Кон Игълдън
Земя на славата (33)

Глава 31

Когато пролетта дойде, седем хиляди семейства задръстиха пътищата на север от Рим. Искаха новите земи, които им беше обещал Юлий. Тези, които се страхуваха от силата на Клодий и Милон, поеха по широките пътища, за да започнат нов живот далече от престъпността и мръсотията на града, продаваха всичко, което притежават, за да си купят сечива, зърно и волове, които да теглят каруците им. Това беше опасно пътуване: повече от триста мили до подножието на Алпите и неизвестни трудности отвъд.

Легионите, които Юлий беше взел от Ариминум, бяха оголили севера от патрулиращи войници и въпреки че крайпътните странноприемници и крепости бяха безопасни, дългите пътища между тях бяха пълни с крадци и много семейства бяха обградени. Някои успяваха да се качат на каруците на преминаващи, които проявяваха милост към тях, но други просеха и гладуваха. Онези, които можеха да си позволят да наемат охрана, бяха по-добре и минаваха с наведени глави край жалните плачещи хора, които бяха тръгнали преди тях и сега стояха под пролетния дъжд с протегнати ръце.

На специално заседание на сената Помпей прочете докладите за победите на Юлий веднага щом ги получи. Това беше и сладка, и горчива роля, откри той, и само поклати глава от иронията да подкрепя Цезар като начин за контрол над новите хора в сената. Крас го беше накарал да види, че тъкмо победите в Галия са това, което предпазва града от избухването заради паниката, докато Клодий и Милон се бореха за превъзходство в тайните си кървави битки. Въпреки истинската сила, която бяха спечелили, и влиянието, което бяха постигнали с бруталността на оръжието, те не бяха направили нищо за Рим, а се хранеха от него. Нито Клодий, нито Милон пропуснаха докладите. Бяха отраснали сред измета в крайните улички на града, но се вълнуваха от подробностите на битките в тяхно име, също както и останалите граждани.

Отначало Помпей беше готов да обяви диктатура, за да ги озапти. Освободен от ограниченията на закона, можеше да накара да екзекутират и двамата без съд. Крас го беше посъветвал да не предприема такава крайна стъпка. Други щели да заемат местата им и Помпей, а може би и самият Рим, нямало да оцелее. Хидрата на римската тълпа щяла да се сдобие с нови глави и които и да били те, щели да намерят по-добър начин, отколкото да се появят открито и да се кандидатират за сената. Крас му беше говорил с часове и Помпей беше видял мъдрост в предложенията му. Вместо съпротива беше предприел друг път — започна да ласкае и да награждава. Подпомогна финансово Клодий за поста на главен магистрат и даде голям обяд в негова чест. Двамата заедно подбраха кандидатите за консулските избори — по-незначителни мъже, които нямаше да направят нищо, за да променят ситуацията. Помпей разбираше, че положението е деликатно — знаеше, че Клодий го беше избрал отчасти за да му помогне срещу Милон, тъй като битката между двамата продължаваше.

Като беше подкрепил единия, си беше спечелил другия за враг — и сега, когато срещна очите на Милон, не видя в тях нищо друго, освен омраза. Въпреки че Клодий вече изричаше името му с гордостта на връзката помежду им и когато пролетта премина в лято Помпей дори посети градската му къща и на свой ред беше ласкан и ухажван. Това беше опасна игра, но по-добра, отколкото да разбие всичко на парчета и да се обяви за диктатор. Така, както стояха нещата, това щеше да означава гражданска война и той не беше сигурен дали ще победи в нея.

Помпей се изкашля, преди да заговори, наклони глава към Клодий и забеляза удоволствието му дори при този незначителен знак на уважение. Ето това беше видял Крас в нововлезлите в сената. Въпреки че бяха простаци, те копнееха за уважението, дължимо на постовете им, и откакто Помпей беше предприел този нов модел на поведение, нито един от клиентите му не беше пострадал от ръцете на биячите на Клодий. Когато беше обявил желанието си да разчисти състезателните писти, Клодий беше дошъл при него, за да му предложи неограничено финансиране. В отговор Помпей му издигна статуя и възхвали щедростта му в сената. Милон отговори на това с предложение да възстанови Виа Апия и Помпей прикри задоволството си от предвидимостта на търговеца и му разреши да изпише името си на Порта Калена, където пътят влизаше в града от юг. За първи път от повече от година почувства, че управлението на града отново е в ръцете му, когато двамата мъже започнаха да действат по-деликатно, и двамата жадни за признание и приемане. Новите консули бяха информирани за зависимата си позиция и не правеха нищо, преди първо да се посъветват с господарите си. Това беше патова ситуация и битките продължаваха.

