Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Част втора
Галия

Глава 22

— Е, защо още си с него? — попита Кабера. Облеченият в сребърна броня воин до рамото му само бегло приличаше на някогашното момче и малцина в лагера биха се осмелили да зададат на Брут подобен въпрос.

Наблюдаваха как Юлий изкачва дъбовите стъпала до стената на стрелците на върха на укреплението, което бяха изградили. Беше прекалено далече, за да се вижда ясно, но въпреки това Брут забелязваше как слънцето се отразява в нагръдника му. Брут погледна настрана, после отправи остър поглед към Кабера, сякаш току-що се беше сетил за присъствието му.

— Погледни го — отвърна той. — Преди по-малко от две години напусна Испания с нищо, а сега е консул с безсрочен мандат от сената. Кой друг би ме довел до това място със собствен легион, който да командвам? Кого другиго бих последвал?

Гласът му беше изпълнен с горчивина. Кабера се боеше за двамата мъже, които познаваше от момчета. Беше чул подробности за раздялата на Юлий със Сервилия, макар че синът й никога не беше споменал за това. Копнееше да попита Брут, дори и само за да прецени щетите, които беше нанесла.

— Той е най-старият ти приятел — отвърна лечителят и Брут сякаш се сви при тези думи.

— А аз съм неговият меч. Когато гледам спокойно това, което е направил, то ме изумява, Кабера. Глупаци ли са онези в Рим, та не виждат амбициите му? Юлий ми каза за договора, който е сключил с тях, но още не мога да повярвам. Чудя се дали Помпей смята, че е спечелил. Той може и да управлява града, но стои като наемател и чака собственика да се завърне вкъщи. Хората го знаят. Видя тълпата, която излезе на Марсово поле, за да ни изпрати. Помпей е глупак, ако мисли, че Юлий може да е доволен с нещо по-малко от корона.

Млъкна и се огледа да не би някой да го е чул. Двамата се бяха облегнали на стената на укреплението — издигането му им беше отнело месеци. Двайсет мили насипи и стена, навсякъде не по-ниска от три човешки боя. Граничеше с река Рона и се извисяваше над пътя и по северните граници на римската провинция. Беше солидна преграда, също както Алпите на изток.

На стената беше събран достатъчно камък и желязо, за да потопят всяка армия, решила да пресече реката. Легионите бяха уверени, че могат да удържат крепостта срещу всеки враг, но никой не вярваше, че Юлий ще се задоволи със защита, не и с документа, който имаше.

Цезар го беше показал на претора на малката римска провинция, свита в подножието на Алпите. Мъжът пребледня, докато го четеше, докосваше печата на сената със страхопочитание. Никога не беше виждал толкова неясно формулирана заповед и само наведе глава, докато обмисляше последиците от нея. Помпей и Крас не се бяха занимавали с подробностите. Всъщност Брут знаеше, че Юлий беше издиктувал на Адан писмото, а после им го беше изпратил за подпечатване и гласуване от сената. Беше кратко и даваше на Цезар пълна власт в Галия. И всеки от легионерите го знаеше.

Кабера потърка отпуснатите си бузи и Брут го погледна със съчувствие. След като бе изцерил Домиций, старецът страдаше от слабост, която бе оставила лицето му неподвижно от едната страна, а половината от тялото му беше напълно непотребна. Никога вече нямаше да изстреля стрела, а по време на похода през Алпите няколко мъже от Десети го носеха на носилка. Но той просто не можеше да умре, докато имаше още неща за гледане, а Галия беше дива и странна за него, също както и за останалите.

— Боли ли? — попита Брут.

Кабера сви рамене, доколкото можа, и отпусна ръка. Единият от клепачите му падна, докато отвръщаше на погледа; често му се налагаше да потрива левия ъгъл на устатата си, за да го избърше, преди да е капнала слюнка. Това движение беше станало част от живота му.

— Никога не съм бил по-добре, любими пълководецо, когото познавам още от голобрадо момче. Никога, въпреки че бих искал да видя гледката от върха и може да имам нужда някой да ме отнесе до горе. Слаб съм, а катеренето изисква силни крака.

