Кон Игълдън
Земя на славата (9)

Глава 7

Брут безпомощно повърна през перилата в люлеещото се море и каза нещастно:

— Бях забравил колко е гадно.

Кир можа само да простене в отговор, защото последните чаши вино, които бяха изпили във Валенция, напираха в гърлото му — и бликнаха. Поривът на вятъра хвърли част от повърнатото върху двамата. Брут замръзна от отвращение и кресна, за да надвика бурята:

— Махни се от мен, говедо! — Въпреки че стомахът му беше празен, болезнените спазми започнаха отново и той се присви от горчилката в устата си.

Малко след като испанските планини бяха изчезнали зад гърба им, от изток се появиха облаци. Корабите се разпиляха от бурята. Онези, които имаха весла, запазваха някакво привидно равновесие, въпреки че люшкането ги изкарваше от водата ту от едната, ту от другата страна. Търговците, загрижени за корабите си, хвърляха плаващи котви, за да създадат някакво съпротивление, но това почти не помагаше. Заради бурята се стъмни рано и корабите се загубиха един друг от поглед. Всеки се оказа сам в битката с огромните вълни.

Когато поредното рязко накланяне хвърли огромна бяла вълна, Брут потрепери на кърмата, сграбчи здраво перилата, щом водата го заля до коленете, после се надигна. Веслата бяха безсилни пред планините черна вода и той се зачуди дали няма да се изпочупят.

В тъмнината едва виждаше огромния Кир, който беше само на няколко крачки от него. Чуваше как едрият мъжага скимти и затвори очи; искаше всичко това да свърши. Чувстваше се чудесно, преди да изгубят брега от поглед и огромните вълни да започнат да ги подмятат. Тогава започна морската болест със силно оригване и внезапно желание да се наведе през перилата. Имаше достатъчно опит и веднага се качи на палубата. Мъжете долу в трюма нямаха този късмет. Там гледката вероятно беше кошмарна.

Някаква малка част от съзнанието му, която беше в състояние да мисли за нещо различно от морската болест, осъзна, че вероятно ще трябва да останат ден-два на котва край Остия, преди да влязат в пристанището, пък дори и само за да почистят корабите и да възвърнат блясъка на Десети. Ако стигнеха пристанището в този момент, щяха да ги сметнат за бегълци от някоя ужасна битка.

Чу стъпки зад себе си и успя да изхърка:

— Кой си?

— Юлий — чу се весел глас. — Нося ти вода. Поне да имаш какво да повръщаш.

Брут се усмихна криво, взе меха и притисна бронзовата тръбичка до устните си. Изплакна си устата и два пъти изплю, преди да отпие малко. Кир взе меха от ръцете му и започна шумно да гълта.

Брут знаеше, че трябва да попита как са хората или как точно ще преминат между Сардиния и Корсика, но просто не можеше да се насили да го направи. От морската болест главата му беше натежала и той едва успя да махне с ръка на Юлий, преди отново да се прегъне над перилата. Чувстваше се още по-зле, когато не повръщаше. Тогава не му оставаше нищо, освен да се опитва да го прави насила.

Тримата залитнаха, защото корабът се наклони под ужасяващ ъгъл. Нещо с трясък падна в трюма. Юлий се подхлъзна и сграбчи ръката на Кир. Изправи се и възкликна:

— Липсваше ми това. Тъмнината в открито море. — Стисна по-силно ръката на Кир и продължи: — Утре си на късна вахта с мен. Когато бурята спре, звездите ще ти вземат дъха. Морската болест никога не трае повече от ден, в най-лошия случай два.

— Дано — успя да каже Кир. Що се отнасяше до него, Юлий беше стигнал до границата на приятелството със своята веселост, докато чакаха смъртта да ги отнесе. Би дал месечната си заплата само за миг спокойствие, така че стомахът му да спре да се бунтува. После — не се и съмняваше — би могъл да се справи с всичко.

Хванат за перилата, Юлий тръгна към кърмата, за да говори с капитана. Търговецът кисело беше приел новата си роля, дори стигна дотам, че да говори с войниците, докато те се товареха на кораба. Беше ги предупредил много да внимават и да пазят както кораба, така и себе си.