Помпей прочете списъка на племената, които Юлий беше разбил при първите си битки през пролетта. Изпитваше удоволствие от пълната тишина в сената. Слушаха с възхищение за броя на робите, които бяха изпратени през Алпите. Ремите бяха станали васали. Нервните бяха разбити почти до последния човек. Белгите бяха принудени да предадат оръжията си. Атуатуките бяха свити до един-единствен укрепен град и после бяха унищожени. Петдесет и три хиляди бяха продадени на пазарите за роби в Рим само от това последно племе.

Помпей четеше доклада на Юлий и дори самият той едва разбираше скритото съперничество, което лежеше зад простите редове. Юлий не правеше нищо, за да популяризира победите си пред сената, но сухият му тон беше още по-впечатляващ заради това, което не казваше. Помпей го прочете до заключителните бележки, където Цезар поверяваше доклада си на сената и настояваше за част от годишната такса от земите, които беше завзел. Докато Помпей стигна до последния ред, в курията не се чу и звук.

— Заявявам, че Галия е умиротворена и занапред ще се подчинява на законното управление на Рим.

Сенаторите се изправиха спонтанно и се развикаха одобрително. Помпей вдигна ръце, за да ги укроти.

После заговори и гласът му изпълни залата.

— Боговете ни осигуриха нови земи, сенатори. Трябва да докажем, че заслужаваме да ги управляваме. Както донесохме мир на Испания, така ще направим и в тези диви земи. Нашите граждани ще построят пътища и ще отглеждат зърно, за да хранят нашите градове. Ще бъдат изслушвани в далечни съдилища и ще се позовават на властта, дадена им от нас. Ще закараме Рим при тях не заради силата на нашите легиони, но защото сме прави и защото сме справедливи, и защото сме обичани от боговете.

— Умиротворена? Казал си им, че Галия е умиротворена? — весело попита Брут. — В Галия има места, където дори не са чували за нас! Защо го направи?

Юлий се намръщи.

— Да не предпочиташ да бях казал „все още опасна, но почти умиротворена“? Това едва ли са най-вдъхновяващите думи, които биха довели заселници през Алпите, Брут.

— Аз бих се спрял на „почти умиротворена“. По-вярно е да се каже, че тези диваци направиха почти всичко вместо нас, поне в повечето случаи. Че се бият помежду си от поколения, но че като видят в Рим общ враг, може да се окаже, че сме бръкнали в най-опасното гнездо на оси, което Рим е виждал. Това поне би било по-близо до истината.

— Добре, Брут. Направих го, и толкова. Познавам ситуацията също като теб, а племената, които никога не са виждали римски войник, ще ни видят достатъчно скоро, когато построим пътища през страната. Ако сенатът ме види като завоевател на Галия, няма да има повече разговори да ме връщат или да ме принуждават да си плащам дълговете. Могат да преброят златото, което им изпращам, и да използват робите, за да намалят цената на зърното. А аз ще съм свободен да стигна до морето, а може би и отвъд. Това е моят път, Брут; не можеш ли да разбереш, че съм го открил? Това е нещото, за което съм роден. Всичко, което искам, са още няколко години, може би пет, и Галия ще бъде умиротворена. Казваш, че никога не са чували за нас? Е, значи ще завзема земи, които Рим дори не знае, че съществуват! Ще видя как храмът на Юпитер се издига над техните градове като скала от мрамор. Ще доведа тук нашата цивилизация, нашата наука, нашето изкуство. Ще ги доведа при тези хора, които живеят в такава мизерия. Ще отведа легионите ни право на север до мястото, където земята се докосва до морето, и отвъд. Кой знае какво лежи зад далечните брегове? Нямаме дори карти на земите там, Брут. Само легенди от гърците за мъгливи острови на самия край на света. Това не разпалва ли въображението ти?

Брут само го гледаше, несигурен какъв отговор се очаква от него. Беше виждал Юлий в това настроение и преди и беше започнал да се притеснява, че Юлий никога няма да реши да приключи завоевателните си битки. Дори ветераните сравняваха младия си командир с Александър, а Марк Антоний го правеше най-безсрамно. Когато хубавият римлянин направи това сравнение в съвета, Брут очакваше Юлий да го смъмри за явното ласкателство, но той само се усмихна, хвана Марк Антоний за рамото и напълни чашата му с вино.

