Кон Игълдън
Земя на славата (30)

Глава 28

Брут разбираше желанието на Юлий ветераните от Десети да са с него, но те не можеха да яздят. Изобщо. Въпреки че се движеха бавно, конете се блъскаха един в друг и във всичко, особено когато не вървяха по равно, а войниците падаха и страдаха от унижението, че им се налага да тичат след животните, за да могат отново да се покатерят на седлата.

А и не беше само това. Брут беше бесен, че Марк Антоний бе останал да командва легионите. Можеше да приеме факта, че Юлий иска двамата с Октавиан да са с него, за да командват извънредните, но пък Марк Антоний все още не беше заслужил правото да бъде заместник на Юлий. Така че Брут беше наистина бесен. Пришпори коня си, за да се справи с безредиците назад.

— Дръпнете юздите, в името на Марс, или ще заповядам да ви набият с пръчки! — изкрещя той на една нещастна объркана група триарии. С тежкото си въоръжение те седяха на конете си като клатушкащи се торби със зърно и Брут завъртя очи, когато още един се наведе прекалено много напред и с трясък се изтърси от седлото под краката на коня.

Това не беше начинът да се представят пред противника и да влязат в евентуална битка. Но пък мъжете от Десети си бяха пешаци и не биваше да се ядосва, че са изнервени и сипят проклятия.

Октавиан прелетя край него на мощния си жребец, за да въведе някакво подобие на ред. Двамата се спогледаха, докато се разминаваха, и Октавиан се усмихна, очевидно развеселен от ситуацията. Брут не му отговори с усмивка, а прокле през зъби Десети, когато два коня някак си се сблъскаха пред него; ездачите им дръпнаха юздите и измъчените коне се объркаха още повече. Брут бързо пришпори коня си натам и ги задържа, докато легионерите се закрепят на седлата. Не можеше да иска да имат опита на извънредните — опита на хилядите часове тренировки, но се надяваше поне Юлий да има достатъчно разум да ги накара да се спешат, преди Ариовистус да види безпомощността им на конете. При мъжете, родени на седло, не можеше да има грешка в преценката.

Преди да потеглят, Юлий беше дошъл при него. Видя студенината в очите му и каза доверително:

— Трябва да си до мен, Брут. Извънредните са единствените умели ездачи, които имам, а те са свикнали на твоите заповеди.

След това застана съвсем близо до него, за да не може да го чуе никой друг.

— А ако ме принудят да се бия, не искам Марк Антоний до мен. Той мисли прекалено много за този Ариовистус и приятелството му с Рим.

Брут кимна, въпреки че думите не успяха да уталожат усещането, че е предаден. Дължеше му мястото на заместник.

Малко преди пладне първите ездачи се върнаха да докладват, че са видели Ръката. Когато Десети я приближи, Брут забеляза напред хиляди конници в идеални редици. Бяха избрали за срещата такова място, където конницата щеше да е затруднена от дълбоките дерета от двете страни. Скалата, която наричаха Ръката, оформяше най-високата точка на изток, а от запад имаше гъста гора. Брут се зачуди дали Ариовистус има скрити хора в тъмнината под дъбовете. Самият той би поставил бойци там и сега се надяваше легионите да не се насочват към капан. Поне едно беше сигурно — ако се наложеше отстъпление пред германските конници, Десети трябваше да го направи пеша. Или да бъде разбит.

Тръбачите свириха за слизане от конете. Сигналът беше от два тона, за които се бяха разбрали, преди да напуснат лагера. Брут с облекчение забеляза, че легионерите не изглеждат толкова объркани, след като стъпиха на земята.

Само извънредните останаха на конете си, за да пазят фланговете — пешаците сърдито поведоха конете си напред. Брут продължи да ги тормози — викаше на центурионите да поддържат реда, докато напредваха към мястото на срещата с царя на германските суеби. Напрежението нарастваше.

Ариовистус излезе напред с трима мъже и спря на двеста стъпки от предната линия. Юлий тръгна напред с Домиций и Октавиан, за да се срещне с него. Напрежението им ясно личеше по скованите им гърбове.

Брут хвърли последен поглед към редиците на Десети и викна:

— Бъдете готови!

След това препусна, за да настигне Юлий.

Юлий си бе сложил шлема и когато се обърна, Брут трепна от студените черти на металното лице, което се взря в него.

— Да видим какво има да ми казва това царче — прозвуча гласът на Юлий иззад желязната уста.