— Ако паднете от палубата — беше казал, — с вас е свършено. Дори да се върна, а аз не мога да го направя, една човешка глава трудно може да се забележи дори когато морето е спокойно. А ако има и лек ветрец, направо ще се нагълтате с вода и ще потънете. Тогава ще е дори по-бързо.

— Държим ли курса, капитане? — попита Юлий.

— Ще знаем, когато стигнем Сардиния, но съм минавал по този маршрут достатъчно пъти — отвърна капитанът. Беше облечен с тежка промазана дреха. — Вятърът идва от югоизток и го пресичаме косо.

В пълната тъмнина Юлий не можеше да види ясно лицето му, но гласът не звучеше притеснено. Когато първите вълни заляха кораба, капитанът свали руля малко по-ниско, зае мястото си и закрещя заповеди на екипажа, който се движеше мълчаливо по палубата. Сега, облегнат на перилата, Юлий се полюляваше от клатенето на съда и се забавляваше неописуемо. Времето му на „Акципитер“ с капитан Гадитик му се струваше преди цяла вечност, но ако оставеше ума си да се рее, можеше да се почувства отново там, в едно различно тъмно море. Чудеше се дали Кир се сеща за онези времена. Стотици пъти бяха рискували живота си в гонене на пиратите.

Затвори очи и се замисли за хората, които бяха загинали в онова преследване. Пелитас например — много добър човек. Тогава всичко му се струваше толкова просто, сякаш пътят му го чакаше напред. Сега пред себе си имаше много повече възможности за избор, отколкото му се искаше. Ако получеше поста на консул, можеше да остане в Рим или да поведе легиона си към всяка точка на света, която пожелаеше. Александър го беше направил преди него. Момчето-цар беше завело армиите си на изток към изгрева на слънцето, към земи, толкова далечни, че чак превърнати в легенда. Част от Юлий мечтаеше за дивата свобода, която беше имал в Африка и Гърция. Да не трябва да убеждава никого, да не отговаря пред никого, просто да проправя нови пътища.

Усмихна се в тъмното. Испания беше зад тях и всичките му притеснения бяха паднали от раменете му с тази буря.

Чу стъпки — още някой идваше да се освободи от вечерята си. Беше Адан: изсумтя, като видя, че пътят му е препречен от Кир, и ядосано изруга.

— Какво е това? Слон ли? Направи малко място бе, слон такъв!

Кир се разсмя, доволен от възможността да сподели съдбата си с още някого.

Дъждът започна да се излива като завеса, някъде напред яркото острие на една светкавица ги стресна с внезапната си светлина.

Незабележим от никого, Юлий вдигна ръка в мълчалива молитва, за да посрещне бурята. Рим беше някъде пред него. Чувстваше повече живот във вените си, отколкото беше усещал от години.

 

 

Дъждът се изливаше от мрачното небе. Въпреки че се опитваше да намери успокоение в двамата си пазачи, Александрия бе изплашена. Нощта бе паднала по-рано заради облаците. След като слънцето се скри, улиците бързо се изпразниха; хората залостваха вратите си и палеха лампите. Камъните на улицата се губеха под мръсотията, която плющеше и се завихряше под краката й. Александрия се спъна в едно изкъртено паве и се намръщи, после помисли дали да не го вземе за защита.

По улиците нямаше никаква светлина и всяка тъмна фигура й изглеждаше страшна. Бандите насилници щяха да търсят лесна жертва, която да изнасилят и оберат, и Александрия можеше само да се надява Тед и синът му да ги отблъснат.

— Стой близо. Не ни остава много — каза Тед някъде пред нея.

Едва успяваше да различи силуета му, докато той куцукаше пред нея, но гласът му й помогна да разсее страховете си.

Вятърът донесе миризмата на човешки изпражнения с внезапен остър полъх и Александрия бързо преглътна, за да не повърне. Беше трудно да не се страхува. Тед съвсем не беше първа младост, а старата рана на крака му правеше походката му скована и почти смешна. Навъсеният му син почти никога не говореше и тя нямаше представа дали може да му вярва.

Докато вървяха по пустите улици, Александрия чуваше как вратите, край които минава, се заключват със скърцане от притеснените за сигурността си семейства. Добрите хора в Рим нямаха никаква защита от бандите и само онези, които имаха охрана, се осмеляваха да излизат по тъмно.