Равнината на хелветите беше запълнена, широките поля бяха накъсани от фермите на заселниците от Рим. Юлий беше дал щедри обещания, но за да ги изпълни, трябваше да остане на бойното поле. Само за да плати на легионите си в сребро беше принуден да изцежда градовете и да се бие не за слава, а за да напълни сандъците и да изпрати дължимото на сенаторите. Брут не виждаше кога това ще свърши и единствен от съветниците на Юлий беше започнал да се съмнява в целта на битките, които водеха. Като римлянин можеше да приеме разрушението, което беше предвестник на мира, но то задоволяваше желанието на Юлий за власт… просто не му се мислеше за това.

Юлий никога не се колебаеше. Въпреки че коалицията на белгите ги беше притиснала жестоко през пролетта, легионите се бяха заразили с увереността на своя командир и племената бяха безжалостно пометени. Сякаш всички бяха докоснати от вярата в победата и просто не можеха да загубят. Понякога Брут също се заразяваше от нея и приветстваше мъжа, който вдигаше меча си пред легионите, а шлемът му с желязното лице блестеше като някакъв зъл бог. Но той познаваше мъжа под шлема и го познаваше прекалено добре, за да го приеме така, както го приемаха легионерите. Въпреки че печелеха победите със собствената си сила и умения, те смятаха, че всичко това се дължи на Юлий. Бяха убедени, че не могат да бъдат победени, докато той е жив.

Брут въздъхна. Може би бяха прави. Цяла Източна Галия беше под властта на легионите, изграждаха се стотици мили пътища. Рим се разрастваше в тукашните земи и Юлий беше кървавото семе на промяната. — Погледна приятеля си и видя в очите му яростна гордост. Освен оредяващата коса и белезите, той беше почти същият мъж, когото винаги беше познавал. Въпреки това войниците твърдяха, че е благословен от боговете. Присъствието му на бойното поле струваше колкото допълнителна кохорта, тъй като всички се стараеха да се бият добре за него, и Брут се срамуваше от собствените си дребни болки и червея на неприязънта, който се опитваше да отрича.

Публий Крас бе получил командването на два легиона, за да тръгне на север, и в момента Юлий беше впечатлен от факта, че синът на сенатора бе накарал племената там да се предадат. Вече имаха път към морето. Брут беше възразявал, въпреки че знаеше, че нищо не може да спре приятеля му да заведе безценните си легиони до брега. Той мечтаеше за победите на Александър и да стигне чак до края на света.

Съветът на Юлий се събра в голямата зала на укрепения лагер. Те също се бяха променили за времето в Галия, отбеляза Брут. През годините на кампанията Октавиан и Публий Крас бяха загубили и последните черти на младостта си. И двамата имаха белези, но бяха оцелели и се бяха закалили. Кир командваше кохортата си с такава преданост към Юлий, че напомняше на Брут за вярно куче. Макар че Брут все още можеше да обсъжда съмненията си с Домиций и Рений, беше открил, че Кир напуска компанията им и при най-слабия намек за критика. Двамата се гледаха с неприязън — но я прикриваха заради Юлий.

„Как се преструваме заради него“, помисли си Брут. Докато Юлий беше сред тях, всички се правеха на братя и изоставяха професионалните си несъгласия. Сякаш не можеха да понесат да го видят разочарован от тях.

Юлий изчака да налеят вино и сложи бележките си на масата. Вече беше научил докладите наизуст и нямаше нужда да ги поглежда. Въпреки че беше потънал в съмненията си, Брут усети, че се стяга под този син поглед, и видя, че и другите се държат по същия начин.

„В края на деня всички сме като негови кучета“, помисли си Брут, докато вземаше чашата си.

— Твоят договор с венетите се провали, Крас — каза Юлий на младия римлянин.

Синът на сенатора поклати недоверчиво глава и Юлий заговори, за да го успокои.

— Но аз и не очаквах да изтрае. Те са прекалено силни по море, за да се чувстват обвързани с нас, и договорът беше само за да ги задържи, докато стигнем до северозапад. Трябва да владея този бряг, ако изобщо искам да прекося морето. — Юлий погледна в далечината, докато обмисляше бъдещето, после тръсна глава. — Взели са затворници от кохортата, която остави, и искат освобождаване на техните заложници в замяна. Трябва да ги унищожим по море, ако искаме да ги върнем на масата за преговори. Подозирам, че мислят, че Рим се бие само по суша, но сред нас има хора, които знаят, че не е така.