Четиримата сритаха конете си и препуснаха в идеална формация по пресечения терен.

 

 

Юлий видя Редулф до дясното рамо на Ариовистус и с учудване забеляза, че и другите двама ездачи до царя са със също толкова странно деформирани глави като пратеника. Единият беше с обръсната глава, но другият имаше дълга черна грива — която обаче по никакъв начин не прикриваше странния двоен ръб на черепа му. Все едно някаква гигантска ръка бе хванала черепите им и ги бе стиснала. Всичките бяха брадати, гледаха свирепо и несъмнено бяха избрани заради силата си. Доспехите им бяха украсени със злато и сребро и Юлий изпита удоволствие, че почетната му охрана са финалистите от турнира с мечове. Идеално направените сребърни доспехи надминаваха по блясък тези на бойците на суебите, а и Цезар знаеше, че в двубой неговите спътници са много по-опасни.

Самият Ариовистус нямаше странно чело като бойците си. Беше с черни вежди и брада, която покриваше по-голямата част от лицето му — виждаха се само бузите и челото му. Кожата му беше бледа, а блестящите му очи бяха сини като на Кабера. Царят не помръдна, когато Юлий приближи и спря, без да поздрави.

Надвисна тишина. Юлий и царят се гледаха — никой не искаше да заговори пръв. Брут погледна към редиците конници и още по-назад, към мястото, където още по-голяма войска бележеше южния край на територията, която Ариовистус беше завзел, на петнайсет мили от широката река Рейн. В далечината забеляза два укрепени лагера, близнаци по стил на римските. Ездачите на суебите не бяха в бойна формация, но той видя, че са разчистили терена и могат да скочат в битка при първи знак. Започна да се поти при вида на дългите им копия. Всяко римско дете знаеше, че конете не могат да нападнат стена от щитове, както не могат и да бъдат накарани да тичат сред дърветата — докато легионите можеха да поддържат каретата си, можеха да напредват през силите на Ариовистус, без да бъдат сериозно заплашени. Но теорията беше малко успокоение пред толкова много бойци.

Юлий изгуби търпение пред спокойния критичен поглед на царя и каза:

— Дойдох при теб както поиска, приятелю на моя град. Въпреки че това не е твоя земя, уважих условията ти. Но ти трябва да изтеглиш бойците си отвъд естествената граница на река Рейн. Преведи ги незабавно и няма да има война между нас.

— Това ли е римското приятелство? — изръмжа Ариовистус. Гласът му избумтя басово и изненада римляните. — Бих се срещу вашите врагове преди десет години и ми беше дадена тази титла, но с каква цел? За да мога да бъда отпратен далече от земите, които съвсем законно съм спечелил, само защото ти искаш това? — Зъбите му бяха жълти, очите му блестяха под тежките вежди.

— Това не ти дава право да завземаш която земя пожелаеш — отвърна Юлий. — Имаш свой дом от другата страна на реката и това ти е достатъчно. Казвам ти, че Рим няма да ти позволи да притежаваш Галия или някаква част от нея.

— Рим е далече, генерале. Ти си всичко, което представлява твоя град тук, и нямаш представа за яростта на белите ми войници. Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? Аз съм яздил из цяла Галия по времето, когато си бил дете! Земите, които съм завзел, са мои според правото на завоевателя, според по-древни закони от твоите. Мои са, защото съм показал силата да ги задържа, римлянино!

Гневното му буботене накара коня на Юлий нервно да потрепери и той се наведе и го потупа по врата. Овладя се и едва тогава отговори.

— Тук съм, защото са те нарекли приятел, Ариовистус. Уважавам те от името на моя град, но отново ти казвам, че трябва да се върнеш оттатък Рейн и да оставиш тази земя на Рим и римските съюзници. Ако живееш според правото на завоевателя, ще унищожа твоите армии на основание на същото право!

Юлий усети как Брут нервно се размърда на седлото си от дясната му страна. Срещата не преминаваше така, както я беше планирал, но наглостта на Ариовистус го беше жегнала.

— А ти какво правиш, Цезар? Според кое право отнемаш земите на племената? Или може би са ти дадени от твоите гръцки богове? — присмя му се Ариовистус и разпери ръце, сякаш обгръщаше раззеленената земя около тях.

