Сари Гилбърт, Майкъл Броуз
Пътеводител Рим (3)

Изкуство

Красотата на вечния град не е съвременна. Влияние върху културното наследство на Рим оказват две основни сили — Римската империя и папството, които оставят неизличим отпечатък върху града.

Архитектура и изкуство

Император Август казва, че заварил град от тухли, а оставил град от мрамор. Това в известен смисъл е вярно. Август също като осиновителя си — Юлии Цезар, достатъчно рано разбира, че гражданското строителство е успешен начин не само за разкрасяване на имперския град и за издигане на неговия престиж, но и за постигане на добро отношение (или поне търпимост) от страна на общественото мнение, фантастичните произведения на архитектурата се издигат не просто защото има празно място, което трябва да се запълни. Политическото значение на сгради като Колизея и Арката на Тит (Arco di Tito), обновения храм на Веста (Tempio di Vesta) и Баните на Каракала (Terme di Caracalla) е ясно. Тук отдавна е прието, че „изкуството е слуга на политиката“. Може би никоя друга страна и нейната столица не са се облагодетелствали толкова много от амбициите на своите владетели, били те императори, папи или принцове. Крайният резултат е наслагването един върху друг на блестящи художествени и архитектурни слоеве. Погледнете развалините — в самата структура на сградите ще откриете последователните пластове на миналото величие. Първият истински бум на архитектурата идва с епохата на Римската империя. Някои императори строят просто за да си доставят удоволствие: например Нерон с неговия Златен дом (Domus Aurea). Но в повечето случаи големите строителни начинания са предназначени за обществено ползване. Неизвестните архитекти на Древния Рим наистина творят чудеса. Част от техните постройки — Пантеонът, Колизеят, Траяновият пазар (Mercati di Traiano), арките на Тит, Септимий Север и Константин, все още стоят като неми свидетели на отминалата слава, беззвучна украса на така краткото човешко съществуване.

Дали папите на Вечния град са се различавали от неговите императори? Нима строителството на „Св. Сабина“ в началото на V в. по средата на един елегантен аристократичен и дотогава езически квартал не е политическо потвърждение за похода на християнството към върховенство?

През 1989 г. завършва реставрацията на Сикстинската капела. На снимката: един от специалистите работи върху „Страшният съд“ на Микеланджело.

Всъщност решението на католическата църква да превърне много древноримски сгради в църкви (и по този начин да осигури тяхното оцеляване) едва ли е продиктувано само от практични подбуди. Символичното и психологическото съдържание на някои действия като преместването на вратите от Сената на Юлий Цезар в базиликата „Св. Йоан Латерански“ (San Giovanni in Laterano) е очевидно. Но пак хората печелят. Независимо дали сме католици, протестанти, юдеи, мюсюлмани или будисти, животът ни се обогатява от политическите решения на миналите светски и религиозни владетели на Рим.

Разбира се, някои от най-ранните църкви са построени до или върху надгробните светилища на първите мъченици. В тях човек почти физически усеща аурата на християнската вяра. По-късните активни строителни кампании на папството — най-вече през IX в. и XIII в., също преследват двойна цел. Новите сгради са нужни, за да приемат вярващите, но и за прослава на институцията майка. Издигането на базиликата „Св. Петър“ (San Pietro) през XVI в. и XVII в. е може би най-крещящият пример за архитектурна самопрослава. Многобройни са и примерите на художествени творби с ярък политически подтекст. Сред най-красноречивите е средновековната поредица фрески от XIII в. в параклиса „Св. Силвестър“ (San Silvestro) в църквата „Св. Четирима венценосци“ (Santi Quattro Coronati) близо до Колизея. Решението да бъдат изобразени събитията от живота на император Константин така, че той да изглежда подчинен на папа Силвестър, си е чиста проба пропаганда. Как иначе би могла да бъде обяснена последната сцена, в която Константин държи за поводите папското магаре!