Той направи пауза, за да могат те да цъкнат с езици, и с усмивка срещна погледа на Кир.

— Наех корабостроители и дърводелци, за да направят ново пристанище и кораби. Помпей ще осигури екипажите, които да преплават между Херкулесовите стълбове и да заобиколят Испания, за да се срещнат с нас на север. Това съвпада с плановете ми, а и не бива да оставяме ненаказано престъпването на клетвата. Морбен каза, че другите племена са нащрек и като соколи очакват дали ще можем да отговорим на това предизвикателство.

— Колко време ще мине, докато се построят корабите? — попита Рений.

— Ще са готови следващата пролет, ако успея да намеря пари, за да ги платя. Написах молба до сената да поеме тежестта да плаща за новите ни легиони. Крас ме увери, че ще осигури заема, ако сенатът ни откаже, но имаме достатъчно причини да предполагаме, че са доволни от нашия напредък тук. Може би зимата няма да е толкова тежка тази година и ще можем да извършим приготовленията си през нея.

Юлий потропа с пръсти по масата.

— Имам един доклад от съгледвач по Рейн. Някои германски племена са влезли в нашите земи и трябва да бъдат отблъснати. Изпратих петима едуени да потвърдят наблюденията и да донесат сведения за броя им. Смятам да ги нападна, преди да са навлезли прекалено навътре в територията ни. След като ги разбия, планирам да прекося реката и да ги последвам така, както трябваше да направя и със суебите. Не мога да позволя диви племена през реката да атакуват фланговете ни, когато подушат и намек за слабост. Ще им подготвя отговор, който няма да забравят цели поколения, и ще оставя знака си на Рейн, когато се върна.

Огледа присъстващите, докато те смилаха новината.

— Трябва да се придвижваме бързо, за да разбием всяка заплаха още щом се появи. И ще се прострем от единия край на Галия до другия. Ще заведа моя Десети и Трети Галски под командването на Брут до Рейн. Един от галските легиони ще ни придружи и ще пази тила ни. Срещу такъв враг не може да има проблем с лоялността. Морбен се съгласи още веднъж да ми даде конницата си. Останалите можете да действате независимо от мое име.

— Крас, очаквам да се върнеш на северозапад и да разбиеш сухоземните сили на венетите — продължи Юлий. — Изгори корабите им или поне ги принуди да се отдалечат от брега, като им пречиш да пристанат за провизии. Домиций, ти повеждаш Четвърти Галски с него за подкрепа. Марк Антоний, ти оставаш тук с твоя легион. Дванайсети и Пети Ариминум ще останат с теб. Ти ще си моят център и очаквам да не изгубиш нито една от земите, които сме спечелили, докато съм далече. Изпращай предупреждения, но нападай, ако стане нужда… Последната задача е най-лесната. Берик, твоят легион от Ариминум си спечели заслужена почивка, а и имам нужда от силни хора, които да пазят новите заселници, които идват през Алпите. Сенатът ще изпрати четирима претори, които да управляват новите провинции, и те ще трябва да бъдат запознати със ситуацията тук.

Берик изстена и завъртя очи и Юлий се разсмя. Това, че трябва да се прави на бавачка на хиляди новопристигнали римски заселници, едва ли беше идеалната задача, но Берик беше опитен администратор и Юлий беше казал самата истина — че легионът си е заслужил известно време далече от хода на непрекъснатите битки.

Юлий продължи да раздава заповеди, докато всички не се запознаха в подробности откъде ще получават доставки и какви ще са правомощията им. Юлий се усмихваше, когато отговаряха остроумно, и отвръщаше на всяко запитване с компетентността, която очакваха от него. Легионерите се кълняха, че той знае името на всички под свое командване, и независимо дали това беше вярно, или не, Юлий беше усъвършенствал всеки аспект от живота в легиона. Никога не попадаше в ситуация, в която да не знае какво да прави или да не е в състояние да отговори на някой въпрос — и всичко това затвърждаваше увереността на бойците.

Брут отново огледа присъстващите на масата и не откри у никого друго, освен решителност, макар да им бяха дадени задачи, които изискваха усърдие, болка, а може би дори и смъртта на някои от тях. Юлий разпъна картите си и започнаха да обсъждат по-подробни въпроси като терена и оборудването, Брут го гледаше, но едва чуваше думите. Колко от присъстващите в тази стая щяха отново да видят Рим? Когато Юлий проследи линията на Рейн с пръст и сподели с тях преценката си, Брут отново си помисли дали някога мъжът, когото следваше, ще реши да спре.