Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Брут потупа Александрия по бедрото. Наслаждаваше се на това да я докосва, докато яздеха в здрача. След като прекара деня в леглото с нея, се чувстваше отпочинал и в хармония със света. Щеше му се цялото му завръщане у дома да беше такова.

Тъй като не беше свикнала да язди, тя се притискаше здраво в него и той чувстваше как косата й гали голия му тил. Това му се струваше невероятно възбуждащо. Докато той беше отсъствал, тя беше наедряла, тялото й беше жилаво от здраве и сила. Лицето й също се беше променило, а на челото й имаше белег от пръска горещ метал, почти с формата на сълза.

Черното й наметало за момент се уви около него и той хвана краищата му и я привлече по-близо. Тя обви ръце около гърдите му и издиша дълбоко. Въздухът беше топъл, тъй като земята излъчваше жегата, която беше поела от слънцето, и на Брут му се прииска някой да ги види, за да отбележи колко невероятно изглеждат, докато яздят към имението.

Видя го отдалече. Светлината от фенерите, събран в сгъстяващия се мрак ореол над стените. Забави и за момент си помисли, че Тубрук го чака при отворената порта.

Юлий стоеше мълчалив и наблюдаваше как забавят ход. Разбираше мислите на Брут. Остави настрана нетърпението си и мълчаливо благодари на приятеля си, че идва: беше редно да е тук. И двамата се усмихнаха със скрито съжаление, когато Брут се обърна на седлото, за да помогне на Александрия да слезе, а после скочи на земята до нея.

Юлий целуна младата жена по бузата.

— За мен е чест да те посрещна в дома си. Слугите ще те въведат вътре, докато аз поговоря с Брут — каза той. Очите й блестяха и той се зачуди дали младата жена се връща в спомените си към една определена вечер, както правеше той.

Когато Александрия влезе, Юлий пое дълбоко дъх и с обич тупна приятеля си по рамото. После, зареял поглед в полята, каза:

— Не мога да повярвам, че Тубрук не е тук.

За момент Брут мълчаливо се взря в него, после се наведе и взе шепа пръст.

— Помниш ли как те накара да я държиш?

Юлий кимна и също загреба шепа пръст. Брут се зарадва, като го видя да се усмихва. И двамата оставиха пръстта да се разпилее от вятъра.

— Напоена с кръвта на тези, които са си отишли преди нас — тихо каза Юлий.

— И с нашата кръв. Беше добър човек — отвърна Брут, пусна пръстта да се доизсипе от шепата му и рязко плесна с ръце. — Ще трябва да намериш някой, който да разоре нивите. Никога не съм виждал имението толкова запуснато. Все пак вече си у дома.

Юлий се намръщи.

— Щях да питам къде изчезна, но виждам, че си намерил нещо по-добро от наглеждането на лагера в Остия.

Не можеше да се ядоса на приятеля си, макар че имаше намерение съвсем ясно да му покаже грешката му.

— Рений се грижи за всичко, а това, което направих, е за добро — отвърна Брут. — Александрия ми каза, че утре във форума ще има публичен дебат, и препуснах право насам, за да ти кажа.

— Знам. Сервилия ми каза веднага, щом чу. Въпреки това се радвам, че дойде. Щях да пратя да те потърсят дори и ако не беше отказал да се подчиниш на заповедите ми.

Брут погледна приятеля си; опитваше се да прецени доколко сериозно го кори. Напрежението и изтощението от времето, когато бяха в Испания, бяха изчезнали от лицето на Юлий и той сякаш изглеждаше по-млад.

— И получих ли прошка? — попита Брут.

— Да — отвърна Юлий. — Ела да влезем и да се запознаеш с дъщеря ми. Имаш приготвена стая и имам нужда от теб, за да планирам кампанията. Ти си последният, когото чаках.