Някакви парцаливи сенки се появиха иззад ъгъла пред тях и Александрия потрепери. Чу как Тед изважда ловния си нож. Или трябваше да пресекат улицата, или да минат през групата и тя едва овладя порива си да побегне. Знаеше, че може да умре, ако се отдалечи от пазачите си, и само тази мисъл я накара да остане на мястото си, докато приближаваха ъгъла. Синът на Тед мина до нея и я потупа по ръката, но това не й създаде никакво усещане за сигурност.

— Почти стигнахме до вкъщи — каза високо Тед, повече заради мъжете на ъгъла, отколкото заради Александрия, която познаваше улиците така добре като него. Говореше спокойно и държеше ножа си отстрани, докато минаваха край групата. Беше прекалено тъмно, за да се видят лицата на непознатите, но Александрия усети мириса на мокра вълна и кисел чесън — сърцето й подскочи, когато някаква сянка я хвана за рамото и я изплаши. Беше синът на Тед, който я водеше с изваден меч, така че непознатите да видят бляскавото оръжие. Те не помръднаха, но Александрия усещаше заплашителните им погледи — опасността все още не бе отминала. Беше сигурна, че ще ги нападнат при първото подхлъзване, и сърцето й биеше с болезнена бързина.

Когато отминаха, Тед хвана здраво ръката й. Синът му вървеше от другата й страна.

— Не се обръщай — тихо промърмори Тед.

Тя кимна, въпреки че знаеше, че той не може да я види. Дали ги следваха и подтичваха след тях като диви кучета? Умираше от желание да хвърли поглед през рамо, но Тед я дърпаше напред. Куцането му беше станало по-отчетливо и в дишането му се усещаше болка. Никога не говореше за това, но тя знаеше, че всяка нощ маже крака си с мехлеми, за да може на сутринта да понесе тежестта на тялото му.

Дъждът се изливаше от покривите на къщи, претъпкани с хора, които добре знаеха, че не бива да са по улиците след мръкване. Александрия си позволи риска да надзърне назад, но не можа да види нищо и й се прииска да не се бе обръщала. Обзе я гняв. На хората от сената не им се налагаше да преживяват това, което преживяваше тя. Те никога не се движеха без въоръжени пазачи и насилниците ги избягваха — признаваха, че са прекалено опасни, за да си имат работа с тях. Бедните нямаха такава защита, а дори посред бял ден имаше крадци и внезапни сбивания по улиците, след които оставаха по един-двама убити. Насилниците се отдалечаваха спокойно — знаеха, че няма да ги хванат и че дори няма да ги преследват.

— Вече почти стигнахме — каза Тед. Този път си беше вярно.

Тя усети облекчението в гласа му и се зачуди какво ли щеше да се случи, ако онези мъже бяха извадили ножовете си. Дали би умрял за нея, или щеше да я остави на милостта на бандата? Нямаше как да знае, но пресметна колко би й струвало да наеме още един пазач.

След още два завоя се озоваха на нейната улица. Тук къщите бяха по-големи, отколкото в лабиринта, през който бяха минали, но и мръсотията беше повече, размекната от дъжда. Тя направи гримаса, когато нагази в нещо гадно. Още едни сандали бяха унищожени. Кожата никога вече нямаше да мирише на чисто, без значение колко често щеше да ги кисне.

Като ръмжеше тихо от болка, Тед спря до вратата и почука. Зачакаха мълчаливо: двамата мъже оглеждаха улицата в двете посоки, в случай че някой изчакваше, за да се вмъкне с тях. Това се беше случило на едно семейство преди няколко вечери съвсем наблизо. Никой не се беше осмелил да излезе и да помогне.

Александрия чу как от другата страна на вратата се приближават стъпки.

— Кой е? — чу се гласът на Атия и тя издиша от облекчение, че вече си е вкъщи. Познаваше тази жена от години и тя беше най-близкият й човек в Рим.

— Аз съм — отвърна тя.

Лъч светлина блесна навън, когато вратата се отвори. Влязоха бързо. Тед изчака последен, внимателно нагласи резето и едва след това прибра ножа си. Чак тогава и напрежението се смъкна от раменете му.

— Благодаря и на двама ви — каза Александрия.

Синът мълчеше, но Тед се усмихна, потупа с ръка солидната врата, сякаш за успокоение, и отвърна:

— Нали затова ни плащаш.