Брут се изправи.

— Смятах да се кача, а и сега хелветите[1] се събират на отсрещния бряг. Когато чуят, че Юлий няма да ги пусне да минат през малката ни провинция, може да има интересни сцени. Хайде, старче. Богове, ти изобщо не тежиш.

Силните ръце на Брут държаха краката му, а самият Кабера се държеше с дясната ръка. Лявата висеше безпомощно.

— Трябва да мислиш за качеството на товара си, момче, не за тежестта му — каза старецът и въпреки че го изфъфли поради болестта си, Брут го разбра и се засмя.

 

 

Юлий стоеше на върха на укреплението и гледаше бързите води на Рона — на места се пенеха в бяло. От другата страна на широката река хоризонтът беше изпълнен с хора — мъже, жени и деца. Някои седяха, потопили крака във водата, докато се наслаждаваха на безгрижния следобед. Децата и старците бяха облечени в прости роби, пристегнати с колани или връв. Имаше хора с руси и червени коси, но повечето бяха кестеняви. Водеха волове и магарета, които носеха огромни количества храна и оборудване, необходимо за поддръжката на такава армия по време на поход. Юлий разбираше трудностите им — знаеше какво му струва да изхранва собствените си легиони. С толкова гладни стомаси просто не можеха да останат за дълго на едно място и всяко живо същество в земите, през които минаваха, биваше унищожено. След себе си хелветите оставяха само бедност.

Няколко войници с тъмни кожени брони заразбутваха тълпата, за да се приближат до реката. Един дори извади оръжие и го размаха, за да разчисти пък за лодката, която носеха след тях. Чуваше се някаква мелодия, но музикантите бяха скрити от поглед сред тълпата.

Хелветите запяха ритмично и спуснаха лодката във водата, гребците се настаниха на местата си. Дори с по трима мъже от всяка страна, пак трябваха сериозни усилия, та лодката да се пребори с течението, което я отнасяше надолу. Идеята, че през тая вода може да последва нашествие, беше налудничава, и затова сред римляните нямаше никакво напрежение.

Нямаше как да се определи дори приблизително колко центурии са. Юлий беше чул, че хелветите подпалили земите си, преди да поемат на юг, и не се съмняваше в това. Всеки от огромното племе беше изоставил дома си и ако не бъдеха спрени, пътят им преминаваше право през тясната римска провинция в полите на Алпите.

— Никога не съм виждал подобно преселение — каза Юлий почти на себе си.

Римският офицер, който стоеше до него, го погледна. Той беше приветствал легионите, които Юлий беше довел, особено ветераните от Десети. Някои от търговските постове бяха изразили недоволство от промяната във властта, която беше дошла с Цезар, но за други това беше внезапно освежаване с енергия на техния стар град и те го посрещнаха с радост и нова увереност в сделките си. Повече нямаше да им се налага да понасят пренебрежението на галските търговци и да знаят, че ги търпят, но без да ги приемат. Само с един легион постът беше незначителен за Рим, а ако не беше търговията с вино, провинцията можеше напълно да бъде изоставена. Така че онези, които все още мечтаеха за повишение и кариера, приветстваха Цезар с отворени обятия — но никой повече от командира им, Марк Антоний.

Когато Юлий му представи заповедите от сената, той не можа да скрие усмивката си.

— Поне ще видим малко оживление — каза той на новодошлия. — Написах толкова много писма, че вече бях започнал да губя надежда.

Юлий се беше приготвил за страх или дори заплаха за неподчинение. Беше пристигнал в римския град с лице като буреносен облак, за да наложи волята си, но при този отговор напрежението му се разсея и той се разсмя на глас на искреното удоволствие на Марк Антоний. Прецениха се един друг и забелязаха прилика помежду си. Юлий беше изслушал с възхищение обобщението на Марк Антоний за региона и за нелекото временно примирие с местните племена. Марк Антоний не скри нищо от проблемите, пред които бяха изправени, но говореше с дълбоко разбиране на нещата и Юлий веднага го включи в съвета си.