Минаха заедно през двора. Единственият звук беше от съскането и пърхането на пламъчетата в лампите по стената. За момент, при затварянето на портата, ги лъхна ветрец и Брут настръхна и потрепери. Юлий го въведе в стая, изпълнена с живот и глъчка, и той наведе глава, за да влезе, усетил вече първите признаци на въодушевлението.

Цезар ги беше събрал всички, забеляза Брут, като огледа стаята и поздрави приятелите си. След като и Александрия беше тук, в стаята бяха всички, на които държеше, и очите им светеха от щастие: планираха как ще управляват града. Сервилия, Кабера, Домиций, Кир, Октавиан, всички, които Юлий беше събрал край себе си. Единственият външен човек беше младият испанец, който беше дошъл с тях като писар. Също като Брут, Адан оглеждаше всички поред и когато погледите им се срещнаха, Брут му кимна — призна го за равен, както би искал Юлий.

Забеляза, че Александрия стои сковано сред останалите, и инстинктивно пристъпи към нея. Юлий видя движението му и го разбра.

— Имаме нужда от теб, Александрия. Никой освен теб не е живял в града през последните години, а това знание ми е нужно.

Тя се изчерви, после се отпусна. Брут — според него незабелязано за никого — я стисна за дупето. Майка му го погледна строго, когато Александрия го плесна по ръката, но Брут само й се усмихна и пак се обърна към Юлий.

— Къде е дъщеря ти? — Беше любопитен да види детето.

— Сигурно е в конюшните — отвърна Юлий. — Знаеш ли, язди като кентавър. Ще я извикам, преди да се приготви за сън. — За момент лицето му се озари от гордост при мисълта за дъщеря му и Брут му се усмихна. После Юлий се изкашля и погледна към тях.

— Сега трябва да реша какво ще направя утре сутрин, когато вляза във форума и декларирам, че се кандидатирам за консул.

Всички заговориха едновременно и тропането по вратата първоначално остана нечуто. Клавдия отвори и каза притеснено:

— Не… не можах да го спра…

Юлий я хвана за ръката.

— Кой е?

Замръзна, щом видя човека зад нея, и отстъпи назад, без да пуска ръката на Клавдия.

На прага стоеше Крас, облечен в искрящо бяла тога. На рамото му блестеше златна фибула и Александрия премигна, като видя, че е нейна изработка. Зачуди се дали това е съвпадение, или доказателство, че той разбира за отношенията в стаята.

— Добър вечер, Цезар. Доколкото знам, постът ти на трибун не е бил отменен. Мога ли да се обърна към теб с тази титла сега, след като си се отказал от управлението като претор на Испания?

Юлий наведе глава, опитваше се да скрие гнева, който го бе обзел заради безцеремонното нахлуване в дома му. В съзнанието му се завихриха изненадващи мисли. Дали пък войниците не бяха навън? Ако беше така, тогава на Крас щеше да му е по-трудно да излезе, отколкото бе влязъл. Изруга наум, пусна ръката на Клавдия и тя бързо се измъкна от стаята, без да поглежда назад. Не я обвиняваше, че е пуснала Крас в дома. Въпреки че бе управлявала къщата като нейна господарка, Клавдия беше прекарала толкова години като робиня, че нямаше как да не се изплаши от един от най-могъщите мъже в сената. Никоя врата не можеше да бъде залостена пред консула на Рим.

Крас забеляза напрежението му и продължи:

— Успокой се, Юлий. Аз съм приятел на този дом, както бях и на Марий преди теб. Да не мислиш, че можеш да разположиш легион на бреговете ми, без тази новина да стигне до мен? Дори рехавият кръг шпиони на Помпей сигурно вече е чул, че си се върнал. — Крас погледна към Сервилия и леко наклони глава за поздрав.

— Добре си дошъл — каза Юлий колкото можеше по-спокойно. Знаеше, че се е поколебал прекалено дълго, и подозираше, че възрастният мъж се е наслаждавал на всяка секунда от объркването, което беше предизвикал.