През Ренесанса мозайката (най-разпространеното художествено средство в класическия свят векове наред) постепенно е заменена от скулптура и живопис. Много столетия ваятелството като средство е било запазено за представяне на боговете и светските управници. Например конната статуя на Марк Аврелий, за която дълго се смяташе, че е на Константин, или статуята на Август от „Вилата Ливия“ (Villa di Livia) в Прима порта. През XIII в. папите също започват да поръчват свои статуи — по-скоро като владетели, отколкото като религиозни водачи, и да ги излагат на обществени места. Затова в Капитолийския музей, само на няколко метра от статуята на облечения като римски сенатор Карл Анжуйски, изработена от Арнолфо ди Камбио, стоят фигурите на папа Урбан VIII (от рода Барберини), изваяна от Бернини, и на папа Инокентий X (от рода Памфили), създадена от Алгарди. Няма как да пропуснете политическите оттенъци в изписаните от Рафаело стаи във Ватиканските музеи. „Изгонването на Хелиодор от храма“ например прави ясна алюзия с военната кампания на папа Юлии II за изгонване на узурпаторите от земите на църквата.

Джан Лоренцо Бернини — „повелителят на изкуствата, пред когото папи, владетели и народи се прекланят с почит“ (виж плочата на къщата му на ул. „Виа дела Мерседе“, близо до ъгъла на сградата на Конгрегацията за евангелизация на народите, Propaganda Fide), е без съмнение истински гений и един от създателите на барока. В този стил идеите, свързани преди всичко с вярата в църквата и нейните доктрини, надделяват над чисто декоративните функции. Барокът има за цел да се бори с бързо разпространяващия се протестантски реформизъм и в същото време — да подчертава важността на католическата религия, затова стилът е откровено пропаганден. Всички пластични изкуства — архитектурата, живописта, скулптурата, сетивни и емоционални, се използват като призив към вярващите. Величието на римските барокови църкви като „Исус“ (II Gesu) — главната йезуитска църква, или „Богородица на победата“ (Santa Maria della Vittoria) успяват да подчертаят блясъка и важността на папството, да впечатлят зрителя и да го убедят, че Римокатолическата църква е най-старата, най-добрата и единствената, която има право да тълкува Волята Божия (и Светото писание) пред вярващите. Обратно на реформите на Мартин Лутер, които подчертават необходимостта от индивидуално тълкуване на Светото писание.

Във великолепно украсената Зала за аудиенции (Sala Regia) Във Ватиканския дворец владетелите идвали, за да засвидетелстват почит към папата.

Ватиканът и Рим имат късмет, защото трима от големите гении на барока — Бернини, Франческо Боромини и Пиетро да Кортона, живеят през този период и през по-голямата част от творческия си живот във Вечния град. Отличителни белези на техните творби са богатият колорит, златната украса, неограниченото движение, безкрайната дълбочина, диагоналните линии, вдлъбнатините, изпъкналостите, драматичното осветление, театралността. Всичко това е съчетано в сложни композиции, които завладяват сетивата, впечатляват, подчертават важността на духовенството и на църквата като институция и внушават благочестие и преданост. Общото въздействие често е потресаващо, а динамиката и движението рязко контрастират със стабилността на ренесансовата живопис и скулптура. Църквата насърчава и използва също и музикантите. Джузепе Палестрина от близкия едноименен град (и един от най-известните композитори на епохата) създава поне 105 меси, много от които посветени на папа Юлий III — негов покровител за известно време. По-късно, през XVII в., италианският барок е изнесен в чужбина и се използва от светските владетели в други държави. Красноречиви примери за това са Версай във Франция и Зимният дворец в Санкт Петербург. Положението е различно, но посланието е същото — аз съм могъщ, трябва да ми се възхищавате, да се страхувате от мен и преди всичко да ме уважавате.

Фашисткото правителство продължава и през XX в., макар по-неуспешно, да използва изкуството и архитектурата като средство за засилване на властта и престижа си. През 20-те и 30-те години режимът на Мусолини поощрява един облечен в модерна обвивка стил, заимстващ много от древноримските мотиви. Целта е да се подчертае, че режимът е законен наследник на отминалото величие на Рим. Днешният булевард „фори империали“ при откриването си е наречен „Дел Имперо“ (Dell Impero, „На империята“).