Някои може и да недоволстваха от внезапното издигане на новия мъж, но това не се забелязваше. Марк Антоний беше прекарал четири години в провинцията и рисуваше подробна картина на мрежата от съюзи и вражди, които бяха капан за търговията и проклятие за всяка ефективна администрация.

— Това не е толкова преселение, колкото завоевателен поход — каза той. — Всяко по-малко племе губи жените си, реколтата си, всичко. — Възхищаваше се на мъжа, когото беше изпратил Рим, но му беше казано да говори свободно и той се наслаждаваше на новия статут, който беше получил, особено сред собствените си хора.

— Значи не могат да бъдат върнати? — попита Юлий, без да откъсва очи от тълпите на отсрещния бряг.

Марк Антоний погледна към мястото, където легионите бяха строени в пълен боен ред. Изпита тръпка на удоволствие при мисълта за силата на тези карета. Освен десетте хиляди мъже, доведени от Юлий, от северната част на Италия бяха събрани още три легиона. Ако не друго, те поне показваха силата, гарантирана на Юлий — просто бе пратил конници със заповедите си и те се върнаха с петдесет хиляди войници, които бързо бяха преминали Алпите.

— Ако бъдат върнати, ще умрат от глад тази зима. Съгледвачите ми докладваха за четиристотин запалени селища, с цялото им жито за зимата. Знаят, че не могат да се върнат, и затова ще се бият още по-ожесточено.

Брут стигна до площадката зад тях и остави Кабера така, че да може да хване дървения парапет със здравата си ръка и да гледа. Поздрави, когато се приближи до Юлий — обръщаше повече внимание от обикновено на дисциплината пред новодошлия. Не харесваше Марк Антоний. Нещо в начина, по който той беше напълно съгласен с целите и амбициите на Юлий, му се струваше фалшиво, въпреки че не бе казал нищо, та думите му да не бъдат изтълкувани като ревност. Всъщност чувстваше точно това, докато гледаше как двамата мъже разговарят като стари приятели, загледани в армията на хелветите на другия бряг. Намръщи се, когато Марк Антоний направи ироничен коментар за неканените гости. Сякаш двамата с Юлий се опитваха да се надскочат в заучената непринуденост.

Марк Антоний беше едър и сърдечен, от типа мъже, които забавляваха Юлий в редките случаи, когато попаднеше на тях. Брут знаеше, че приятелят му не цени нищо по-силно от гръмкия смях и смелостта на мъже като Марий, а Марк Антоний сякаш пасваше на този типаж, все едно лично беше познавал именития му вуйчо. Беше с една глава по-висок от Юлий и носът му крещеше на целия свят, че е наследник на стар римски род. Като се изключеше смехът му, Марк Антоний изглеждаше естествено суров и горд. При най-малка възможност споменаваше рода си и явно вярваше, че е от благороден произход само заради броя на предшествениците си, които знаеше.

Несъмнено Сула би харесал този мъж, раздразнено си помисли Брут. Марк Антоний беше изпълнен с идеи, които сега, с пристигането на Юлий, можеше да постигне, въпреки че по някакъв начин не беше успял да осъществи нито една от тях сам. Брут се чудеше дали благородният римлянин осъзнава какво би постигнал Юлий на негово място, независимо дали има легион, или не.

Остави настрана тези мисли, наведе се над парапета и погледна към реката. Лодката вече се приближаваше към римския бряг и гребците наскачаха в плитката вода, за да я измъкнат от реката. Застанаха в сянката на стената, която римляните бяха издигнали, за да ги спрат.

— Трябва да са наясно, че можем да потопим с копия и камъни всяка от лодките им, преди да стигне до брега. Би било самоубийство да ни нападнат — каза Юлий.

— Ами ако дойдат с мир? — попита Марк Антоний, без да откъсва поглед от вестителите, които стояха настрана от гребците долу под стената.

Цезар сви рамене.

— Тогава ще им покажа какво е римската власт. По един или друг начин ще затвърдя положението си в тази страна.