— Благодаря — отвърна Крас. — Е, ако някой донесе още един стол, мога да се присъединя към вас, с твое разрешение. Утре ще имаш нужда от силна реч, ако имаш намерение следващата година да носиш робата на консул. Помпей няма да се зарадва да чуе това, но точно то е подправката на ястието.

— Нищо ли не е тайна за теб? — попита Юлий. Вече беше започнал да се овладява.

Крас му се усмихна.

— Потвърдено от твоята собствена уста! Сметнах, че едва ли има друга причина да напуснеш поста си като претор. Вярвам, че си определил заместник, преди да отплаваш за Рим?

— Разбира се — отвърна Юлий. За своя изненада откри, че се наслаждава на размяната на реплики.

Крас седна на стола, който му освободи Октавиан, и оправи тогата си с дългите си пръсти. Напрежението в стаята започна да се разсейва — бяха го приели като един от тях.

— Чудя се дали си решил просто да минеш през форума и да се качиш на трибуната? — каза Крас.

Юлий го погледна изненадано.

— Защо не? Сервилия ми каза, че Пранд ще е там и ще говори. Имам също толкова право, колкото и той.

Крас се усмихна и поклати глава.

— Ако го направиш, си свършен. По-добре ела по моя покана, Юлий. Все пак Помпей не би те поканил да се присъединиш към нас. Нямам търпение да видя лицето му, когато впишеш името си. — Той прие чаша вино, отпи и леко потрепна. — Разбираш, че Помпей може да те обвини, че си изоставил задълженията си, напускайки Испания, преди да е изтекъл мандатът ти, нали?

— Като трибун имам имунитет — бързо отвърна Юлий.

— Освен ако не си извършил насилие, приятелю, макар че предполагам, че при напускането на поста си не си направил такова нещо. Помпей знае за имунитета ти, но как ще погледнат хората на това? От утре до изборите, Юлий, ти не само трябва да се държиш добре, но и да виждат, че се държиш добре, или гласовете, които са ти необходими, ще отидат при друг кандидат.

Крас огледа присъстващите и се усмихна, когато погледът му срещна очите на Александрия. За момент пръстите му погалиха златната фибула на рамото му и младата жена разбра, че я е познал, и изпита усещане за опасност. За първи път, откакто Брут я откри в работилницата, тя осъзна, че Юлий е събрал доста врагове, освен приятели, а не беше сигурна каква е позицията на Крас.

— Какво печелиш, като ми помагаш? — попита Юлий.

— Имаш легион, който помогнах да се възстанови, Юлий. Още докато се наричаше легионът на Първородните. Бях… убеден в необходимостта от силни мъже в града. Мъже, които не могат да бъдат подкупени или изкушени от бандите насилници.

— Искаш да ти върна дълга? — отвърна Юлий. Изпитваше огромно желание да откаже.

Крас се обърна към Сервилия и двамата си размениха разбиращи погледи, които Юлий не успя да проумее.

— Не, отказал съм се от всякакви дългове толкова отдавна, че вече не си спомням. Искам твоята помощ, а в замяна моите клиенти ще помогнат името ти да се разпространи из града. Имаш само сто дни, приятелю. Дори и с моята помощ времето пак е твърде кратко.

Видя, че Юлий се колебае, и продължи:

— Бях приятел на баща ти и на Марий. Прекалено много ли е да искам доверие от сина и племенника?

Сервилия настоятелно гледаше Юлий с желание той да й обърне внимание. Познаваше Крас по-добре от всички в стаята и се надяваше Цезар да не направи глупостта да му откаже. Гледаше с някаква особена болка мъжа, когото обичаше, докато очакваше отговора му.

— Благодаря ти, консуле — официално каза Юлий. — Не забравям приятелите си.

Крас се усмихна с неприкрито удоволствие.

— С моето богатство… — започна той.

Юлий поклати глава.

— Имам достатъчно злато, Крас, но все пак ти благодаря.

