият някога предприемач се бе превърнал в своя сянка. Наред с ужаса от смъртта на Меги, погълната от чудовището пред очите му, го измъчваха и нарушенията в съня му. Спомените за преживения ужас се появяваха в подсъзнанието му като нощни изтезания. Тези страховити, сюрреалистични сънища за смъртта бяха по-жестоки и от най-ужасните кошмари. През петте нощи, които бе прекарал в болницата, Бъд надаваше смразяващи кръвта викове, които раздираха целия четвърти етаж. Дори и когато най-накрая изтормозените сестри успяваха да го разбудят, той продължаваше да крещи и да размахва ръце като обезумял. След втория такъв пристъп се бе наложило санитарите да завържат китките и глезените му с каиши.

За Бъд Харис сега бе все едно дали ще живее, или ще умре. Чувстваше се съвършено сам в болката си, не желаеше да се храни, страхуваше се да заспи. Силно разтревожен за пациента си, лекуващият лекар бе повикал психиатър, който на свой ред бе решил, че смяната на обстановката би се отразила на болния добре. Решиха да го изпишат.

Сестрата го изпрати до входа както обикновено в инвалиден стол.

— Мистър Харис — попита тя, — долу чака ли ви някой?

— Не.

— Сър, не бива да ви освобождавам, ако няма кой да ви посрещне.

— Ние чакаме мистър Харис. — Каза го възрастен мъж, придружаван от малко по-млад. — Мистър Харис, за нас е чест да ви посрещнем, сър. Името ми е Франк Хелър, а това е моят сътрудник, пенсиониран морски капитан Ричард Даниелсън.

Хелър протегна ръка.

Бъд не й обърна внимание. Погледна сестрата.

— Не знам кои са тези хора и, честно казано, изобщо не ме интересува. Махнете ме оттук.

Сестрата забута количката навън, Хелър и Даниелсън тръгнаха след нея.

— Почакайте, мистър Харис, трябва да обсъдим нещо много важно. — Хелър изпревари количката и застани пред нея, за да я спре. — Един момент, мистър Харис. Приятелката ви Меги Тейлър беше убита от мегалодона, нали? Брат ми Денис също беше разкъсан от това чудовище.

Бъд вдигна очи.

— Моите съболезнования — каза той, — но в момента се чувствам ужасно, така че ви моля да ме извините…

— Ей — обади се Даниелсън, — това нещо уби твърде много хора. Сега имаме нужда от помощта ви, за да убием него. Смятахме, че не бихте се отказали от едно малко отмъщение. — Даниелсън погледна Хелър. — Може би сме се лъгали?

Мисълта, че мегалодонът може да бъде убит, сякаш запали искра в мозъка на Бъд. Той се вгледа в Даниелсън.

— Слушай, приятел, това чудовище съсипа живота ми. То ми отне единствената жена, която някога е означавала нещо за мен. Разкъса я пред очите ми. Ако наистина смятате да го ликвидирате, ще участвам.

— Добре — кимна Хелър. — Ето какво, ще ни трябва яхтата ви.

Бъд поклати глава.

— Точно заради нея се забърках в тази каша.

 

 

Мъжкият гърбат кит изскочи от водата, обърна четирийсеттонното си тяло във въздуха и падна по гръб във водата. На двеста метра от него, на корабчето за разходки, се чуха ентусиазирани аплодисменти.

— Ау! Рик, успя ли да го заснемеш с камерата? — попита Наоми.

— Аха.

— А с фотоапарата?

— Наоми, вече изщраках два цели филма. Стига толкова.

В продължение на няколко минути не се появиха други китове. В този момент морето закипя, вълните повдигнаха корабчето, залюляха го бясно.

— Нещо идва отдолу — обяви гласът по високоговорителите. — Пригответе камерите.

Двайсет видеокамери се насочиха едновременно към вълните.

Бозайникът изплува и остана неподвижен на повърхността. Тишина. Нищо не помръдна, китът продължаваше да се носи по водата. След това тялото му бавно се обърна и всички видяха триметровата кървава рана на стомаха му.

Туристите изпъшкаха.

— Умрял ли е?

— Как е станало това?

— Това следи от зъби ли са?

Под кита нещо се движеше. Трупът му се повдигна около метър нагоре, после изчезна под водата.

Хората на кораба се разпищяха.

Трупът отново се появи — сега имаше още една подобна на кратер кървяща рана, този път на гърба. Морето стана алено.