Брут и Кабера се обърнаха едновременно и погледнаха мъжа, когото уж познаваха толкова добре. Забелязаха на лицето му диво удоволствие, докато стоеше изправен върху укреплението и очакваше думите на хелветите.

Бяха забелязали същото изражение, когато преди месеци Марк Антоний за първи път се беше изказал пред съвета на военачалниците.

— Радвам се, че сте тук, приятели — беше казал Марк Антоний. — На път са да ни прегазят.

Юлий бе искал дива земя, която да завладява, помисли си Брут. Хелветите бяха само едно от племената в този район, без да се брои цялата останала територия, която приятелят му мечтаеше да завземе от името на Рим. Въпреки това мрачните настроения от Испания нямаха нищо общо с мъжа, който сега стоеше до тях на крепостния вал. Можеха да го усетят и Кабера затвори очи, сякаш сетивата му бяха запратени против волята му по обърканите пътеки на бъдещето.

Старецът се олюля и щеше да падне, ако Брут не го беше уловил. Никой друг не помръдна. Пратениците заговориха и Юлий се обърна към преводача, който му предаде думите им на неправилен латински. Юлий скри усмивката си, после постави ръце широко на парапета и викна на пратениците:

— Не! Не можете да минете.

Погледна Марк Антоний.

— Ако тръгнат на запад край Рона, преди да ударят на юг, през кои племена ще мине пътят им?

— Едуените[2] са точно на запад от нас, така че те ще пострадат най-много, въпреки че амбарите[3] и алоброгите[4]… — започна той.

— Кои от тях са най-богати? — прекъсна го Юлий.

Марк Антоний се поколеба.

— Едуените са известни с това, че имат огромни стада говеда и…

— Доведи при мен водача им с най-бързите ездачи и гаранция за сигурност — отвърна Юлий и пак погледна през парапета. Долу лодката вече се беше отправила към другия бряг, но все още беше достатъчно близо, за да се види, че мъжете в нея са ядосани.

 

 

Минаха два дни. Беше нощ и малката крепост беше тиха. Юлий чуваше само трополенето, когато постовете на стената се сменяха. За войниците, които беше довел от Рим, бяха построени бараки, но трите легиона от Ариминум[5] все още спяха в палатките си в укрепените лагери. Юлий нямаше намерение да им строи нищо по-трайно. Надяваше се да няма нужда.

Чакаше нетърпеливо да предадат думите му на вожда на едуените чрез преводача, който беше осигурил Марк Антоний. Мъжът явно беше скитал доста и знаеше много. Юлий все пак беше решил да не им казва, че Адан може да говори езика на едуените — предпочиташе да пази това предимство в тайна. Испанският му писар се беше изненадал, когато беше чул езика на галите. Неговият народ говореше почти същия език и това му беше достатъчно, за да разбира повечето разговори. Юлий се чудеше дали в някакво далечно време не са били един народ, някакви номадски племена от далечни земи, които са се заселили в Галия и Испания, докато Рим е бил още малко селище сред седемте хълма.

От този момент Адан присъстваше на всяка среща, като прикриваше разбирането на езика с усърдното писане на диктуваните от Юлий писма и бележки. Когато останеха сами, Юлий го разпитваше подробно — паметта на младежа беше безпогрешна.

Юлий погледна усърдния млад испанец, докато преводачът повтаряше опасността от хелветите със сякаш безкрайни подробности. Вождът на едуените беше типичен представител на своя народ — тъмнокос мъж с черни очи и твърдо, не особено месесто лице, отчасти покрито с брада, блестяща от масло. Едуените твърдяха, че нямат цар, но Морбен беше техният върховен главатар, избран, а не по наследство.

Докато Морбен говореше, Юлий потропваше по едната си ръка с пръстите на другата. Преводачът помълча, за да обмисли думите си.

— Едуените имат намерение да приемат твоята помощ в отблъскването на хелветите от границите си — каза най-после преводачът.

Юлий избухна в смях, което накара Морбен да подскочи.