За първи път консулът погледна младия военачалник с наченки на истинско уважение. „Бях прав в преценката си“, помисли си. Можеше да работи с него и едновременно с това да вбеси Помпей.

— Тогава значи можем да вдигнем тост за кандидатурата ти? — попита Крас и вдигна чашата си.

Юлий кимна и всички хванаха чашите си и зачакаха. За миг Юлий съжали, че е свършил фалернското вино, но му беше намерил по-добра употреба. Тубрук можеше да вдигне чаша заедно с тях, където и да се намираше.

 

 

Юлия крачеше в тъмната конюшня и се наслаждаваше на топлия уют, който й носеха конете. Потупваше меките им бърни и им говореше нежно. Спря пред огромния жребец, с който приятелят на баща й беше довел онази жена. Беше странно да използва тази дума. Баща. Колко пъти Клавдия й беше говорила за смелия мъж, изпратен далече от града заради прищявка на консула? Беше си създала собствена представа за него, казваше си, че дългът му го задържа и че затова не може да се върне при нея. Клавдия винаги казваше, че ще се върне и че всичко ще е наред, но сега, когато баща й вече беше тук, Юлия малко се боеше от него. Още щом краката му стъпиха в прашния двор, всичко се промени и къщата имаше нов господар.

„Изглежда толкова твърд“, помисли си тя и се надигна на пръсти да потърка нос в кадифените ноздри на жребеца. Конят тихо изпръхтя, бутна я и издиша топъл въздух в лицето й. Баща й не беше толкова стар, колкото очакваше. Беше си го представяла с побелели слепоочия и достолепен като член на сената.

Нощният повей донесе шум откъм къщата, където се бяха събрали новодошлите. Бяха толкова много! Къщата никога не се бе пълнила с такива гости. Беше ги наблюдавала как пристигат от поста си на външната стена и беше клатила учудено глава при вида на толкова много непознати.

Бяха различни от гостите, които канеше Клавдия, особено по-възрастната жена с диамантите на шията. Юлия беше видяла баща си да я целува, когато мислеше, че никой не ги наблюдава, и гърлото й се беше свило от неприязън. Опита се да се убеди, че това е само приятелство, но в начина, по който жената се отпускаше в ръцете на баща й, имаше нещо интимно и момичето се изчерви от неудобство. Която и да беше тази жена, Юлия се закле, че никога няма да станат приятелки.

За известно време се отдаде на мечти как жената се опитва да я спечели. Щеше да е много студена към нея, обеща си Юлия. Нямаше да е груба. Клавдия я беше научила да презира грубостта. Просто достатъчно студена, та тази жена да почувства, че не е добре дошла.

Тежко наметало висеше на закачалката до отделението на жребеца и Юлия позна, че е същото, с което се беше обвила последната двойка. Спомни си смеха на мъжа, докато яздеше през полето. Беше много хубав. По-нисък от баща й. Вървеше като учителя, когото Клавдия беше наела, за да й преподава езда. Сякаш имаше толкова много енергия, че едва можеше да се спре да не танцува непрекъснато.

Помисли си, че жената с него сигурно го обича — нали я видя как се притискаше към гърба му. Те сякаш непрекъснато се докосваха, уж случайно де.

Остана в конюшнята дълго, опитваше се да осъзнае какво се е променило след пристигането на баща й. Винаги идваше тук, когато имаше проблем или когато беше ядосала Клавдия. Винаги се чувстваше защитена в мрака, сред мириса на кожа и слама. В къщата имаше толкова много стаи, които бяха студени и тъмни нощем. Когато се промъкваше през тях, за да се покатери на стената под лунната светлина, си представяше как майка й е минавала оттам и се разтреперваше. Представяше си мъжете, които я бяха убили.

От къщата долетя изблик на смях и тя вдигна глава и се заслуша. Смехът се смени с още по-дълбока тишина и тя премигна в тъмнината. Присъствието на приятелите на баща й, й носеше усещане за сигурност. Тази нощ нямаше да има убийци, които да се промъкват по стената, нямаше да има кошмари.