Тя забеляза, че щади болния си крак и внимава да не отпуска тежестта на тялото си върху него, и й дожаля. Имаше различни видове смелост.

— Ще ви донеса топли напитки, след като прегледаш крака си — предложи тя.

За нейна изненада той се изчерви.

— Не е нужно, господарке. Двамата с момчето ще се погрижим за себе си. Може би друг път.

Александрия кимна, неуверена дали не трябва да настои. Тед сякаш се притесняваше от всичко, което се доближаваше до приятелство. Изглежда, не искаше от нея нищо повече от редовно плащане и тя беше приела неговата резервираност. Въпреки това тази вечер беше наистина изнервена и се нуждаеше от хора край себе си.

— Сигурно сте гладни. Имаме студено телешко. За мен ще е удоволствие да вечеряте с нас.

Атия пристъпваше притеснено, а Тед погледна за момент към пода, леко намръщен.

— Щом настояваш, господарке — каза накрая.

Двамата мъже се отправиха към стаята си. Александрия погледна Атия и се усмихна на скованото й изражение.

— Прекалено си мила с тези двамата — каза Атия. — И в бащата, и в сина има твърде малко добрина. Ако ги оставиш да се размотават, ще се възползват, можеш да си сигурна в това. Слугите не бива да забравят мястото си, нито онези, които им плащат.

Александрия цъкна с език. Страхът от преживяното беше започнал вече да избледнява. Всъщност самата Атия също беше слугиня, макар двете никога да не го споменаваха. Александрия се запозна с нея, когато търсеше чисти стаи в града, а когато бижутерският бизнес се разрасна, Атия дойде с нея, за да управлява новата й къща. Тази жена беше истински тиранин с останалите слуги, но правеше от къщата истински дом.

— Радвам се, че бяха с мен, Атия. Разбойниците бяха излезли по-рано тази вечер заради бурята, а чаша-две топло вино са чудесна отплата за сигурността. Хайде, умирам от глад.

Атия изсумтя, но я последва в коридора към кухнята.

 

 

Сградата на сената беше залята от светлината на десетки горящи лампи. Ехтящата зала беше топла и суха въпреки приглушеното барабанене на дъжда навън. Няколко от присъстващите потръпваха при мисълта как ще се измокрят на път към домовете си. Следобедът беше минал в доклади за бюджета на града, в поредица гласувания за одобрение на огромните суми за легионите, които поддържаха римската държава в далечните земи. Сумите бяха впечатляващи, но резервите бяха достатъчно големи, за да задоволят нуждите на града за още една година. Един-двама от най-възрастните сенатори бяха задрямали от топлината и само бурята навън ги спираше да не се отправят към топлата си вечеря и леглата си.

Сенатор Пранд стоеше на трибуната и погледът му блуждаеше по подредените в полукръг пейки — търсеше подкрепа. Притесняваше се, че Помпей шушукаше нещо с колегата си, докато той обявяваше кандидатурата си за консулския пост. Беше се съгласил да се кандидатира точно по настояване на Помпей и най-малкото, което той можеше да направи, беше да се престори на заинтересуван.

— Ако бъда избран на поста, възнамерявам да събера монетосекачите под един покрив и да създам валута, на която гражданите могат да разчитат. Има прекалено много монети, които само претендират за златни или от чисто сребро, и във всеки дюкян се налага да се използват везни, за да се прецени тежестта на парите, с които се плаща. Един общ монетен двор на сената ще прекрати това объркване и ще наложи ред.

Видя, че Крас се мръщи, и се зачуди дали пък няма нещо общо с част от тези фалшиви монети, които причиняваха толкова много вреди. Нямаше да се изненада, ако е така.

— Ако гражданите ми осигурят правото да бъда консул, ще действам в интерес на Рим и ще възстановя доверието в авторитета на сената. — Той отново замълча, тъй като Помпей вдигна поглед и Пранд осъзна, че е направил грешка. Някой цъкна с език и той се обърка.

— … по-голямо доверие в сената — поправи се ораторът. — Уважение на авторитета и властта на закона. Справедливостта не трябва да бъде засенчвана от подкупи или корупция. — Отново замълча, съзнанието му беше абсолютно празно.