— Ти получи достатъчен отговор, когато ти върнах вестоносците с празни ръце — продължи царят. — Не искам нищо от теб или от твоя град. Върви си по пътя и ме остави в мир или няма да живееш. Бил съм се за тези земи и съм платил кървава цена. Ти не си направил нищо, освен да върнеш група изпаднали хелвети в земите им. Мислиш ли, че това ти дава правото да се отнасяш с мен като с равен? Аз съм цар, римлянино, а царете не се занимават с хора като теб. Не се страхувам от твоите легиони, да не говорим за конниците, които си довел — та те не могат да се държат на седлото.

Юлий се изчерви под маската си, но отвърна твърдо:

— Аз съм Рим. В мое лице ти се обръщаш към сената и народа. Ти обиждаш града ми и всички страни под нашето господство. Когато ти…

Нещо изсвистя над главите им от редиците на суебите и Ариовистус изруга. Юлий вдигна глава и видя десетина дълги стрели да летят във висока дъга към безценния му Десети. Обърна се яростно към Ариовистус.

— Толкова ли струва думата ти?

Ариовистус го изгледа ядосано и Юлий разбра, че не е заповядал атаката. И двете армии се размърдаха неспокойно. Още една самотна стрела полетя към римляните.

— Моите мъже нямат търпение да се бият, Цезар. Те живеят, за да се къпят в кръв — изръмжа Ариовистус и погледна през рамо към хората си.

— Върни се при тях. И ни чакай — каза Юлий. Гласът му беше глух и решителен. Ариовистус го погледна и в очите му Юлий забеляза проблясъци на страх. Това не пасваше на нищо, което беше видял до този момент, и той се зачуди за причината.

Преди царят да може да отговори, още няколко стрели прелетяха над главите им и Юлий обърна коня си и го пришпори. Брут, Домиций и Октавиан го последваха. Ариовистус също заби пети в хълбоците на коня си и препусна към бойците си. Те го приветстваха с дивашки викове.

 

 

Щом се върна при Десети, Юлий даде цяла поредица заповеди. Най-бързите от извънредните се понесоха в галоп на юг към Марк Антоний със заповед да пристигне за подкрепа възможно най-скоро. Други бяха изпратени в горите на запад, за да огледат за скрити стрелци и евентуални засади. Галските коне бяха отпратени назад и Десети най-накрая беше освободен от тази грижа. Легионерите оформиха огромно каре, за да отразят атака от конницата. Копията бяха извадени, а лъковете опънати. Римляните бяха готови да отбият първата атака.

Но тя не дойде. За изненада на Юлий, конниците на Ариовистус започнаха да се оттеглят в идеален ред. Бойците от Десети крещяха и им се подиграваха, но съгледвачите още не се бяха върнали от гората на запад и Юлий нямаше намерение да рискува да напредне, без да знае кой се спотайва в зелените дълбини.

Ариовистус изтегли хората си извън обхвата на лъковете и спря. Въпреки че в редиците на суебите очевидно имаше луди младоци, те проявиха дисциплина и никой не стреля пак срещу римляните.

— Каква е играта? — промърмори Брут. — Не може да не знае, че легионите ни идват.

— Може да иска да ни подмами след себе си. Не ми се влиза в тези гори — отвърна Юлий.

Първият от съгледвачите приближи в галоп до римските линии.

— Нищо, господарю — задъхано каза мъжът, след като отдаде чест. — Няма и следа от скрита сила.

Юлий кимна и внезапно си спомни за последния път, когато беше приел доклада на съгледвач на вяра.

Още двама от конниците му излязоха от гората и докладваха, че няма засади. Юлий беше хем доволен, хем объркан. Ариовистус се беше държал, все едно има намерение да се хвърли в безжалостна битка, но сега хората му стояха в пълно безразличие, без да обръщат внимание на подигравките на легионерите.

Юлий потупа раздразнено с пръсти по седлото. Може би бяха поставили капани по земята? Струваше му се невероятно. Ямите щяха да са по-голяма заплаха за конниците на суебите, отколкото за един римски легион.

— Ще чакаме ли Марк Антоний? — попита Брут.

Юлий изчисли времето, което щеше да отнеме на легионите, за да стигнат до позицията им, и гневно издиша. Щяха да минат часове, преди подкрепата да пристигне.

— Да. Тук има нещо, което не мога да разбера. Войниците им са бързи и са повече от нас, вероятно почти двойно. Ариовистус би трябвало да нападне, освен ако одеве не блъфираше. Не знам какво е намислил, но няма да рискувам живота на бойците от Десети в някакъв капан, докато не получим подкрепления.