Потупа жребеца по носа, смъкна наметалото от закачалката и го пусна в прахта. Приятелят на баща й заслужаваше по-добра жена от тази!

 

 

Помпей крачеше, стиснал ръце зад гърба си. Носеше тога от дебел бял плат, която оставяше ръцете му оголени и се виждаше как мускулите под раменете му се движат. Лампите в градския му дом бяха започнали да гаснат, но той не извика роби да ги напълнят. Слабата светлина подхождаше повече на настроението на консула на Рим.

— Само участието в изборите може да поправи вредата от напускането на поста. Нищо друго не си струва поемането на такъв риск, Регул.

Неговият най-високопоставен центурион стоеше мирно и с интерес го наблюдаваше как кръстосва стаята. Беше му верен повече от двайсет години и по-добре от всеки познаваше настроенията му.

— Аз съм на твое разположение, господарю — каза той. Гледаше право напред.

Помпей го погледна и явно това, което видя, му достави удоволствие.

— Ти си дясната ми ръка, Регул, знам. Въпреки това ще имам нужда от повече от подчинение, ако Цезар не смята да наследи града от моята ръка. Трябват ми идеи. Говори свободно и не се страхувай от нищо.

При тази заповед Регул леко се отпусна.

— Не си ли се замислял да прокараш закон, който да ти позволи отново да заемеш поста? Той няма да може да го получи, ако ти си другият кандидат.

Помпей се намръщи. Дори за момент да беше сметнал това за възможно, щеше да го обмисли. Сенатът, а дори и гражданите обаче щяха да се разбунтуват дори само от предложението за връщането на онези дни. Разбираше иронията, че беше помогнал да се създадат точно онези ограничения, които сега го спираха, но това не го приближаваше до необходимото решение.

— Не е възможно — каза той през зъби.

— Тогава трябва да направим планове за бъдещето, господарю — отвърна Регул.

Помпей спря и го погледна с надежда в очите.

— Какво имаш предвид?

Регул си пое дълбоко дъх.

— Нека се присъединя към неговия легион. Ако дойде време, когато ще имаш нужда той да бъде спрян, ще имаш меч близо до него.

Помпей потърка лицето си. Обмисляше предложението. Такава вярност, и то у толкова свиреп мъж. Въпреки че част от него беше възмутена от мисълта за толкова нечестна постъпка, щеше да е глупак да откаже оръжие за следващите години. Кой знае какво носеше бъдещето и за двамата?

— Ще трябва да те понижим — бавно каза Помпей.

Центурионът издиша тежко, когато разбра, че идеята му няма да бъде отхвърлена без обсъждане.

— Това не ме притеснява. Ще кажа, че съм наемник. Мога доста добре да изиграя тази роля. Нека се приближа до него, консуле. Ще съм ти нужен.

Помпей се замисли. Хрумваха му възражения и ги отхвърляше. Въздъхна. Все пак политиката беше нещо практично.

— Може да минат години, Регул. Ще има ли на кого да липсваш?

— Не, господарю. Сам съм.

— Тогава това е моята заповед за теб, Регул. Върви с моята благословия.

Легионерът се опита да намери най-точните думи.

— Това… това е чест за мен, господарю. Ще съм близо до него, ако имаш нужда. Кълна се.

— Знам, Регул. Ще те възнаградя, когато…

— Не е необходимо, господарю — бързо каза мъжът, като изненада и самия себе си. Не се осмеляваше често да прекъсне консула, но искаше да даде някакъв знак, че може да му се има доверие. Беше достатъчно възнаграден, когато Помпей се усмихна.

— Само да имах повече хора като теб, Регул. Няма мъж, на когото да са служили по-добре.

— Благодаря ти, господарю — отвърна Регул и изпъчи гърди. Знаеше, че му предстоят години на твърда дисциплина и ниско заплащане, но това изобщо не го притесняваше.