— „Имат намерение“? — весело повтори той. — Кажи му, че ще предпазя хората му от унищожение, ако ми платят в зърно и месо. Моите хора трябва да се хранят. Трийсет хиляди мъже имат нужда от повече от двеста вола на ден, най-малкото. Ще приема същото количество в дивеч или овни, както и зърно, хляб, масло, риба и подправки. Без провизии не мърдам.

В този момент започнаха същинските преговори, забавяни на всеки етап от бавния превод. Юлий изпитваше болезнено желание да изхвърли преводача и да използва бързия ум на Адан, но запази търпение. Часовете минаваха и оранжевата луна изгря над планините зад тях. Морбен също, изглежда, губеше търпение и докато всички чакаха преводача да довърши поредната фраза, галът разсече въздуха с ръка и заговори на чист латински:

— Махнете го тоя глупак. Разбирам те достатъчно добре и без него.

При това признание Юлий избухна в смях.

— Знам, че той убива думите ми. Кой те научи на езика на Рим?

Морбен сви рамене.

— Когато пристигна, Марк Антоний изпрати свои хора във всички племена. Повечето бяха убити или прогонени обратно, но аз задържах моя. Този нещастник учи при същия човек, но зле. Няма усет за езици, но беше всичко, което можех да предложа.

От този момент преговорите продължиха по-бързо. Юлий беше развеселен от опита на гала да скрие знанията си. Чудеше се дали Морбен предполага каква е ролята на Адан на срещата. Беше много вероятно. Вождът на едуените беше с остър ум.

Когато приключиха, Юлий се изправи и потупа Морбен по рамото. Под вълнения плат имаше яки мускули. Мъжът беше повече военен водач, отколкото вожд, поне доколкото Юлий разбираше функциите му. Изпрати го навън и се върна при Адан.

— Е? Пропуснах ли нещо полезно, преди Морбен да изгуби търпение?

Адан се усмихна.

— Морбен попита преводача дали имаш силите да прогониш хелветите и той отговори, че смята, че е много вероятно. Това е всичко, което не чу. Те нямат друг избор, ако не искат да видят стадата си изклани от хелветите.

— Чудесно. Превърнах се от чуждестранен нашественик, поне толкова опасен, колкото хелветите, в римлянин, който отговаря на зов за помощ от обсадено племе. Запиши и това в доклада за Рим. Искам всички да мислят хубави неща за това, което правя тук.

— Това важно ли е? — попита Адан.

— Нямаш представа колко — изсумтя Юлий. — Гражданите не искат да знаят колко страни сме завладели. Те предпочитат да мислят как чуждите армии се предават пред нашето морално превъзходство, а не пред нашата сила. Длъжен съм да действам внимателно тук, независимо че имам заповедите на сената. Ако властта в Рим се смени, пак могат да ме извикат, а винаги има врагове, които ще се радват да ме видят в немилост. Изпрати докладите с достатъчно пари, за да ги прочетат на всяка улица и във форума. Нека хората знаят как напредваме в тяхно име.

Юлий замълча. Веселостта му избледня пред мисълта за проблемите, които го очакваха.

— Сега остава да разгромим най-голямата армия, която съм виждал, и тогава наистина ще има хубави новини, които да изпратиш в Рим. Извикай Брут, Марк Антоний, Октавиан, Домиций и всички от съвета. Рений също — съветите му винаги са разумни. Кажи на Брут да изпрати съгледвачи. Искам да знам къде са хелветите и как се организират. Бързо, момче. Трябва да планираме битка, а мисля призори вече да сме тръгнали.

Бележки

[1] Келтско племе, живяло на територията на днешна Швейцария. — Б.пр.

[2] Галски племена, обитавали през 1 в.пр.н.е. част от днешна Бургундия. — Б.пр.

[3] Галско племе, живеещо между едуените и алоброжите; името им означава „живеещи от двете страни на Сона“. — Б.пр.

[4] Келтско племе в Галия, обитавало днешните Дофин и Савой. — Б.пр.

[5] Днешният Римини в Северна Италия. — Б.пр.