Капитанът на корабчето се уплаши. Той форсира двигателя и рязко смени посоката, при което половината хора на палубата изпадаха от местата си. Жените се разпищяха, никой не знаеше какво всъщност става.

Двайсет метра по-надолу мегалодонът долови вибрациите.

 

 

„Кику“ беше закотвен на осем мили западно от института „Танака“. Повечето хора от екипажа все още спяха след обиколките предната нощ. Тери Танака, само по бели бикини с връзки отстрани, се бе изтегнала на шезлонг на горната палуба и се печеше на слънце. Тъмната й кожа блестеше от плажното масло. Джонас седеше на сянка и се опитваше да чете вестник, но погледът му непрекъснато бягаше към Тери.

— Не ти ли е студено? — попита я той.

Тя се засмя.

— Нали съм на слънце? Трябва да опиташ и ти. Тенът ще ти отива.

— Когато всичко това свърши, ще си взема отпуск и ще отида някъде. Може би на тропически остров. Искаш ли да дойдеш с мен? — Джонас се усмихна при мисълта.

Тери се надигна.

— Да. Разбира се.

Каза го сериозно и той разбра. Тонът му се промени.

— Значи искаш да дойдеш?

Тери стана, свали тъмните си очила и го погледна в очите.

— Дай ми шанс, Джонас. Няма да останеш разочарован.

— Джонас Тейлър да се яви незабавно в информационния център — прозвуча металически глас по високоговорителите.

Джонас стана. Не знаеше какво да каже на Тери.

— Ей, почакай ме — каза тя и облече памучна фланелка. Спуснаха се по стълбата. — А къде смяташ да отседнем в Хаваи? — чу я да казва зад гърба му.

В капитанския мостик го очакваше ДеМарко.

— Джонас — каза той, — току-що получихме сигнал за бедствие от туристически кораб недалеч оттук. Изглежда, мегалодонът се е появил отново.

— Посред бял ден? Как? — Отговорът се появи в ума му още преди да завърши въпроса. — Чакай малко… женската е сляпа! Вече й е все едно. По дяволите! Как можах да направя такава глупост!

— Чудовището е сляпо? — попита Тери.

— И да, и не, Тери. Очите й може би са…

— Джонас, Масао иска да те види веднага. В информационния център — каза ДеМарко.

Джонас и Тери тръгнаха след ДеМарко. „Кику“ вдигна котва и двигателите забоботиха.

Масао стоеше зад гърба на оператора на сонара и гледаше екрана напрегнато.

— Къде е? — попита той Паскуале за пети път през последните няколко минути.

— Съжалявам, сър. Все още сме извън обхвата на предавателя.

— Колко ни остава?

Паскуале натисна основата на носа си, за да се успокои.

— Намираме се приблизително на дванайсет мили югоизточно от мястото на бедстващия кораб. Сигналът може да се улови на не повече от три мили.

— Джонас — каза Масао. Умората, натрупала се през последните няколко дни вече си личеше. — Джонас, какво става? Нали твърдеше, че мегалодонът се появява на повърхността само нощем?

— Масао, вината е моя. Не допусках, че лъчът на прожектора може да го ослепи напълно. Знаех, че едното му око е увредено, но просто не ми мина през ум, че може да ослепее.

— Значи чудовището е сляпо. Това е добре — каза Масао и се усмихна. — Нали?

— Не особено — поклати глава Джонас. — Ако наистина мегалодонът се е показал на повърхността сега, през деня, това означава не само че е сляп, но и че вече не се бои от ултравиолетовите лъчи на слънцето. Слепият мегалодон обаче е нещо доста по-различно от слепия човек. Това същество притежава още седем сетивни органа, които са удивително чувствителни. Може да чува ниски честоти и плисък на вода най-малко от няколко мили разстояние. Може да подуши капка кръв, пот или урина в концентрация едно към сто милиона на осемдесет километра от източника. Обонянието му може да определя от коя посока идва миризмата, може да регистрира електрически импулси и вибрации. Може да се насочи към целта си по-прецизно и от най-съвършената ни ракета. Наред с това има силно развито усещане за допир и вкус. Като вземем предвид факта, че този мегалодон е прекарал по-голямата част от живота си в пълна тъмнина, загубата на зрението едва ли би му се отразила сериозно. С други думи — продължи Джонас, — все още си имаме работа с най-невероятния хищник, сътворен някога от природата, а сега вече можем да очакваме да се появява не само нощем.

— Тоест положението става още по-лошо.