Войниците, които чуха това, се заспоглеждаха доволно. Юлий не ги забеляза, тъй като беше втренчен във врага. Командир, който се грижеше за хората си, беше ценен, поне що се отнасяше до войниците.

Конниците на суебите стояха мълчаливо на хиляда разкрача от Десети. Една муха прелетя пред лицето на Юлий, който се бе взрял в линиите им.

— Засега изчакваме! — нареди той.

 

 

Докато огромната колона на легионите се присъедини към Десети, Ариовистус също събра основните си сили. Според оценката на съгледвачите вражеската армия наброяваше над шейсет хиляди бойци. Всеки конник водеше тичащ войник, който поддържаше ужасяваща скорост, хванал се с една ръка за гривата на коня, до който тичаше. Юлий си спомни за спартанците, които влизали в битка по този начин. Надяваше се да не му предстои среща с противник от същия калибър. Брут направи шеговита забележка за битката при Термопилите и му напомни за учителя им преди години — но спартанският цар бе защитавал тесен проход в планината, докато Юлий можеше да бъде заобиколен във фланг и дори обкръжен от тази толкова подвижна войска. По-добър пример би била битката при Кана, където римляните са били унищожени, помисли си той, но не изрази притесненията си на глас.

Два часа след пладне шестнайсетте катапулта за стрели вече бяха готови и насочени срещу врага. Бяха чудесно защитно оръжие срещу нападение, но бяха толкова неповратливи, че губеха предимството си при атака.

— Никога не съм участвал в битка като тази, Брут, но вече чакаха прекалено дълго. Октавиан да пази фланговете ни с извънредните. Почваме.

Той рязко разсече въздуха с ръка и всички тръбачи надуха дългите си рогове в една-единствена нота. Тя не беше заповед — целта беше просто да се сплаши врагът и Юлий наистина забеляза нервно раздвижване сред суебите. В следващия миг катапултите стреляха и стрелите, дълги цял човешки бой, прелетяха между армиите, прекалено бързо, за да може противникът да ги избегне. Конете на първата линия бяха пронизани, а стрелите продължиха безпрепятствено да убиват и зад тях. Докато екипите работеха трескаво, за да презаредят, Юлий даде знак за атака и с Десети начело легионите хукнаха към врага. Въпреки че се движеха бързо, никой не напускаше позицията си и ако суебите ги нападнеха, римляните можеха веднага да оформят непробиваеми карета с промяна на скоростта си.

В момента, в който преминаха теснината между гората и Ръката, легионите се разгърнаха. Брут командваше Трети на десния фланг, а Марк Антоний беше поел левия.

Когато стигнаха в обхвата на лъковете, мъжете вдигнаха щитовете си, но без предупреждение суебите отново започнаха да се отдръпват — движеха се по-бързо, отколкото напредваха римляните. Спряха и се подредиха отново на разстояние една миля.

Това не беше много далече, но Юлий се страхуваше да не бъде повлечен в зелените поля. Вече виждаше първия лагер на суебите — затваряха портите. Стотици хора и каруци панически напираха да влязат. Юлий изненадано поклати глава, че Ариовистус ги е изоставил.

Берик се откъсна на запад, за да отцепи укреплението, и друг от легионите от Ариминум се придвижи гладко напред, за да заеме мястото на неговите пет хиляди. Берик плени хората извън укреплението без сблъсъци и кръвопролития, но останалите суеби отново се раздвижиха и се преподредиха още половин миля по-нататък.

Юлий даде заповед за спиране и легионите задъхани се строиха. Брут пристигна в галоп от дясното крило.

— Нека тръгна с извънредните. Мога да ги задържа достатъчно, докато дойдат и останалите — каза той, загледан към противника.

— Не, няма да рискувам единствените добри конници, които имам — отвърна Юлий и погледна косо скупчените едуени, които бяха щастливи, че са отново на конете си. — Сега сме дълбоко в тяхната територия. Искам да направим лагер. Няма да изтощавам хората си, като ги карам да ги гонят през цяла Галия. Искам легионите ми да са зад стените на лагера преди мръкване. Подгответе катапултите, когато пристигнат каруците. Също и топла храна. Не знам за вас, но аз умирам от глад.

Юлий погледна черната маса конници и поклати глава.

— Ариовистус не е глупак. Трябва да има някаква причина за поведението му. Когато лагерът бъде готов, свикай съвета.