— За мен ще е чест да ви служа. Благодаря ви — приключи той, слезе от трибуната и зае мястото си на първия ред с очевидно облекчение. Един-двама от мъжете, които седяха около него, го потупаха по рамото и той започна да се отпуска. Може би все пак речта му не беше чак толкова лоша. Погледна към сина си Светоний, за да разбере как я е приел той, но младият мъж гледаше сковано напред.

Помпей тръгна надолу между пейките и се усмихна на сенатор Пранд, когато мина край него. Онези, които шепнешком бяха започнали разговор, се умълчаха, когато консулът се изправи на трибуната. Изглеждаше спокоен и уверен и Пранд чак малко се ядоса.

— Благодаря на кандидатите за думите им — каза Помпей и огледа редиците с мълчаливо признание, преди да продължи. — Това ми дава надежда, че в този велик град все още могат да се намерят хора, готови да посветят живота си на него без мисъл за лична печалба или амбиции. — Изчака одобрителните възгласи да стихнат, наведен напред и опрял ръце на парапета.

— Изборите ще дадат възможност на моите строители да разширят сената. Ще отстъпя новия си театър, докато текат строителните работи. Мисля, че той ще е подходящ. — Усмихна им се и те му отвърнаха: театърът бе два пъти по-голям от сградата на сената и поне два пъти по-луксозен. Нямаше никакви възражения.

— Освен тези, които чухме тук, всички други кандидати трябва да оповестят намерението си преди волтурналиите^[1] след десет дни. Нека узная достатъчно рано, моля ви. Преди да излезем под дъжда, трябва да съобщя за обществено събиране след седмица във форума. Съдът на Хоспий ще бъде отложен с месец. След това с Крас ще отправим към хората консулското си обръщение. Ако някой от другите кандидати би искал да прибави гласа си към нашите, ще трябва да ми се обади, преди да замина утре вечер.

Помпей улови погледа на Пранд за кратък миг, преди да продължи. Всичко беше уредено и Пранд знаеше, че кандидатурата му ще бъде подсилена от връзката с най-опитните мъже. Най-добре щеше да е да упражнява речта си. Въпреки всичките обещания на Помпей тълпите в Рим бяха трудна публика.

— Денят е към края си, сенатори. Изправете се за клетвата — каза Помпей, като извиси глас, за да могат да го чуят над барабаненето на дъжда.

 

 

Бурята продължи три дни. Когато вълнението премина, флотата, возеща Десети, отново се събра. Всички бяха заети да поправят платната и мачтите и да загреят катран, за да запълнят процепите между широките дъски, където се беше просмукала вода. Както беше предвидил Брут, Юлий нареди на флотата да остане на котва край Остия; между тях сновяха малки лодки с дърводелци и оборудване, така че корабите да изглеждат безупречно. Слънцето изсуши палубите, а легионите измиха трюмовете и почистиха миризмата на повръщано с морска вода и хума.

Накрая вдигнаха котвите и поеха към пристанището. Юлий беше на носа на първия кораб. Стоеше, обвил едната си ръка около високия нос, и жадно поглъщаше гледката на родната си земя. Когато поглеждаше през рамо, виждаше белите платна на корабите и мачтите, които оформяха зад него острие на стрела: платната на останалите оформяха тила. Ако го накараха, едва ли щеше да успее да изрази чувствата си с думи — но той дори не се опитваше да ги изследва. Главоболието му беше изчезнало от свежия морски вятър. Бе запалил благовония в благодарност на боговете за безопасното преминаване през бурята.

Десети щеше да се установи на постоянен лагер, а той щеше да поеме към града. Войниците, също както офицерите, бяха въодушевени от мисълта отново да видят семействата си, но не можеше да им разреши никакви отпуски, преди да изградят и подсигурят лагера. Пет хиляди мъже бяха прекалено много, за да ги настани в имението си. Дори само изхранването на толкова много хора беше проблем, а на пристанището цените бяха по-добри. Мъжете от Десети, също като скакалци, щяха да опустошат златото, което носеше, стига да им позволи. А така поне щяха да харчат собствените си заплати в странноприемниците и публичните домове.

Мисълта да види имението си предизвика у него смесица от тъга и въодушевление. Щеше да види колко е пораснала дъщеря му и да се разходи до реката, която баща му беше отбил, за да минава през имението. При мисълта за баща му усмивката му изчезна. Семейната гробница беше по пътя към града и първият му дълг беше да посети онези, които лежаха там.